Съвременната методологична рамка на лингвистиката анализира дълбинното равнище на езика, което представя когнитивното ни пространство. Тази интерактивна изследователска визия пренарежда структурно-системните характеристики на езиковите единици през процесите на лексикализация и десемантизация, на граматикализация и фразеологизация. Първата илюстративна миниатюра за това са преходните категориални особености на някои думи – бавно (нар.; прилаг. име, ср. род, ед. ч.); наред (нар.; предлог); който (мест.; съюзна дума) и пр. Дифузността от категориални белези на една или друга дума, разбира се, се проявява в комуникативната им функционалност. Синтактичната позиция, в която лексикалната единица може да се реализира съобразно когнитивната претенция на езиковата личност, е граматикализацията на тази дума в двата етапа – морфология и синтаксис (вж. Георгиева 2023: 28–29; 62–64).
Предмет на настоящето ни изследване са употребите на думи и форми, които представят метаезик, но в неговата процесуалност като онтологична природа. Например:
казвам – кажа
(както се казва, така да се каже, да ти кажа ли, как да ти кажа, как да кажа, казано иначе/ иначе казано);
говоря
(говори се);
дума
с други думи; с две думи; казано с една дума;
става дума.
Преди да пристъпим към тезата си, трябва да подчертаем, че тези думи и изрази са предмет не на едно изследване назад във времето. Те естествено са класифицирани и анализирани в граматиките. Синтаксисът им отрежда място при вметнатите думи и изрази, за които има и едноименно отделно изследване (Граматика ... 1983: 246–247; Пенчев 1966).
Лексикалната семантика на глаголите казвам – кажа, говоря, която представя речта и артикулацията като действие и негова процесуалност, е онтологията на феномена `език` всъщност. Точно тази опосредственост на езиковото ни съзнание да номинираме физиката на езиковата експликаторност през органичната специфика – и наша (като субект на езика), и негова (като материализация като функционалност на артикулационния ни апарат), е достатъчно основание да смятаме за денотат на семантиката езика като онтология, или онтологичната природа на езика. Сигнификатът пък на семантиката в тези случаи е когнитивната ни потенция и претенция.
Действието и процесуалността, осигурени с функционалността на артикулационния ни апарат в неговата органична природа, а затова и тяхна, предопределят и изискват глагола като граматичен клас. Контрапункт в тези случаи е съществителното име реч например като друг клас думи, при което обаче отсъства действието и процесуалността, а се налага предметността в нейната събирателност, но и статичност при това. Смятаме, че корелативността с логически значимата подредба действие, процесуалност – статика, предметност (без да е възможна по естеството си тук обратимостта), има своите особености.
От една страна, втората позиция в тази корелация пояснява защо е само в свършен вид глаголът със семантика реч да река (изричам е вторичен несв. вид, и то префигиран).
От друга страна, сигнификативното значение на когнитивната претенция оправдава почти парадоксалната специфика на граматиката на тези лексеми, на метаезика всъщност. Парадоксът е, че в писмена форма са възможни тези употреби – за езикова артикулация. Още по-силен парадокс е една деликатна тавтология. Ние артикулираме лексемата за артикулацията като процес, т.е. ние артикулираме, че артикулираме. Когато говорим, ние всъщност казваме нещо, артикулираме. Да изричаш, че изричаш, е тавтология, но на формално равнище. От когнитивна гледна точка обаче тази естествена метаартикулация също е своеобразна претенция, един друг когнитивен аранжимент. И точно тук е пресечната точка на развойните системно-стректерни процеси в езика.
Първо. Граматиката на лексемите кажа – казвам като категориална характеристика има своя синтаксис. Той най-напред е предикат за артикулация, за речева дейност – подчертаваме дейност заедно с процесуалността. В писмената форма тези предикати имат своята естествена синтактична позиция при реализирана дясна интенция – като второ глаголно лице (пряко или непряко допълнение). То може да е адресат:
Казах ти.
Може да е и предмет:
Казах всичко;
Казах истината;
Казах фактите.
Тези случаи са класически изречения, класически синтаксис. Когато адресатът или предметът – дясната глаголна валенция, интенция е разгърната с друга предикативна структура, това е сложно постигната предикация, при която основният предикат се явява метакомуникация заради лексикалната си семантика именно. Метакомуникативността е някак си надградена граматикализация, прецизирана или усилена просто, Например:
Казах, че съм изпълнила обещанието си.
Казах да ми изпратят книгата.
Казах къде се провежда събитието.
Казвам набързо, защото нямам повече време.
Утре ще кажа, че така повече не може.
Трябва да кажа, че съм изпълнила обещанието си.
Мога да кажа да ми изпратят книгата.
Това усилване не може да е безкрайно или пък абсолютно самостойно и самостоятелно, тъй като все пак то е плод на нашето езиково съзнание и обслужва това езиково съзнание. Автоматизмът на граматикализацията на една или друга предикативна структура, преди това – на един или друг предикат, към който се прибавя спецификата на лексикалната семантика на този предикат естествено – денотативна и сигнификативна, водят по принцип към нова, друга лексикализация. Този автоматизъм може да мине през фразеологизация, разбира се, като относителна суровост на развойния процес на една или друга езикова комбинаторика (употреба). В зависимост от това, кой компонент ще доминира в автоматизма – формата, комбинаториката, или семантиката, онтологията като дълбинност, може да се стигне до фразеологизация или до лексикализация в чист вид. Пример за фразеологизация е кажи-речи, както и и дума да не става.
Във всеки случай, когато граматикализацията на лексемата за артикулационна дейност, за езикова процесуалност автоматизира своята метапроцесуалност, метакомуникативност, е налице отстъп от орбитата на класическия синтаксис, на класическото изречение. И понеже случаят е все в полето на автоартикулацията, автоонтологията на езика, тази натрупана онтология, тази синтезирана в автоплан относителност извежда предикатната структура в известна нейна самостоятелност:
Така да се каже;
Може да се каже;
Да го кажа иначе;
Как да кажа;
Да кажа ли,
без последните два примера да са същински въпроси (друг вид автоонтология).
Всеки от нас ползва напълно автоматизирано, естествено и като част от пълнотата на езиковото си съзнание тези автоматизирани конструкти на метаезика, на езиковата онтология в нейната автономия като денотат и сигнификат на първична езикова единица, лексема. Подобна метаонтология, метаартикулация дори е своеобразна емблема на комуникацията, нейна микроформула, микропрототип дори. Смятаме, че тези автоартикулационни предикати на метаезика и неговата онтология – самите те собствено онтология, са технология на комуникацията като неин автоматизъм в единица мярка. Наличието им както в писмена, така и в устна форма и неизбежността им, която моделира и модулира автоматизма в една безкрайна възпроизводимост – всеки път все по-естествено и логично дори, може да се дефинира като параметри на езиковата компетентност, като осигурена компетентност.
Тези изрази с цялата им синтактична вариативност са едновременно микроонтология на феномена `език` като артикулационен процес и като микрокомуникация и автокогниция на микроравнище също.
Позицията ни е, че от когнитивна гледна точка тази синтактична орбита на казвам – кажа и вариантите от предикати, структури, мета-, тяхната граматикализация, фразеологизация, автоматизация – също в мета-, са мека онтология и мека комуникация. Те не са в никакъв случай вметнати изрази, защото са някак съзнателно многократно артикулирани – извеждан в комуникативна и когнитивна орбита мета синтаксис на метапредикати със значение метаартикулация на метаонтология на езика като процес и процесуалност едновременно и непрекъснато до автоматизъм, който е неизбежна технология на разбирането, на функционалността на езика като феномен. Те са фразеологизирана граматика на автокомуникацията.Затова присъстват както в писмената, така и в устната форма на речта. В първия случай този същински, ядрен, така да се каже, метаезик е на тънката граница с метафоризацията в първо лице, сегашно време, а във втория (устната форма) – е на границата с тавтологията (пак в първо лице, сегашно време). Предвид на деликатната парадоксалност на артикулацията на феномена `език` от субекта на езика в самата му актуална процесуалност (аз-ът сега и тук) граматиката на предикацията ѝ се автоматизира. Автоматизмът е смисълът на `така да се каже`, `може да се каже`, `как да кажа`, `да ви кажа`, `нека да кажа още веднъж`, `както казах вече` и пр., и пр. в категориалната вариативност на глаголната лексема. Тези предикативни структури (изрази) са паралелна предикация, фраземи на комуникацията.
С други думи, посоката на извеждането им в комуникативен оборот е отвътре навън, от субекта на езика към предмета на неговата комуникация, където включва като свързващо звено метаартикулация, автоонтология, автокогниция. Това е една прото- или автокомуникация, която като метаезик се извежда през граматикализацията и фразеологизацията до автоматизъм в същинската комуникация, неин мек вариант, който осигурява посвоему езиковата компетентност и в двата вектора.
Така да се каже, може да се каже, да го кажа с други думи и прочие варианти от синтактичната парадигма на канструкции с тези предикати са експликация на автоонтологията на езиковото съзнание на комуникативно равнище и ексцерпция на синкретизма на когнитивната креативност.
Парадоксалността и относителната тавтология са сечението на граматикализация и фразеологизация в комуникативния процес и изразяват автоматизма на езиковото ни съзнание в орбитата на микроравнище, на стартово равнище, или на границата между феноменалността на езика и органичността на неговата експликативност.
Синтаксисът всъщност – все едно в мек или класически вариант, е лабораторията на езиковите развойни процеси, които не са само граматикализация и фразеологизация. Тези развойни процеси са функция от езиковото съзнание във всеки един момент. В орбитата на подобни процеси и тяхната оборотност от лексикализация до граматикализация и обратно се разполагат и терминологизацията, и метафоризацията, както и семантизация и десемантизация, а и ревариантите на всичко тях. Подобни наблюдения са обект на по-всеобхватни наблюдения.
БИБЛИОГРАФИЯ
Георгиева 2023: Георгиева, М. Когнитивни аспекти на изречението. БАН. ИБЕ „Проф. Любомир Андрейчин“. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“. С., 2023. ISBN 978-954-07-5873-2. с. 28–29; 62–64.
Граматика ... 1983: Граматика на съвременния български книжовен език. Том III. Синтаксис. БАН. Институт за български език. Издателство на Българската академия на науките. С., 1983. с. 246–247.
Пенчев 1966: Пенчев, Й. Въвеждащи и вметнати думи и изрази в съвременния български книжовен език. Българска академия на науките. Институт за български език. С., 1966.
