Поетични откъси в новобългарските дамаскини

С проф. Боряна Велчева ме свързва дългогодишно искрено и пълноценно колегиално приятелство. Тя ме посрещна като нов член на Секцията за история на българския език в Института за български език, подкрепи ме, когато започнах да работя по Старобългарския речник. А след години, когато публикувах статии за синтактичните особености на езика в новобългарските дамаскини, тя ми се обади да ме поздрави и оттогава непрекъснато си разменяхме информация за нашите занимания. С право мога да кажа, че тя ми беше учителка в много отношения, но най-вече в областта на новобългарската дамаскинска книжнина. Нейните публикации, доклади на конференции и споделените идеи в лични разговори ме научиха на прецизност към лингвистичния факт, на по-широк поглед към езиковите явления, на стремеж към повече проучвания на всеки елемент от сложната картина на този лингвокултурен феномен.

През 2014 г. се срещнахме и тя ми подари книгата си за Ловешкия дамаскин, написана в съавторство с О. Младенова. Много пъти вече бяхме разговаряли за новите идеи в нея. И отново продължихме, но най-хубавото беше, че се разбирахме прекрасно, защото и двете обичахме работата си. Все още е пред очите ми надписът върху книгата: „На Ваня Мичева с дамаскинарски поздрав! Боряна Велчева“. Тя приобщаваше моите скромни постижения в тази област към своята огромна научна продукция и към забележителните си открития. Това бяха думи на един истински голям учен и щедър човек. И до днес чувствам благодарност и признателност за тази щедрост.

Само с няколко изречения ще обясня защо и мен ме привлича проучването на новобългарските дамаскини. През ХVII в. в новобългарските дамаскини се възстановява връзката между говорим и книжовен език за първи път след старобългарския период. В текстовете от този тип е засвидетелстван живият български език от втората половина на ХVІІ в., обогатен с книжовна лексика и начини на изказ. Всички изследователи се обединяват около тезата, че дамаскинарите отговарят на изискванията на епохата на Предвъзраждането да създават достъпни за повече хора произведения, които да увеличават кръга от просветените българи и да разширяват светогледа на четящите и слушащите. Така че за мен беше и е истинско предизвикателство и удоволствие да откривам новости както в концептуалната картина на света, така и в езика на новобългарските дамаскини. Резултатите от тези мои занимания са обобщени в три книги и в редакторството на „Речник на книжовния български език на народна основа от ХVІІ в.“ (Мичева 2013, Мичева 2015, Мичева 2016, Дьомина ред. 2012).

В монографията „Ловешки дамаскин. Новобългарски паметник от ХVII в.“ Б. Велчева открива и представя поетична част в Словото за покаяние душевно (Младенова, Велчева 2013: 109). В търсене на уникалността на художествения изказ в новобългарските дамаскини и Б. Велчева (Велчева 2001, Велчева 2003), и М. Байрамова (Байрамова 1995) се докосват до темата за ритъма, римата, броя срички и др. Това ме вдъхнови да потърся и осмисля някои части в Словото за Второто пришествие като ритмични структури със специфични особености. Материалът е ексцерпиран от Тихонравовия дамаскин (Дьомина 1971), Ловешкия дамаскин (Младенова, Велчева 2013), Нов троянски дамаскин (Шалагини 2013), Коприщенски дамаскин (Милетич 1908) и Люблянски дамаскин (Аргиров 1895), в които словото е идентично. Примерите се цитират, без да се привеждат надредните знаци, понеже не носят допълнителна информация с оглед на избраната проблематика.

В началото на няколко последователни синтагми в Словото за Второто пришествие междуметието о и изразите с Ѡ злѣ нам, Ѡ злѣ за нас (съчетания от о, наречие в ролята на междуметие и местоимение в дателен падеж или за плюс местоимение във винителен падеж) оформят ритмични структури, в които преобладава окайването на тежкото положение на грешниците:

Ѡ голѣма бѣда на нас сега.
Ѡ зла работа на нас сега.
Ѡ каква измама нас измами и какво ны зло даде.
Ѡ голѣм грѣх що ны направи сега тоизи проклети антихріст
Ѡ злѣ намь как се измамихме.
Ѡ злѣ намь как ни се присмѣ тоизи проклетникь.
Ѡ злѣ за нас сега, че станьхме засрамени прѣд члціи и прѣд агглы.
Ѡ злѣ за нас сега, че как ни олови със діаволска мрѣжа.
Ѡ злѣ намь сега че как ни олови мчитель да ни мьчи. Лов. 1128–1140; Тих. 18. 192б.

Според мен тези четири израза с начално Ѡ и пет с начално Ѡ злѣ образуват една от първите преводни стихотворни творби в новобългарската книжнина. В нея са засвидетелствани художествени похвати, които изграждат поетична стилистика. Сред тях са: междуметията в анафори; етимологичните фигури измама нас измами, мчитель да ни мьчи; повторенията олови 2 пъти, измами и измамихме, сега 2 пъти, голѣма и голѣм; метафората олови със діаволска мрѣжа; синтактичният паралелизъм (пълен в първите два стиха: Ѡ голѣма бѣда на нас сега. Ѡ зла работа на нас сега. – и частичен в следващите) и възклицателните изречения. Изразите с междуметие О се оказват особено подходящи за изразяване на силна емоция и за маркиране на началото на всеки стих. Най-често повтарящият се корен зъл – в прилагателното зла, съществителното зло и наречието във функция на междуметие злѣ (общо 7 пъти) вербализира концепта зло, който е определящ за съдбата на хората при появата на антихрист преди Второто пришествие Христово. Налице са и три контекстови синонима за въплъщението на злото: антихріст, проклетникь, мчитель, както и едно прилагателно діаволска, което също се съотнася с причинителя на злото. Този избор на повторения и синоними е доказателство за майсторско владеене на езиковите средства от съставителите на новобългарския текст, защото по този начин те внушават основната идея на поетичния откъс много ясно и убедително.

Анафори и други повторения се откриват на още едно място в Словото за Второто пришествие, където Ѡ злѣ въвежда девет поредни синтактични цялости, с които се обръща внимание на различните типове грешници (Лов. 1481–1521; Тих 18.198–198б). Поради обема на всеки въведен абзац не бихме могли да говорим за ритмичност, но със сигурност става дума за девет поетични изречения, противопоставящи се на предходните 23 абзаца с начално тогива, които описват с подробности картината на Второто пришествие на Божия син, и на следходните девет с начално когато, с които се пресъздава положението на праведниците и грешниците след Божия съд. В тази сложна система от семантични и езикови опозиции трите типа начални повторения маркират различни смислови части в художественото цяло.

В края на Словото за Второто пришествие, преди краткото поучение се намира най-важният в концептуално отношение абзац, който разкрива съдбата на праведниците и грешниците след Божия съд и по този начин мотивира възприемателите да избягват греховете, за да имат „всичко добро райско“ вместо да се „стопяват в мъката“. Тези съществени послания на съставителите са получили поетичен изказ:

Когато праведниците щьть да станьть о десна страна,
а грѣшниците щьть да въꙁдꙑшеть.
Когато праведниците щьть да се радꙋвать.
а грѣшницꙑте щьть да плаать.
Когато праведниците щь да пѣать
а грѣшниците бꙑѧть.
Когато праведниците сѣдеть на хладь.
а грѣшниците въ страшнаа мъка.
Когато праведниците щьть да славеть ба, и да пѣать съ агглꙑ.
а грѣшниците осьденїи със дїавола, та викать и плаать ...
Когато праведниците имать сико добро раиско прѣд тѣх.
а грѣшниците гледать та си желѣть.
Когато праведниците поитать съ агглскаа пѣснь.
а грѣшниците ꙁасрамѣть със дїавола.
когато праведниците ѿидать вь раи дето гостолюбниго авраама.
а грѣшниците вь тма ерна със дїавола.
Когато праведниците сь радѹвать на нбето.
а грѣшниците се стопѣвать въ мꙋкꙋ.
Праведниците се гледать и видеть единь дрꙋгꙑго
а грѣшниците се не видеть ѿ тьмнина единь дрꙋгꙑго въ мьката.
Праведниците свѣтеть като слнце.
А грѣшниците рьнѣать като катрань.
Праведниците сѣдеть сꙑти
а грѣшниците мьать гладнꙑ и жьднꙑ.
Праведниците въ раи.
а грѣшниците въ дꙋпка тьмна.
Праведниците със агглꙑ.
а грѣшниците със дїавола.
Праведниците пѣать.
а грѣшниците карать и срьдѧть.
Праведниците горѣ и на нбо и на ꙁемлю
а грѣшниците долꙋ въ беꙁдна и въ мꙋкꙋ Тих. 18.206–206б; Лов. 1567 – 1605
Праведниците нависоко,
а грѣшниците в ниско (последното изречение е засвидетелствано само в Новия троянски дамаскин 43б, откъдето се цитира, и в Люблянския).

Ще се опитам да докажа, че този текст е изграден по изключително професионален начин и притежава съвършена художествена форма, за чието постигане са активизирани средства от синтактичното, морфологичното и лексикалното равнище на езика.

Анализираният текст представлява последователност от 16 изречения със структурен паралелизъм. Първите девет са сложни съставни с подчинени обстоятелствени за време, въведени със съюзната дума когато. Главното изречение е на второ място и започва със съюз а, което позволява да се изразят и отношения на съпоставяне. Наличието на съпоставителен съюз в началото на постпозитивно главно изречение е отличителна черта на паратаксиса на новобългарските дамаскини (Мичева 2013), която е свързана с говоримия език. Вторите 8 изречения са сложни съчинени съпоставителни със съюз а. Следователно основната сема на синтактично равнище е ‘съпоставително противопоставяне’, тя най-добре отговаря на семантичното противопоставяне на праведниците и грешниците. А повторението на еднакви по структура синтактични единици на макроравнище (девет сложни съставни с препозитивни подчинени обстоятелствени и осем съчинени съпоставителни) и на микроравнище (първите 18 прости изречения са съставени по модела съюз + подлог + сказуемо (6) + обстоятелствено пояснение или допълнение (12), а вторите 16 следват схемата подлог + сказуемо (2) + обстоятелствено пояснение или допълнение (6) или подлог + обстоятелствено пояснение или допълнение (8)) определено създава ритъм в текста.

Умело са използвани глаголните времена. В първите две изречения сказуемите в главното и подчиненото са изразени с глаголи в бъдеще време. Тоест картината на райското блаженство и адските мъки се представя като нещо предстоящо. В третото и петото изречение само първото сказуемо (отнасящо се до праведниците) е глагол в бъдеще време, докато битието на грешниците е видяно като нещо настоящо поради наличие на глагол в сегашно време. От шестото изречение до края всички глаголи са в сегашно време. Този преход от бъдеще към настояще, с превес на настоящето, много убедително внушава идеята за истинността, за сигурното съществуване на описаните действия и състояния.

Най-пряко върху възприемателите въздействат елементите от лексикалната система на езика. В текста са налице поредица антоними: праведници – грешници; Бог – дявол; рай – дупка тъмна, тъма черна; радват се – плачат; видет – не видет; светят – чернеят; сити – гладни; горе – долу. Засвидетелствани са и контекстови антоними: ангели – дявол; слънце – катран; земя – бездна; се радват – се стопяват. Антонимната структура изгражда представата за противопоставянето между праведниците и грешниците. А натрупването на синоними изтъква определени семантично натоварени концепти. Така за рай има само две номинации – рай и небе. А за ад има четири, като нито една не повтаря старогръцката заемка в старобългарски адъ, а са употребени думи от говоримия новобългарски език: тъма черна, дупка черна, мъка, бездна (последната лексема е съхранена с това значение от старобългарски). За праведниците са използвани по два пъти глаголите радват се и пеят. А за грешниците – синонимните двойки: викат и плачат; карат и сърдят. Следователно подборът на лексикални средства (антоними, синоними, повторения) в по-голяма степен подчертава отрицателната същност на битието на грешниците в пространството на ада.

Важно място в ритмизирането на текста заемат началните повторения: девет анафори на когато и 17 на а, както и съпътстващите ги 17 повторения на праведници и грешници. По този начин много ясно е маркирано началото на всеки стих. Художествеността на тази поетична творба се реализира и чрез умелото вписване на архетипни опозиции в съдържанието като: горе – долу, нависоко – ниско, както и тройната небе – земя – бездна. В християнските представи е ревоализирано и старото вярване за положителните конотации на дясното и тук то също е актуализирано още в първия стих.

Сравнението с текста в архаичните дамаскини показва не само промените в езика с оглед приближаване до говоримия, но и съкращаването или удължаването на фразите, което води до поява на ритмичност. Съпоставката с наличния текст от Словото за второто пришествие в Костенецкия дамаскин (без последните пет сложни съчинени съпоставителни изречения) показва, че са налице следните различия:

Във всички случаи езикът в новобългарския текст се приближава до говоримия. Последователно се заменят причастните форми с глаголни: скрьбеще с щьть да въꙁдꙑшеть, прохлаждени с сѣдеть на хладь, осꙋждаеми с осьдени със дїавола, поитаеми с поитать съ агглскаа пѣснь, мꙋими дрꙋг дрꙋга невидеще с се не видеть ѿ тьмнина, просвѣтлꙗюще се с свѣтеть като слнце. Като неподходящи са преценени сегашни и минали страдателни причастия, както и сегашни деятелни. На мястото на няколко архаични лексеми и изрази откриваме нови съвременни: вместо ꙋниижаеми – ꙁасрамѣть със дїавола; вместо нѣдра авраамꙋ – раи; вместо тмꙋ кромешнꙋю – тмꙋ ернꙋ. Важна от лингвокултурологична гледна точка е употребата на разбираеми названия за рая и ада, защото точно те въплъщават в концептуалното си съдържание най-пълно представите за бъдещето на хората.

Въведени са нови лексикални единици, които липсват в архаичния дамаскин. На първо място между тях са думи, които назовават сакралното: бог, ангели, ангелска песен, дявол – 3 пъти. Подчертава се отъждествяването на праведниците с божественото и на грешниците – с дяволското. По-силно се открояват и светлинните характеристики на праведните и неправедните чрез сравненията светят като слънце и чернеят като катран.

Цялостният анализ на откритите поетични откъси в Словото за Второто пришествие показва, че те са ситуирани на ключови места в текста и представят изключително важни идеи за същността на праведниците и грешниците. Следователно ритмичната структура на тези откъси не е случаен факт, а съзнателно търсен похват за въздействие върху съзнанието на възприемателите. Авторите на новобългарските дамаскини преработват архаичния превод на Дамаскин-Студитовото слово по такъв начин, че да привлекат вниманието на слушащите и четящите и да ги накарат да осъзнаят колко е различна съдбата на праведните и неправедните хора след Божия съд. Всички засвидетелствани художествени похвати доказват майсторството на българските книжовници от ХVII в. и богатството на книжовния език на народна основа.

БИБЛИОГРАФИЯ

Аргиров 1895: Аргиров, Ст. Люблянски български ръкопис от ХVІІ в. // СБНУ, 9, 1895, 463–560.

Байрамова 1995: Байрамова, М. Етюди за съюзите в Троянския дамаскин. София: Агато, 1995.

Велчева 2001: Велчева, Б. Дамаскините от ХVІІ в. и началото на новобългарския книжовен език. // Старобългаристика, 2001, № 4, 64–81.

Велчева 2003: Велчева Б. Художествени изразни средства в дамаскините от ХVІІ в. с оглед началото на новобългарския книжовен език. // Старобългаристика, 2003, № 2, 32–52.

Дьомина 1971: Демина, Е. И. Тихонравовский дамаскин. Болгарский памятник ХVІІ века. Часть ІІ. София: Издателство на БАН, 1971.

Дьомина ред. 2012: Дьомина, Е. (ред.). Речник на книжовния български език на народна основа от ХVІІ в. (върху текст на Тихонравовия дамаскин). София: Издателство „Валентин Траянов“, 2012.

Милетич 1908: Милетич, Л. Коприщенски дамаскин, новобългарски паметник от ХVІІ в. // Български старини, кн. II, 1908.

Мичева 2013: Мичева, В. Паратактични отношения в историята на българския книжовен език. София: Дио Мира, 2013.

Мичева 2015: Мичева, В. Картината на света в езика на новобългарските дамаскини. София: Дио Мира, 2015.

Мичева 2016: Мичева, В. Свет и тьма, свое и чужое в христианской парадигме. Saarbrucken: LAP LAMBERT Academic publishing, 2016.

Младенова, Велчева 2013: Младенова, О., Б. Велчева. Ловешки дамаскин. Новобългарски паметник от ХVII век. София: Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий”, 2013.

Шалагини 2013: Шалагина, В., Г. Шалагин. Словото за Второто пришествие от Нов троянски дамаскин. В: Младенова, О., Б. Велчева. Ловешки дамаскин. Новобългарски паметник от ХVII век. София: Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, 2013, 433–478.