Правописният речник е основна среда за лексикографска репрезентация на правописната норма. Това е справочник, който по традиция се схваща като основен труд с кодификационен характер, тъй като в него по принцип се представят правилните от гледна точка на нормата словоформи, като се излагат и правописните правила, които лежат в основата на описанието и кодификацията на правописната норма.
У нас правописните речници имат дълга традиция на съществуване (по-подробно вж. Русинов 1981; Чаралозова 2011) и в публичното пространство се приемат за обществено значими езикови справочници с нормативен характер. Нашето внимание ще се концентрира обаче само върху академичните правописни речници, под които разбираме онези речници, издадени от Института за български език при БАН и разработени в неговата Секция за съвременен български език, които имат официален характер.
Днес характеристиката официален се свързва с правителственото разпореждане № 936 от 27 ноември 1950 г., с което Институтът за български език придобива кодификаторски правомощия, като му се възлага задачата да проучва езиковата практика, да анализира и регистрира промените, които възникват с течение на езиковото развитие, и да внася единство в измененията на правописа (Томов 2001/2002). Важен момент в разпореждането е и това, че установеният правописен стандарт трябва да се обнародва в официален правописен речник.
Първият официален правописен речник на съвременния българския книжовен език, съставен от четиримата авторитетни езиковеди българисти Л. Андрейчин, Вл. Георгиев, Ив. Леков и Ст. Стойков и издаден след разпореждането и след правописната конференция от 1951 г., е публикуван през 1954 г. С известни изменения и допълнения този речник претърпява девет издания.
Първият академичен правописен речник, с който всъщност се реализира възложената на института задача, излиза през 1983 г. под заглавие Правописен речник на съвременния български книжовен език (изд. на БАН, 930 стр., по-нататък ПРСБКЕ). Авторският му колектив се състои от следните тринайсет сътрудници: Е. Георгиева, К. Иванова, Вл. Мурдаров, Й. Пенчев, В. Станков, Р. Цойнска, П. Баракова, К. Викторова, Ст. Илчев, В. Константинова, М. Лакова, П. Ненкова и Хр. Пантелеева. а като главни редактори са отбелязани Е. Георгиева и В. Станков. Този речник излиза отново във второ издание през 1995 г. Това е първият действително обновен, преработен и обогатен нормативен правописен справочник, с разширена информация и примери към правилата в уводната част, с обемен състав на словника и повече експлицитна информация към самата заглавка. В речника обаче се запазва традиционната концепция за структурата на предищните издания.
През 2002 г. излиза следващият академичен Нов правописен речник на българския език (изд. „Хейзъл“, 1069 стр., по-нататък НПР), съставен също от тринайсетчленен авторски колектив от сътрудници на Секцията за съвременен български език: Т. Александрова, К. Викторова, Б. Георгиев, М. Димитрова, Ст. Жерев, Й. Захариева, П. Костадинова, М. Лакова, Вл. Мурдаров, В. Станков, Р. Станчева, Р. Цойнска, К. Чаралозова. Главен редактор на изданието е В. Станков. С този речник се продължава традицията в структурирането от предходното академично издание, но в него се прилагат също и някои нови структурни и съдържателни подходи.
Точно десет години след Нов правописен речник излиза следващият академичен справочник под заглавие Официален правописен речник на българския език (изд. „Просвета“, 676 стр., по-нанатък ОПР). Авторският колектив се състои от дванайсет члена и включва езиковедите Вл. Мурдаров, Т. Александрова, Р. Станчева, К. Чаралозова, М. Димитрова, К. Викторова, М. Лакова, П. Костадинова, М. Томов, Н. Паскалев, И. Стоилова, А. Атанасова. В този, макар и преработен частично речник, също е налице стремеж към запазване на традиционната структура, но той показва някои значителни разлики с предходното издание най-вече във връзка с излагането на правилата (по-подробно вж. Станчева 2012).
Нов момент в лексикографската практика по отношение на академичните правописни речници е появата на Официален правописен речник на българския език. Глаголи (изд. „Просвета“, 991 стр.). Авторският колектив на речника претърпява съвсем малки промени, а отговорен редактор на изданието е Вл. Мурдаров.
От състава на авторските колективи на речниците може да се съди за плодотворното сътрудничество и приемствеността между утвърдени и опитни учени, участвали още в първото академично издание, като проф. Вл. Мурдаров, и езиковеди от по-младото и най-новото поколение, някои от които доскоро съвсем непознати в езиковедската общност.
Важно е да се добави, че текстовете на речниците не се публикуват директно от авторите, а се рецензират, обсъждат и приемат за печат от Научния съвет на Института за български език.
Друг характерен момент във връзка с академичните правописни справочници е издаването на кратък вариант на речниците, както и отделното издаване на уводното изложение с правописните правила. Кратко издание има ПРСБКЕ (1989 г.). През 1998 г. излиза в малък формат Правопис и пунктуация на българския език: Съвременно състояние – вариант на увода на ПРСБКЕ, включващ някои части и от увода на НПР, а година преди издаването на ОПР е издаден уводът му под заглавие Правопис и пунктуация на българския език. Основни правила (София, 2011, 176 с.).
В интерес на фактологичната пълнота е необходимо да се отбележи, че освен официалните академични правописни речници в общественото пространство функционират едновременно и други по-големи и по-малки неофициални правописни справочници от различни автори, колективи и издателства. Макар някои от тях да са актуални и доста популярни, тези речници не оспорват официалния статут на академичните издания[1].
Функционална характеристика на речниците
Когато разглеждаме академичните правописни речници по отношение на характеристиката на техните функции, трябва да подчертаем, че тези издания, както споменахме и по-горе, са официални и чрез тях Институтът за български език свежда правописния стандарт и евентуалните промени в него до езиковата общност, която е задължена да спазва правописните норми в публичната сфера (институционална комуникация, образование, наука, медии, икономика, бизнес комуникации и т.н.)[2]. Основната цел на академичните правописни речници, произтичаща от техния официален и задължителен (а не изобщо предписващ или препоръчителен) характер, е да дадат под формата на правила системно описание на книжовноезиковите норми на графично равнище, а в словника да илюстрират тези правила чрез определен набор от думи. Характеристиката официален, съдържаща се в заглавието на последния правописен речник, е мотивирана в предговора на изданието по следния начин: „Правилата, формулирани в него, са задължителни за писменото общуване в публичната сфера, а включените в него думи и техните форми са представени с нормативно установения им правопис“ (с. 7). Така тези справочници на практика функционират като изразители на нормата и чрез тях всъщност се легитимират въвежданите правописни промени. От кодифициращата функция на разглежданите речници произтича и тяхната арбитърска роля и използването им при проверката и контрола на правописната, а изобщо и на езиковата компетентност. Този факт се потвърждава и от възприемането им от езиковата общност (и от нейните нагласи към тях) като официални.
Освен да предоставят обща и системна информация за правописа, целта на академичните правописни речници е чрез уводната част и в азбучните словници да насочват вниманието на потребителите към онези писмени езикови средства – думи, словоформи, словосъчетания, изречения и текстове – чиято употреба би могла да представлява някаква трудност.
Въпреки че се определят изрично чрез заглавията си като „правописни“, с което вниманието се насочва предимно към формалната страна на писмения език, академичните речници далеч надхвърлят единствено правописното си предназначение и представляват, а и в същото време се възприемат като полифункционални универсални справочници за книжовния език, които предлагат значима информация и за други езикови области – както за правоговора (с посочването преди всичко на мястото на ударението), така и за морфологията на изменяемите думи, като представят правилните от гледна точка на правописа и изговора словоформи, а някои от речниците, макар и само избирателно, включват и данни за значението и съчетаемостта думите (основно тогава, когато става въпрос за различително представяне на омоними). Всичко това характеризира речниците с твърде висока степен на информативност, с което в крайна сметка се задоволява също така потребността от разкриване на езиковите иновации, резултат от динамиката в езиковата практика. Поради това академичните правописни речници се допълват и усъвършенстват с всяко тяхно следващо издание. Това са и причините те да заемат централна позиция в контекста на кодификацията на българския книжовен език като цяло.
Описаните характеристики определят академичните правописни речници на Института за български език като многопланови нормативни справочници, които дават системно изложение на писмената и устната форма на езика, като предоставят информация за различните равнища на езиковата система и техните единици – на фонетиката, на морфологията, на словообразуването, на синтаксиса, тъй като всички тези езикови равнища намират графичен израз в правописа чрез действието на съответните правописни принципи.
Напоследък в правописните речници както на българския, така и на някои други книжовни езици преобладава стремежът да се включват колкото се може повече езиковонормативни данни на едно място (например граматични правила в увода), затова може да се каже, че разглежданите издания следва да се разглеждат като речници, които са специализирани за решаване не само на правописни въпроси в тесния смисъл на думата. Освен да бъдат правописни и граматични справочници, от изданията се очаква също така да отразяват книжовната лексика в достатъчна пълнота и да очертават нейните граници, а в крайна сметка да удовлетворяват потребността на обществото от ясен, разбираем, общодостъпен, удобен и практичен езиков справочник[3].
Без да навлизаме в същностните лингвистични аспекти на кодификацията, ще отбележим само, че отразяването на актуалното състояние на правописните, изговорните и граматичните норми с оглед на развойните промени в езика от втората половина на 20. до първите десетилетия на 21. век се извършва въз основа на комплексна и обективна оценка на езиковото състояние с прилагане на балансиран подход, с политическа неутралност, без проява на пуристична езикова критика и без да се отива до излишни крайности в прилагането на нормативния (честотния) и системния критерий.
Представените функции на академичните правописни речници се подпомагат и от съпътстващи кодификацията на правописната норма дейности като популяризиране и езиково консултиране.
Структурна и съдържателна характеристика на речниците
Правописната норма и нейната кодификация получава своя лексикографски израз чрез макро- и микроструктурата на правописния речник, чрез отношенията и връзките между макро- и микроструктурните елементи, както и чрез използвания в речника метаезик. Както вече посочихме, общата структура на академичните правописни речници е традиционна, което отговаря също така на основния принцип за избягване на резки промени в кодификацията на развития книжовен език. Тъй като правописната норма се експлицира, от една страна, под формата на система от правила, които, от друга страна, се илюстрират чрез определен набор от думи, в академичните правописни речници, както почти във всеки съвременен правописен речник, присъстват най-общо две основни последователно разположени макроструктурни части – неречникова или уводна част и словникова част, евентуално и допълнителна част с приложения.
Микроструктурата на правописния речник е представена с основна единица правило в уводната част и основна единица речникова статия в словниковата част. По такъв начин макро- и микроструктурата осигурява достъпа до информация при търсене в речника както по хоризонтала, така и по вертикала.
В общата си неречникова част, академичните правописни речници, съдържат авторски или редакторски предговори с встъпителен текст, в който са изложени принципите при структурирането на справочника, при подбора на думите и на източниците за включената лексика и т.н., а в специален раздел се представя от лексикографска и потребителска гледна точка структурата на заглавката и на речниковата статия за отделните класове думи.
От гледна точка на кодифициращата функция на правописния речник уводната част с правилата всъщност придобива по-голяма тежест от словниковата част, още повече поради това, че в нея се съдържа такава информация, която няма как да бъде отразена в словника на речника (например пунктуационните правила).
С кодифициращата функция на речниците е свързан и важният въпрос за тяхната съдържателна страна. При самите правописни принципи и при действието на правописните правила в различните издания не се прокарват основни промени; принципна разлика се открива най-вече в начините на представянето на информацията в някои раздели от увода. Акцентът при съставянето на речниците всъщност е върху последователното, системното и и непротиворечиво излагане на правилата, в тяхната яснота, достъпност, лесно усвоимост и приложимост в практиката. Формулират се нови правила за необхванати все още от кодификацията случаи, а при необходимост се прецизират съществуващи формулировки и се добавят повече и по-подходящи примери (по-подробно вж. Станчева 2012).
Традиционни съдържателни раздели на уводната част са описанието на българската графична система, описанието на правописните принципи, общите правописни правила с фонетичен и граматичен характер, разделите за предаване на собствени имена от чужди езици, употреба на главни и малки букви, слято, полуслято и разделното писане и пренасянето на нов ред, правопис на съкращенията, пунктуационните правила, оформянето на текст.
Ще се спрем накратко и на втората основна структурна част на речниците. И четирите академични издания съдържат азбучно подреден словник, в който е отбелязано мястото на ударението на всяка дума с повече от една сричка. Тъй като формообразуването е непосредствено свързано с правописната страна на езика, важна функционална част от микроструктурата на речника е парадигмата – сведенията за словоизменението (по-подробно вж. Томов 2018).
Във връзка с осъвременяването на словниците се включват нови думи и се изключват думи, излезли от употреба, като и тук, както и в уводната част, се държи сметка за традицията и приемствеността между словниците на изданията, а кръгът от източници за включване на нова лексика непрекъснато се разширява и прецизира. Важен методологичен принцип при съставянето на правописните речници е обединяването на класическата лексикографска практика със съвременните корпусни методи за подбор, обработка и интерпретиране на езиковите данни.
Някои от академичните правописни речници включват също така част с приложения, които предоставят по-специална правописна и друга допълнителна информация. Приложенията са застъпени в най-голяма степен в Официалния правописен речник – седемнайсет на брой, и включват списъци на думи с правописни особености от различни области, съкращения, мерни единици, информация за структурното оформяне на различни видове документи, оформяне на библиографско цитиране и др.
Перспективи за официалните академични правописни речници (вместо заключение)
През годините на своето съществуване академичните правописни речни се развиват и усъвършенстват, като запазват традиционните си функции и структура. В отговор на постоянно нарастващите потребности от качествена езикова информация в интернет в Секцията за съвременен български език на Института за български език със съдействието на Министерството на образованието и науката се разработва електронна версия на Официалния правописен речник, с който за първи път в българското езикознание ще се реализира съвременен и модерен електронен правописен справочник. Целта на езиковоинформационния ресурс, носещ името БЕРОН (български езикови ресурси онлайн), e да предостави на потребителите – езикови специалисти и неспециалисти – още един информационен ресурс, разработен със средствата на съвременните информационни и езикови технологии.
Сред причините да се стигне до решението за създаване на подобен онлайн езиков ресурс, който да запълни все по-острата нужда от адекватна експертна информация за българския книжовен език и правопис, е и проблемът с надеждността на информацията в интернет. С това е свързана и амбицията да се изгради и организира такава база от данни, която в бъдеше да дава възможност за по-бърза обработка и актуализиране на езиковия материал, като по този начин, а освен това и с разширяването на информативността, ще се надхвърлят възможностите на традиционните правописни речници и ще се усили ефективността на кодификаторската дейност, за да може тя да отговаря своевременно на потребностите на съвременната комуникация. Очакванията на работния екип на проекта са интернет платформата БЕРОН да се превърне в широко използван и ценен ресурс както за училищното и университетското обучение, така и за езиковите специалисти, но и за най-широк кръг от потребители.
Благодарности
Статията е разработена в рамките на проекта БЕРОН – български езикови ресурси онлайн.
БИБЛИОГРАФИЯ
Русинов 1981: Русинов, Р. История на българския правопис. София, Наука и изкуство, 1981.
Станчева 2012: Станчева, Р. Правописните правила – време за промяна в подхода. – Български език, 2012, № 1, 17–23.
Томов 2001/2002: Томов, М. Начало на езиково планиране в Института за български език. – Български език, 2001/2002, № 1, 65–69.
Томов 2018: Томов, М. Лексикографска репрезентация на правописната норма. – In: Slovanská lexikografie počátkem 21. století. Sborník z mezinárodní konference. Praha, 20.–22. 4. 2016. Praha, Slovanský ústav v. v. i., 2018, 257–264.
Ухлиржова 2005: Uhlířová L. Ke stavu pravopisné a výslovnostní kodifikace bulharštiny po roce 2000. – Slavia, 2005 № 3, 51–57.
Чаралозова 2011: Чаралозова, К. Кодификация на правописните норми в правописните речници от началото на ХХ век (1899–1921). – В: От любословие към езикознание. История на нормите и кодификацията на новобългарския книжовен език. Български език, Приложение 2011, 109–136.
