Приемственост и промяна в българския книжовен език: Каква е разликата между градовце и градчета?

Боряна Велчева, ярък учен, на чиято светла памет е посветен този брой на списание Българска реч, е допринесла много не само за проучването на старата българска книжнина, но и за осмислянето на нейните данни за историята на българския език. Тези разсъждения, продукт на моя мислен диалог с нея, имат за цел да продължат една от линиите на проучване на границата между диалектология, история на книжовния език и историческа лингвистика, които бяха неин патент.

Аз дължа запознанството си със словото за св. Мария Египетска на Боряна Велчева, която обичаше да разказва за лексикалните открития, които е направила в ранния славянски превод на това слово, който, както тя установява, е бил положен в основата на новобългарския текст от тип тогази на това слово, включен в Тихонравовия дамаскин (Велчева 1996; Демина 1971: 189–200). В този новобългарски текст се среща формата хлѣ́бов'це, и то в такъв контекст:

(1) като бѣ́хь зéла, г҃, хлѣ́бов'це⋅ та еди́нь и҄зѣ́доⷯ а два ̀ донесоⷯ, като прѣми́наⷯ ꙇ҆ѡ̑р'дань и҄ тїе и҄съ́хнаха⋅ помал́'ко ѿ ниⷯ ꙗдоⷯ⋅ за мнѡ̑го годи́нь (Демина 1971: 196; вж. и Лавров 1893: 150; РБКНО 2012: 1081; думата присъства и в други преписи на словото, срв. например ЦСВП6-S: 204а, ДрА: 92б)

Трябва да имаме предвид, че в ранния славянски текст не само че няма точно съответствие на новобългарската форма хлѣ́бов'це, но и фактите са различни: според него св. Мария Египетска изяжда първия ден половин хляб и през следващите години се храни с останалите два хляба и половина (Велчева 1995).

В словото за св. Сава Освещени, също от тип тогази, чийто източник продължава да е неизвестен (Лулейска 2013), намираме друга форма с паралелна структура:

(2) и҄ видѣ̀ го че̑ немаше ничто̑ що̑ да ҄к́си⋅ тъкⷩмо [!] м наи҆дѐ ҄ келїата мал'ко ро́ш'ков'це, и҆ фи́ници вет́'хы и҄ с́хы (Демина 1971: 159; вж. и Лавров 1893: 150; РБКНО 2012: 860; думата присъства и в други преписи на словото, срв. ЦСВП6-S: 141а; Милетич 1908: 78; Милетич 1923: 224)

Между двата примера има разлика в съотношението между предполагаемото изходно единствено число и зарегистрираното множествено число, към която се връщам по-късно. За момента само ще отбележа, че тези примери като най-ранни заемат почетно място сред другите примери на употреба на съществителни на -овце. Забелязал ги е още Пьотър Лавров, който ги характеризира като форми за множествено число с умалително значение и ги сравнява с цветовце и ветровце в поемата на Иван Данев Стамат и Абдулах (Лавров 1893: 150):

(3) Вред птички сладко пеяле, / вред миризми пилеяле / от цъфналите цветовце/ прохладни, тихи ветровце... (ПСп 1876, 1/11–12: 140)

Формите хлѣ́бов'це и ро́ш'ков'це свидетелстват, че словообразувателната категория е била налице през XVII в. като интегрална част на говоримия език, представен в книжовното средище тогази.

Този тип съществителни отдавна е привлякъл вниманието на езиковедите и се споменава накратко в множество граматики, в речници, и даже в учебници по български език за чужденци. Те се разглеждат по различни поводи, понякога доста обстойно, и в специални изследвания. Още при първия лексикографски опит за представяне на такива форми възникват два въпроса: каква е крайната гласна във формите за множествено число и на какво единствено число те съответстват. Така Александър Дювернуа реконструира нормализирана форма върховец въз основа на единствен пример от превода на Нешо Б. Бончев на Тарас Булба от Гогол (4) и градовец въз основа на два примера с градовце от енциклопедичния сборник Летоструй или Домашен календар и два с градовци от вестник Знание (5)–(6), обаче привежда под заглавно коловци единствения пример с коловце от превода на Петко Р. Славейков на Робинсон (7):

(4) И най-прохладен, драг, като волните морски, ветрец едва вееше по върховците на тревата и едва допираше до бузите. (Дювернуа 1885–1889, 1: 296)

(5) Българете по селата и малкити градовце употребяват изобщо за храна попара с сирене (Дювернуа 1885–1889, 1: 402)

(6) Оксфорд и Кембридж са малки градовци (Дювернуа 1885–1889, 1: 403)

(7) А сечивата и оръжията си окачих на малки коловце, които забих о стената (Дювернуа 1885–1889, 1: 1007)

Реконструираното единствено число на думите от тази категория в речника на Дювернуа критично се обсъжда в рецензията на Марин Дринов, който изрично отбелязва, че такива съществителни се употребяват само в множествено число (Дринов 1893: 99). Все пак опитите да се определи единственото число, на което тези форми съответстват, продължават, колкото и умозрително да е такова едно съответствие. Две други решения са предложени през 30- те години на XX век. Според едното формите на -овце корелират директно с редовната форма за единствено число: град – градовце (Болио, Младенов 1933: 55; Калканджиев 1936: 212). Това решение предполага, че формантът -овце има едновременно и словообразувателни, и морфологични функции, тъй като образува множествено число с умалителен оттенък. Това становище не се приема от Любомир Андрейчин и Цветан Тодоров (Андрейчин 1936: 34; Тодоров 1938: 230). Алтернативното предложение е, че формите на -овце са множествено число на умалителни имена на -ец: градец – градовце, при което суфиксите -ове и -ец образуват „твърде чудна контаминация“ (Цонев 1934: 486). Никола Костов смята, че „окончание -овце е разновидност на -ове или по-право е контаминация от -ове и -ец“ (Костов 1939: 50). Според Любомир Андрейчин окончанието -овц-е „стои във връзка с окончанието за мн. число на изходните едносрични съществителни -ове, което се преплита по един своеобразен начин с умалителна наставка“ (Андрейчин 1978: 114). Според Юрий Маслов умалителният суфикс -/(е)ц/- е вмъкнат в окончанието за множествено число -/ове/- (Маслов 1981: 137). Тълкуването, свързващо умалителното единствено число на -ец на едносрични съществителни от мъжки род с множественото число на -овце, преобладава в по-късната научна литература (вж. например Кръстев 1976: 35; ГСБКЕ 1993, 2: 66; Ницолова 2008: 66). Предлагат се различни обяснения на странната форма. Момчил Чалъков смята, че тези форми са едно от свидетелствата за присъствието на елементи на аглутинация в българския език. Той отбелязва, че форми като листовце напомнят нем. Kinderchen ‘дечица’, където умалителният суфикс следва флексията (Чалъков 1964: 99)[1]. Според Тодор Бояджиев причината, породила тези форми, е фонологична. За да се избегне нехарактерната за българския език звукова верига, която предполага позиционирането на сонорна съгласна между две шумови съгласни във ветр-ец>*ве-трц-ове, формата *ве-трц-ове се трансформира във ве-тр-ов-це. В резултат се появяват „интересни експресивни форми за множествено число“, които обхващат и съществителни като листовце, цветовце, в които няма сонорна съгласна в основата, която да оправдае трансформацията (Бояджиев 1980: 135).

Моето изследване на тези формации се базира на цитираните дамаскински примери с хлебовце и рожковце и корпус от над 500 фрагмента от текстове, създадени между XIX и XXI век, и от фолклорни материали. Корпусът включва примери на употреба в контекст на следните 34 съществителни на -овце: биковце, бреговце, ветровце, воловце, върховце, гласовце, градовце, греховце, гробовце, грошовце, доловце, дворовце, дъждовце, класовце, коловце, кръговце, кръстовце, листовце, овновце, огньовце, платовце, пърчовце, редовце, световце, смеховце, стиховце, столовце, страховце, стръковце, стълбовце, стълповце, съдовце, цветовце, часовце. Най-добре засвидетелствани (всяко с десетки примери) са воловце, градовце, греховце, листовце, редовце, стиховце и цветовце. В граматиките и лингвистичните изследвания се споменават и бойовце, вихровце, домовце, духовце, миговце, поповце, праховце, роговце, резновце, соковце, но примери на употреба не намерих. Показателно е, че българският национален корпус dcl.bas.bg/bulnet/ въобще не съдържа такива форми.

Книжовното присъствие на тези формации във върховия им момент на максимално разпространение, който се отнася към края на XIX век, е маркирано и от скоро изоставени опити да им се придаде терминологичен статут, срв.:

(8) От тази голяма тръба кръвта преминува в други по-малки тръби, през които отива по всичките части на тялото. Тя прониква в тях и ги храни през едни твърде малки съдовце, които ся наричат власати или власообразни съдове, защото те са твърде тънки, по-тънки от най-тънките влакна. (Изводи от месечна Зорница за 1874–1881. Цариград, 1882, 27, цит. по РБЕ 2: 293)

(9) Непосредствено след Освобождението, при новото административно деление и уточняване списъците на населените места на Княжество България, селата с население над 2000 ж. се именуват „градовце“ (градец). Следователно съобразно тогавашните условия и нужди се прави опит да се създаде преходна (междинна) селищна форма между град и село. (Велчев, Мичев 1969–1970: 147)

(10) Полигамически растения, или многобрачни. 23-и клас растения по Линеевата система, които имат, освен двуполовите цветовце, мъжски или женски или и едните и другите заедно. (Касъров 1907: 1938)

Такива форми се появяват в заглавията на литературни произведения: „Цветовце“ (стихосбирка на Моско Москов, 1894), „Моите воловце“ (стихотворение от Цанко Церковски, 1905).

Корпусът от употреби на тази група съществителни свидетелства, че с течение на времето те се срещат все по-малко и редките им споменавания в по-ново време обикновено гонят стилистични цели и често са обект на металингвистичен коментар, както в следните примери.

(11) Под блясъка на внесените от Германия полилеи, сред шума на артистичните компании младият поет губи вроденото си простодушие, името му не е вече Крачолов, а Яворов и в стиховете си не вика подир воловцете, а копнее по две хубави очи, които са го стрелнали от балкона на избраното общество.(Джагаров 1984: 120)

(12) Нямам впечатление да се намират такива слепци сред защитниците на езика, които дотолкова да не забелязват асимилаторската му стихия, да не съзнават, че той се „урбанизира“ и „моторизира“, че да въздишат по „прекрасното, но овехтяло дий, воловце“. (Хайтов 1987: 52)

(13) Вътре в един и същи параграф на „Записките“ Захари Стоянов нарича Троян и „град“, и „село“. Тази двусмисленост се снема в често употребяваната от автора дума „градовце“, което вероятно обозначава такива места, които ние имаме за градове, но османската администрация – не. (Дичев 2005: 102)

(14) Това слово е хитрувало, за да ласкае ушите на пашата, неговият героизъм е стигал само до умалителността на „патриотическите стиховце“. Писането на Захари [Стоянов] е опит за коректив спрямо тази лишена от нравственост мутация – той ще разказва за един друг ангажимент, за уникалната епопея на думите, делата и кръвта. Неговият език ще следва не граматиката на еровете, а символната семантика на кръвта. (Стефанов 2009: 142)

Аз нямам спомен да съм чувала от когото и да било такива съществителни в жива употреба. Въз основа на събрания корпус, мога да заключа, че поколението на Боряна Велчева е последното, което е могло да бъде изложено на редовна употреба на такива форми, но те са и поколението носители на българския език, които са ги отрекли в собствената си езикова практика и така са ги изтикали на периферията на книжовния език. Постепенното заглъхване на живата употреба на такива формации си личи и по съкращаването с течение на времето на кръга от форми, винаги едни и същи, които се цитират в лингвистични работи и по липсата на илюстративен материал към тях. Що се отнася до моя корпус, той свидетелства също за съществуването на взаимовръзка между честотност и шаблонизиране на употребите: най-много примери има от формите, които се употребяват винаги по един и същ начин от широк кръг от носители на българския език, които явно са усвоили съответната употреба по книжовен път. Най-яркият пример за клишета от тоя тип е представен от редовце от което имам много примери като следните: пишещият тези редовце, посвещавам тези редовце, да ви драсна няколко редовце и т.н.

Въпреки безспорната тенденция към заглъхване, такива форми продължават да се срещат, макар и рядко, в разговорния регистър на българския език и в най-ново време, както показват примери (15)–(18):

(15) От 20.30 до 22.00 часа в събота, на мястото на предаването си за психология, „НЕТ“ пуска предаване за приложна психопатия, а именно „Зла вечер“. Водещите [...] са налудна мъжка компания, която къде по-комично, къде по-патетично се старае (но не чак толкова) да уплаши и зашемети слушателя. Те: хъмкат, ръмжат, гъгнат, оригват се, хриптят, попръцват, пускат перфидни смеховце на фона на музика, достойна за военен репортаж, и правят всичко наопаки, затова и „Лека нощ!“ обръщат на „Зла вечер!“, често забравят, че може би имат и слушатели. (Мичева 2003)

(16) „Кога си на лекар, записахте ли часа?[...]“„[...] Днес трябва да се обади жената за да ми запази час, че ще ходя при нов доктор. Дано има часовце за понеделник сутринта. Чакам да ми се обади жената да ми каже как е положението. Да ви кажа много искам да ида вече на лекар, но ме е и страх.“ (БГ мама 2013)

(17) Не мога да спя, защото летните английски нощи ми напомнят за дома. [...] Ама я се опитай да прехвърлиш всичко това на възпитаната английска земя, де! Ще опиташ, но само с това ще си останеш. Я някой ще уведоми полицията, че си твърде южен в разбиранията си за живота, я друг ще те погне, че не си дорасъл за тъдявашния уей ъф лайф… На съседът отсреща, обаче, въобще не му пука за дребничките страховце, обсебили извънбританските души под прикритие. (Владова-Момчева 2018)

(18) През Втората световна и десетина години след нея и България, и Македония под чехъла на Тито имат греховце, меко казано. Ами, признайте си ги взаимно, господа преговарящи! (Христова 2020)

Примерите на най-нова употреба са все на форми, образувани от съществителни, които нямат други умалителни (вж. *часчета, *страхчета) и обозначават явления, които протичат във времето, а не конкретни предмети като град, лист или хляб, разположени в пространството. Анкетата, проведена сред 31 носители на българския език на възраст от 19 до 67 години показва, че те самите не употребяват такива форми, не познават никого, който ги употребява, а някои от тях и активно не ги харесват в цитираните от мене примери от интернета: те им звучат „изкривено и странно“, „абсурдно, противно, недорасло“, „небългарски“, а авторите на цитираните примери са в техните очи „амбициозни писачи, които не би трябвало да се смятат за носители на езика“. Само един от отговорилите на анкетата си признава, че вече е чувал такива форми, но „не в нашия край“ (Велико Търново)[2].

В светлината на тези наблюдения над хронологията на езиковото явление става ясно, че достоверни данни за употребата и ареала на възникване на формите можем да очакваме да намерим по-скоро в по-ранния период, като се ориентираме към носители на българския език, които използват такива форми, образувани от различни съществителни, в разнообразни контексти. Оказва се, че това са предимно хора, родени през XIX век. И в ръкописната книжнина на народен език от XVII и XVIII век може да има още примери, освен двата, известни на мене и цитирани тук, които рано или късно ще бъдат издирени и оповестени в научната литература.

Паралелно с много от формите на -овце се употребяват и техни варианти на -овци (Георгиев 1991: 153). Освен примерите с форми на -овце, моят корпус още включва и около 180 примера със следните 24 форми на -овци: ветровци, воловци, върховци, гласовци, градовци, греховци, грошовци, дворовци, кошовци, кръговци, листовци, овновци, огньовци, пърчовци, редовци, роговци, рожковци, смеховци, стиховци, столовци, стръковци, стълповци, хлебовци, цветовци[3]. С най-много примери са представени воловци, градовци, листовци и редовци. Между формите на -овце и на -овци има и друго формално различие, освен крайната гласна. Отбелязва се, че на форми на -овце с ударена крайна гласна съответстват форми на -овци с ударение върху корена (Тилков, Бояджиев 1978: 22; Попова 1987: 220)[4]. Изказвани са различни мнения за характера на отношението между формите на -овце и -овци. Според Момчил Чалъков воловци е получено от воловце „чрез преосмисляне на окончанието“ (Чалъков 1964: 99). С други думи той предполага вторична връзка на воловце с множественото число на названията на лица на -овци. Беньо Цонев включва в своята програма за изследване на българските диалекти въпрос 132, който гласи: „Как образуват мн. ч. умалителните същ. на -ец, т.е. как казват у вас: редовце, или редовци, градовце или градовци?“ (Цонев 1900: 898). Въз основа на този въпрос може да се заключи, че Цонев е очаквал разликата между двата завършека да е ареална. Не ми е известно тази линия на проучване да е получила развитие, обаче Петко Гъбюв предлага косвено потвърждение на предположението на Беньо Цонев като привежда примери на -овци от градския говор на Видин (Гъбюв 1903: 20):

(19) Iѝмаше си она̀ добрѝ рѐдофци жълтѝци, ама ги iспѝ мъжъ̀ iи.

(20) Добрѝ грàдофци съ нарѐдени накраi Дỳнава.

Професор Стефана Стойкова ми съобщава, че баща ѝ Минчо Георгиев (1882–1952) от Трявна редовно е употребявал форми на -овце, каквито в речта на майка ѝ Василка Момчилова, родом от Първомай, не са се срещали. Такива откъслечни данни за разпространението на формите навеждат на мисълта, че има следните групи диалекти: (1) диалекти, в които такива форми не са се използвали (като тракийският говор около Първомай), и такива, в които са присъствали (2) умалителни форми на -овце (като балканският говор около Трявна) или (3) умалителни форми на -овци (като северозападният говор около Видин). Може да се предположи, че формите, които са присъствали във втората и третата група диалекти, са възникнали по различен начин, а вероятно и по различно време, и между тях е имало и семантични различия. Ако това е така, не може да се изключи и съществуването на диалекти (4), в които има както умалителни на -овце, така и умалителни на -овци. Както показвам по-долу, кандидат за такъв тип диалект е мизийският говор около Русе.

За зоните на възникване и първоначално разпространение на умалителните на -овце и съответно -овци може индиректно да се съди по родните места на носители на езика, родени през XIX в., които по данни от моя корпус активно са употребявали такива форми. Оказва се, че с форми на -овце се свързват традиционните територии на балканските говори и особено Търново и околностите му, но също така Елена, Лясковец, Ловеч, Котел, Габровско-Севлиевско, Свищов, Трявна, Пловдив и ареалът им стига на запад отвъд ятовата граница чак до Плевен. В по-малка степен са обхванати подбалканските говори (предимно Сливен и Чирпан), а също донякъде и мизийските (най-вече Русе). В Таблица № 1 са представени данните, върху които е направен този извод.

Таблица № 1. Разпространение на формите на -овце в езиковата практика на автори, родени през XIX в.

Формите на -овци характеризират северозападните говори, и особено Монтанско, но също така Видин и югозападните говори (Кюстендил, Самоков, Байлово, Софийско), откъдето се простират и до Панагюрище. Интерес представлява силното присъствие на форми на -овци в Копривщица, където – и според местното предание, и по езикови данни – се отбелязва присъствието на преселници, носители на югозападни говори (вж. повече подробности за говора на Копривщица в Керемидчиева 2007). Данните за употребата на форми на -овци от автори, родени през XIX в. се привеждат в Таблица № 2. Към тях може да се добави и пример от описанието на вярванията в Кюстендилския край на Петър Цв. Любенов, който съобщава, че, когато има мор по добитъка, селяните тичат уж да търсят болестта с викове:

(21) Кàмо те чѐро е...ах те у бучавата глава, от дека си дошла да си идеш: ка̀ мо воловците, що да правиме сега. (Милетич 1888: 934)

Таблица № 2. Разпространение на формите на -овци в езиковата практика на автори, родени през XIX в.

Прави впечатление, че в Таблица № 1 присъстват 16 различни лексикални единици на -овце, а в Таблица № 2 само 11. Таблица № 1 привежда данни за 13 носители на езика, които са употребили по две или повече различни форми на -овце, а Таблица № 2 – само за четирима, които са употребили по две или повече различни форми на -овци. С други думи, формите на -овце демонстрират по-голяма жизнена сила в сравнение с по-слабо засвидетелстваните форми на -овци.

Конкуренцията между форми на -овце и на -овци изглежда отразява преди всичко вариативност в книжовната норма през XIX в., която може да се дължи на проникването на тези форми в книжовния език от различни диалекти. През XX в. тази вариативност е почти изживяна и като книжовни започват да се възприемат формите на -овце. Така например Васил Попович (1833–1897) от Браила, произхождащ от семейство, преселило се от Ямбол, използва греховце, но и кръговци, Марин Дринов (1838–1906) от Панагюрище употребява редовце, стиховце, но и градовци, редовци, Иван Вазов (1850–1921) от Сопот употребява градовце, греховце, но и воловци, Александър Теодоров-Балан (1859–1959), роден в Кубей, Бесарабия, в семейство на преселници от Сливенско, употребява и листовце, и листовци, Васил Кънчов (1862–1904) от Враца използва градовце, кръговце, наред с градовци, Тодор Влайков (1865–1943) от Пирдоп казва греховце, но градовци, Антон Страшимиров (1872–1937) от Варна използва и гласовце, и гласовци, а пък Стоян Ц. Даскалов (1909–1985), родом от Лиляче, Врачанско, където в диалекта се очаква да има -овци, използва много форми на -овце: върховце, гласовце, класовце, редовце, стръковце (но и стръковци). И Костадин Кюлюмов (1925–1998) от Гайтаниново, Благоевградско употребява форма на -овце (греховце).

Във фолклора обаче са регистрирани много повече форми на -овци, отколкото на -овце (вж. Таблица № 3). Както и при литературните примери, далеч не всички мои фолклорни свидетелства за употреба на интересуващите ни тук умалителни са локализирани. Освен това, както е известно, фолклорните данни не се съотнасят пряко с диалекта на съответното селище, където е записано произведението. Умалителните на -овци и -овце се употребяват непоследователно, не само в различни варианти на произведенията, записани в различни населени пунктове, но и в рамките на един и същи запис. Има текстове, където употребата на умалителни сякаш е мотивирана преди всичко с метрични съображения. Има и варианти, където умалителните напълно отсъстват. Така в нелокализиран вариант (22) на народната песен Бог да убие, Невенко, твоите стари кумове, публикуван от копривщенеца Никола Г. Белчев, фигурира умалителното смеховци, а във вариант (23) на тази песен, записан в Блатец, Малешевско в Македония, изразът е парафразиран, но си личи общият източник:

(22) Ако тя, любе, не видя, / то барем да та аз чуя, / где на мама си хоратиш / твоите сладки думици / твоите крехки смеховци. (Белчев 1860: 33)

(23) На пладне дома да ида / да видя само Невена / дека ми се крефко смее / сос милното братанченце / и сос милни братаници. (Јанушев 1982: 24)

Независимо от всички трудности, с които се сблъсква интерпретацията на фолклорен материал, личи си, че разпространението на форми на -овци по фолклорни данни най-общо съвпада с литературните данни, представени в Таблица № 2. На този фон може би изолираното редовци у Никола Т. Обретенов от Русе може да се интерпретира като свидетелство, че в местния мизийски говор формите на -овце (вж. Таблица № 1) си дават среща с форми на -овци, т.е, че това е говор от група (4).

Таблица № 3. Форми на -овце и -овци във фолклора

И така, данните от XIX в. свидетелстват, че формите на -овци са предимно западнобългарски, но се срещат тук и там далеч на изток, където тяхното присъствие е особено забележимо в Копривщица и в мизийските диалекти. Формите на -овце са най-характерни за балканските говори, като стигат в Северна България на запад до Плевен и Враца, а на изток – до Русе, Шумен и Варна, а в Южна България обхващат и важни центрове, разположени в ареала на подбалканските говори.

Нека сега се обърнем към семантиката на формациите на -овце и условията за тяхната употреба в контекст. Хипотезата, която искам да изложа тука е, че формите на -овце са възникнали като модификационни образувания, чийто допълнителен признак е „говорещият оценява референтите, представени от съответното множествено число, като немногобройни спрямо някаква норма“. Оттук произтичат, както неизбежно ограничената съчетаемост, така и сравнително ниската честотност на такива форми в речта. При това говорещият може да възприема малкия брой на референтите като нещо хубаво или нещо лошо, или пък да има неутрално отношение към него. С други думи, емоционалната оценка само факултативно характеризира първоначалната семантика на тези форми, свеждаща се до обективна, количествена оценка на референтите, а това противоречи на общоприетото в българското езикознание мнение, че те непременно изразяват емоционална оценка (вж. например Георгиев 2000). Тази хипотеза също така предполага, че такива форми принципно не могат да имат единствено число. Логиката е същата като при употребата на млад: не може да се каже *младо дете. Само след като човек порасне, се появяват необходимите условия той да бъде характеризиран като млад или стар. Така и формациите на -овце: необходимо условие за тяхната употреба е референтите да са повече от един, но при това под някакъв стандарт, приет от говорещия за „нормален“. Тези умалителни имена представят категория, за каквато не е ставало дума в българското езикознание, където умалителните традиционно се свързват с големината при конкретни предмети или силата, степента при отвлечени понятия, а не с количеството на предмети, разположени в пространството, или на явления с темпорално измерение във времето (вж. например Димитрова 1959: 263). Тези форми могат да се причислят към езиковите средства (предимно лексикални и синтактични), които по формулировката на Лилия Крумова-Цветкова изразяват „разделно множество с брой на елементите под нормата“ в рамките на функционално-семантичното поле на семантичната категория количество (Крумова-Цветкова 2018: 59–61).

Що се отнася до морфемната структура на умалителните форми на -овце, аз приемам предложеното от Петър Джамбазов обяснение, че производящата основа в тях се състои от корена (едносрично съществително от мъжки род) и основообразуващата наставка -ов-, която присъства и в такива производни като вол-ов-ар ‘човек, който пасе волове’, век-ов-ен ‘който съществува в продължение на векове’, грех-ов-ен ‘който има грехове’, в които присъствието ѝ също е мотивирано. Към така образуваната основа за множественото число е добавена умалителната словообразователна наставка -ц- и окончанието за множествено число -е (Джамбазов 1986: 344–346). До подобни изводи, следвайки различна логика, стига и Татяна Попова, която нарича -ов- в продуктивния модел за образуване на форми за множествено число, представен например във форми като двор-ов-е, „морфонологичен сегмент, посредством който се разширява (нараства) вариантът на субстантивната основа в словоформата за множествено число“ или „нарастване“, и при това тя разглежда -овц- в цветовце като отделно „нарастване“, в синхронен план различно от -ов- (Попова 1986: 318, 320; Попова 1987: 220). Подобно е и становището на Петър Пашов за морфологичната структура на тези форми (Пашов 2005: 408–409).

При това положение двата най-ранни примера трябва да се разбират така. С трите „мѣдню́ш'ки“ милостиня, които ѝ дават на излизане от църквата, св. Мария Египетска си купува „три̏ хлѣ́бове“ и тръгва към Йордан. Когато стига до брега, изяжда „ȇди́нь хлѣ́бьць“. После преминава през Йордан и прекарва следващите години в пустинята, хранейки се с изсъхналите остатъци от трите „хлѣ́бов'це“, които си е купила (1). Тъй като оценява, че тези нормални по размер три самуна хляб са малко, за да се прехранва с тях толкова дълго, тя съвсем оправдано ги нарича хлебовце. Замяната на хлебовце с обикновен диминутив от типа на обичайното за съвременния български книжовен език хлебчета би насочила вниманието на слушателя към емоционалната им оценка, т.е. обективната количествена оценка би била заменена със субективна (емоционална).

Подобно е положението с другия пример (2). Св. Сава Освещени е тежко болен във Великата лавра. Архиепископ Петър идва да го посети и като установява, че болният има нужда от помощ, го пренася в епископията, където сам се грижи за него. Петър разбира, че Сава има нужда от грижи като вижда, че в килията му няма нищо за ядене освен „мал'ко ро́ш'ков'це, и҄ фи́ници вет́'хы и҄ с́хы“. Тук логическото ударение пада върху недостатъчното за нормална прехрана количество рожкови, а също върху това, че фурмите са стари и сухи. Показателно е, че в Троянския дамаскин умалителното е заместено с просто множествено число ро́шкове (Иванова 1967: 169). Ако Троянският дамаскин наистина представлява препис на дамаскин от I група, изготвен в книжовното средище тогива (Младенова, Велчева 2013: 69–70), тази замяна е свидетелство, че умалителните на -овце са били чужди на езика на това книжовно средище. Във всеки случай нито в текстовете от тип тогива, нито в текстовете от тип тогизи има примери на такива умалителни.

Що се отнася до единственото число рожков, то явно рядко се употребява и е образувано по аналогия от множественото число рожков-и / рожков-е като в примера от детската реч, цитиран от Петър Пашов: „Някой ме удари с един столов“ (вж. Попова 1986: 318). Изходната форма трябва да е *рожькъ, букв. ‘малък рог’, паралелна форма на стб. рожьць, което вероятно калкира гръцкото си съответствие κεράτιον в Притчата за блудния син (СС 1994: 584–585). Декомпозиция на множественото число като постулираната тука се предполага и в БЕР (6: 305–306) като възможно решение, но без детайли.

Тъй като семантичната категория количество по необходимост се проучва на изреченско равнище (Крумова-Цветкова 2018: 13), за да се види до каква степен семантиката, идентифицирана въз основа на най-ранните примери, се пази и по-късно, необходимо е да се анализират примерите в корпуса ми и да се установи в кои от тях контекстът изключва и в кои допуска присъствието на количествената семантика „немногочисленост спрямо някаква норма“. Затруднението в такъв анализ произтича от факта, че аз не мога да разчитам на интуицията си като носител на българския език, защото тези форми не са част от моя идеолект. Следователно, аз само мога да разделя примерите си на две групи – такива, които могат, и такива, които не могат да имат количествената семантика, която ме интересува, – но не съм в състояние да потвърдя със знанието си за езика, дали някои от тях наистина я притежават.

В примери като (24)–(29) присъствието на количествената семантика „немногочисленост спрямо някаква норма“ или се потвърждава в рамките на изречението с други средства, или поне не се изключва. В тях вниманието на говорещия е насочено към количеството на референтите, означени с форма на -овце или съответно -овци.

(24) А какъвто нарядец отпуснат отгоре – платовце, газчица, захарчица, – тукашните големци го разпределят все между свои... (Волен 1982: 268)

(25) Тук-там заблещукват огньовце. Младата компания на палубата избухва в викове и смях. (Константинов 1943: 151)

(26) Пък и може да си е имал някои тайни греховце, които са тревожили гузната му съвест, и затова бързаше да вземе предварителни мерки – да падне и да се помоли за опрощение. (Калчев 1970: 141)

(27) Вярно, на младини кой ли не е пописвал стиховце, но докато у повечето това е минавало като дребната шарка — у други, малцина, се е превръщало в съдба и смисъл на съществуването... (Бенчев 1984: 72)

(28) Hие щем приведем поне няколко редовци отъ писмото му, което той [папа Григорий IX] по този повод написа на венгерский крал Бела IV. (Дринов 1869: 91)

(29) Никой не вярваше, че чак пък другоселци ще ги заболи за някакви си стотина стръковци зеленчук. (Даскалов 1980: 282)

Такива изречения могат да се представят схематично така (вж. Крумова-Цветкова 2018: 30):

(а) x в количество q [което е под нормата] изпълнява P
или (б) x изпълнява P върху y в количество q [което е под нормата]
или (в) x изпълнява P въпреки y в количество q [което е под нормата]

при което x и y са аргументите, P е глаголният предикат, а q [което е под нормата] е количествената характеристика. Модел (а) се илюстрира от (25), модел (б) – от (24), (26)–(28), а модел (в) – от (29). Такава количествена характеристика може да има и глаголната група P, срв. Заблещукват в (25) и пописвал в (27).

Примери като представените по-долу (30)–(33) пък опровергават присъствието на такава семантика.

(30) Слетели, белите листовце на цветовете засипват земята; след дружни чуруликания, птичките се пръснаха и сега всяка се окуми над гняздото си. (Тодоров 1972: 230)

(31) Тогава всички хълмове се покриват с див босилек или, както го наричат тук „риган“ (Origanum vulgaris). То чака само един малък валеж, за да разтвори своите цветовце и за да побелее навсякъде от него. (Пч 1934, 27: 116)

(32) Знаем ние нашите агитатори, които умеят да гъдаличкат греховцете на своите избиратели, да обещават служби и топли места, да плащат по лев и два за глас; да хранят и да правят празденства на своите избиратели в време на изборите и пр. и пр., а след избирането си малко искат да знаят дали има някакво съзнание в главите на техните почитаеми избиратели. (БСб 1895, 2: 1017)

(33) Все покрай реката криволичи тясната улица от прохода до моста – чак оттам излиза нашироко. Стари паянтови къщи с тесни усойничави дворовци са издали горните си етажи върху дялани подпори. А ниските дюкянчета под тях отдавна и навеки са затворени. (Харманджиев 1975: 9)

В тези изречения и други като тях или се подчертава, че референтът присъства в големи количества без тези количества да могат да се интерпретират като недостатъчни – като в (30)–(31), – или пък контекстът прави невероятен интересът на говорещия към каквато и да било количествена оценка на референтите, означени с форма на -овце или -овци– като в (32)–(33). Доколкото умалителността има някакво значение в такива примери, тя сякаш е трансформирана и пренасочена от броя към големината на референтите, което може да се съпровожда и от допълнителни конотации. Често такава пренасочена умалителност е подчертана в изречението с други средства: по ... малкити градовце в (5), малки коловце в (7), тесни... дворовци в (33). В такива примери умалителните на -овце са се изравнили функционално с други умалителни и това подкопава тяхното съществуване и го лишава от смисъл. Всички терминологични употреби на форми на -овце като илюстрираните по-горе в примери (8)–(10) също са свидетелство за „изветряла“ количествена семантика на съответната форма, защото терминологичната употреба е несъвместима с такава семантика.

Още сред най-ранните примери от XIX в. в моя корпус се срещат и такива, които потвърждават наличието на семантика „немногочисленост спрямо някаква норма“, и такива, които явно нямат такава семантика. Материалът, събран в корпуса, показва, че емоционалната оценъчност постепенно излиза на преден план за говорещите и става основна причина те да употребяват форми на -овце. При това конотативното присъствие е сякаш даже по-силно при вариантите на -овци. Също такава емоционална оценъчност обаче може да се изрази и чрез замяна на тези форми с други умалителни. Така (3) звучи на съвременния носител на българския език архаично, безпомощно, наивно и даже смешно. Немотивирано е множественото число ветровце. По-логично щеше да е да се каже ветрец. Не е ясно защо е казано цветовце вместо цветчета или цветенца. Разбира се, такъв избор би нарушил ритъма и римата в стихотворението, но това се възприема като още едно доказателство, че такова измъчено стихоплетство не украсява българската литература и е най-добре да забравим, че го е имало. Изглежда, че така интуитивно са чувствали нещата много носители на българския език през първата половина на XX век, и това е причината, поради която те започват да избягват тези форми.

Видимите отклонения на формите на -овце от общите тенденции, които характеризират имената от мъжки род, са довели до опити те да се „нормализират“, свидетелство за което дава тяхната морфология. Такова отклонение е липсата на бройна форма, която Роже Бернар отбелязва (Bernard 1957: 80–82). И наистина, в моя корпус има доста такива примери и с форми на -овце, и с форми на -овци. На български се казва четири стиха, трийсет реда, три (четири) листа, два града, но вж. (34)–(37):

(34) Към гореприведените четри стиховце той притуря из същата тая, посочена в словаря на Дювернуа, Миладиновска песен още три, които нямат никакво отношение към обясняемото съчетание а що беше, и затова пропуснати от покойния Дювернуа. (Дринов 1896–1897: 830)

(35) Какво само няма в тия трийсет редовце! (Мутафчиева 1978: 24)

(36) Виждали ли сте вие трева детелина? Тя има на всяко клонче по три листовце. Търсете вие детелина, дето има по 4 листовце на клонче. Намерите ли, свършена ви е работата. Това е разковничето! (ВС-Кънчов 1927: 9)

(37) Като изключим Раковски, който не може да се каже, че е котленец, така също редки примери има да е излязъл и някой бунтовник от поменатите два градовци. (Стоянов 1890: 629)

С други думи, умалителните в множествено число на -овце/-овци нямат единствено число и бройна форма, а членувани също се употребяват доста рядко. Пропорцията на членувани срещу нечленувани употреби в целия ми корпус е приблизително 1:5 и тя косвено потвърждава предложената тук интерпретация на езиковите факти. Най-оправдано е присъствието на форми на -овце/-овци с количествена семантика „немногочисленост спрямо някаква норма“ в интродуктивни изречения, които въвеждат референта в комуникативната ситуация за първи път и съответно употребата на анафоричен член е неуместна. При следващо спомаване на референта говорещият би трябвало да използва членуваната редовна форма за множествено число на -ове. Участието на форми на -овце/-овци в членувани словосъчетания не е невъзможно за тях, каквато и да е семантиката им, но все пак е много по-характерно за онези от тях, които са се превърнали в обикновени умалителни.

На този фон привличат внимание някои загадъчни форми, илюстрирани в (38)–(40), които се споменават в лингвистичната литература само от Беньо Цонев, който локализира редовца в Силистра, но не го обяснява по никакъв начин (Цонев 1934: 486):

(38) Ядрото на типичните мизийци обаче е в Търновско. Тук тежката народна носия е вече изхвърлена и селата са цели градовца със свои клубове, бирарии, малки театри и дори кинематографи. (Страшимиров 1993: 100)

(39) Донес 30 грошовца – пък да пусна мъжецът ти, разбра ли? (Божков, Генадиева 1960: 247)

(40) Твоите греховца комай ще натежат най-много от всички. (Чакъров 1962: 187)

Тези форми могат да се изтълкуват в светлината на (41), единствен в корпуса пример от този тип, който идва от произведение на Венцеслав Начев (1939–2010), родом от Габрово:

(41) Върху бяла ленена кърпа, както винаги са поставени резен хляб, глава лук, бучка сирене, маслини и кърчаг вино – силно и тръпчиво на вкус. Ще изпие кърчага до половината. Другата половина ще я глътне инокът, който му прислужва. Знае за това греховце на младия, но не го сгълчава и няма да го сгълчи. Големият не бива да се взира в делата на малките. (Начев 1989: 11)

Употребата, илюстрирана в (41), позволява да установим, че в някои (североизточни) български говори форми като греховце, грошовце, градовце са били преосмислени като умалителни форми от среден род единствено число на -це (подобни на месце, крилце, селце), чието множествено число, естествено, е каквото го виждаме в (38)–(40): греховца, грошовца, градовца. Количествената семантика трябва да е била вече напълно замъглена, за да стане възможно такова преосмисляне.

В заключение ще очертая накратко представените тук езикови явления и техните промени в хронологичен ред.

Създателите на новобългарските текстове от тип тогази заварват през XVII в. в родния си говор едно регионално словообразувателно езиково средство за оценка на количество като намиращо се под някаква норма. То позволява от основата за множествено число на едносрични неодушевени съществителни от мъжки род да се образуват форми с умалителен суфикс -ц- и окончание за множествено число -е. В другите книжовни средища от XVII век, където се създават текстове на ранен новобългарски език (по-ранното тогива и по-късното тогизи), такива форми не се употребяват.

Когато се срещаме отново с тези форми, а то е през XIX век в писанията на възрожденските книжовници, такива форми се употребяват много широко, особено от автори, чиито родни места са разположени в ареала на балканските говори и непосредствено на запад от него, а също така в подбалканските и в по-малка степен в мизийските говори. Такива форми се образуват от едносрични съществителни от мъжки род, които означават неодушевени предмети и домашни животни. Първоначалната семантика съжителства с тяхната употреба като обикновени умалителни, а окончанието за множествено число -е е в конкуренция с -и. Формите на -и са особено широко застъпени в западните български говори, но и на изток – в най-западните части на балканските говори, а също и в Копривщица, и в някои мизийски говори. На някои места (данни има, например, за отделни мизийски говори) семантичната промяна може да се съпровожда и с преосмисляне на формите на -овце като форми за единствено число от среден род, с множествено число на -овца. В езика на фолклора са в ход предимно формите на -овци, и то в редовно умалително значение. Укрепващият своите позиции книжовен език черпи с пълни шепи от тези форми и те за кратко време се настаняват не само в езика на художествената литература и особено на поезията, но и в административната и научната терминология. През XX век загубилите своята индивидуалност форми на -овце бързо се изтласкват на периферията на книжовния език. Остава възможна до наше време само употребата – и то с първоначалната им количествена семантика – на такива форми на -овце, които са образувани от неодушевени едносрични съществителни имена от мъжки род и означават явления с темпорално измерение. Тази употреба има разговорен характер и е достатъчно рядка.

Формите на -овце в продължение на четирите века, които са ни достъпни за наблюдение, дават пример за езиково явление-фантом, което ту се мярка, ту изчезва, и чието мъждукащо присъствие и пулсиращо значение не са константа за сменящите едно друго поколения и не обхващат всички носители на езика, които живеят по едно и също време. Неговите мутации и флуидната му неизтребимост показват всекидневния живот на езика в необичайна светлина.

БИБЛИОГРАФИЯ

Андрейчин 1936: Andrejczin, L. Léon Beaulieux. Grammaire de la langue bulgare. Avec le concours de Stefan Mladenov. (Collection de grammaires de l'Institut d'Études slaves. IV). Paris 1933. Str. xii + 409. // Rocznik Slawistyczny, 1936, 12, 29–40.

Андрейчин 1978: Андрейчин, Л. Основна българска граматика. София: Наука и изкуство, 1978.

БГ мама 2013: Диалог между участници benito_79-Ентусиаст и @Danella@ на форума bg-mamma, 2013 г., https://bg-mam.ma/p/712056/25074362, сайт посетен на 29.04.2021.

Белчев 1860: Белчев, Н. Г. Песнопойче, събрано и наредено от Никола Герова Б. Копривщинца. Цареград: в печатницата Таддеа Дивитчиана, 1860.

Бенчев 1984: Бенчев, М. Увлечения: етюди и портрети. София: Български писател, 1984.

БЕР: Георгиев, В. и др. Български етимологичен речник. София: Издателство на БАН, Т. 1–, 1971–.

Бернар 1957: Bernard, R. Quelques observations sur les substantifs en -ец en bulgare moderne. В: Георгиев, В. (ред.) Езиковедски изследвания в чест на Стефан Младенов. София: Издателство на БАН, 1957, 73–83.

Божков, Генадиева 1960: Божков, С., З. Генадиева. Речник на езика на Христо Ботев. София: Издателство на БАН, 1960.

Болио, Младенов 1933: Beaulieux, L. Avec le concours de S. Mladenov. Grammaire de la langue bulgare. Paris: Librairie Ancienne Honoré Champion, 1933.

Бояджиев 1980: Бояджиев, Т. Морфологичен аспект на звуковата съчетаемост в българския език. // Lětopis Instituta za serbski ludospyt. Rjad A, Rěčespyt a literatura,1980, 27, № 1–2, 131–136.

БСб: Българска сбирка. Списание за книжнина и обществени знания.

Велчев, Мичев 1969–1970: Велчев, И., Н. Мичев. Стопанскогеографски изследвания на селищата от градски тип в НР България. // Годишник на Софийския университет. Геолого-географски факултет, 1969–1970, Книга 2, География, 64, 147–169.

Велчева 1995: Велчева, Б. Старобългарското платець ‘половинка’. // Българска реч, 1995, 1, № 4, 18.

Велчева 1996: Велчева, Б. Ранният славянски превод на Житието на Мария Египетска. // Palaeobulgarica, 1996, 20, № 3, 30–54.

Владова-Момчева 2018: Владова-Момчева, З. Завист. В: Блог „Ало, България!“,11.07.2018, http://zdravkavm.blogspot.com/2018/, сайт посетен на 29.04.2021.

Волен 1982: Волен, И. Вишо гледа напред: разкази и повести. София: Издателство на БЗНС, 1982.

ВС-Кънчов 1927: Възпоменателен сборник за Васил Кънчов. По случай 25 годишнината от смъртта му 1902–1927. Враца: Граждански комитет при ученолюбиво дружество „Развитие“, 1927.

Георгиев 1991: Георгиев, С. Българска морфология. Велико Търново: Абагар, 1991.

Георгиев 2000: Георгиев, С. Конотация. В: Енциклопедия на съвременния български език. Русинов, Р., С. Георгиев (ред.). Велико Търново: Абагар, 2000, 182.

ГСБКЕ 1993: Андрейчин, Л. и др. Граматика на съвременния български книжовен език. Т. 2: Морфология. София: Издателство на БАН, 1993.

Гъбюв 1903: Гъбьов, П. К. По говора в гр. Видин. // СбНУ, 1903, 19, 1–29.

Даскалов 1980: Даскалов, С. Ц. Избрани произведения. T. 3. Република на дъждовете. Земна светлина. Кога започва любовта. София: Български писател, 1980.

Демина 1971: Демина, Е. И. Тихонравовский дамаскин. Болгарский памятник XVII в. Ч. 2. Палеографическое описание и текст. София: Издателство на БАН, 1971.

Джагаров 1984: Джагаров, Г. Изповед. София: Партиздат, 1984.

Джамбазов 1986: Джамбазов, П. По някои въпроси за окончанията на съществителните в съвременния български книжовен език. // Български език, 1986, 36, № 4, 342–348.

Димитрова 1959: Димитрова, М. Умалителните имена в книжовния български език. // Известия на Института за български език, 1959, 6, 263–319.

Дичев 2005: Дичев, И. Пространства на желанието, желания за пространство. София: Изток-Запад, 2005.

ДрА: Дамаскин от XVII в., наречен „Дряновски А“, който се пази в библиотеката на Българската академия на науките със сигнатура № 89.

Дринов 1869: Дринов, М. Поглед връх произхождането на българский народ и началото на българската история. Виена: Книгопечатница Л. Соммерова, 1869.

Дринов 1893: Дринов, М. С. Словарь болгарского языка по памятникам народной словесности и произведениям новейшей печати. Соч. А. Дювернуа. Москва 1885–1889 г., стр. 2622 + прилож. ок. 120. // Записки Императорской академии наук, 1893, 70: 69–125.

Дринов 1896–1897: Дринов, М. Найден Геров. Речник на българский язик с тълкувание речити на български и на руски, Част I, А-Д. Пловдив 1895 г., стр. LII + 396, в големи осмини. // Искра, 1896–1897, 6, № 2, 828–842.

Дювернуа 1885–1889: Дювернуа, А. Л. Словарь болгарскаго языка по памятникам народной словесности и произведениям новейшей печати. Москва: Университетская типография, 1885–1889.

Иванова 1967: Иванова, А. Троянски дамаскин. Български паметник от ХVІІ в. София: Издателство на БАН, 1967.

Илиев 1991: Илиев, Б. Песните на крайдунавска Добруджа: Обзор и аналитичен разбор. София: Независим патриотичен съюз „Защита“, 1991.

Јанушев 1982: Јанушев, М. Малеш и Пијанец. 4. Народни песни од село Блатец. Скопје: МАНУ, 1982.

Калканджиев 1936: Калканджиев, П. С. Кратка българска граматика. Пловдив: Печатница „Левски“, 1936.

Калоянов 1986: Калоянов, А. Добър юнак с добра коня: 152 обредни песни от село Аспарухово, Варненско. Варна: Книгоиздателство „Георги Бакалов“, 1986.

Калчев 1970: Калчев, К. Как търсих бъдещето си. София: Издателство на БКП, 1970.

Керемидчиева 2007: Керемидчиева, С. Копривщица – история и език. София: Мултипринт, 2007.

Константинов 1943: Константинов, К. Ден по ден. София: Хемус, 1943.

Костов 1939: Костов, Н. Българска граматика. София: Книгоиздателство Казанлъшка долина, 1939.

Крумова-Цветкова 2018: Крумова-Цветкова, Л. Семантичната категория количество и нейното изразяване в българския език. Beau Basin, Mauritius: Globe Edit, 2018.

Кръстев 1976: Кръстев, Б. Умалителността в българския език. София: Народна просвета, 1976.

Лавров 1893: Лавров, П. А. Обзор звуковых и формальных особенностей болгарскаго языка. Москва: Университетская типография, 1893.

Лулейска 2013: Лулейска, И. Текстовете за св. Сава Освещени в славянските ръкописи: начални наблюдения. // Littera et Lingua, 2013, № 3–4. https://naum.slav.uni-sofia.bg/en/lilijournal/2013/3-4/lulejskai, сайт посетен на 29.04.2021.

Маслов 1981: Маслов, Ю. С. Грамматика болгарского языка. Москва: Высшая школа, 1981.

Милетич 1888: Милетич, Л. Баба Ега или сборник от различни вярвания, народни лекувания, магии, баяния и обичаи в Кюстендилско. От свещеник Петър Т. Любенов. Търново, 8°, 86 стр. // ПСп, 1888, 5, № 23–24, 929–937.

Милетич 1908: Милетич, Л. Копривщенски дамаскин. Новобългарски паметник от ХVІІ в. София: Държавна печатница, 1908.

Милетич 1923: Милетич, Л. Свищовски дамаскин. Новобългарски паметник от ХVІІІ в. София: Придворна печатница, 1923.

Мичева 2003: Мичева, Н. Freak show по радио НЕТ. // Култура, № 23 (2543), 06.06.2003. https://newspaper.kultura.bg/bg/article/view/8425, сайт посетен на 29.04.2021.

Младенова, Велчева 2013: Младенова, О., Б. Велчева. Ловешки дамаскин. Новобългарски паметник от XVII век. София: Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, 2013.

Моллов 2010: Моллов, Т. Хубава мома се хвали сама. В: Моллов, Т. Български фолклорни мотиви. Том 1. Обредни песни. Варна: ЕИ „LiterNet“, 2010.

Мутафчиева 1978: Мутафчиева, В. Книга за Софроний. София: Военно издателство, 1978.

Начев 1989: Начев, В. Трънен венец. София: Български писател, 1989.

Ницолова 2008: Ницолова, Р. Л. Българска граматика: морфология. София: Университетско издателство„Св. Климент Охридски“, 2008.

Осинин 1962: Осинин, Д. Н. Българско народно творчество. София: Български писател, 1962.

Пашов 2005: Пашов, П. „Волни съчетания“ на морфеми при именното словообразуване и формообразуване в българския език. В: Littera scripta manet. Сборник в чест на 65-год. на проф. дфн Василка Радева. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2005, 407–421.

Попова 1986: Попова, Т. В. Към въпроса за синхронното морфологично разчленяване. // Български език, 1986, 36, № 4, 315–320.

Попова 1987: Попова, Т. В. Морфонологические типы субстантивных парадигм в современном болгарском литературном языке. В: Славянская морфонология: субстантивное словоизменение. Под ред. Т. В. Поповой. Москва: Наука, 1987, 202–235.

ПСп: Периодическо списание на Българското книжовно дружество.

Пч: Пчела. Орган на българската пчеларска кооперация „Нектар“.

РБЕ: Чолакова, К. и др. Речник на българския език. София: Издателство на БАН, 1977–.

РБКНО 2012: Дьомина, Е. И. и др. Речник на книжовния български език на народна основа от XVII век (върху текст на Тихонравовия дамаскин). София: Издателство „Валентин Траянов“, 2012.

СбНУ: Сборник за народни умотворения и народопис.

СС 1994: Цейтлин, Р. М., Р. Вечерка, Э. Благова и др. Старославянский словарь (по рукописям X–XI веков). Москва: Русский язык, 1994.

Стериополо 2013: Steriopolo, O. Diminutive affixes in the number domain: a syntactic variation. // Questions and Answers in Linguistics, 1, 2013, № 2, 33–56.

Стефанов 2009: Стефанов, В. Българска словесна култура. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2009.

Стоин 1928: Стоин, В. Народни песни от Тимок до Вита. София: Министерство на народното просвещение, 1928.

Стоянов 1890: Стоянов, З. Записки по българските въстания. Разкази на очевидец: 1870–1876 г. София: Книгоиздателство на Иван Г. Игнатов и синове, 1890.

Страшимиров 1993: Страшимиров, А. Нашият народ. София: Ятрус, 1993.

Тилков, Бояджиев 1978: Тилков, Д., Т. А. Бояджиев. Ударението в българския книжовен език. София: Народна просвета, 1978.

Тодоров 1972: Тодоров, П. Ю. Идилии, разкази, драми. София: Български писател, 1972.

Тодоров 1938: Тодоров, Ц. П. С. Калканджиев, Кратка българска граматика. Лекции, изложени за следващи в Учителските институти народни учители и общо познаване езика. Пловдив 1936, 8^о, стр. 398. // Македонски преглед, 1938, 11, № 1–2, 225–232.

Хайтов 1987: Хайтов, Н. Истини в сянка. София: Български писател, 1987.

Харманджиев 1975: Харманджиев, Т. И без светини не може. София: Български писател, 1975.

Христов 1966: Христов, К. Съчинения. София: Български писател, 1966.

Христова 2020: Христова, В. Да не духаме супата. // Дума, № 219, 17.11.2020, https://www.duma.bg/da-ne-duhame-supata-n227175, сайт посетен на 29.04.2021.

Цонев 1900: Цонев, Б. Програма за изучаване на българските народни говори. // СбНУ, 1900, 16–17, 879–911.

Цонев 1934: Цонев, Б. История на българский език. София: Придворна печатница, 1934.

ЦСВП6-S: Дамаскин от втората половина на XVII в., който се пази в Центъра за славяно-византийски проучвания „Проф. Иван Дуйчев“ в София със сигнатура № 6 Suppl.

Чакъров 1962: Чакъров, Т. Дарина. София: Държавно издателство, 1962.

Чалъков 1964: Чалъков, М. Към въпроса за наличието на аглутинативни елементи в славянските езици. // Известия на Института за български език,1964, 11, 95–100.