I. Ръкопис № 97 в Научния архив на Българската академия на науките, Академиен препис (Акад).
Има няколко кратки описания на този ръкопис: Ангелов 1958: 299–301, Стоянов 1962: 589–590, Кодов 1969: 253–254, Бобев 2017. Назоваван е различно: Софийска преработка (Стоянов 1962: 589), Софийски препис (Тодоров 1982: 44), Академична преработка (Динеков 1963: 136–138), Академичен препис (Бобев 2017). С основание Боню Ангелов (1958: 300) възразява срещу определянето му като „преработка“ от Петър Динеков, защото не съдържа значима редакция на структурно равнище. Обичайно с „преработка“, „преправка“ се означават Рилският царственик и преписите от него, в които наративът е значително променен, преструктуриран и са включени допълнителни текстове. Тук ще наричам ръкопис № 97 от Научния архив на Българската академия на науките Академиен препис (Акад)[1].
Подвързия, хартия, брой листове. Запазена е подвързията му, доста неумела, хартията е грапава и груба (Кодов 1969: 253, Стоянов 1962: 589)[2]. Преписът не е пълен, изгубени са доста листове в края, по-малко в средата – почти половината от текста липсва. Днес ръкописът се състои от 37 листа с фолиация и два в началото без номера, т.е. II + 37 л. Текстът на историята е на лл.1–36[3]. Ръкописът има по-нова фолиация с арабски цифри с молив, но личи и по-стара на някои листове – в горния десен ъгъл на листа с арабски цифри, изписани с черно мастило.
Размерът на листовете е 215 х 150 мм, по 21–23 ред на страница (по Кодов 1969: 253).
Писачи. Виждат се основно два почерка: бързопис, типичен за първата половина на XIX в., означен в тази статия с (I), и полуустав, определен като „модернизиран полуустав“ (Стоянов 1962: 589), „подражание на църковен полуустав“ (Кодов 1969: 253), наклонен наляво. С основание Б. Ангелов отбелязва, че „и двата почерка са четливи, ясни, обработени“ (Ангелов 1958: 300).
Вероятно те принадлежат на две ръце (другата възможност е един и същи писач да е имал два почерка: курсивен и полууставен, но това е малко вероятно, защото разликите са твърде големи). Андрей Бобев (2017) е идентифицирал точно на кои листове се появява курсивният почерк – на л. 1а/б, 12б (от средата) до 14б вкл., 20а–24а вкл., 29а–30б вкл.[4]. Повечето запазени листове са изписани с другия, полууставния почерк. Ако са двама преписвачи, то те са работели на смени – на едно място почеркът се сменя в средата на страницата (л.12а), на друго в края на лицевата страница (24а) преустановява да пише единият преписвач, а на гърба (24б) започва другият. В полза на мнението, че преписът е направен от двама преписвачи, е наблюдението, че преписвачът с курсивния почерк има различен правопис от правописа на другия преписвач и че внася повече промени в текста, както ще бъде показано по-долу. На л. 12а и 31а по средата по два реда са изписани с друг почерк, бързопис.
И двете ръце използват черно и червено мастило – черно за основния текст, червено – за заглавия и начални букви, имена на владетели, посочки към текста на Цезар Бароний и др.
Правописът на първата и втората ръка е различен. Ръка I използва омега в началото на дума, но невинаги (например о҇ца), а от друга страна пише тази буква и в средисловие (например Тѡзи); редовно пише ѿ. По-честа е буквата я, рядко се появява ѧ (може би по подражание на антиграфа), много рядко – йотувано а с исо (може би под влияние на антиграфа). Буквата ѣ се използва непоследователно и често не според етимологията, със звукова стойност [e]. Употребяват се няколко букви за гласната [и]: най-често и; ї в повечето случаи пред буква за гласна; в заемки от гръцки – и буквата ι, обичайно с надредна запетая (придихание); й – рядко. Често е лигатурното (осмично) у, но се появяват и у, и оу. Рядко се използва ери (ы) – не според етимологията. Преписвачът предпочита малък ер. Понякога гласната на мястото на етимологичен ер и голяма носовка се обозначава с буквата а, например преласти́ли, йспадили, пати, но и пьти. Понякога се появява широко е в начало на дума. Писачът поставя ударение (обичайно остро) непоследователно, използва и исо, надредна запетая (придихание, обичайно леко). Предпочита форми на -ле за мн.ч. на еловото причастие, окончанието -е при съществителни на -ар, -ач, например предпочитана е формата болгаре, но и болгарите, използва ѡрáче, ѡвчáре, но и овчари.
Няма богата украса, на л. 24а тясна заставка с орнаменти в червено и черно пред заглавието Собранїе историческое; има началки (инициали) в червено.
Втората ръка редовно пише ѧ, рядко йотувано а с исо; по изключение се появява буквата ѫ в топоними: мѫсѫрь, рѫмъ 24б. В повечето случаи малкият юс вероятно означава [՚а], [йа]. Не е рядък в окончанието -їѧ на съществителни от ср.р. в им.п.ед.ч., където в други преписи има -їе и няма синтактични условия за родителна форма или мн.ч. В тези случаи или тази буква се е произнасяла като [е], или е имала по-скоро декоративна функция, напр. подлог тéхнотѡ мнѐнїе, тѣхно мненіе в други ръкописи, но тéхното мнѣ́нїѧ Акад 10а; ѿ волненїѧ морскагѡ други ръкописи – ѿ волнéнїе мóрскагѡ Акад 13б – в този случай именително-винителна форма е въведена при съществителното, но не и при прилагателното, следователно преписвачът по-скоро е „разчел“ в извода си малкия юс като [е] или [йъ]; ѿ порабощенїѧ други ръкописи – ѿ порабощенїе Акад 28б: в този пример можем да мислим, че окончанието за род.п. е заменено с обща форма (именително-винителна), но обяснението може да е като при предишния пример.
Този преписвач използва по-често голям ер, понякога буквата прилича и на малък ер, в краесловие много често пише апостроф вместо ер. Използва ери (ы) и ѣ непоследователно, без правила, често не според етимологията. Пише и, често й (когато няма ударение, главно в краесловие, понякога в началословие) без правило, ї пред буква за гласна, в гръцки заемки, но не само; ι в заемки с надредна запетая (леко придихание). Пише лигатурно (осмично) у обичайно. Употребява ѱ, ѯ главно с числена стойност; ѯ в заети от гръцки имена (Алéѯїѧ), ѳ – в заемки, главно като маркер на имена – антропоними, топоними, етноними (Ιáфеѳю, Ѳеофанъ, Ѳрáкїю, гóѳовй), рядко s (sвеsдó чтéцъ 25а, sло 8б), џ понякога; омега – обичайно в началото на дума, но не само – среща се понякога в краесловие след г: -гѡ, което е характерно за Гладичовия препис и за Карловецкия, за които ще стане дума по-долу, но в Акад тези написания са по-редки в сравнение с тези два ръкописа. Този преписвач използва редовно надредни знаци: ударение, надредна запетая (придихание), исо, рядко дъгичка (извито ударение) – главно над буквите омега и и, но и над ѧ понякога и др. Макар и рядко, прозират фонетични диалектни черти, например тъ́зи вм. тази в другите преписи, вдуву вм. вдову, жувей вм. живей и др.
Използва червено мастило за начални букви с различен размер, заглавия, посочки. Няма специална украса.
Съдържание. При подвързване (може би повторно) листовете са разбъркани. Историята започва на л. 1а с Втория предговор на Паисий към читателите и слушателите, написан с курсивния почерк (I), но текстът прекъсва и следват листове, на които са разкази за по-късните владетели, като Йоан Владимир, Долан, Асен Стари, Петър, Йоан Калиман, до началото на разказа за Борил на л. 10б – изписани все от почерк (II). На л. 11а продължава разказът за Тривелий (епизодът с Маслада принципь амговь) до 19б, където започва разказът за Симеон Лабас. На л. 20–23 продължава предисловието с курсивния почерк (Ι). Началото на разказите за владетелите от Първото българско царство със заглавие Собранїе историческое … е на л. 24а и повествованието продължава без прекъсване до л. 32 вкл., т.е. тази част, която трябва да е в началото на книгата след предговора, е подвързана след листове, на които се намира предисловието, части от разказите за българските царе, части от разказите за царете от Второто българско царство. На л. 32б текстът за Тривелий прекъсва, a на л. 33а започва от средата историята за Симеон Лабас (от епизода, когато византийският император Константин праща генерал Фока срещу България). Началото на разказa за Симеон Лабас е на л. 19б. Разказът за Тривелий, прекъснал на л. 32б, продължава на л. 11а. На л. 34–36 са разкази за владетелите от Първото българско царство, като на л. 36б разказът за Самуил не е завършен (стига до момента, в който дава дъщеря си Азота за съпруга на византийския генерал). Накратко казано, липсва голяма част от „История славянобългарска“. Запазените повествования за владетелите обаче дават възможност да бъде анализиран преписът от текстологична гледна точка.
Приписки. На неномерираните листове, използвани като форзаци, има други текстове (някои са идентифицирани и публикувани от Кодов 1969: 254, други са идентифицирани от Бобев 2017), сред които стихотворение от типа на даскалската поезия от XIX в., възхваляващо благодетели, учители и книжовници, публикувано от Б. Ангелов (1958: 300–301), в което се споменават следните имена: Стефана Николаевича / хаџї Стефáна, идентифициран като Стефан Попниколов Изворски (според Кодов 1969: 254), известен и като Стоян Изворски (1815, Котел – 1875, Галац), учител, свещеник, преводач, стихотворец, за когото се знае, че е учил и в Търново, и в Габрово (1839); оучи́тель Никóла, идентифициран като Никола Златарски (според Стоянов 1962: 590, Кодов 1969: 254), учил в Търново, в Габрово (1843), дългогодишен търновски учител; и Ра̀ човїчь сочи́нѧва, идентифициран като Петко Рачов Славейков (според Ангелов 1958: 300; Стоянов 1962; 590, Кодов 1969: 254)[5]. Тези имена насочват към Търново или Търновско като място на битуване, а може би и на създаване на ръкописа в края на тридесетте години на XIX в. В стихотворението има форми с източнобългарската редукция на е>и, например дигни, сига, плитете, читете, остани.
Датиране, локализиране. Досега ръкописът не е точно датиран и локализиран. Освен че няма колофон, не може добре да се види водният знак и не е изследван. Б. Ангелов датира преписа от първата половина на XIX в. (Ангелов 1958: 300), М. Стоянов (1962: 589) – от средата на XIX в. (вероятно 1840–1850), Хр. Кодов – средата на XIX в. (Кодов 1969: 253), А. Бобев – началото на 40те години на XIX в., „Североизточна България, вероятно Търновско“ (Бобев 2017).
II. Ръкопис № 97 и текстологичното семейство на Отец-Пантелеймоновия препис. Преписи от Търновско.
Илия Тодоров пише, че „втората група преписи от Софрониевата редакция включва Пантелеймоновия, Гладичовия, Карловецкия, Мерданския, Хилендарския, Башкьойския, Белочерковския, Софийския, Дряновския, Зотовия, Венелиновия и Чехларовия преписи“ и с основание отбелязва, че повечето преписи от Софрониевата редакция са възникнали в Североизточна България (Тодоров 1982: 43–44)[6]. Сред изредените ръкописи той включва и преписи, които днес не са налични, като Зотовия, Дряновския, но за тях знаем от приписка във Венелиновия. Изследователят не привежда примери за общи четения между изброените ръкописи, нито разсъждава върху връзките между тях. В тази статия ще се опитам да хвърля светлина именно върху връзките между някои преписи от това текстово семейство и най-вече върху мястото на Академийния (у Тодоров Софийски) препис сред преписи, възникнали в Търновско.
Според колофона в ръкопис № 294 в библиотеката на Хилендарския манастир на Света гора Атонска, през май 1809 г. в Русе о. Пантелеймон, проигумен хилендарски, завършва своя препис на „История славянобългарска“[7]. Неговият антиграф е съдържал версията на Втория препис на Историята, направен от поп Стойко Владиславов в Котел през 1781 г.[8] Тази версия Надежда Драгова сполучливо нарича „учебников вариант“ на „История славянобългарска“ (Драгова 2012: 41–57). О. Пантелеймон е внесъл още редица езикови и стилови промени все в духа на редактирането, предприето от йерей Стойко – перифразирал е на много места текста, за да е по-достъпен за слушатели, но същевременно е запазил сравнително висок стил, като е добавял често утвърдени през вековете християнски изрази, идиоми особено в поучителните части (въведения, послеслови, текстове за светците).
Неговият препис не е останал изолиран. Според колофона в Преображенския препис (ръкопис, пазен в Териториалния държавен архив във Велико Търново, ф. 165, ап. 2, а.е. 3) Влад Поппетков Гладичов преписва историята през 1809 г. (август) в Русе от Отец-Пантелеймонов ръкопис и занася книгата в родното си Габрово, където е подвързана[9]. Влад също е внесъл неголеми езикови промени в текста[10].
Промените на Влад присъстват в един друг ръкопис от началото на XIX в., за който малко се знае, Карловецкия – пазел се е в Сремски Карловци, а днес под № 140 е в Библиотеката на Сръбската патриаршия в Белград. Той е преписан или от Гладичовия (Преображенския препис), или от негов апограф от времето преди 1830–1831 г. (Илиева, Димитрова 2018; Димитрова 2012).
Текстът и украсата на преписа на даскал Драгия, направен през 1843 г. в с. Бяла Черква (Горни Турчета), Търновско, са много близки до Карловецкия препис, вероятно Белочерковският препис е апограф от Карловецкия[11].
Текстологично близък до Карловецкия препис е и т.нар. Венелинов/ Венелиновски препис, направен през 1838 г. за Юрий Венелин и изпратен му от Васил Априлов от Одеса. В него е преписан и на места преразказан колофонът на антиграфа: препис на учителя Степан (вероятно Стефан) Попзотов и негови ученици от 1837 г., които според тази бележка са използвали извод (антиграф) от Дряновския манастир (днес този ръкопис не е идентифициран). Преписа на учителя и учениците му наричам тук Зотов препис според традицията в научната литература[12].
Текстовата близост между Гладичовия, Белочерковския, Карловецкия и Венелиновия препис ясно показва Любка Ненова чрез анализа си на изданията, които прави на текстчетата за св. Димитър Басарбовски и св. Иван Рилски с разночетения от множество ръкописи (Ненова 2013; Ненова 2019, за групирането на ръкописите вж. и Ненова, Бобев 2017: 57).
В тази статия ще сравня текста на ръкопис № 97 в Научния архив на Българската академия на науките, означен със съкращението Акад, със следните три преписа:
Глад = Влад-Гладичов или Преображенски препис
Карл = Карловецки препис, препис, пазен първоначално в Сремски Карловци
Вен = Венелинов препис, наречен по името на притежателя си
Тъй като Белочерковският препис много близко следва Карловецкия, не го включвам в сравнението на този етап от изследването. Цитирам само част от ексцерпираните примери на прилики и разлики между тези преписи.
II.1. Пантелеймонов препис – Гладичов, Карловецки, Венелинов, Академиен
Многобройни са примерите, показващи, че Пантелеймоновият препис е първоизточник на група преписи, сред които Глад, Карл, Вен, Акад, Белочерковският препис. Многобройни са и случаите, в които Глад се различава от Пантелеймоновия препис, своя извод/ антиграф, а Карл, Вен и Акад съвпадат с Глад, което означава, че тези три ръкописа не са преписани от Пант. Ето три примера, показващи, че фрази и думи от Пантелеймоновия препис, които липсват в Глад, липсват и в Карл, Вен и Акад, следователно тези три ръкописа възхождат към Глад:
1.1. като са̀ оумнóжили по ѡнáзи землѧ̀, вди́гнали са ѿта̀мь и оутишлѐ на зáпаднаѧ страна̀ при́край ѡкïѧнь море, що са̀ нари́ча мóре Болти́иское и Помарïйское, и насéлили са тáмѡ покрáй Брандибу́ра Пантелеймонов препис – като са̀ оумнóжиле по онáзи землѧ̀ вди́гнале са ѿта̀мь и оутишлѐ на зáпаднаѧ страна̀ прикра̀й Брандибу́рга Глад 7б, Карл 8а, Вен 5б, Акад 26б[13].
Тук Влад Поппетков е допуснал нерядката за ръкописната традиция грешка от типа saut du même au même и този изпуснат от него текст отсъства и в Карл, Вен и Акад.
1.2. москѡ́ви и ру́си не гѝ пу́снали оу тѧ̀хната землѧ и бы̀лѡ между тѧ̀хъ воиска̀ и бра̀нь велѝка Пантелеймонов препис – зато̀ и была̀ между̀ тѧ̀хъ воиска̀ и бра̀нь гулѧ̀ма Глад 8а, Карл 8а, Вен 5б, Акад 26б.
1.3. тáко совѣтова(л) ему̀ Калокѷрь Пантелеймонов препис 32а – тáко совéтовале ему̀ совѣ̀тниците му Глад 27б, Карл 24б, Вен 19б (вм. совѣ̀тниците му е неговыте советницы), Акад 35б.
II.2. Гладичов препис – Карловецки, Венелинов и Академиен препис
Kогато Карл се отличава от Глад, то Акад и Вен съвпадат с Карл, а не с Глад, следователно Глад не е директен източник на Акад и на Зотовия препис, който е антиграф на Венелиновия. Например
2.1. нѐ знáѧле грéците: бóгарите чи са назева̀ле бóлгари, но са ги зовáле го̀ѳи, гу́ни Глад 8б – нѐ знáѧле грéцы чи са̀ називать болгáрите бóлгари, а ви́кали гѝ го̀ѳи, гу́ни Карл 9а, не знáѧле грéцй чи са̀ назувáват ՚бóлгарйте бóлгари, а ви́калй ги гóѳи, гу́ни Акад 27а (подобно във Вен 6а).
В този пример освен синтактично-словоредното преобразуване, което прави текста по-ясен, има и лексикални разлики: зовале – викали, както и граматични: са назевале, перфект, срещу називат, назувават, сег.вр.; са зовале, перфект, срещу викали, преизказна форма. Освен това Глад съдържа членувана форма, макар по фонетичния облик членуваната лексема да е църковнославянизъм: греците, а в Карл – формата не е членувана.
Ето още няколко примера с пропуснати думи в Карл (спрямо Глад), които отсъстват в Акад и Вен, т.е. двата ръкописа следват Карл.
2.2. истóрїи рукопи́сани и печáтни, що извáдиле рѡ́си Глад 5а – їстóрїи рукопи́сани, що̀ извáдиле рѡ́си Карл 5б, Вен 3б, Акад 24а (I);
2.3. и постáвиль имь бóлгари владѣ́тели и гд(с)ры Глад 20б – липсва в Карл 18б, Вен 17а, Акад 15а;
2.4. чудо велико слишати Глад 13а – чу́ дѡ̀ сли́шати Карл 12а, Вен 9а, Акад 31а;
2.5. защо̀ испéрва власи быле читале по латински Глад 34а – защо̀ испéрва билѐ читáле по латинскй Карл 30а, Вен 24а, Акад 5б;
2.6. нó голѧ̀мо sло̀ прїишло̀ на ̀ грецїте ιѡванковото приѧ́телство Глад 38а – но голѧ́мо sло̀ прїишло їѡвáнковото приѧ́телство Карл 33а, Вен 26а, Акад 8б;
2.7. ιѡа̀нь асѣ̀нь калима̀нь, сїѐ рѐчь: ιѡа̀нь асѣ̀нювь калима̀нь Глад 38б – їѡáнь асѣ́нь(вь) калимань Карл 33а, Iоаннъ Асеневь Калиманъ Вен 26а, їѡáнъ асѣ́нъвъ калимáнъ Акад 9а.
Тук ясно личи връзката на Акад с Карл. Преписвачът на Карл е написал асѣ́нь, а над реда е добавил вь. И в Акад не се появява характерна гласна пред въ: о, е, или ю, а формата е асѣ́нъвъ.
2.8. си́ла ιѡа̀нкова и ми́трова Глад 39а – си́ла їѡа̀нкова Карл 33б, Вен 26б, Акад 9а.
Едва ли тези прилики между трите преписа са случайни, едва ли двама или трима преписвачи са изпуснали тези думи независимо един от друг. Цитираните примери по-скоро сочат, че източникът на тези общи за трите преписа пропуски е Карл, който като цяло следва сравнително точно Глад, но на места личи стремеж текстът да бъде редактиран така, че да е още по-ясен за хора, които не знаят църковнославянски – затова има лексикални разлики между Глад и Карл. Предимно църковнославянски думи са заменени с народни български от XIX в. – тези думи са едни и същи в Карл, Акад и Вен, например:
2.9. велѝкаѧ река̀ Бóлга Глад 8а – гулѧ́мата река̀ Волга Карл 8б, Акад 26б;
2.10. мнóго лѣ́та Глад 8а – мнóго годи́ни Карл 8б, Акад 27а;
2.11.землѧ̀ крáснаѧ Глад 10а – землѧ̀ ху́бава Карл 10а, Акад 28б;
2.12. изобы́лнаѧ землѧ̀ Глад 10б – берекéтнаѧ землѧ̀ Карл 10а, Акад 28б (плодовитая земля Вен 7а);
2.13. дань ‘данък’ Глад 10б – даванїе Карл 10б, давани Акад 29а (I);
2.14. весма̀ си́лно Глад 10а – мнóгѡ си́лно Карл 10а, Вен 7а, Акад 28б;
2.15. като победи́тель Глад 16а – кáто побѣдѝль арáпйте Карл 14б, Вен 11б, Акад 12б (I);
2.16. са(с) барóните Глад 26б – са(с) бóлгарите Карл 23б, Вен 19а, Акад 34б.
Този пример е от разказа за цар Петър. Изречението съобщава, че братята на Петър заедно с бароните организират бунт срещу него, когато той се връща от Цариград. Замяната на барони с българи прилича на грешка в Карл, недовиждане/ недочуване и замяна на по-малко позната дума с повече позната. Грешката се повтаря в Акад и Вен.
2.17. вну̀тра грáда Глад 38а – ѿ внѣ грáда Карл 32б, Вен 25б, Акад 8а.
И в Пантелеймоновия, и в по-ранните преписи е внутрь града. Примерът е от разказа за узурпатора Иванко/ Йоанко. В изречението, в което е направена тази замяна, става дума за Петър, брат Асенов, който обградил/ обсадил Търново, и узурпаторът Иванко останал вътре в града (Търново), т.е. нямало откъде да излезе/ избяга, срв. превода на Димитър Пеев, направен по Паисиевия оригинал: „Петър обаче, Асеновият брат, обсаждал дълго време и от всички страни Иванко в укрепения град“[14]. Преписвачът на Карл (или на неговия антиграф?) обаче е отнесъл наречието за място към Петър, който е бил извън града, обсаждайки го. Тази промяна свидетелства, че преписвачът е разбирал наратива, мислел е над него, не е преписвал механично и се е опитвал да го направи по-ясен според своите представи.
2.18. в՚деснáѧ тому рука̀ Глад 40б – в՚деснáѧ рука̀ Карл 35а, Вен 27б, Акад 10б.
Във Втори котленски препис отсъства местоимението тому. За началото на XIX в. то звучи много архаично, затова очаквано е да бъде отстранено в следващите преписи.
Примерите 2.9. и 2.11. засвидетелстват и граматична разлика (а 2.9 – и словоредна): в Глад са запазени старите сложни форми на прилагателните, а в Карл и Акад сложните форми не се използват. Има редица други разлики между Глад и Карл на граматично ниво – предимно въведени падежни окончания в Карл, които присъстват в Акад и Вен, например
2.19. прикра̀и ѡкеа̀нь мо̀рѣ Глад 7б – прекрай ѡкеѧ́на мóрѧ Карл 8а, Акад 26б.
Тук в Карл е въведено старото генитивно окончание за м.р. и ср.р., което се е използвало и във вин.пад. м.р., а по-късно и при всякакви други неименителни употреби на названия на лица от м.р. Окончанието -а е можело да се схване и като член на съществителното от м.р. океан, следователно макар на пръв поглед това нововъведение да изглежда като книжна черта, то не е било затруднение за българския възприемател, не е звучало непознато на българския читател/ слушател. Подобен характер има и пример 2.20.
2.20. на̀ ц҇рь оуалéнта Глад – на̀ цáрѧ оуалéнта Карл 8б, Акад 27а;
2.21. безь милость Глад 15а – без՚ милости Карл 14а, Вен 11а, Акад 11б.
Тук в Карл, Вен и Акад е запазена старата генитивна форма и изглежда като архаизъм, като църковнославянизъм. Българският фолклор обаче пази и до ХХ в. такива форми от типа от радости, от милости.
2.22. по̀ оу́лиците Глад 37б – по у̀лицамь Карл 32б, Вен 25б, Акад 8а;
2.23. ски́птро Цáрству Бóлгарское Глад 37б – ски́птро цр(с)тву болгáрскому Карл 32а, Акад 8а (скиптро царства болгарскаго Вен 25б)
Тук по различен начин е съгласувано прилагателното болгарское: в Глад е към скиптро, а в Карл и Акад е към царство; във Вен вероятно под влияние на руски е въведен род.п.
Макар в Карл, Вен и Акад да са използвани много членувани форми, има и случаи в тях да липсва член, а в Глад да е наличен (срв. пример 2.1. тук):
2.24. и восприѧ̀ль пáки кралевството Глад 15а – и восприѧ̀ль па̀кь кралевство Карл 14а, Вен 11а, Акад 11а;
2.25. стра̀жите Глад 37б – стрáжи Карл 32б, Вен 25б, Акад 8а;
2.26. главѝте на сѝчките Глад 40а – главѝ на си́чкитé Карл 34б, Вен 27а, Акад 10а.
Понякога Карл, Вен и Акад по-последователно използват преизказни форми в повествованието, например
2.27. повѝка гѡ Глад 37б – пови́каль гѡ֙ Карл 32б, Вен 25б, Акад 8а.
Не са чести, но има и словоредни разлики между Глад и Карл, Акад и Вен, например 2.9, а също и
2.28. и патрїаршескаѧ епархї́ѧ Глад 10б – ипархїѧ патриѧ́ршескаѧ Карл 10а, Акад 28б (епархія, патриаршеская Вен 7б);
2.29. Тáко ѡ́ни мъџáрски бóлгари Глад 11б – Тáко маџарски ѡнѝ бóлгари Карл 11а, Тако мажарските оніа болгари Вен 8а; Тáко маџарските ѡны бóлгары Акад 30а (I).
Поставянето на показателното местоимение онъ (> оня, онзи) в постпозиция спрямо съществителното е стара книжовна особеност, честа в съчиненията и преводите на търновските книжовници. От една страна, онъ в постпозиция е имитация на гръцкия словоред с ἐκεῖνος, от друга страна, е начин да се избегне българският член и всъщност има значение на член. В дамаскинарските текстове онъ се поставя в препозиция спрямо съществителното, като запазва функцията си на член – такива употреби стават обикнат стилов похват на дамаскинарите, който се предава на някои възрожденци (Велчева 2001: 68). В Карл виждаме именно такава употреба: они е на второ място в именното словосъчетание (където е мястото на определителния член) и има функция на определителен член. В по-късните преписи обаче, Вен и Акад, този похват не е разпознат и е въведен определителен член, но они е запазено след прилагателното пред съществителното.
На равнището на правописа и фонетиката на отделни заети думи, както и на словообразуването Акад (и понякога Вен) съдържа формата в Карл (дори и да е грешна) и се отличава от Глад, а именно:
2.30. правопис на заемки: a) ѿ ски́товь Глад 8б – ѿ ски́фтовь Карл 8б, Акад 27а; б) вь Херсонa Глад 14а, вь Херсонь Вен 10а – въ Хесонь Карл, Акад 32а; в) Московїѧ Глад 5б – Москва Карл 6а, Вен 4а, Акад 24б (I); г) Скафѝлѧ 15б – кáфилѧ Карл 14а, Акад 11б (Калифа Вен 11а); преград́їе рагу́нское Глад 28б – преград́їе ругáское Карл 25а, Вен 20а, Акад 36а; еманоѝла еп(с)кпа Глад 20а – маноила еп(с)кпа Карл 18а, Вен 14б, Акад 16б;
2.31. словообразувателни варианти: а) волхва̀ нїе Глад 6а – волхвованїе Карл 6б, Вен 4а, Акад 25а; б) кралевство Глад 15а, кралевството Вен 11а – кралство Карл 14а, Акад 11б.
II.3. Карловецки препис – Венелинов и Академиен препис
Вен и Акад обаче невинаги съвпадат с Карл. Във Вен са внесени редица промени при преписването в Одеса, внесени са подзаглавия на епизодите и редица русизми, като полуночная, огонь, тоже, турецкая, корабелщики, тысячи, прибиль ‘придобивка, плячка’, заточеніе (вм. сюргюнлук) и редица други. Всъщност невинаги може да се каже кои от четенията, отличаващи този препис от Карл, са внесени от преписвача в Одеса и кои са внесени в антиграфа му: в преписа на учителя Попзотов и учениците му (Зотовия препис). Все пак, откриват се общи четения за Вен и Акад, които ги отличават от Карл.
Следните три примера са за пропуснати думи във Вен и Акад, както вероятно е било в общия им източник, докато в Карл са налични:
3.1. и ѡстáвиль и́мь зáповѣдь крéпка и неруши́ма Глад 5б, Карл 6а – и ѡстáвиль и́мь крéпка и неруши́ма Акад 24б (I), и оставилъ имъ крѣпка и ненарушима Вен 4а;
3.2. тιтла цáрска и венѐць Глад 14а, Карл 13а – ти́тла цр(с)ка Акад 32б, Вен 10а;
3.3. защó ди́гнале гѡ непрáведно разпрѧ Глад 17а, Карл 15б – защо ди́гнали го нѣпрáвѣдно Акад 13а (I), защо го вдигнале неправедно Вен 12б.
В Акад и Вен се открива и обща добавка, отсъстваща в Глад и Карл:
3.4. и гѝ навѝле и пленѝле си́чка землѧ̀ Глад 11б, Карл 11а – и навиле и плениле сичка земля французка Вен 8б, и гѝ навѝли и плѣници пл(е)нѝли си́чка земля̀ францу́ шка Акад 30а (I).
Тук и в Акад, и във Вен е въведено определението за земята, че е френска. Това е вид тавтология, защото в предишната фраза се казва, че битката е с французите. Повторението обаче внася допълнителна яснота и особено е ценно, ако текстът се възприема слухово – повторите от различен вид са характерни за епоса и устните наративи. В Акад има и допълнителна добавка на съществително, плѣници пл(е)нѝли, въведено, за да се получи етимологична фигура. Тя е обичано художествено средство както в старобългарската книжнина и в българския фолклор, така и в дамаскините на новобългарски език (Велчева 2010а: 308–311).
Има и множество други общи четения между Вен и Акад, малки добавки и синтактични трансформации, които ги отличават от Глад и Карл и които правят текста по-ясен за читатели и особено за слушатели, например:
3.5. да знáеть кóи дé живéй Глад 5б, Карл 5б – да знаятъ кой гдѣ да живей Вен 3б, да знáетъ кóй дé дá жувей Акад 24б.
Това изречение е от епизода, в който Ной разпределя на синовете си земята, и е очаквано да има частицата „да“, т.е. въвеждането ѝ е направено отново с цел текстът да е по-ясен.
3.6. и рéкле нѧкой нéгѡви вразѝ кáкѡ имáлъ тóй скри́ти зговóрь Глад 16б, Карл 15а – и рéклй нѧ́куй нéговй вразй кáко да би имáл՚той скритй зговорй Акад 12б (I), и рекли някой негови враги како да бы ималъ той скрити заговори Вен 12а;
3.7. и рéкаль защо̀ щѐ и́де да са бїé са(с) ара̀пи Глад 17б, Карл 16а – рéкалъ защó ще да и́ди да са бї́е сaсъ арáпите Акад 13б, Вен 12б.
В този пример формата за бъдеще време е различна в Акад и Вен спрямо Карл, може би тази разлика е отражение на два различни диалекта[15], а може и контекстът да изисква елемент на предположение, намерение – византийският император привидно казва, че има намерение да се бие с арабите, всъщност намерението му е да подготви войска, която да нападне българите. Това е и един от многобройните случаи на използване на членувани форми в Акад и Вен срещу нечленувани в Глад и Карл.
3.8. зарадѝ мы̀рни догѡвóри Глад 16а, Карл 14б – заради́ми́ръ да говорй Акад 12а, Вен 11б.
Тази парафраза може би се дължи на грешно разчитане на извода, но в крайна сметка текстът става по-достъпен за необразования слушател.
3.9. що му стóри Глад 14б, Карл 13а – щóто му стóри Акад 32б, Вен 10б. Както е характерно в източните говори, към въпросителното местоимение е прибавена неизменяемата частица -то, защото то функционира като относително и въвежда подчинено определително изречение.
Има и няколко случая, в които в Акад и Вен отсъства падежно окончание, падежната форма е заменена с обща форма:
3.10. Тóй Добри́ца црь бы́ль ѿ странѝ Ду́навскїѧ Глад 16а, Карл 14б – Тóзи цáръ Добри́ца был՚ ѿ странá Ду́навскїѧ Акад 12а, Вен 11б.
Такава промяна може да направи всеки преписвач с българско езиково съзнание, но тук е интересно, че и в двата преписа не е променена формата на прилагателното – оставена е църковнославянската сложна форма в род.п. ж.р.
В Акад и Вен има и повече членувани форми – вж. примери 2.29 и 3.7, а също:
3.11.са(с) свещѐнницы Глад 20а, Карл 18а – сасъ свещéнйците Акад 16б, Вен 14б; грéци Глад 20а, Карл 18а – грѣцйте Акад 16б, Вен 14б.
Регистрират се и общи лексикални четения за Акад и Вен, които ги отличават от Глад и Карл:
3.12. востóчнаѧ землѧ̀ Глад 5б, Карл 5б – востóчнаѧ страна̀ Акад 24б, Вен 4а; поишаль Глад 12б, поишéль Карл 12а – утишéль Акад 31а, Вен 9а; са обрáти(л) Глад 15а, Карл 14а – обáрналь Акад 11а, Вен 11а; плени́ль Глад 20а, Карл 18а – поробиль Акад 16б, Вен 14а; бы́ль царь Глад 20а, Карл 18а – бил՚стáналь ц҇ръ Акад 16б, Вен 14б.
В Акад и Вен няколко пъти се предпочита показателното местоимение онзи/оня пред този/ тоя във Влад и Карл, например
3.13. въ тéзи врѣмена̀ Глад 12б, Карл 12а – вь онéзи времена̀ Акад 31а, вь онія времена Вен 9а; на̀ това̀ врéме Глад 15б, Карл 14а – на оновá врéмй Акад 11б, на онова времѣ Вен 11а.
Акад и Вен съдържат и еднакви форми на заети имена, отличаващи се от формите в Глад и Карл, например
3.14. Бѐчь Глад 5б, Карл 6а – Виéна Акад 24б, Вен 4а; Калокѷра сы́на Херѡ́нѡва Глад 27б, Кало̀ки́ра сы́на Хереóнóва Карл 24а – калу́гера с҇на хереóна Акад 35а, калугера сына Херсона 19а (вероятно в общ антиграф/ протограф грешно е разчетено името на Калокир, пратеник на византийския император, и непознатото е заменено с познато – калугер).
Много от промените в Акад и Вен може да въведат независимо един от друг двама преписвачи с родни говори някои от централните балкански говори. Все пак, погледнати в съвкупност, тези общи четения между Вен и Акад говорят, че по-скоро е съществувала обща основа на двата преписа. Примамлива изглежда идеята да идентифицираме Акад като Зотовия препис (различават се в Акад три ръце, а се знае от бележката в Зотовия, че е писан от учител и ученици), но в Акад има нововъведения, които липсват във Вен, апограф от Зотовия ръкопис. По-скоро общите четения в Акад и Вен идват от общ антиграф на Зотовия препис и на Акад – според колофона в Зотовия препис изводът му е от Дряновския манастир. Може би именно този Дряновски Царственик е антиграф не само на Зотовия, но и на Акад.
II.4. Гладичов, Карловецки, Венелиновски – Академиен препис
Част от специфичните четения за Акад, отличаващи го от Глад, Карл и Вен, са грешки, например:
4.1. и возврати́л՚ сѧ в՚рѡсї́ю Глад 27б, Карл 24а, Вен 19а – и возврати́л сѧ в՚ѧ́ростїю Акад 35б;
4.2. царюве Глад 10б, Карл 10а, царіе Вен 7б – цару́вале Акад 28б;
4.3. во врéмѣ цáрствованїе егѡ̀ Глад 26б, во времѣ цáрствованїѧ егѡ̀ Карл 23а, Вен 18б – во всемъ цр(с)твованїѧ егѡ Акад 34а.
Повечето промени са внесени (може би от самия преписвач на Акад, но за да се потвърди тази хипотеза, са нужни нови сравнения с други ръкописи от групата, като Мерданския например, до който нямам достъп, и Чехларовия) поради желание текстът да е по-ясен и достъпен за онези читатели и слушатели, които не знаят църковнославянски, например:
4.4. Но̀е и трѝ сы́нове егѡ̀ Глад 5а, Карл 5б, Вен 3б – Но̀е и трѝ синовѣ нóеви Акад 24а (I).
Повторението на името на Ной е в духа и на народния сказ, на епическото говорене.
4.5. прáтиль пи́смо к՚ царю̀ грéческому дá прóсе мѝрь Глад 16б, Карл 15а, Вен 12а – пратилъ писмó на царѧ гречéскаго да иска барашик՚ Акад 13а (I).
Тук освен лексикалните промени, за които ще стане дума по-долу, има и граматична: църковнославянският предлог ко с дателен падеж е заменен с предлога на с генитивно-акузативна форма при имена на лица.
4.6. защо̀ са оубоѧль ѿ грéците, а болгарите го виделе защо са побоѧль, собрали са и станале хра̀брѡ на среща му а той виде войската чи го ни раче Глад 16б, Карл 15а (защо са побоялъ като видель грецы са собрале и стоятъ храбро насреща му и виде чи ни го рачи неговата войска Вен 12а) – защо са уплáшилъ ѿ гарците а болгарите го выдѣли защо са уплáшиль, собрали са и станали юнашки насрещо му а той видѣлъ войската чи го ни рáчи Акад 13а (I).
Тук отново освен лексикални нововъведения има и граматични: последователно се използва преизкaзно наклонение (видѣлъ), вместо аористната индикативна форма видѣ.
4.7. но̀ па̀ки тогѡ̀ лѣ́та Глад 17б, Карл 15б, Вен 12б – но пáкь в тази година Акад 13б (I).
Отново, освен лексикална промяна тук родителният падеж за време е избегнат и е въведена обичайната за българския език конструкция с предлог. Замяна на лѣто с година откриваме на други места и в Карловецкия препис, това е тенденция, която по-пълно се осъществява в Акад.
По-редки са случаите на словоредни разлики между Акад и останалите преписи, но има и такива примери:
4.8. не ѡстáна ни́їде по света̀ть родь человѣческїй Глад 5а, Карл 5б, Вен 3б – не ѡстáна по светать ни́иде ро(д) чл(ч)ски Акад 24а (I); и сы̀нь мла̀дїй за̀ ма̀ло врѐмѣ Глад 15б, Карл 14а – а мла̀дїй с҇нъ нéговъ за мáло врéмй Акад 11б (сей младій сынъ его за мало времѣ Вен 11а)
Най-много са лексикалните разлики. В повечето случаи книжни форми се заменят с народни, например
4.9. изи́шле Глад 5а, изишлѝ Карл 5б, Вен 3б – излѣ́зли Акад 24а (I); ишла̀ Глад 17а, Карл 15б, Вен 12б – и́дѣла Акад 13б (I); брань Глад 11а, Карл 10б, Вен 8а – войска Акад 29а (I); брáнь Глад 17а, Карл 15б, Вен 12б – кавгá Акад 13б (I); нарица̀ ле Глад 12б, Карл 11б, Вен 9а – наричалѝ Акад 30б (I); оубоѧ́ль Глад 16б, Карл 15а (побоялъ Вен 12а) – уплáшилъ Акад 13а (I); хра̀ брѡ Глад 16б, Карл 15а, Вен 12а – юнашки Акад 13а (I); отложил (ѿлóжиль почитáнїе ст҇ы(х) ıкѡ̀нь Глад 16б, Карл 15а, Вен 12а) – отфърлил (ѿфáрлилъ почитáнїе ст҇ы(х) ıкóнь Акад 13а (I)); сокрушáвали са Глад 6б, Карл 6б, Вен 4б – струшáвали са Акад 25а; поми́рале Глад 5б, Карл 6б, Вен 4б – измѝрале Акад 25а; оучини́ль мы́ рь Глад 17а, Карл 15б, Вен 12б – стори(л) ми(р) Акад 13а (I); поплени́ль Глад 17а, Карл 15б, Вен 12б – порóбиль Акад 13б (I); поги́бли Глад 17а, Карл 15б, (погибла) Вен 12б – загинали Акад 13б (I); редовно заменя лѣтo с година: лѣ́то Глад 17а, Карл 15б, Вен 12б – година Акад 13б (I); лѣ́та Глад 17б, Карл 15б, Вен 12б – година Акад 13б (I); вѣсма̀ кувáрень Глад 37б, Карл 32б – весмá курвáринъ Акад 8а (липсва във Вен 25б); а Глад 38а, Карл 32б, Вен 25б – абїе Акад 8а и др.
Акад често (но невинаги) предпочита пакъ пред паки, напр. пáки Глад 17б, Карл 15б, Вен 12б – пáкь Акад 13б (I); подир пред по, после (подиръ има и в Карл, и в Вен, но по-рядко, например: послѣ Глад 39б – подирь Карл 34а, Вен 27а, Акад 10а), например послѣ Глад 17б, Карл 16а, Вен 12б – поди(р) Акад 13б (I); Акад допуска народния съюз ами, макар да използва често и но, например но Глад 17б, Карл 15б, Вен 12б – ами́ 13б (I). Често заменя подчинителния съюз като с тако и по този начин повишава честотата на съчинителното свързване, характерно за фолклорните наративи (за сказа). Сред народните форми са и пцета Акад 17б – псета в останалите изследвани ръкописи, фáтилъ Акад 19б – оухватилъ в останалите ръкописи; зеле Акад 12б (I) – оузеле в останалите ръкописи.
Невинаги обаче книжна форма е заменена с народна, понякога една книжовна форма е предпочетена пред друга, например:
4.10. того ради Глад 11а, Карл 10б, Вен 8а; Глад 17б, Карл 16а, Вен 12б – заради това Акад 29а (I), Акад 13б (I); селенїе Глад 11б, Карл 11а, Вен 8б – живѣлищѣ Акад 30а (I); нѧ́кой ѿ велмóжите бóлгарскїй Глад 17б, Карл 16а, Вен 13а – ня́ ко ѿ рицалите бóлгарски Акад 14а (I).
В сравнение с Глад и Карл, в Акад е по-честа източнобългарската редукция на е > и – в това предпочитание този препис е по-близък до Пантелеймоновия препис. Преписвачите на Акад, както и о. Пантелеймон, не са я избягвали, смятали са я за допустима в книжовната реч, за разлика от Влад Гладичов и преписвача на Карл, които са допускали понякога редуцирани форми (под влияние и на антиграфа, и на родния си говор), но често са ги и избягвали. Например: ако му̀ помóгне да̀ пропь́де арáпите Глад 15б, Карл 14б – му̀ помóгнй да пропъ́дй арáпите Акад 12а (I); пó нѧ́кое врéмѣ Глад 28а, Карл 24б – по нѧ́кой врѣ́ме Акад 35б; вж. и примери 3.7, 3.13, 4.8, а също идни́ 24б, би́з’ чéтъ 25а, нибéту 25б, Миѳóдиѣ 26б, дица Акад 29б (I).
В Акад има и повече членувани форми и съвременен нему словоред: ѿ плéмѧ ха̀мова Глад 6а, Карл 6б, Вен 4а – ѿ ха̀мувото плéмѧ Акад 25а; пó мóрѣ Глад 17а, по морѐ Карл 15б, по моріе Вен 12б – по морето Акад 13б (I); в нéгово цáрствова̀ нїе Глад 38б, Карл 33а, Вен 26а – в՚ нéговото цр(с)твовáнїе Акад 8б и др.
Повечето от посочените нововъведения, като изключим очевидните грешки, са в частта на първата ръка (курсивният почерк), отбелязана тук с (I). Явно той е бил опитен книжовник (почеркът е добре обработен) и е имал не само смелостта, но и умението да внася промени, за да направи текста по-достъпен за слабо образовани или необразовани слушатели. Предполагам, че именно той е внесъл промените, цитирани в III.4, а те не идват от антиграфа му. Предполагам също, че той е преписвал от същия извод, от който е преписвал и другият писач и този извод е бил близък до Глад и Карл (вж. 2.2, 2.13, 2.15, 2.29, 2.30в) и е имал общи четения с Вен (3.1, 3.3, 3.4, 3.6).
Повечето от приведените примери в II.1, II.2, II.3, II.4 са израз на характерната за XVIII и XIX в. свобода в ръкописната трансмисия на текстовете (Минчева 1984). Тази свобода иде още от XVII в., от дамаскинарите, които са се стремели текстовете им да са разбираеми за широка слушателска публика и да са въздействащи не само чрез яснотата си, но и чрез своята художественост (Байрамова 1985; Велчева 2010а; Велчева 2010б). Според Надежда Драгова (2012) по отношение на „История славянобългарска“ свободата преписваният текст да се досътворява/ редактира, главно на езиково равнище, за да е по-достъпен и запомнящ се, се задава от поп Стойко Владиславов, който е и дамаскинар, в неговия Втори препис. Той е следван от о. Пантелеймон, който използва много често перифрази и добавя фрази, изречения, дори малък текст. Анализираните тук преписи, възхождащи към Гладичовия препис, също илюстрират това усещане за свобода, позволяваща на книжовника да редактира текста, да преодолее своята автоцензура, както казваше Елена Коцева, едновременно да го доближи до всекидневната реч и да го извиси – чрез фигурите на фолклора, чрез разбираема, но книжна лексика.
Заключение
Направените сравнения показват, че Акад е по-близък до Карл и Вен, отколкото до Пантелеймоновия и до Гладичовия препис. Ако изключим промените, направени от първата ръка, която пише по-малката част от ръкописа, както и очевидните грешки, можем да кажем, че той стои много близко до Карл. Общите особености на Акад и Вен, които предполагам са общи особености между Акад и Зотовия препис, са аргумент в полза на допускането, че двата преписа са направени от един и същи извод, или от два много близки антиграфа. Тъй като за Зотовия се знае, че е преписан от извод от Дряновския манастир, можем да предположим, че и Акад е преписан от него или от точен негов апограф. Другата възможност е Акад да е преписан от Зотовия препис. За да се докаже едната от двете хипотези, е нужно да се изследват подробно множеството разлики, които Вен показва спрямо Карл и Акад, както и да се направи сравнение с още ръкописи от очертаната от Илия Тодоров (1982) група преписи, по-точно с Чехларовия, Мерданския и Башкьойския. Изредените в тази статия примери подсказват още, че антиграф на Дряновския препис е Карловецкият препис, който вероятно също е създаден в Търновско, но доказателства в подкрепа на тази хипотеза ще изложа другаде. Близостта на Академийния препис до Карловецкия, до Белочерковския от 1843 г. и до Венелиновия препис от 1938 г. са аргумент в полза на допускането, че този препис е създаден в Търновско[16]. Текстологичното и езиковото проучване на този ръкопис е също още един аргумент в полза на датиране на Акад в края на 30те или началото на 40те години на XIX в.[17] Този ръкопис, макар и непълен, е важно свидетелство за възприемането на Паисиевата книжица през първата половина на XIX в. Чрез вглеждане в този препис още веднъж виждаме, че тази книжица съдържа важно, привличащо читателя повествование, което не го дистанцира, а напротив, провокира преписващите да мислят върху него и да го променят в зависимост от своите разбирания за ясен и въздействащ текст. В Акад има специфични разночетения, не само грешки, но и допълнително въвеждане на елементи от народната езикова стихия и от фолклора – особено в частите на единия преписвач, чиято цел е да направят текста достъпен, вълнуващ и запомнящ се.
БИБЛИОГРАФИЯ
Ангелов 1958: Ангелов, Б. Преписи на Паисиевата история. // Известия на Института за български език, 7, 1958, 299–307.
Бобев 2017: Бобев, А. Академичен препис. В: География на книжовността (сайт Geography of letters).
Богдановиħ 1978: Богдановиħ, Димитриje. Каталог ћирилских рукописа манастира Хиландара. [Т. 1–2]. Београд: САНУ, Народна библиотека СР Србије, 1978.
Велчева 1968: Велчева, Б. Към въпроса за хронологията на някои промени в българските футурни конструкции. // Известия на Института за български език, 16, 1968, 363–369.
Велчева 2001: Велчева, Б. Дамаскините от XVII век и началото на новобългарския книжовен език. // Старобългаристика, 25, 2001, № 4, 64–81.
Велчева 2010а: Велчева, Б. Художествени изразни средства в дамаскините от XVII в. Във: Велчева, Б., Д. Иванова. И от зазоряването тръгва денят. Изследвания върху приемствеността в развоя на българския книжовен език. Пловдив: УИ „Паисий Хилендарски“, 2010, 301–325.
Велчева 2010б: Велчева, Б. Как през XVII век дамаскинарите са превеждали Йоан Златоуст. Във: Велчева, Б., Д. Иванова. И от зазоряването тръгва денят. Изследвания върху приемствеността в развоя на българския книжовен език. Пловдив: УИ „Паисий Хилендарски“, 2010, 326–331.
Димитрова 2011: Димитрова, М. Пантелеймоновият препис на Паисиевата „История славеноболгарская“: между установените истини и бъдещите задачи. В: Иванова, Н. и др. (съст.). Истина, мистификация, лъжа в славянските езици, литератури и култури. Сборник с доклади от Десетите национални славистични четения, посветени на 90-годишнината от рождението на проф. Светомир Иванчев, 22–24 април 2010. Софийски университет „Св. Климент Охридски“, Факултет по славянски филологии). София: Лектура, 2011, 233–241.
Димитрова 2012: Димитрова, М. Три преписа на „История славянобългарска“: Пантелеймонов, Гладичов и Карловецки. В: Драгова, Н., Е. Тачева (съст.). История славянобългарска 1762–2012. Научни хоризонти на четвърт хилядолетието. София: Болид-инс, 2012, 89–101.
Димитрова, Пеев 2012: Димитрова, М., Д. Пеев. Из историята на Историята – преписи и преработки на Паисиевия текст. // Паисиеви четения. 250 години „История славянобългарска“. Пловдив, 2–3 ноември 2012 г. Научни трудове – Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“. Филология, 50, 2012, № 1. 50–72.
Динеков 1963: Динеков, П. Първообраз, преписи и преправки на Паисиевата история. В: Паисий Хилендарски. Славянобългарска история. София: Български писател, 1955.
Драгова 2012: Драгова, Н. Софрониевият „Учебников вариант на „История славянобългарска“. В: История славянобългарска. Гладичов препис. Караджова, Д. (съст., ред.). София: Болид-Инс, 2012, 41–66.
Илиева, Димитрова 2018: Илиева, Л., М. Димитрова. „История славянобългарска“ и Сремски Карловци. В: Дамянова, Р., Е. Томова (съст.). Академик Петър Динеков и хуманитарната наука – идеи, позиции, концепции. Сборник с материали от Колегиума, посветен на 100 години от рождението му. София: ИК „Мултипринт“, 2018, 358–372.
Караджова 2012: Караджова, Д. (съст. и ред.). История славянобългарска. Гладичов препис. София: Болид-Инс, 2012.
Кодов 1969: Кодов, Хр. Опис на славянските ръкописи в Библиотеката на Българската академия на науките. София: Издателство на БАН, 1969.
Минчева 1984: Минчева, А. За отношението писмен текст – книжовна норма в началния период от историята на новобългарския книжовен език. // Wiener Slawistischer Almanach, 13, 1984, 221–234.
Ненова 2013: Ненова, Л. Данни за св. Димитър Басарбовски в „История славянобългарска“ на св. Паисий Хилендарски (Текстологически преглед). // Старобългарска литература, 47, 2013, 377–390.
Ненова 2017: Ненова, Л. Венелиновски препис. В: География на книжовността (сайт Geography of letters).
Ненова 2019: Ненова, Л. Житийните бележки за св. Йоан Рилски и неговите последователи в История славянобългарска. Текст и изследване. В: Зографски съборник. Зографският архив и библиотека. Изследвания и перспективи. Зографски манастир, Света гора, 2019, 522–536.
Ненова, Бобев 2017: Ненова, Л., А. Бобев. Житийните бележки за св. Иоан Rилски и неговите yченици в Св.-Паисиевата История славянобългарска: Предварителни наблюдения. В: Българистични четения – Сегед 2017. Szeged: SZEGEDI TUDOMÁNYEGYETEM, 2017, 51–59.
Паисий Хилендарски 2012: Паисий Хилендарски. История славянобългарска. Критическо издание с превод и коментар. I изд. Текста подготвиха за печат Димитър Пеев, Маргарет Димитрова, Петко Петков. Превод на съвременен български книжовен език Димитър Пеев. Коментар Александър Николов, Димитър Пеев. Света гора Атон, Славянобългарска зографска обител, 2012.
Радева 2012: Радева, Н. Белочерковският препис на „История славянобългарска“ (1843 г.) и процесите в книжовния български език. // Език и литература, 2012, 3–4, 66–84.
Снегаров 1942: Снегаров, Ив. Един препис на Паисиевата история в Преображенския манастир. // Македонски преглед, 13, 1942/43, № 2, 85–124.
Стефанов 2007: Стефанов, архимандрит Павел. Отец Пантелеймон Хилендарец и неговият принос към българското Възраждане. // Православие. БГ (31.05.2007) на www.pravoslavie.bg.
Стоянов 1962: Стоянов, М. Преписи на Паисиевата „История славяноболгарская“. В: Косев, Д. и др. (ред.). Паисий Хилендарски и неговата епоха (1762–1962). Сборник от изследвания по случай 200-годишнината на История славянобългарска. София: Издателство на БАН, 1962, 557–596.
Тодоров 1982: Тодоров, Ил. Разпространение и въздействие на История славянобългарска през Възраждането. В: Доклади на Първия международен конгрес по българистика. Социални и революционни движения в България. Националноосвободителни движения XV–XVIII в. Т. 1. София, 1982, 40–50.
Харалампиев 2012: Харалампиев, Ив. Текстологични и езикови наблюдения над Гладичовия препис на Паисиевата история. В: Караджова, Д. (съст. и ред.). История славянобългарска. Гладичов препис. София: Болид-Инс, 2012, 78–102.
