Посвещавам този кратък текст на доц. Антония Замбова, защото тя е от малкото съвременни изследователи, които имат смелостта да отстояват езиковедските си идеи, без да се страхуват от наложените през годините клишета, като винаги съобразяват анализите си с динамиката на езиковите процеси, и търсят модерни теоретични решения, които често са в противоречие с класически хипотези, налагани в науката понякога и под влияние на иделогически причини. За всеки изследовател лингвист, който има образно мислене, е ясно, че стилистиката е най-аристократичната и най-екзотичната част от науката за езика, ако в лингвистиката изобщо е възможно подобно определение. Тя едновременно обглежда теоретично спецификата им, но в същото време измерва проявите им в широко обкръжение и в разнообразни сфери, обвързани с живота и с опитността на човека, проявена през мисленето и интелектуалния му потенциал. Ето защо е напълно закономерно схващанията за обекта на тази наука – стила, да подлежат на различни изследователски инициативи, които да описват това сложно явление, променящо се заради промените в речта и в езика, като го поставят в актуален контекст, който съобразява динамиката на съвременните езикови процеси. Към всичко това може да се добави и фактът, че в съвременната ни действителност явленията са толкова многозначни и многоизмерни, че науки като социолингвистиката все повече увеличават своите сфери на влияние и задълбочават отделните си подотрасли, като залагат още с появата им възможност за развитие и оформяне в самостоятелни клонове на науката. Днес свой профил имат науки като социофонетиката, еколингвистиката и други, които разширяват своя обем и своето приложение, тъй като се разрастват примерите от реалната речева практика, а науката трябва да разполага със съвременни средства, с които не само да регистрира и да описва, но и да подрежда наблюдаваните явления в стройна парадигма, в която ясно са обвързани езиковите тенденции със социално-икономическото развитие на обществото.
В това кратко представяне ще си позволя да представя една научна идея, която обмислям от години и която е свързана с наблюденията ми върху динамиката на съвременните стилотворни фактори. В стилистиката традиционно е приета типологията на стиловете в стройна петчленна система. В нея са включени функционални стилове, които обобщават спецификата при подбора на изразните средства в зависимост от сферите на употреба: научен стил, административно-делови стил, художествен стил, разговорен стил и публицистичен стил. Тази добре премислена система типологизира и обобщава най-общо езиковите параметри на действителността, съобразяваа ги с лингвистичните и екстралингвистичните фактори и ги разпределя в рамките на гореизброените езикови стилове.
Съвременната действителност обаче предполага разрастване на редица сфери, което дава повод да се помисли за някои нови предложения за преразпределение на групите и за повече автономия на подстиловете в рамките на стила. На пръв поглед идеята изглежда смела и вероятно ще понесе критиките на традиционните представители на стилистиката като наука. От друга страна обаче, тази идея отчита непрекъснато променящите се реалности в живота и в речта и поради тази причина е важно науката за стила нетолкова бавно и нетолкова консервативно, което изобщо трябва да бъде чуждо за тази наука, да отразява промените и да разширява или да стеснява теоретичните рамки, в които е представена същността ѝ. В последните 60–70 години на миналия век, когато и лингвистиката развива някои основни свои идеи и доразвива идеи на предходните поколения български езиковеди, стилистиката представя успешен модел, който да типологизира сложността и разнообразието на изразните средства в зависимост от употребата им в специфични типове текстова действителност. В края на 20. век обаче България е изправена пред сериозни политически, социални и икономически промени, които оказват влияние и върху начините на изразяване.
Безспорен факт е, че с идването на така наречената демокрация у нас се променя и обществото и мисленето на гражданите; променят се институциите и изобщо цялата геополитическа структура на страната ни. „Дървеният език“, характерен за социалистическия тип говорене, се заменя с нова реч, в която навлизат различни по тип и семантика клишета; нова лексика, която търси израз на новия демократичен дух на българина; нова образност в изразяването, която води до разместване на утвърдените типови модели на стила и дори често води до размествания и преминаване на особеностите на един стил в друг стил. Един убедителен пример е свързан с преминаването на разговорните модели на общуването в официална и представителна сфера, каквато е българският парламент. В определенията на някои езиковеди разговорното тук се определя като улична реч и разговорна небрежност, които обаче навлизат в ситуации, които не допускат изразни средства от този стил, а това поставя изобщо голямата тема за стила и действителностите, които отразява.
Ще представя накратко идеите си за промяната на някои стилове в българския език, породена от силна и динамична промяна в действителността основа, която оформя облика на тези стилове.
Административно-деловият стил в българския език се оформя основно в годините след Освобождението. Това е напълно закономерно, като се има предвид, че новооформящата се държава се развива институционално, а за всичко това е необходимо да бъдат създадени документи от различен характер. В една добре развита държава, каквато претендира да бъде България днес, съществено се разгръщат сферите на действие на всяка институция и това води до количествено и до качествено разнообразие, което все повече търси своите измерения и трудно се ограничава в рамките на така наречените подстилове. В този смисъл съвсем логично изглежда от голямата група на административно-деловия стил да бъде обособена самостоятелно например подгрупата на юридическия стил. Аргументи за това предполага разнообразието, което днес развива юридическата сфера в България. То покрива толкова мащабни области, които в текстовото си измерение са достатъчно представителни, за да оформят своя самостоятелна стилова група. Дихотомията език-право, добавена към спецификите на стилотворните фактори, днес представя няколко големи групи, които подплътяват идеята и я аргументират още по-убедително:
- Писмената практика в съдебните институции се различава от тази в предходните социалистически години и представя разнообразие от текстове и от жанрови модели, които от своя страна се разклоняват и създават верига от подсистеми;
- Съдебният дискурс в неговата устна реализация също разгръща представителни речеви формати, които имат много характерни специфики и които непрекъснато разширяват своите формати;
- Правната наука се развива и това води до обогатяването и с нов терминологичен инструментариум;
- Правото и медиите са в непрекъснат контакт, а това определя разширяването на специфичните езикови особености и на двете групи;
- Нарастващите потребности на обществото да познава потребителски правната действителност чрез прилагането на правните норми към най-различни житейски ситуации и обстоятелства предпоставя разнообразни речеви и текстови модели, които уплътняват още повече схващането за стила, разбирано в една по-широка рамка от типологически концепции за понятието.
Разговорният стил също предполага повод за коментар по повод на научната преоценка, като обсъждането може да започне дори и на равнището на наименованието, с което се означават най-общо езиковите особености на разговорната реч. Но дори това не е пълно, вярно и достатъчно. В поредицата от конференции, които организират от Катедрата по съвременен български език във ВТУ, задълбочено се разгръща явлението, тъй като то отразява една съществена черта на съвременния български език – динамиката му в непосредствената жива речева действителност, която се осъществява в неофициална ситуация, а това бележи и някои от маркерите на речта – непринудена и неподговтвена естествена реч, която обслужва населението в различни ситуации, като отчита степента на усложненост и това определя някои терминологични различия при наименованието на стила и на ситуациите, които той обслужва: традиционно битови ситуации, в които широко значение има контекстът, както и извънезиковите фактори, свързани с образование, социален статус, интерект и т.н.; традиционно битови ситуации с по-официален характер; съобразява темата на разговора, събеседниците и обкръжението, в което те се осъществяват. Така наречената разговорност днес има много широки рамки, защото широка е действителността, в която съществуват. Неслучайно конференциите, посветени на устната комуникация днес, непрекъснато разширяват своя тематичен обсег, като допълват предходните наблюдения с нови явления, които междувременно са се проявили в действителността или пък са дали повод да бъдат обект на специализирано наблюдение от езиковеди.
Публицистичният стил също се нуждае от сериозно преосмисляне, мотивирано от промяната на важни стилотворни обстоятелства, обвързани с промените в обществото. Неговото наименование, както и измеренията му, са били достоверни във времена, в които върху така наречената публицистика е имало силно идеологическо въздействие и са съществували много ограничен на брой елементи, които изграждат спецификата на стила. Така нареченият медиен подстил днес разполага с всички необходими реквизити, за да бъде обособен в самостоятелна група. Дори за неспециалистите е ясно, че ситуацията в България днес е толкова различна, че няма нищо общо с времената, в които у нас имаше една национална телевизия и едно национално радио. В съвременната ни действителност увеличават своето влияние така наречените онлайн медии. Те са леснодостъпни, бързо могат да бъдат открити в пространството; представят информация от всякакъв характер. Разнообразието от онлайн формати в медиите и от онлайн медии несъмнено разширява не само жанровите модели, но и речевите характеристики, които съпътстват медийното многообразие. Днес в рамките на медийния подстил могат да бъдат обособени големи тематични групи, чиято реч има съответно свои специфики, с разнообразието от формати: радио, телевизии, онлайн медии; и със силното разрояване на предавания в рамките на тези формати: сутрешни блокове, новинарски емисии, публицистични предавания, шоу и развлекателни предавания. Българската лингвистика дължи на медиите актуално проучване, в което да разгърне спецификата на съвременните особености – жанрови и стилови, след което да предложи нова типология на схващанията за стила.
Художественият стил като наименование и като същност като че ли стои по-плътно на фона на острата необходимост за преосмисляне на отношението подстил стил при останалите членове на парадигмата. Неговата теоретична рамка, разбира се, може да бъде сериозно обогатена, защото съвременната литература задава поводи за разнообразно търсене по отношение на жанра, синтаксиса, естетиката на текста и неговия стил. В много съвременни литературни текстове художественото избледнява; търси се нова експресивност; различна строфична организация. Всичко това като че ли измества фокуса от художествеността и води към по-пряко и в този смисъл по-точно наименование като литературен стил.
Научният стил очаквано стои по-стабилно, тъй като отразява спецификата на науката и там промените са свързани с характера и развитието на самата наука, а не толкова с глобалните промени, които се осъществяват в обществото. Идеологизацията тук е по-слаба в съвремието и затова терминологичният апарат е изчистен и добре подреден. Неговата специфика се определя само от спецификата на профила на определена наука; на школите и направленията и на концептуализацията на автора и неговия почерк. В този случай силата и спецификата на науката определят и облика на стила.
Към въпроса за индивидуалния стил. Дали е редно отново днес да бъде поставена тази тема? Професор Мирослав Янакиев в своите Записки по българска стилистика убедително разгръща идеята си за така наречения индивидуален стил. По-късно теорията му среща опоненти, защото в понятието стил се срещат общи, а не индивидуални черти, обобщение са на множество пресичащи се стилистични линии, които се пресрещат, за да изградят общата представа за голямото. За индивидуален почерк , разбира се, може да се говори и това е доловил неслучайно големият български езиковед. Струва ми се, че проявленията му обаче трябва да се търсят не толкова в обособяването му в отделен клас, а в рамките на разнообразието от съществуващите стилови системи.
Конкуренцията на подстиловете в рамките на стила определя и правото им да заявяват свои собствени научни пространства. Времевите граници и спецификата на действителността също подпомагат този процес. В по-голямо изследване преглед на развитието на стила в литературната теория и в реториката също ще покаже убедително преливането на границите и усукването на понятията в зависимост от спецификата на стилотворните фактори, които са пряко обвързани с редица екстралингвистични особености. Политическата реч например традиционно е отнасяна към високия стил, където най-логично е мястото ѝ, защото се съотнася към официални представителни лица и институции, а те по презумпция заемат високо място както в действителността, така и в стилово отношение, тъй като ангажират говорещите с институционалната представителност, а оттам и с представителната реч. Затова и от политиците, и от журналистите – особено в радио медиите, обществото очаква като мярка за престижност, официалност и висока институционалност, съобразяването с високия произносителен стил. Той според някои съвременни изследователи звучи стерилно. Но по същество е важно да бъде съобразен с ясната дикция, с умерения и въздействащ темпоритъм, с уместните паузи и подходящите логически ударения. Днес политическата, а и журналистическата реч, събира, при това в повечето случаи неуместно, а не с цел въздействие, елементи от всички стилове, което принизява говоренето и по същество е обида за публично говорещите лица и за гражданите на страната ни.
Теоретичната рамка на една наука не бива да стои затворена, когато факторите, които я определят, ясно показват разширяването или пък стесняването ѝ. Със сигурност е време да се постави като тема за дискусия състоянието на стиловете в българския език и на отношението на подстиловете с разнообразието на действителността. Това неминуемо ще постави въпроса за научната им класификация, за преплитането на факторите, които ги мотивират; за приспособяването и за надмощието на изразните средства, които следват логиката на разнообразието в житейските ситуации. Ще постави и въпроса за мисията на езиковеда, който не бива да се страхува да предлага решения. Особено когато са продиктувани от повелите на времето и от употребите в речта на езиковите носители.
Забележка: Текстът се отпечатва като публикация по проект „Езикова личност и езиково пространство в медийния дискурс“, осъществяван в Института за български език под научното ръководство на проф. д.ф.н. Мариана Василева Георгиева – Бенчева.
