Известният възрожденски книжовник – учител, автор на учебници и организатор на учебното дело, драматург, театрален, читалищен и въобще просветен и културен деец – Сава Доброплодни се включва в актуалния за средата и третата четвърт на ХIХ в. процес за създаване на теория, установяване методика на преподаването и практика в писането на писма. Въпросът наистина тогава е актуален, тъй като единственото средство за дистанционно общуване на българите през ХIX в. е писмото[1]. Теорията и практическите умения за писането на писма Доброплодни определя като „писменна наука“. Схващанията си за нея книжовникът излага в учебника си „ПИСМЕННИКЪ / СОЧИНЕНЪ / ОТЪ / САВВА И. ДОБРОПЛОДНАГО / славненина / и з данie първ о. / ВЪ ЗЕМУНЪ АУСТРИЙСКIЙ, / ВЪ I. К. СОПРОНОВАТА БЬРЗОТИСКА / 1853“[2].
Интересно е, че в българската наука той се разглежда предимно като пръв труд по теория на литературата (Попова 1994: 48), като пръв учебник по литературознание (Ницолов 1967), като феномен в българската възрожденска култура (Дамянова 1995). Изследователите отбелязват, че учебникът е дело, надхвърлило първоначалния замисъл на автора, отразен в заглавието (Попова 1994: 49). По-малко внимание се обръща на онази част от книгата, в която са изложени теоретическите размисли и практическите съвети на автора за писането на писма, макар че е забелязано новаторството му в това отношение (Дамянова 1986: 89). Обект на настоящата статия е именно мястото на „Писменника“ на Сава Доброплодни в историята на новобългарския книжовен език (НБКЕ), тъй като „писменната наука“ (може би отново и в курсив, както е по-горе, за да се оправдае двойното Н?), т.е. науката за писмата, е в тясна връзка с формирането му[3].
Още в началото на „Писменника“ в обръщението си към читателите (с. V–XIV), писано на 6 януари 1853 г. в „Земунъ Аустрiйскiй“, С. Доброплодни излага някои от схващанията си за състоянието на „писменната наука“, за ползата от нея, за ролята и мястото ѝ в родноезиковото обучение на учениците, изказва се по актуални за тогава проблеми на формиращия се НБКЕ.
Убеден е, че науката за писането на писма (за писмописанието) е много необходима за младите: „Не всеки става „Риторъ и Поетъ“, но всеки „писва писма, и за всякаго сѫ нуждны“. „Писменната наука е художество, кое то спомага за образованiе то, за просто то, искренно и простодушно говорянѣ, упражнява устроумiе то и благочювственость тѫ“. Тази наука не е достатъчно развита в напредналите страни, а още по-малко у нас: „Писменна та наука“ не е достигнала до това съвършенство, до което са достигнали риториката и поезията. Тя е „многовидна“, „зато или требя да ся остави на естество то, който писва писма, или треба да ся научи сички тѣ человѣчески знанiя ясно, ачи тогива може да рече чи ся е научилъ правила та на това художество“. Дори европейците не наричат правила, по които се пишат писма, а водителства, поучения, съвети. „…пьрво правило за писма е чювствителность та на сърдце то, знанiя та …, и второ е, да прочита най добри тѣ писма“.
Авторът споделя с читателите, че в книгата си е представил „правила за писма“, след което е наредил няколко изрядни примера. Съветва учителите да не оставят своите ученици да четат измислени примери. Доброто писмо е онова, „кое то изражява естественни тѣ чювства на едно благочювствително сьрдце: а измысленни тѣ писма ся писватъ отъ умъ унужденъ, и чювство лъжливо…“.
Писмата, според С. Доброплодни, трябва да се пишат на прост език, близък до говоримия. Обръща се към родителите, към учителите да искат децата да пишат писма на такъв език. Моли „отцы тѣ за сынове тѣ имъ, майки тѣ за дьщеры тѣ имъ, учители тѣ за ученицы тѣ имъ, да не ги унуждаватъ никоги да писватъ писма съ высоки мысли, или съ рѣчи избранны, или пространно, нито да искатъ отъ тѣхъ такиви высоки и учени писма, какви то не може человѣкъ да ся надява отъ проста та тѣхна и невинна возрасть“. Изказва се и по спорния за времето въпрос дали НБКЕ да се основава на черковнославянски или на говоримия език. Учителите не бива да „писватъ и Славянски, и съ то да ласкателствуватъ не учены тѣимъ родители“.
НБКЕ не е все още достатъчно добре устроен: „Време то на добры тѣ ни писма не е достигнало юще; кога то языка ни ся по управи, по уработи по добрѣ, млады тѣ, като иматъ такива водителства, ще могѫтъ да писватъ изрядны писма, и тѣхн тѣ ще станѫтъ добри примѣры за будуще то“.
Доброплодни съставя този учебник след 11-годишно учителстване, предимно в Шумен, въз основа на придобития си вече опит като учител (Повече вж. в: Димков 1986). Смята, че „писменната наука“ трябва да се преподава след граматиката и преди риториката. В „единадесетгодишното си учителство, като познахъ колко е нуждна тази наука за да ся предава на млады тѣ…; и ако ученолюбиво то и доброжелателно шюменско общество мя избра по Априлiя да бѫдѫ управитель на шюменски тѣ училища: но послѣ испытанѥ то нашѥ въ Iулiа …, наехъ ся съ подписка на нашего Владыка и на начялницы тѣ ни, за да нестрадамъ нѣкъ съ невинно то … мое пѫтуванѥ, и пѫтувахъ три цѣли мѣсяцы съ толко страхове, мѫки и иждивленiя …“. Същевременно отпечатва още 2 учебни книги: „Взаимно учительны тѣ таблицы и Водитель тѣхенъ … съ Священна та Iсторiя“. Налага се да отиде в Земун, за да следи отпечатването да става по-бързо и без „погрешки“. Пътува и до Белград. Печатането обаче става бавно, а и не всички грешки се избегнати.
С. Доброплодни излага по-системно схващанията си за писмата в текста под заглавието „ПРАВИЛА ЗА ПИСМА“, представен в 3 части: А, Б, В, разделен, от своя страна, на глави (с. 1–142). Дава следната дефиниция за писмото: Писмо е едно писменно разговарянѣ кое то проваждамы до едного прiятельа, кой то не е при насъ…А защо то, за кое то говоримъ, зато писвамы и писма; а говоримъ за многовидны нѣща; отъ то ся познава чи писмо то обима всякакъвъ видъ на слово то …“. Сравнява с правилата на риториката и поезията: „Словописменный урокъ, за ученицы тѣ, кои то отъ малыа и простыа си возрасть, и ако да сѫ ся наплашили отъ Риторика (с. 2) та … усѣщатъ едно благодаренie, кога сочиняватъ писма и нѣща, кои то сѫ споредъ сила та имъ“. Убеден е, че „писменна та наука треба са ся предава на ученицы тѣ послѣ Грамматика та, и тѫй да варвѫтъ споредъ философичиско то порѫчванѣ, отъ лесны тѣ къмъ по мѫчны тѣ“, а и граматиката е „основанiе на всяко поученiе за слово то“ (c. 3).
В гл. VII, озаглавена „ЗА ТЯЖЕСТЬ И ЧЮВСТВОВАНIЕ“, Доброплодни продължава да представя особеностите на писмата. Тук подчертано добре изпъква полемичният тон, който е избрал, основаващ се предимно на сравнението с други видове на словото, най-вече с поезията и риториката. „Треба въ всяко слово да има умъ или мысль благородна. А и въ писма та треба да ги има, но да не ся вижда, да (с. 78) има за основанiе истеннннiа смысль …“. Една от основните отлики на „Писменното слово“ от другите видове на словото се определя от адресата на съответния вид творба: „Другы тѣ видове на Слово то сѫ опредѣленны да ся простиратъ до еди кои предѣли и иматъ голѣмы длъжности … А Писменна та наука нема такивы длъжности, нито писва на много, а на единъ прiятель, гдѣто има свобода да не ся варди, за да не ускорби други тѣ, но да гледа да угоди само едному“ (с. 79). Следователно писмата трябва да се пишат с „истыя Домашный Слогъ, и съ иста та леснина, съ коя то говори съ прiятель, или домашенъ“. Както и в увода, така и тук Доброплодни настоява да се пише въз основа на разговорния език, който той нарича дори домашен. Този избор зависи от предназначението на писмото: „Поети тѣ и Ораторы тѣжелаiѫтъ да добiiѫтъ Славѫ безсмьртна отъ … ученiе то и остроумiе то си. А писмописецъа на противъ, колко то ся вижда, че не е писалъ съ изкуство, толко по много слава добыва: Защо то украшенiя та му ся виждатъ чи дошле отъ естество то или по случяй“. Също така, докато „В другите видове слова действат умът и сърцето „…въ писма та треба особито да дѣйствува сърдце то, кое то желае современно да чувствува и на читателя сърдце то …“. Мислите в писмото трябва да се изразяват просто и ясно: „…много Поеты и Ораторы могѫтъ да пишiѫтъ изрядни писма, ако и всякъ Писмописецъ не е Поетъ и Ораторъ… Който прочее иска да сполучва въ писма та, не думамы какъ безъ друго треба да е Поетъ и Ораторъ, но треба да упражнява себе си за да приглядва мысли тѣ по кратко и скоро отъ тѣхъ да ги изражава по просто и по ясно“. Освен това, докато „Други тѣ видове на Слово то иматъ главно дѣло прiятность та…, Писменна та наука има главно дѣло ползѫ тѫ … За то е нуждно млады тѣ да ся упражняватъ за да могѫтъ да сполучватъ въ писма та си за какво то пишiѫтъ“ (с. 81).
Значително място Доброплодни отделя на видовете писма. Според адресата „Письма ся пишять посредственни и не посредственни“. Уточнява, че в Писменика „собственно ще говоримъ за не посредственни тѣ“. По-нататък видовете писма са съотносителни на характера на словото: „Совѣтовалыя видъ, …Судебныа, …Торжественныя, …Повѣствувателныа…“ Структурата на писмото до известна степен съответства на структурата на художественото слово, което има 4 части: „Предисловie, ПовѢствуванiе, ВѢра и ПрирѢчiе“. Наблюдава се обаче и определена разлика: „И 4-те вида се приспособяват към писмото, но най-малко е необходимо Предисловието“ (c. 88).
По-нататък (с. 89–102) възрожденският автор продължава да представя различните видове писма, като се опира на различните видове на словото: „Совѣтолваный, Подканителный, Забранителный, Просителный, Препоручителный, Молителный, Утѣшителный, Поучителный“, „Повѣствувателыа“. Смята, че „не ще е безпѫтно ако разделимъ Писмовническото слово на четыри видове за по ясно водителство на пьрвоначални тѣ …“. Така отделя: „Советолвваныа, Судебныа“, „Торжественныа“, Повѣствувателныа“ вид. Давайки съвети как да се пишат отделните писма, Доброплодни обръща внимание, че обикновено във всеки вид има смесване на черти и от други видове. Наричат се по съответния начин според преобладаващите черти: „И какъ то неможе человѣкъ да пише само съ единъ слогъ, а ся гледа по главныа, тѫй и слова та думатъ чи сѫ отъ еди кой видъ, къмъ кого то натѣгватъ повече.“ (с. 85–86).
Така отделя „Совѣтоватованыа“ вид с подвидове: „Подканителный“, „Забранителный“, „Просителный“, „Препоручителный“, „Молителный“, „Утѣшителный“, „Поучителный“. Втората група писма съответства на „Судебныа (Юридическia)“ вид на словото. Писмата от този вид се подразделят на следните подвидове: „Жалобный, Укорителный, Обличителный, Хулителный, Плашителный“. (c. 102–109). Третата група (с. 109–120) съответства на „Торжественныа“ слог, който нарича още „Показателныа“. Той от своя страна е разделен на „Хвалебнiй“, „Возхвалителнiй“, „Срадователнiй“, „Благодарителнiй“, „Порицателнiй“, „Домашнiй“ и „Ироническiй“.
Докато с изброените дотук видове писма според Доброплодни учениците и читателите се научават да си изразяват вътрешните душевни чувства, то предмет на „Повѣствувателыа“ вид (c. 120–128) са нещата, „кои то существуватъ въ естество то…“. Този вид слог се дели на: „Извѣстителый, Приказвателный, Писателный, Описателный, Изяснителный, Тьрговскый и Стихотворный“. Най-много място Доброплодни отделя на търговските писма. При тях „треба да пише человѣкаъ и кратко, и чисто и само нуждны тѣ рѣчи. Краткость та е най нуждна на онѣ, кои то ся готвятъ за голѣма тьрговiа, защо много пѫти ся случва на тѣхъ да иматъ да пишiѫтъ много писма“. Стихотворният вид писма пък са разделен на две: „на Страдателны и на Поучителны“.
Отделна глава (с. 128–131) авторът посвещава на отговорите на писмата, като я именува „ЗА ОТВѢТЫ ТѢ“. Определя като „просташко да не писвамы отвѣтъ, когато ни проводи писмо нѣкой прiятелъ нашъ, или непознайникъ“. Накратко дава 17 съвета какъв да бъде отговорът на различните видове писма, например: „1. За Подканителныа правимъ отвѣтъ благодарителенъ … за онова добро, на кое то ны подканя; и ако имаме намѣренiе да го сторимъ, обѣщавамы му ся, аколи не, искамы прошка и му казвамы причины тѣ, за кои то неможемъ да го послушамы.“ Така се отговаря и на забранителните писма. Или на домашния вид: „14. А на домашныа и нiи писвамы домашно и съ шигуванѣ …“.
„ЧАСТЬ В. ОСОБЕННИ ПРИГЛЕДВЯНIЯ“ (с. 132–142) е посветена на специалните атрибути на писмата (етикет на писмата), наричани от други възрожденски автори, като Добри Войников например, „церемониал на писмото“ (Вачкова 2021). Започва с „Поздравленiето и титлы тѣ“ (обръщението и титулуването). Поздравленията, или обръщенията, са много разнообразни и зависят от общественото положение и възрастта на лицето, на което се пише, както и отношенията му с писмописеца. Те се състоят обикновено от по една титла и едно или повече прилагателни. Отделно се разглежда въпросът за адресирането: „За надписы тѣ и какъ ся сгѫватъ и какъ ся запечятватъ писма та“ (с. 138–139). След сбит преглед на практиката в миналото, препоръчва: „Обычно писватъ отъ горѣ на писмо то име то на кого то го проваждатъ, прилагателно то му, Титли тѣ му, и мѣсто то гдѣто ся намерува. За да иде писмо то на здраво“. На „священически“ лица преди надписа (адреса) се изписват кръстове – на Патриарха три кръста, а на Митрополит – само един кръст. Интересна е и бележката с оглед тенденция в историята на НБКЕ, че: „Останалъ старъ обичяй да пишiѫтъ надписсы тѣ съ Дателенъ падежъ. Сегашни тѣ по много употребляватъ Винителныя съ предлога -къ или -до.“ Следва две цели страници с примери за надписи на писма към различни по чин лица, напр.: „За Iмператоръ – его Величеству Iмператору и Кралю и проч.“; „За Посланникъ, Министръ и проч. – Его Превозходителству“; „За Майка – Превозлюблѣной ми Майцѣ Господжѣ Г. Марiи“.
Следват указания как да се сгъва писмото. И тук има разлика, ако подателят (като дипломат, търговец, военен), иска да е сигурен в запазване на съдържанието на писмото или да се избегне протриване и скъсване на „ вънкашната книга на писмото“. Накрая писмата се запечатват с червен восък. Понякога восъкът може да е черен, ако в писмото се съобщава „за умрѣло“. Накрая се завършва с напомнянето, че „Краснописанiе то е за всяко писмо благодарно, а за Чиновницы тѣ и нуждно“.
Последната глава (с. 143–153) съдържа примерни писма. Те са преведени от други езици, тъй като „нiй немамы никакви писма изрядни“, писма, „писаны на Българскiа языкъ“. Доброплодни напомня, че тази книга е поучителна и като такава има намерение учениците „сетѣ да станѫтъ достойны съ малко трудъ и вниманiе, не само да ся научятъ тѣхъ, но и да сочиняватъ сами такива, и по добры“. Следват 6 примерни писма от различни видове. Отделно се представят и няколко важни за търговските писма примерни текстове: согласително писмо (за основаване на търговско дружество), записъ когато развалятъ (за разваляне на дружество), обезателство (Темесъкъ, Облигацia), Друго (примерите са за разписка), поручителство (Кефиллеме, Емство), Записъ га то ся загуби, Обѣзателство то (Примѣница, Полица, Вексла, Асегнацia), Джиро и пр. Така писменикът на С. Доброплодни съдържа общо 25 примерни писма – далеч по-малко от предхождащите го сборници. Т.е. авторът отделя много повече място на теорията и методиката на писмописанието.
Писменикът на Сава Доброплодни съдържа интересен набор от термини, които авторът препоръчва за епистоларния стил. Някои от тях той взема от предхождащи го ръкописни и печатни подобни български помагала. Други избира от съвременната му разговорна реч, трети – от други езици, като някои превежда, а други заема директно от образците за подобни помагала, които ползва (руски, гръцки, турски, френски), а немалка група сам съставя, опирайки се на съвременната му разговора реч: писменна наука, писмописанie, писмописецъ (автор на писмото, адресант), благочювствителность, надписъ (адрес), отвѣтъ (отговор), непознайникъ (непознат), обезателство, темесък, примѣница, полица, вексла, асегнацia (задължение), поручителство, кефиллеме, емство (поръчителство), джиро, подписка (подпис), обычно (обикновено), зачало (начало на писмото) и пр. В отделни случаи употребява синонимно термини от различен произход: окружно – циркулярно писмо, еднозначie – sinonimia, единоначалie – еpinaphora, восхожденie – klimax и пр. Тук поради обемните ограничения посочихме само няколко примера. Въпросът заслужава по-подробно проучване, което предстои.
Книгата, която е обект на настоящата статия, има определено значение и в процеса на установяването на единен езиково-правописен модел в историята на НБКЕ, в който процес участват десетки възрожденски книжовници. Тя се появява (1853 г.) преди оформянето на езиково-правописните школи през третата четвърт на ХIХ век. За първа сред тях се приема Пловдивската школа, с основен кодификационен документ от 1858 г. – „Основа за Блъгарскѫ граматикѫ“ от. Н. Геров (Андрейчин 1986: 59). Писмовникът е имал много широко разпространение, за което съдим по приложения в края му списък на спомоществователите – от повече от 30 града и села в България и сред български колонии в чужбина. Най-многобройни са спомоществователите от Шумен[4]. Без съмнение практиката на Доброплодни е повлияла върху модела на Шуменската езиково-правописна школа с основен кодификационен документ „Кратка Българска грамматика с упражнения“ (в 4 издания, първо издание 1864 г.) от ученика на Доброплодни Добри Войников (Вачкова 2005). Въпросът за езиково-правописната и графична практика на С. Доброплодни е до голяма степен изследван (Вачкова 1886: 90–97). Поради това той не е изложен тук подробно. Ще бъдат посочени само някои от спазваните от автора норми, които се налагат сред съществуващите тогава варианти, за единни в НБКЕ: използване на гражданска, а не на черковнославянска азбука, окончание -и при съществителните от м. р. в мн. ч.; групи -ър-/-ръ, -ъл-/-лъ-; тъмни окончания при глаголите от I и при някои от II спрежение в 1 л. ед. и 3 л. мн.. ч. сег. вр.; меки окончания при глаголите от II и някои от I при глаголите в същата позиция; бъдеще време с частицата ще и сег. вр. на глагола; употреба на разговорните отглаголни същ. на -не, така и на книжовните на -ние и пр.
* * *
Със своя „Писменникъ“ Сава Доброплодни доразвива и обогатява теорията и методиката на преподаването за писането на писма (епистолографията, писмописанието). Нейните наченки виждаме в издадените преди това първи печатни писмовници в България на Н. Бозвели, Ем. Васкидович и Хр. Павлович (след съществуващите преди това ръкописни сборници с образци за писма). Доброплодни определено разширява знанията в това отношение, „внася белег на научност и интелектуален ръст“ при съставянето на българските възрожденски писмовници (Дамянова 1856: 96).
Съществено е участието на автора в решаването на някои основни въпроси в историята на НБКЕ, като за избора на неговата основа (съвременна или традиционна – старобългарска, черковнославянска), стилистичното му членение (формирането на епистоларния стил); обогатяването на лексиката му и специално с интелектуална терминологична лексика; установяването на неговата графика, на единен езиково правописен модел.
БИБЛИОГРАФИЯ
Андрейчин 1986. Андрейчин, Л. Из историята на нашето езиково строителство. Второ издание. София: Народна просвета, 1986.
Вачкова 1986: Вачкова, К. Езикът на Сава Доброплодни и книжовноезиковите традиции на Шуменското средище. // В: Сава Илиев Доброплодни. Ред. Н. Димков. Шумен: 1986, 97–106.
Вачкова 2005. Вачкова, К. Шуменската школа в историята на новобългарския книжовен език. Шумен: УИ „Еп. Константин Преславски“, 2005.
Вачкова 2021: Вачкова, К. За етикета на писмата през Възраждането. // В: Отговорността пред езика. Отг. ред. Н. Николов, т. 6. Шумен: УИ „Еп. Константин Преславски“, 2021.
Дамянова 1977: Дамянова Р. Новаторството на Сава Доброплодни. // В: Сава Илиев Доброплодни. Ред. Н. Димков. Шумен: 1986, 89–96.
Дамянова 1995: Дамянова Р. Писмата в културата на Българското възраждане. Шумен: Глаукс, 1995.
Димков 1986: Димков Н. Сава Илиев Доброплодни (Черти от живота му) // В: Сава Илиев Доброплодни. Ред. Н. Димков. Шумен, 1986, 9–22.
Ницолов 1967: Ницолов, Л. Първият учебник по теория на литературата на нашето Възраждане. // Български език и литература, № 3.
Попова 1994: Попова В. Българската стилистика до 50-те години на ХХ век. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 1994, 47–67.
