Избрах по-раздвижен модел на текста си за книжката в чест на професор Вл. Мурдаров по три причини:
1. Професор Мурдаров е от малкото български езиковеди, за да не кажа, че е единственият, който създава научните си текстове с артистичност и им придава такава сила на въздействието, каквато само живият език носи в действителността; Така всъщност той категорично отговаря на онова голямо изискване към избраните умове да могат с малко думи да предадат сложната езикова материя и на малко дете, което да я разбере.
2. Както отбелязах в уводната статия на списанието, професорът има рядката дарба, която никак не е случайна, да формулира заглавията толкова убедително, че с интерес да ги четат както специалистите българисти, така и хората, които обичат и уважават българския език. Освен това притежава още една черта, присъща на големите учени – да вдъхновява учениците и последователите си и да им подсказва или пък направо да им подарява заглавия. В един разговор с професора стана дума, за термина своици, употребен от акад. Александър Теодоров-Балан, но непридобил такова гражданско и научнотерминологично присъствие, каквото е придобила лексемата термин чуждица.
3. Третата причина е свързана с факта, че една от непрекъснатите „тревоги“ на обществото и на езиковедите се отнася до навлизането на чужди думи в българския език, което е закономерен процес не само за нашия роден език, а е път за обогатяването на всяка езикова ситуация, чиято действителност налага навлизането на нови реалии, които изискват съответните наименования, ако езикът приемник не разполага с нужната лексика. Този въпрос и въпросът за членуването в българския език може би ще останат вечните теми – както за обществото, така и за научната езиковедска колегия. Богатата история на двата въпроса е свързана с динамиката на езиковите процеси на българския език, която особено се разраства през епохата на Ввъзраждането. Последната книга на проф. Владко Мурдаров за чуждите думи в българския език може да бъде определена като венец на научните изследвания, посветени на тази тема. А виждането му за запазването на правилото за употребата на пълен и кратък член при имената от мъжки род се основава на задълбочените му познания върху историята на книжовния език, както и на възпитаната му дисциплинарност към правилата в книжовноезиковата практика, които изискват и усилия, за да бъдат усвоени от всеки езиков носител. В последните години и двете теми често предизвикват дискусии. В това няма нищо лошо, но е добре да се познават историческите процеси и тогава да се мисли върху динамиката на съвременните влияния. Навлизането на чужди думи е закономерен процес за всеки жив език, в който се развиват различни сложни отношения на контакти с глобалния свят. Ранното чуждоезиково обучение, което понякога е за сметка на родноезиковото, също подпомага този процес. В съвременната ни действителност вече се наблюдава ясно и обвързването на чуждата лексика със спецификата на професионалните направления, в които се осъществяват езиковите потребители. Нови думи активно навлизат в сферата на компютърните технологии и там специалистите не се притесняват да ги използват, като или ги употребяват директно, или пък ги приспособяват чрез различни словообразувателни способи на нашия език. Активни наставки като -ирам, -(у)вам и други създават все по-често нови думи, които се употребяват първоначално в специализираните професионални общности, а оттам се пренасят и в речта на масовия езиков носител и потребител.
В българския език чужди думи особено активно навлизат през Възраждането. Така наречените борби за изчистването им от езика често не стъпват върху филологическа аргументация, а са плод на засилена патриотичност – естествена за времето и различна от съвременната представа за патриотизъм, която, съчетана със страха, че българският език обеднява, води до неособено сериозни обобщения, а в някои случаи и до решения, които предизвикват усмивки и ирония. Това е повод да се отбележи, че когато става дума за пуризма в българския език по-скоро трябва да се разбира явлението като идеология, а не като чисто езиково средство. Както трябва да се подчертае, че в нашата действителност може да се говори за умерен пуризъм в сравнение с пуризма в някои съседни славянски и неславянски страни.
И днес продължават да се изявяват пуристи и да организират пуристични дружества и движения. Това ме връща към годините на Възраждането, когато българските езикословци предлагат свои решения за замяна на чужди думи с българските им съответствия, повечето от които, разбира се, са останали само екзотични предложения: магазин – погледни-вземи; министър – достойник; - медицина – вардиздравие; билярд – тикнеж-чукнеж и много други.
Избрах това нестандартно представяне в чест на професор Мурдаров и още по една причина. Той е от онези съвременни езиковеди, които осъзнават мисията си пред обществото и не се страхуват да отговарят на журналистически въпроси. Просто защото има какво да кажат. И защото работата на езиковеда не се свежда до кабинетната делничност, а до живот, изпълнен с обич към езика и отдаден на неговата динамика.
1. Вас как и кога Ви плени красотата на езика, че решихте да се посветите на него?
Моите родители са учители по български език и литература и цял живот са прекарали в училището с една мисъл: да ограмотяват българските деца, да им показват красотата и мелодичността на езика; да ги въвеждат в света на литературата и през всичко това да им помагат да развият себе си като личности, които чрез силата на езика и през световете на художественото пространство да градят един съвременен свят, в който силата на ума блести през силата на думите.
Още от най-ранните години обичах да чета книги, и то с онова вълнение, което не те оставя, докато не прочетеш и последния ред от книгата. И което те държи буден; което те кара да се пренасяш мислено в света на прочетеното и да го изживяваш. От което не можеш да заспиш, защото мисълта ти е пренесена във вълшебните светове на литературата, а магията на хартията преплита сюжетите от фикционалния свят на художественото с реалността. Тези книги развиха не само мисленето, но най-вече обогатиха лексикалната ми култура и умението с лекота да общувам и да разполагам с богат избор от думи, които използвам и до днес в живота си.
В училище имах прекрасни учители по български език и литература. Часовете им помня и до днес. Нерядко, когато преподавам на студентите български език, мислено се връщам в тези часове и повтарям модели от поведението на моите Учители. Ето защо съм убеден, че връзката между семейното възпитание и образованието е неделима и трябва да бъде все по-стабилна. В семейството е важно да се запали обичта към словото, а в училище е неизбежно да се развива и да помага на младите хора да осъзнават богатството и силата на думите. Разговорите вкъщи са част от изграждането на личността и на езиковите ѝ умения, а разговорите в училище моделират и подреждат света на младия човек през знанието; учат го; развиват мисленето му и обогатяват представите му за света – някога и днес. И тук ми се иска да подчертая, че не е толкова важно теоретично и наизуст да знаят правилата, важно е умението да ги прилагат и да ги пресътворяват във въздействаща реч, съобразена със спецификите на ситуацията, на темата и на събеседниците, с които общуваме в ежедневието си. Иска ми се да вярвам и вярвам, че днес университетите подготвят добри учители по роден език и литература. Такива, каквито имахме ние – добре подготвени специалисти и всеотдайни и сърцати личности; учители, за които преподаването беше мисия и съдба. Младите хора винаги разбират кога един учител ги води с ума и със сърцето си и затова спомените за добрите учители никога не избледняват. Това се помни и много често определя интересите на младите хора и оформя част от характера им, речевото им поведение и общата култура, част от която, и то може би най-важната част, е езиковата култура. Умението да общуваш и през силата на думите да представяш ценностната си система и богатствата на мисълта. Нашето общество все повече ще осъзнава колко важно е умението да пишеш правилно и да говориш добре. Без особено значение в коя професионална сфера е реализацията на човека.
2. Какво все още не знаем за езика си?
Може би не осъзнаваме, че той е като жив организъм. Той е като нас, хората. Затова речта е огледало на/за човека и израз на неговата душевност, на интелектуалната му сила, на ценностната му система, на ума му, тоест на всичко. Много често смятаме, че след като можем да говорим, не ни е нужно да развиваме и обогатяваме речта си; приемаме го като даденост. Ако знаем, а не го прилагаме и не го разбираме, че езикът е силата, която може да преобразява света и да го прави подреден и смислен, не разбирам защо войните не спират; не разбирам защо младите хора общуват все по-ограничено помежду си; не разбирам защо е по-лесно да обидим някого, отколкото да се разберем културно и възпитано; не разбирам защо все по-често общуваме помежду си без уважение и с идеята винаги да превъзхождаме и да налагаме собствената си позиция; не разбирам защо толкова лесно предадохме високата езикова култура. Всичко това означава, че в съвременната действителност има немалко хора, които не осъзнават какво богатство крие езикът ни и не виждат как това може да направи живота им по-смислен, по-подреден и хармоничен и по-интересен.
3. Колко думи има в езика ни и колко от тях са чуждици?
Точен отговор на този въпрос според мене няма. В Речника на българския език на Института за български език към Българската академия на науките броят на думите е около 200 000, но този речник обхваща българското лексикално богатство от Вазов до днес. В Официалния правописен речник на българския език, също дело на колегите от Секцията по съвременен български език към Института, са включени около 90 000 думи. Речникът на новите думи, издаден от авторски колектив пак от Института за български език, обхваща около 4 000 лексикални единици. Създаването на речник е трудоемка задача, като се има предвид и фактът, че лексикалната система най-бързо се развива и най-бързо в нея се отразява динамиката на обществените процеси. Трудно е също да се намери еднозначен отговор на въпроса откога една дума е нова дума, докога е нова дума, какви са процесите ѝ на конкуренция с думите от домашен произход. Това са сложни явления, които трябва да бъдат анализирани винаги в широк обществен и социален контекст.
4. Кой би трябвало да е отговорен да управлява употребата на чуждици?
Още веднъж искам да подчертая, че езикът не може да бъде управляван. Работата на езиковедите е да наблюдават процесите и да ги анализират, а кодификаторите от Института за български език да подреждат нормите под формите на правила в граматиките и речниците. В този смисъл и учените от БАН, и преподавателите езиковеди от българските университети непрекъснато подчертават, че белег на висока езикова култура е онова умение, което кара човека да избира уместно думите и да ги употребява така, че хем да информира, хем да въздейства, за да създава свят на разбирателство. Непрекъснатите препоръки да се употребяват родни думи, когато има конкуренция между тях и навлезли чуждици, са свидетелство, че езиковедите «стоят на поста си» и не са безразлични към процесите на безразборно използване на чуждите думи пред българските. Така че за управление не може да става дума. Всеки отделен човек е отговорен как да избира думите, с които общува. И пак стигаме до въпроса за отговорността пред езика. Отношението на уважение към родното слово започва от семейството, преминава през училището и продължава през целия живот. Всеки човек е отговорен за тази нелека задача. Културата на общуване в този смисъл може да бъде представена през две изреченски формули: нужните думи на нужното място; Стилът – това е човекът (Франсоа Бюфон). Културата на общуване изисква от нас да преценяваме подбора в зависимост от целта на общуването, темата и събеседниците и така да избираме най-подходящите изразни средства. И да използваме българските думи, без да се притесняваме. Да избягваме чуждите думи, ако за тях езикът ни разполага с родни съответствия. У нас има публични личности, които смятат, че ако употребяват повече чужди думи, ще изглеждат по-образовани и по-начетени в обществото, защото владеят чужди езици. Тази представа е фалшива и се използва по-скоро като рекламна стратегия, отколкото като демонстрация на богата езикова култура.
Освен това има разлика, когато един лекар използва думата мониторинг например на научна специализирана конференция, и когато един политик непрекъснато я употребява в Пленарната зала вместо думата наблюдение. Тук вече има и нюанси в смисъла. А най-страшно е, когато в едно изказване се разпада смисълът.
5. Защо академичният език сякаш изисква задължителната употреба на чуждици, които не е никак невъзможно да се заменят с далеч по-прости и ясни понятия?
Защото е език на науката. А науката работи с термини, които са част от големия диалог на научни идеи в световен план. Науката също така работи с по-сложен синтаксис, който изразява спецификата на учения и спецификата на научната материя. Често студентите се затрудняват при сблъсъка си с терминологичния апарат на дадена наука, но това е част от предизвикателството да се оформят като добри специалисти. Сложният свят на науката в научните текстове се пресъздава по сложен начин. За много от понятията не съществуват родни думи и се използва международният терминологичен апарат. Особено важно за преподавателите е умението да намерят баланса и да предадат този сложен модел на мислене и на писане така, че студентите да го разберат; да вникнат в него; да стане част от концептуалния им теоретичен модел, който ще ги оформи като добри специалисти. В такива случай си спомням за думите на един колега, който цитираше проф. Мирослав Янакиев: Голямото умението на преподавателя е да може да предаде сложната материя на науката и на малкото дете. Затова преподаването е мисия. То не е просто „четене“ на лекции и водене на семинарни занятия. То е съвместен път между преподавателя и неговия ученик. И в този път е много важно умението на Учителя да въвежда младия човек в познанието чрез собствения си опит и през призмата на своите научни приноси. Ние, езиковедите, сме много щастливи в това отношение, защото се занимаваме с речта и с езика. А те са толкова живи, богати и динамични, колкото е динамично и цветно едно общество; границите му се разпростират спрямо мащабите на личността.
6. Можете ли да препоръчате литература, с която читателите ни да обогатят речника си с български красиви думи и изобщо да си дадат сметка за богатството му?
Четенето на стойностна художествена литература остава на първо място. Препрочитането на българската и на световната литературна класика не може да бъде заменено и с най-добрите учебници по реторика и по лексикология. Тогава и речникът става по-богат, думите оживяват със своята образност и със своето въздействие. Светът на човека се променя. Четящият човек мисли по различен начин, вижда света по различен начин и общува с останалите хора по различен начин. Четящият човек разполага с най-голямото богатство – безгранична мисъл, изразена през силата на думите. И това винаги прави добро впечатление. Дори на онези, които се опитват да го отрекат и да не го забелязват.
7. Има ли съвременно словотворчество? (Ако не – защо; от кого зависи?)
Има опити. Преди години, когато един депутат употреби глагола ваканцувам, наш колега академик се изказа в негова защита и каза, че наставката -увам е много продуктивна в съвременния български език и това подпомага процеса на образуване на нови думи. Пак преди години юристите въведоха в употреба глагола входирам. Голяма част от езиковедите не приемаше тази дума, но с течение на времето тя се установи в административната реч, защото е по-кратка. Към тези примери можем да добавим и словообразувателните поцеси по време на пандемията. Тогава лекарите въведоха глагола карантинирам, защото по-накратко предава израза „поставям под карантина; въведоха и температурирам по същата причина – означава в по-кратка форма съдържанието на израза „измервам температурата на някого“. Словообразуването е много важна дейност, защото разширява пътищата, по които се обогатява лексиката. Бих казал, че там възможностите на речта са наистина много богати. По този повод ми се иска да върна читателите на списанието назад във времето. И да им припомня личността на акад. Александър Теодоров – Балан – първия ректор на Софийския университет. Академикът е имал ясно изразена позиция по важни за развитието на езика и на литературата въпроси. Имал е отношение и към лексикалния състав, затова е предлагал много смело предложения за думи, които са му звучали добре. Спорът му с Вазов по отношение на думата творба, която прилича на торба, и отговорът, че и думата сръдня понамирисва, е пример за класичска разпра по отношение на актуалните за времето, а и за днес дискусионни въпроси. Съгласете се, че и в наши дни, когато се появи тревога за езика ни, тя обикновено е около правилото за членуване – дали да отпадне, или не; и около навлизането на чужди думи в българския език. А иначе Балан е имал смелостта да предлага и свои варианти на езикови термини: за морфема предлага думата творница; за съюз – свръзка; за кавички – кукици; за окончание – крайница и др. През Възраждането пък се правят опити да се изчисти езикът ни от различни чуждоезикови влияния. Спомнете си само предложения като достойник вместо министър, погледни-вземи вместо магазин; вардиздраве вместо медицина; миниброд вместо паспорт и много други.
8. Вярно ли е, че много от старите думи са извадени от най-новия правописен речник, който за сметка на това е напълнен с чуждици? Защо се е получило?
Не е вярно. Правописният речник има друга задача. Включените в него чужди думи са се наложили в езика ни и затова кодификаторите, като се опират на съвременни методи за наблюдение и анализ, са преценили кои от тях да влязат, защото потребителят трябва да може да провери техния правопис.
Освен това много чужди думи стават част от структурата на сложната дума и няма как да бъдат изключени или заменени, ако се употребяват често и правописът им създава различни проблеми, свързани например със слятото, полуслятото или разделното им писане.
9. Трябва ли да превеждаме Вазов и други класически родни автори на опростен език?
Аз съм категорично против това. И многократно съм реагирал като езиковед и като гражданин. Вазов пресъздава една епоха, в която именно думите носят част от посланията и от духа на времето. Самият той понякога е правил списъци от думи, за да подбере онази, която е най-подходяща. Ако младият човек, който изучава чужди езици още от началното си образование, се страхува от думите, то как ще се справя с всичко останало в живота. Освен това текстовете винаги са съпровождани от обяснителни бележки под линия, които указват значението на редки или остарели думи, които младите читатели не познават. И това е един от начините да се докоснат до старинното лексикално богатство; да разберат повече за живота на думите. И да се потопят в автентичността на българското време.
Интересни са и статистиките, които отреждат на Иван Вазов челното място в съпоставка с други български автори по отношение на употребата на разнообразни думи, с които да пресъздаде богатството на времето и да намали дистанцията между художествения текст и действителността. Добре познати на читателите са и думи, които той създава или пък благодарение на употребите навлизат в българския речник: дъх, заник, изгрев и други.
10. Как се отнасят Вашите студенти към чуждиците? Изобщо срещат ли се млади хора с богато и чисто от чуждици слово?
Моите студенти добре знаят от часовете по лексикология и езикова култура, че чужди думи винаги са навлизали в българския език и това е един от начините, по които езикът се обогатява. Тук е много важно да им обясним доколко чуждата дума е уместна и доколко за тази дума няма или пък има съответствие в нашия език. Акад. Балан използва една много интересна дума, която обаче не е придобила популярност каквато има например лексемата чуждица. Това е думата своици – за родни думи, които той категорично препоръчва да бъдат употребявани пред чуждите.
Наблюденията ни в парламентарната зала показват стремеж да се използват чужди думи вместо българските им съответствия, за да се демонстрира по-висока начетеност и да се подчертае на всяка цена владеенето на чужд език. В много случаи обаче това говори за псевдоначетеност, за неуважение към родния език и към хората, към които е насочена тази реч. Показва още дефицити по отношение на владеенето и употребата на родния език, евтино увлечение и имитация. В последните две-три години в публичната реч се наблюдава и друг стремеж – непрекъснато да се използват цитати от сентенции, от художествени произведения, но в повечето случаи тези мисли остават изолирано от изказването и стоят като пришити в речта на политиците. А формулата е далеч по-лесна: реч, изпълнена с ясни и точни послания; реч, която информира, но и въздейства; подредена и аргументирана реч.
Младите хора, с които аз работя, са студенти българисти, които обективно наблюдават развитието на речта и го обвързват със социално-икономическите отношения в обществото. Ако сега направите анкета с тях по отношение на употребата на чуждите думи, няма да останете изненадана. Почти всички имат изградено отношение към родните думи и избягват употребата на чуждите. Имайте предвид и това, че тези млади хора вече не разбират английския език като чужд, защото някои от тях са го изучавали редом с българския, други пък с повече часове, отколкото по роден език в средното училище. И ако това не ощетява знанията и уменията по роден език, всичко е в реда на нещата. Владеенето на чужди езици отваря пътищата към света и позволява една култура да бъде опозната в оригинал.
Често водим разговори с бъдещите учители по български език и литература и си казваме, че не можем днес да заменим думата смути, защото тя назовава нещо специфично, за което нашият език няма дума. Появяват се и лексеми, регистрирани в Речника на новита думи в българския език, като фабинг – за хора, които вместо да водят диалог помежду си, предпочитат да гледат в мобилните си устройства; номофоб – за човек, който смята деня си за провален, ако забрави телефона си вкъщи; бигорексик – за човек, който е вманиачен да трупа мускули във фитнес залата.
11. Как да възпитаме обич към родния език у децата и юношите?
Четенето. Личният пример. Разговорите и общуването в семейството. Училището и часовете по български език и литература. Обкръжението. Това са част от ключовите думи. Останалото е въпрос на лична мотивация, на интелект, на желания да развиваш себе си.
12. Какво е изключителното в българските думи?
За мене това е силата да ни събират и да ни осмислят като общност. Да ни обединяват. Историята на българските думи носи заряд, който продължава да поддържа българския дух, а това е гаранция и за бъдещето ни като нация.
