Още през 1922 г. У. Липман отбелязва, че пресата е прекалено крехка, за да носи целия товар на народния суверенитет и да доставя доброволно истината. Очаквайки от нея да се справи с тази задача, ние подхранваме погрешния стандарт за нейното оценяване. Не схващаме ограничената природа на новината, надценяваме всеобщата компетентност (Липман 1998: 362).
Според него самата природа на новината предполага невъзможност да формира обективно обществено мнение. В един свят, където е налице разделение на властите и разделение на труда, където институциите функционират лошо, от обикновения читател се очаква да притежава обективен поглед върху всички сфери на обществения живот и да прави информиран избор, посвещавайки едва половин час на ден за четене на вестници (Липман 1998: 354-365).
„Пресата – пише Липман – не може да замени институциите. Тя не може да управлява обществото чрез описания на отделни епизоди, инцидентни и сътресения“ (Липман 1998:364).
Още през 1922 г. той обръща внимание на едно разминаване, което впоследствие силно се задълбочава. Медиите разчитат на куриозите, личният интерес и стереотипите, за да привличат вниманието и поддържат интереса на своята публика. Едва ли обаче тъкмо те могат да формират обективна представа за обществения живот.
Петдесет години по-късно продължаващият интерес към сензациите кара анализаторите да поделят новините в пресата на твърди и меки. Първите изискват незабавно публикуване, те имат висока информативна стойност, засягат икономически, политически и социални проблеми. Вторите представят клюки, необичайни събития, лични истории. Съдържат малко съществена информация и тук времето за публикуване не е от значение (Лехман-Вилзик, Селецки 2010: 37–38).
Въз основа на това разделение, бих искала да представя някои специфични функции на фраземите в печатните медии, като очертая употребата им съответно в меките и твърдите новини.
Изследването е направено върху материали, публикувани във в. Сега и в. Телеграф през 2019 г.
Фраземите в меките новини
Меките новини използват много често фразеологизми в заглавието: Парното ни отряза главите (Телеграф, 17.01.2019 г.), Мика би шута на мъжа си (Телеграф, 22.02.2019 г.), Кичка и Фънки се хванаха за гушите (Телеграф, 13.03.2019 г.), Децата на звездите им взеха хляба (Телеграф,19.01.2019 г.), Части от София остават на сухо (Телеграф, 8.03.2019 г.), Лозан Панов даде рамо на съдия, взета на мушка от ВСС (Сега, 13.03.2019 г.) Лудогорец изтегли късата клечка за шампионската лига (Сега, 19.06.2019 г.), Ицко Финци строи пясъчни кули (Телеграф, 15.06.2019 г.), Един Балъсков пролет не прави (Телеграф, 12.06.2019 г.).
Често обаче заглавието на статията се разминава значително с изложението. То може да е хиперболизирано или тенденциозно обобщение, дори подвеждаща игра на думи, която текстът на самата новина не оправдава. Така например в Кичка и Фънки се хванаха за гушите е представено изказването на Фънки в предаването Като две капки вода, наситено с обидни квалификации към българската певица, които са цитирани дословно. Следва нейният коментар във Фейсбук, значително по-умерен. Авторът не заема позиция и не излага лично отношение, той се задоволява с това да представи спора между звездите, с известно преувеличение в заглавието. Подобно изложение може да се определи само като клюка. Материали със сходен характер често се появяват в съботно-неделния брой на Телеграф. Ето още един пример. От изложението в статията Децата на звездите им взеха хляба става ясно, че синовете и дъщерите на някои известни български певци и актьори правят опит да продължат кариерата на своите родители, но все още не са се наложили убедително на сцената, поради което се стремят да се разграничат, като работят в други стилове. Очевидно подбраният фразеологизъм взимам хляба не отговаря на представената в текста ситуация. Далеч по-точно би звучало заглавието Децата на звездите тръгват по техните стъпки, което обаче е лишено от провокативен елемент. Тук липсва сензационно-скандалният нюанс, на който медията разчита при привличането на публика.
Заглавия от подобен тип, а и самите материали, поставят въпроса за ролята на клюката в медийните текстове.
Също както в неформалния диалог, в медиите тя структурира времето, създава общност между присъстващите и дава възможност да се самоутвърдят, споделяйки определен морален принцип. Тиражирането на клюки обаче има и други важни аспекти. Изтъквано е, че през последните десетилетия броят на меките новини нараства поради стремежа към по-големи печалби, който налага осигуряване на по-евтини материали на по-ниски цени (Купър 2003:81, Алтмепен 2010: 572). В това отношение меките новини се оказват много полезни.
Според специалистите клюката се отличава от слуха в социално отношение, тъй като той има въздействаща роля (Олшански 2002: 275). Слухът принуждава гражданите да предприемат определени действия. Той се поражда от недоверието в информацията или от липсата на информация по важни обществени въпроси (Олшански 2002: 276). Клюката, от своя страна, засяга личния живот на знаменитостите, тя повишава популярността на известните личности, които стават по-симпатични на аудиторията, когато зрители или читатели научават за техните дребни слабости (Халгаева, Манджиева 2018: 49). Това дава възможност да бъдат свалени от високия пиедестал, на който ги издига тяхната слава.
В конкретните примери твърдо можем да кажем, че клюките с фразеологични заглавия (меките новини за живота на знаменитостите) осигуряват евтини материали за вестниците и не изискват множество усилия. Понякога те дължат съществуването си само на играта на думи – например под заглавие а Ицко Финци строи пясъчни кули се оповестява информация за игрите на актьора с малката му дъщеричка на морския плаж. Този сюжет очевидно не може да създаде цяла статия, затова в третата колона на материала са изредени наградите на И. Финци, получени пред 20 години, а след тях са представени данни за образованието и работата на съпругата му.
Въз основа на представените примери, можем да заключим, че меките новини са пряко отражение на разговорните тенденции, въпреки че надхвърлят задачите на фатическия диалог. Те се подчиняват на същите ценности за структуриране на времето, забавление, утвърждаване на определени нагласи. В тях ролята на фраземите като цяло е провокативна, насочена към търсене на сензационното дори там, където не съществува. За да доставят удоволствие на своя забавляващ се читател, те се движат по тънката (понякога не толкова тънка) граница между споделянето и оклеветяването на известни и неизвестни личности, като не се свенят да я преминат.
Тук обаче бих искала да се спра и на една друга функция на фраземите в новините, която често се появява в информациите, публикувани в рубриката Първа страница на в. Сега.
Фраземите в твърдите новини
Както е известно, информацията е кратък жанр, които представя определено събитие обективно. Тук журналистическата оценка проличава по-скоро в избора на оповестеното събитие, а не в начина, по който то се излага. Личната гледна точка се съдържа в избора на новината (Станева 2000: 103). В новинарския текст фразеологизмите функционират най-вече в заглавието като въдички за читателското внимание (Петрова 2016: 60) Те помагат на автора в синтезиран вид да подчертае своята позиция.
В тези текстове използването на фразеологизми е доста ограничено, основно те се откриват в заглавията и в интродуктивния блок (Петрова 2016: 110–111). В новините от рубриката Първа страница на в. Сега, обаче фразеологизмите често се появяват в цитираната реч. Изложението на информацията е обективно и синтезирано, стилът на журналиста е официален, дистанциран, но резюмираните изказванията на премиера са илюстрирани с цитати от неговата реч. Журналистът не изказва мнение, нито анализира казаното.
В този контекст речта на Борисов задържа вниманието, тя се отличава от околния текст, но също е внимателно подбрана. В избора на цитат ясно личи известна тенденциозност, ако се сравни представянето на същата информация във в. Телеграф, която отново е илюстрирана, но с други по-пространни цитати от речта на Борисов. Така фраземите попадат в един неутрален жанр като елемент от цитирана реч. Под заглавие: Борисов не е съгласен Цветанов да е парламентарен сътрудник на ГЕРБ (11.04.2019 г.) четем: “Не може толкова тежко наказание да получи – да напусне парламента, да напусне шефското място на парламентарната група, шефското място на комисията по сигурност и заради този договор да се внесе съмнение, че това е едва ли не пунта мара, казано на преводен език.“ В Новодомците натъжиха Борисов до извънредно заседание на ГЕРБ (22.03.2019 г.) е цитирана следната реплика на премиера: „Много внимателно ще проследя темата. Лично аз не го разбирам. За два луксозни апартамента вече яде бой!“ и също „Тъжно и гадно ми е! Яд ме е. Сигурно всичко е законно. Но това не е достатъчно! Трябва да е и морално. Това, че другите са маскари, нас не ни оправдава!“. А ето още един цитат: „Като се видим, ще водя разговор не на тема дали е законно, или не. Надявам се да е законно. Не са деца, имат глави на раменете си“, каза лидерът на ГЕРБ.
Изказванията на Борисов се отличават с жаргонна фразеология, народноразговорни изрази и колокации, както и с клишета, които възрастните използват при поучения към децата си. Очевидно е, че фраземата пунта мара се оказва не на място дори и за премиера, тъй като той е принуден да прибегне към металингвистичен коментар, за да й придаде тежест, с което само подчертава изначалната й неуместност (Имам предвид репликата „казано на преводен език“). Тъкмо този опит да се тушира изказването, показва че Борисов среща трудности при превключването на кода[1]. В социолингвистиката с този термин се отбелязва смяната на регистрите, съобразно ситуацията, темата, събеседника и пр. (вж. Уордоу 2010: 98). Подобни реплики са свидетелство, че премиерът не владее достатъчно добре книжовно-разговорната норма (или иска да създаде такова впечатление), нито етикета и поради тази причина възприема поддържаща стратегия в своите изказвания. Според теорията за акомодацията, когато двамата събеседници разговарят, те използват стратегии, които сближават или разграничават тяхната реч (звуково, интонационно, лексикално и пр.), като по този начин сигнализират своята нагласа към другия и защитаваната от него позиция. Както посочват Алексова и Трендафилова „участниците във всеки комуникативен акт регулират социалната дистанция чрез различни променливи в езика и речевото поведение, които функционират като маркери за индивидуална и групова идентичност“ (Алексова, Трендафилова 2014). Поддържащата стратегия, която в този случай наблюдаваме у Борисов е свързана с нежелание да се приспособиш към изказването на другите, като настояваш на своя собствен стил (Джайлс, Огай 2007: 295, Алексова, Трендафилова 2014).
В светлината на тази теория поведението на премиера се разчита като отказ да изпълни определената му социална роля на министър-председател и на политическа фигура, както на словесно, така и на поведенческо равнище. То се усеща като отклонение от обществените правила и незачитане на йерархичните структури, като грубо фамилиарничене, скандализиращо голяма част от обществото.
От друга страна обаче, поддържащата речева стратегия се възприема позитивно и се окачествява като желание на първия човек в държавата да се идентифицира със събеседника и да запази собствената си идентичност (самобитност), като обърне внимание на скромния си произход и на бедното си детство, нещо, което той прави, не само придържайки се към определен регистър.
Според социолингвистите превключването на кода е стратегия при воденето на разговор. Тя се използва, за да бъдат създадени, прекрачени или разрушени границите на групата, за да се създадат, предизвикат или променят междуличностни взаимоотношения с произтичащите от тях задължения и права (Уордоу 2010: 98).
Тук е съвсем очевидно, че неспособността, а и нежеланието на премиера да превключи кода и да премине към книжовно-разговорния регистър, са свързани със стремежа му да създаде неформална общност със своите избиратели, да замени официалната ситуация с неформално общуване и да говори по начин, по който ще бъде разбран от широката аудитория. Той се опитва да изличи социалните различия и да се слее с множеството.
Подобно поведение трябва да бъде разчетено като израз на солидарност. То предизвиква полюсни реакции, но в крайна сметка явно е печелившо, тъй като създава усещането, че Б. Борисов използва „езика на улицата“. Държанието му е непресторено, директно, той не губи време в излишни приказки, а е човек на действието[2]. В това отношение речевата му стратегия застава много близко до препоръките към добрия оратор (Аристотел 2017: 136). Борисов отказва да използва книжовния език и да се възползва от функцията му на неутрален код. По този начин се разграничава от политиците като цяло и създава индивидуален образ.
Непревключването на кода е начин да утвърди определени ценности, част от тях са заложени в жаргонните и просторечиви фрази. Използваният от него език трябва да посочи, че Борисов подхожда към ситуацията емоционално, той е оригинален, пренебрегва правилата, той е човек от народа, издигнал се от низините, познава обикновените хора и е бащински загрижен за добруването на всички.
Кр. Алексова говори за носители на езика, които притежават само един интердиалект (2000: 63). Ако поместим Б. Борисов сред тях, бихме могли да кажем, че той реално или престорено работи, за да превърне един свой недостатък в предимство. Или както находчиво отбелязва Мацолени, популистките лидери не представляват народа, те се смятат и успяват да накарат и другите да ги смятат за част от народа, те са от народа.“ (Мацолени 2008: 49). Тази специфична тенденция в съвременната европейска политика е свързана с нахлуването на похвати от маркетинга и медиите в политическия живот. В много европейски държави в политиката влизат харизматични фигури, които привличат вниманието на медиите с поведение, което излиза извън общоприетите рамки, именно то осигурява широк отзвук на техните популистки послания (Мацонели 2008: 49–52).
За да довърша разсъжданията си относно ролята на фраземите в репликите на Борисов, тук бих искала обаче да отделя място само за още един коментар – преработката на изказването от Бай Ганьо: Това, че другите са маскари, нас не ни оправдава!
Известно е, че в българската културна традиция образът на Бай Ганьо е едно от успешните въплъщения на архетипа на трикстера, анализиран от Юнг (1999). Както показва големият психолог, този архетип свидетелства за едно по-ниско, вече надживяно равнище на културно съзнание, което обаче не е изчезнало, а се съхранява в несъзнателните пластове на психиката. Въпреки че е натоварен с негативни качества, триксетрът ни кара да забелязваме и положителни черти, които сочат за оформена по друг начин мотивация (Юнг 1999: 276). Той е въздействащ образ, защото тайно има дял в психиката на зрителя и се явява нейно отражение, което обаче не бива разпознато (Юнг 1999: 276).
Смятам, че чрез алюзията с Бай Ганьо Борисов умишлено подчертава съществуващи модели, които завършват образа му по подходящ начин[3] и допринасят за неговата популярност (за него много често се говори и като за новия Тодор Живков). Използването на фраземи в речта на премиера, откъдето те попадат в новините, е една важна съвременна тенденция. Още преди двадесет години А. Замбова разглежда употребата на същата фраза в медийните текстове (Замбова 2000: 44). Едва ли можем да смятаме за случайно нейното трайно тиражиране в медиите, откъдето тя по-късно попада и в езика на политиците.
Ясно е, че употребата на определени устойчиви изрази в пресата им проправя път към политическата реч. Трансформацията на публичния идиом обаче не е само езиков проблем, налагането на новия разговорен регистър е съпътствано от налагането на определен светоглед. Да не забравяме, че всички специалисти определят за естествена среда на фразеологизмите тъкмо битовата сфера, която отразява практическия начин на мислене, в който липсва хоризонт, а степента на абстрактност и обобщеност по правило е ограничена.
Допускането на този език в официалните изказвания, в речта на първия човек в държавата води до трансформирането на една много важна идея, а именно – че знанието принадлежи на специалистите в определена област. На нейно място застава схващането, че всички проблеми притежават лесни практически решения (въз основа на битовия опит).
И още нещо, цитатите от изказвания на премиера не просто представят новината, те я създават. И тук употребата на фраземи оформя специфичен модел на света, който измества по-сложното, абстрактно мислене, отчитащо глобални тенденции, и налага нови ценности.
Функцията на фраземите в медиите (както в меките, така и в твърдите новини) е следователно вторична. Тя е свързана с желанието да се извлекат определени позитиви от устното говорене. В меките новини се експлоатира използването на речта по несериозен начин, за забавление, което структурира времето и ни носи емоционални дивиденти, без да полагаме усиля. В по-сериозната преса чрез цитиране се утвърждава новата личност, която трябва да посочи, че специализираните познания и компетентността в определена област следва да се заменят със солидарност, достъпност и артистизъм.
Тази тенденция обхваща не само българските медии и българската политика. Тя е регистрирана в цяла Европа. По своя характер тя е резултат от самата природа на новината, която от самото начало стъпва върху сензационното, специфичното, това, което ни засяга лично и може да предизвика нашия интерес, като го интерпретира въз основа на съществуващи стереотипи. Ако се върнем към мислите на Уолтър Липман, с които започнахме това изложение, можем да кажем, че неговата мечта за разширяването на социалното знание, за по-добро функциониране на институциите и оттам повишаване на обективността на материалите в пресата, остава неосъществена. Както медиите, така и политиците, и тяхната многобройна публика тръгват по лекия път на сензацията, която днес доминира във всички сфери.
БИБЛИОГРАФИЯ
Алексова 2000: Алексова, Кр. Езикът и семейството. София: Интервю прес, 2000.
Алексова, Трендафилова 2014: Алексова, Кр., Трендафилова, А. Наблюдения върху дивергенцията като акомодационна стратегия (върху материали от телевизионната комуникация) https://naum.slav.uni-sofia.bg/lilijournal/2014/1-2/kaleksova-atrendafilova.
Алтмепен 2010: Altmeppen, K-D. The Gradual Disappearance of Foreign News in German Television// Journalism Studies 11(4): 567–576, 2010.
Аристотел 2017: Аристотель. Риторика. Москва: Издательство АСТ, 2017.
Джайлс и Огай 2007: Giles, H., Ogay, T. Communication Accommodation Theory. In: B. B. Whaley & W. Samter (Eds.), Explaining communication: Contemporary theories and exemplars (pp. 293-310). Mahwah, NJ: Lawrence Erlbaum, 2007.
Замбова 2000: Замбова, А. Манипулативни езикови стратегии в печата. София: Сема РШ, 2000. Купър 2003:Cooper, M. Media Ownership and Democracy in the Digital Information Age. Stanford: Center for Internet and Society, Stanford Law School.
Лехман-Вилзик и Селецки 2010: Lehman-Wilzig, S., Seletzky, M. Hard news, soft news, ‘general’ news: The necessity and utility of an intermediate classification //Journalism 11(1), 37–56, 2010.
Липман 1998: Lippmann, W. Public Opinion. New Brunswick and London: Transaction Publishers, 1998.
Мацолени 2008: Mazzoleni, G. Populism and the Media. – In: Twenty-First century Populism. 49-64. Basingstoke and New York : Palgrave Macmillan, 2008.
Олшански 2002: Ольшанский, Д. В. Психология масс. Санкт-Петербург: Питер, 2002.
Петрова 2016: Петрова, С. Фразеологичните единици в медийната реч. София: ИК “Феномен“, 2016.
Станева 2001: Станева, Хр. Стилистика на българския книжовен език. Велико Търново: Абагар, 2001.
Уордоу 2010: Wardhaugh, R. An Introduction to Sociolinguistics. Chichester: Wiley-Blackwell, 2010.
Халгаева, Манджиева 2018: Халгаева, Д., Манджиева, С.В.Сплетни как новось светской хроники. // Norwegian Journal of development of the International Science No 17/2018, 48 – 50.
Юнг 1999: К. Юнг. Архетиповете и колективното несъзнавано. Плевен: ЕА, 1999.
