Към многобройните новобългарски граматични особености, свързващи „История славянобългарска“ с част от съвременната ѝ книжнина – оная, която се основава на народната жива реч на епохата, можем да отнесем и едно синтактично-стилистично явление, което има старинен книжовен произход, но с течение на времето е усвоено в зараждащата се новобългарска писменост и през ХVII в. е вече достигнало до значително развитие и разпространение в редица дамаскински сборници. Става дума за контекстово обусловена употреба на показателното местоимение с основа он-, посочена за пръв път от Л. Милетич в Копривщенския дамаскин и дефинирана от него като „предпоставен член“ (Милетич 1908: XLII). Действително, с пълната си парадигма от форми за трите рода на единствено число и форма за множествено число, местоимението онъ, она и т.н., препозитивно при съществително (одушевено или неодушевено) като негово съгласувано определение, означава идентифициране на означения предмет с предмет, споменат в предходния контекст, т.е. предава на съществителното значението определеност – значението, носено като инвариант от определителния член в съвременния български книжовен език. Б. Велчева го е установила в ред сборници от XVII и XVIII в. – Троянски дамаскин, Тихонравов дамаскин и др. – и смята, че „това е една характерна употреба, добре известна за езика и стила на новобългарските дамаскини“ (Велчева, Иванова 2010: 112). В издадения по-късно Ловешки дамаскин от XVII в. (Младенова, Велчева 2013) наброихме 32 случая на „предпоставен член“ в Словото „За второто пришествие“ и 6 случая в по-краткото „Видение Павлово“. Ето примери от Словото, преминало от този най-стар негов известен препис в редица по-късни преписи, изработени предимно в източнобългарски говорни области: единь члкь орачь има една нива накрай пьть, Ето де миньха много людие низ онзи пьть и видƀха онази нива. 1: 457–460; ще огнь скоро да гы изгори. Тьи ще да гы изгоры онзы огнь …та не ще да остане от тƀхь ни родь ни корень. 1: 150–154; (расланица) имаше крылƀ орлови (…) паднаха ониа крылƀ и лиφаха от землѧта. 1: 332–335. От „Видение Павлово“: И видƀ тамь пропасть голƀма тврьдƀ (…) и въ оньзи пропасть много дши лежаха. 5: 550–555.
Много сходно е положението, но с по-ниска честотност, в юбилейното Критично издание на „История славянобългарска“ (История 2012). Тук намираме 24 форми на местоимението он- за м.р., ж.р., ср.р. и мн.ч. като предпоставени определения на съществителни одушевени и неодушевени. В осъвременения превод от Д. Пеев тези словосъчетания имат за еквивалент членувано съществително с книжовния задпоставен член, т.е. значението е определително (идентификация). Предходният контекст и тук е различно широк. Ето примери: некои свещеникъ гръчки (…) молил крунацра да би го пустилъ свободна. онъ повелелъ оубити его. Онии свещеникъ же проклелъ его предъ всеми. 21r 1–4 = свещеникът пък го проклел; егда отпускалъ крунъ неколико робие гръчески виделъ василиа македона между онии робие. 21v 5–7 = видял го Василий Македон да стои между робите; онъ паки послалъ воиска на асƀна множество. но паки она воиска побили болгари. 29 v 18–20; по онога Мосхоса дe се прво населили нарекли оная река Москова. 8v 1–2 = нарекли реката … Москова; (маджари) изгнали свехъ они болгари из банатъ панония и сремъ. они болгари въстали деветъ хилади … 11v 16–17 = Вдигнали се българите, девет хиляди души.
Както личи от примерите, на места Паисий използва сложни форми по подобие на прилагателните и показателното местоимение тъ: вместатъ – ты < тъи, вместо ти – тии. Всички форми имат по два варианта без семантична разлика. Сложните форми са много редки (в целия текст на Историята те преобладават над простите само при инверсия на определението). И така, м.р. они // онии, ж.р. она // онаѧ, ср.р. оно // оное, мн.ч. они // онии. Нито една форма няма окончание за косвен падеж, докато в Ловешкия дамаскин има примери за винителен и дателен падеж при м. род и две форми за ж. род – с -а и с -ъ. Например: като разби онзи камикъ оногози члка 1: 302; и се видƀше ономузи вльку,τ, рогове на главата му. 1: 417–418; и погледахь пакь на тьзи землѩ (…) и онази землѩ бƀше свƀтлива. 5: 435–444; И видƀхь пак въ оньзи пропасть много мьжие и жены 3: 639–641.
Съчетанията с он- заемат различни синтактични позиции – подлог, пряко и косвено допълнение, обстоятелства за място – но едни и същи в Историята и дамаскина. Силно преобладава подложната позиция. След предлози (въ, низ, от, по, надъ) и в двете книги се среща само т.нар. обща форма. Например: начинилъ на она гора палата. 21v 16; и по оно негово име (…) цари болгарски такваѧ титла имеѧли. 51v 3–4; ониа людие щото минувать въ онзи пьть. 1: 461; онзи камикь щото се откъсна от онази планина. 1: 248.
Само в Историята, в два случая, „предпоставеният член“ е постпозитивен. Може да се гадае дали това е влияние от старабългарски словоред на определението, или несъзнателно следване на позицията на члена в съвременната народна реч: Крунъ (…) узелъ градъ они съ оганъ 20r 13–14; Копроним (…) послалъ воиска в Болгарию и разорилъ и попленилъ место оное. 17v 15–17.
В малка част от случаите на членуваното съществително отговаря антецедент от друг корен, но насочващ към същия референт (вж. и по-горе): И изнесли го [стлъпъ] високо до облаци и падало оно здание от ветаръ 7r 12–15 = зданието; … идатъ по чужди ѩзикъ и обичаи а на свои хулатъ затозде написахъ на они отцеругатели … 5r 5–7 = написах срещу отцеругателите; (…) по свои чеда матери и отци ихъ и сродници имеѧли неутешимое ридание и въздихание и било на они чловƀци (…) велика туга и жалостъ под турска држава. 48r 20 – 48v 1–2 = Хората изпитвали голямо страдание и мъка.
Членуването с он- се прилага и при словосъчетания от съществително и негово определение от разни части на речта (прилагателни качествени, относителни, притежателни; числителни редни, притежателни местоимения – както антепозитивни, така и постпозитивни традиционни). И тук няма съществени различия между двата ръкописа. Ето примери от дамаскина: И видƀхь другые мьже и жены… въ оньзи срашнаа пропасть зло теглѩха. 3: 663– 666; като видƀ ониа два аггла … 3: 371–373; А то гы живы фрьлѩха агглы бжи и ониа слугы антихристовы върƀка огнƀннаа. 1: 1301–1303. От Историята: … наши болгарски царове (…) имали са истории царски и кондики архиерейски (…) а кога узели турци болгарска земла нáпрасно (…) ва то луто време погубили се они истории царски 5v 9–22 = царските истории; тако они први род чловƀци при кои се узело црство болгарское имеѧли вƀлика скрбъ и жалостъ и плачъ докле преишел они први родь чловƀци. 48v 9–12 = първото поколение хора; (Стефанъ) … покорилъ охридскаго крала и они тамошни болгари. 40v 7–8 = тамошните българи.
Разнообразната съчетаемост на „предпоставения член“ говори за дълбоко усвояване на тези конструкции в езика на писателя Паисий Хилендарски. Той ги използва както (по-често) в историческото повествование, така и в свои коментарии, допълнения и в изцяло оригиналния Втори предговор, което също свидетелства за естественост и органичност на употребата им. Може би ги е предпочитал пред ежедневния определителен член (който е употребил два пъти) заради приложението им в авторитетните творби с религиозно съдържание и оттам – по-високия стил?
Съвместната употреба на формите от члена -тъ и от он- в едно и също изречение в Ловешкия дамаскин в ред случаи ни води към такова заключение: он- придружава име, което има по-важна роля в мисълта на автора, а -тъ – второстепенна роля (обстоятелство, вметнато пояснение, „в скоби“ и под.) Напр.: Тъи се не зазнаѩ онази направа от онзи камикь … Ами послушаите да ви кажем онозú (ср.р.), направата що е било. 1: 283; и щото се видƀше ономузи вльку,τ, рогове на главата му 1: 417–418; А ониа людие що имаше тамь не могоха да се усƀтѧт нieговата лъжа. 1: 983–985. Във връзка с тая подчертаваща идентификацията функция он- играе ролята на корелативен елемент спрямо разширеното определение на съществителното в главното изречение, дадено му чрез подчиненото. Напр. А онзи господарь щото му е нивата, кога щƀ тои … тогива отиде та си пожьна нивата.1: 472–475. (Вж. и някои изречения по-горе). В следния случай словоредът на онъ е съвсем свободен и експресивен: местоимението стои не пред качественото прилагателно, определение на членуваното съществително, а след него: нема (…) да го кои избави от лютие ониа болести. 3: 157–159. Този необичаен ред напомня Яворовия стих „немилостивата оназ, живот която ми е дала“. В тази спонтанност има елемент на художественост. Но в присъствието на обикновения определителен член едва ли онъ има „претенция“ да бъде също член.
Както е установила Б. Велчева (Младенова, Велчева 2013: 105 и др.), от новобългарските дамаскини явлението „се пренася в езика на някои от първите възрожденци“. То е представено и в „Житие и страдания грешнаго Софрония“ и анализирано в работата на Б. Велчева „Житието на Софроний и дамаскините“ (Велчева 2004). Бихме добавили, че авторът на беловата на „История славянобългарска“ не го е отстранил, редактирайки Зографския автограф, което се вижда от няколкото примера в Котленския препис на Стойко Владиславов (Петрь пратиль свои синове Бориса и Романа оу цриградь за аманеть защо въ то време била оумрƀла жена его онаѩ црскѩ вьнука. К 27v 16–19 = царската внучка; (тии петьстии) собрали речи по граматика греческаѩ (…) спроти они речи собрали от все славенски ѩзикь. К 74v 14–16). Можем да си представим как Вторият Софрониев препис на Историята и тръгналите от него преписи из Източна България са допринесли за разширяване популярността на предпоставения член през първите десетилетия на възрожденската литература. Но тук се задоволяваме с извода, че присъствието на „предпоставения член“ в достатъчно развит вид е момент от процеса на пряка литературноезикова приемственост между Паисиевата велика книга и предходната му новобългарска книжовност – оная, в която силно владее и действа живият народен език на предвъзрожденското време. Сега към няколкото „първи възрожденци“, възприели една синтактико-стилистична конструкция от първите книжовници на XVII в., ще причислим и най-първия от тях – родения преди 300 години Паисий Хилендарски, родоначалника на Българското възраждане.
БИБЛИОГРАФИЯ
Велчева 2004: Велчева, Б. Житието на Софроний и дамаскините. В: Българистични студии. София, 2004, 76–81.
Велчева, Иванова 2010: Велчева, Б., Д. Иванова. И от зазоряването тръгва денят. Изследвания върху приемствеността в развоя на българския книжовен език. Пловдив: Ун. изд. „Паисий Хилендарски“. 2010.
История 2012: Паисий Хилендарски. История славянобългарска. Критическо издание с превод и коментар. Света гора Атон: Изд. Славянобългарска Зографска света обител, 2012.
Милетич 1908: Милетич, Л. Коприщенски дамаскин. В: Български старини. II. София, 1908.
Младенова, Велчева 2013: Младенова, О., Б. Велчева. Ловешки дамаскин. София: Национална библиотека „Св.св. Кирил и Методий“, 2013.
