За историята[1] на един език и на една наука времето е сред най-безспорните показатели, през които се налагат тенденции, утвърждават се езикови модели в процеси на надмощие след реална конкуренция в узуса; изразяват се научни идеи, които оформят облика на българската лингвистика като съвременна наука, съизмерима със световните постижения на езикознанието. Не е случаен фактът, че историята на новобългарския книжовен език, която се заражда като научна дисциплина в СУ „Свети Климент Охридски“ през 1954 година с лекционния курс на проф. Андрейчин, днес е може би най-мащабно разгърната лингвистична дисциплина – с оригинални научни текстове и идеи, които подчертават едновременно националната ѝ специфика, но търсят измеренията (чрез динамиката на езиковите явления в балкански и славянски синхронен и диахронен план) на езиковия развой в мащабна изследователска перспектива. Сред имената на утвърдените специалисти по история на новобългарския книжовен език като Л. Андрейчин, Р. Русинов, Хр. Първев, Ст. Жерев, В. Попова авторитетно се нареждат имената на съвременните специалисти, продължили повече от достойно започнатото от професор Андрейчин и от неговите ученици и последователи: Д. Иванова, К. Вачкова, Р. Цойнска, Н. Николова, Вл. Мурдаров, В. Вътов, Л. Стоичкова, Л. Перчеклийски, Б. Вълчев и др.
В настоящата рубрика ще представим в продължение на няколко броя извадка от тетрадката, в която са описани заседанията на Кръжока по съвременен български език при проф. Л. Андрейчин. В сканираните текстове може да се види началото на научния път на редица от най-големите български езиковеди: описани са темите, с които са прохождали в Кръжока, както и са протоколирани някои от коментарите към първите им научни разработки.
