---
title: "Реторическо-естетическата доктрина и началата на съвременната българска лингвистика"
date: 2026-10-24
description: "Настоящата статия разглежда риторичната и естетическата доктрина на Александър Теодоров-Балан като основа за формирането на съвременната българска лингвистика."
categories:
  - name: "Брой 2 (2025)"
    url: "https://bgrech.eu/broy-2-2025.md"
tags:
  - name: "Владимир Илиев"
    url: "https://bgrech.eu/tags/vladimir-iliev.md"
---

# Реторическо-естетическата доктрина и началата на съвременната българска лингвистика

**Резюме**. Настоящата статия разглежда риторичната и естетическата доктрина на Александър Теодоров-Балан като основа за формирането на съвременната българска лингвистика. Анализира се неговата концепция за езикова култура като синтез на научна прецизност, естетическа мярка и морална отговорност към словото. Изследването проследява основните принципи на неговата езикова философия – точност, чистота, структура и мелодия – които се интерпретират като показатели за духовна и културна зрялост. Особен акцент е поставен върху ролята на Балан в кодификацията на книжовния език, ортографските реформи и установяването на езиковите норми. В статията се твърди, че творчеството на Балан представлява не само научен принос, но и културна и морална програма, която е в основата на българската филологическа традиция и съвременната лингвистична мисъл.

 **Ключови думи**: *Александър Теодоров-Балан, българска лингвистика, езикова култура, риторично-естетическа доктрина, езикова норма, кодификация, ортографска реформа, чистота на езика, национална идентичност, филологическа традиция*

  

 Животът и делото на Александър Теодоров-Балан представляват фундаментален етап от изграждането на българската филологическа наука и кодификацията на книжовния език. Чрез своите граматически трудове, борбата му за езикова чистота, усилията за правописна унификация и активната му роля в университетския и обществения живот той се превръща в ключова фигура, чийто принос надхвърля пределите на академичната общност. Балан успява да съчетае научна прецизност с национално съзнание, поставяйки основите на модерното българско езикознание и оставяйки траен отпечатък върху културната и образователната история на страната. Научното наследство на Александър Теодоров-Балан е тясно свързано с процеса на изграждане и стабилизиране на българския книжовен език в края на XIX и началото на XX век. Той осъзнава, че младата българска държава има нужда от единна езикова норма, която да обедини различните диалектни и културни традиции. В този смисъл Балан се превръща в първия систематичен кодификатор на българския език, създавайки концептуална основа за неговото развитие като национален книжовен стандарт.

 Роден е в село Кубей, Молдова, в семейство на преселници от български произход. Първоначалното си образование получава в Болградската гимназия – един от най-престижните и авторитетни български образователни центрове извън пределите на отечеството през XIX век. Завършва я през 1878 г., като бързо се откроява сред най-добрите ученици със своята системна подготовка, целеустременост и склонност към езиковедски занимания. Още същата година се установява в София, която в този период се оформя като духовен и административен център на младата българска държава. През 1879 г. започва служба като чиновник, но скоро осъзнава, че истинското му призвание е в науката и образованието. Затова заминава за Прага, където следва славянска филология и посещава лекции в университета. Там Балан се формира в европейска академична среда, усвоявайки методите на славистиката и съпоставителната лингвистика, които по-късно ще приложи в български контекст. Впоследствие специализира и в Лайпциг, където има възможност да работи под ръководството на утвърдени учени като К. Бругман – един от основателите на младограматическото направление в езикознанието. Така Балан получава стабилна филологическа основа, съчетаваща най-новите европейски научни подходи с ясното съзнание за необходимостта от изграждане и кодифициране на българския книжовен език. Защитава и докторска дисертация в Карловския университет, Прага през 1884 (,,За звука ер малък в новобългарския език“).

 След завръщането си в България Балан започва активна преподавателска и организационна дейност. Той е сред създателите на Висшето училище в София (по-късно Софийски университет „Св. Климент Охридски“). Става ръководител на катедрата по българска литература 1893–1907, 1910–1924 и неколкократен ректор на висшето училище: 1888–1889, 1896–1897, 1902–1903 г. Чете лекционни курсове по общославянска етнография, принципи на езикознанието, българска граматика, диалектология, българска реч, славянска литература, българска литература и други. Той е „пръв теоретик на българския книжовен език, на българската фонетика и граматика“ (Първев, 1987: 317). В този ранен етап от научната си кариера Балан съчетава преподаването с изследователска работа и с активна културна дейност, включително участие в редакции на списания, книжовни дружества и езикови комисии. Особено значим принос от този период е неговата работа върху устройството и нормализацията на българския книжовен език. Той поставя началото на системни изследвания върху езиковата чистота, правилата на правописа и необходимостта от създаване на стабилна езикова норма. Първоначалните му трудове са насочени както към теоретични проблеми, така и към практически въпроси – изграждането на ясни правописни правила, уеднаквяването на книжовния език и утвърждаването му като основен носител на националната идентичност.

 Първите научни приноси на младия учен са свързани с диалектологията в студията му ,,Западните български говори“. В нея той разглежда родопските говори в Зайчарско, Трънско, Пиротско, забелязвайки широкото *о*, характерно за област Смолян, и предлага родопските диалекти да са отделна група от западните и източните. Това деление е частично прието, макар и до днес да се отделят две основни групи. Голямото желание на Балан е книжовният език да бъде предпазен от прекомерното влияние на чуждици, особено от турцизми и излишни заемки от западноевропейските езици. За него езикът не е само средство за комуникация, а носител на националната културна идентичност. Затова той последователно въвежда принципа за „чистота на речта“ и предлага замяна на чуждите думи с български еквиваленти, когато това е възможно.

 Въпреки критиките на някои съвременници, тези усилия имат дългосрочен ефект и подпомагат изграждането на по-устойчив книжовен език. Първият ректор на Софийския университет се обявява срещу ,,натурален“ (натурално вино), ,,кауза“ (справедлива кауза), ,,вмешателство“, ,,курорт“, ,,бира“, ,,порядък“, ,,грозя“ (грози да падне), „смазвам“ (смазвам машина), „настъпя“ (настъпи нощ), ,,консумирам“, ,,сервирам“, ,,тренирам“, ,,направлявам“, ,,старая се“ и др., които имат хубави български съответствия като „чист“, „естествен“ (чисто вино), „дело“ (право дело), „намеса“, „летовище“, ,,пиво“, „ред“, „заплашвам“ (заплашва да падне), „намазвам“ (намазвам машина), „наставам“ (настана нощ) (Стойков, 1982: 267). Както отбелязва Ст. Стойков, ,,едни от тия думи за заети от народни говори (летовище, кланица, хижа), а други от западни славянски езици (творба), а трети са създадени лично от него въз основа на наличния български езиков материал (усет, заплаха, дейност, общувам)“ (Стойков, 1982: 268). Балан предлага и различни термини, които заместват чужди, като например „думоред“ (словоред), „крайка“ (окончание), „облик“ (форма), думатворба (словопроизводство). За него чистотата на езика има и нравствена стойност. „Истинска любов към родната реч е основа за нейното опазване и развитие“ (Балан, цит. у Радева, 2008: 40). Любовта тук е дисциплина: готовност да откажем удобната чужда дума, когато имаме силно свое, и да предпочитаме ясното пред претенциозното. В този дух той оценява пуризма като „оправдан в потеклото си, законен в следователността и пакостлив в страстта“ (Балан, цит. у Радева, 2008: 10) – формула, която показва отказ от крайности. Програмата за чистота е културна, просветителска и умерена, а не рестриктивна. Тази негова строгост е балансирана от реалистичното му разбиране за историческата динамика: „Никой език на народ, който общува с други народи и култури, не е без чужди думи… Да гониш из българския език такива чужди думи, които са се уталожили и закрепили в речта му, е духовно и веществено невъзможно“ (Балан, цит. у Радева, 2008: 23). Така Балан разграничава оправданите, утвърдени заемки от модните и излишни чуждици.

 Значим е и неговият принос в областта на граматиката. Още през двайсетте години той има желание да създаде по-обширна граматика, но успява да издаде само един том. ,Знак за оживления в областта на фонетиката е ,,Българска граматика. Звукословие“ 1930 г. „В тази първа научна българска фонетика са разработени много проблеми, не само фонетични, но и морфологични, правописни, диалектоложки, езиковоисторически и други. Тя съдържа голямо богатство от наблюдения, прецизни анализи, нови идеи в областта не само на фонетиката и фонологията и верни обобщения“ (Първев, 1987: 33) В нея авторът изказва своите наблюдения, например, „че ударената сричка се отличава не само по своята сила, но и по своята височина“ (Стойков, 1982: 268). Балан създава и първия учебник по български език, който е научно издържан (в Пловдив през 1898 г.), както и първите систематизирани граматически трудове, които служат не само за обучение, но и за научна основа при бъдещите езиковедски изследвания. Изключително важна се оказва и ,,Нова българска граматика“ София (1940 г.), в която се разглеждат нови особености на имената и глаголите. Издава и ,,Нова българска граматика за всякого“ през 1954 г. В граматическите си трудове Балан търси съчетание на традиция и новаторство. „Особено място в българската граматична литература заема Балановата ‘Нова българска граматика’, в която по новому се разглеждат граматични особености на българския книжовен език“ (Радева, 2008: 32). Той въвежда и популяризира понятия като „морфема“, „облик“, „емфаза“, „кръстословие“, „изговор“, „книжовен“ (Радева, 2008: 35), настоявайки научният език да бъде разбираем и да израства от българската реч. Във всичките свои трудове обединява традицията на българските възрожденски граматици с новите методи на младограматическата школа, която е усвоил в Лайпциг. По този начин неговите научни приноси съчетават национална перспектива и европейска научна прецизност.

 Балан утвърждава езика като мярка за духовното и културното състояние на нацията. Неговата концепция за езиковата култура надхвърля чисто филологическите граници и се превръща в програма за културно възпитание, основана на образование, самосъзнание и любов към родната реч. В статията си „Езикова култура“ Балан разглежда езика не просто като средство за общуване, а като израз на духовното равнище на народа. Неговият труд формулира цялостна философия за културата на езика – съчетаваща морал, естетика и отговорност към словото. Той проследява произхода на думите „култура“, „култивирам“ и „култ“, извеждайки ги от идеята за обработка – първоначално на земята, а впоследствие и на човека и духа. Пише, че културата е „обработка на ума, нравите и чувствата“ и че истински културен е онзи човек, който „превръща труда си в съзнателно усилие за усъвършенстване“ (Балан, цит. у Радева, 2008: 683). В този смисъл езиковата култура е висшата форма на духовна култура, тъй като чрез езика човек изразява и оформя мисълта си. Балан заявява: „Култът към собствения език е култ към самия себе си като човек, член на обществото, като личност“ (Балан, цит. у Радева, 2008: 684). Разглежда езика като едновременно средство и израз на мисленето. В човешкото съзнание, отбелязва той, „говоренето и мисленето, език и мисъл са неразлъчни“ (Балан, цит. у Радева, 2008: 685). Следователно всяка култура започва от езика, защото езикът е огледало на народния дух. В този контекст той формулира и мисълта: „Култивираната реч сочи култивирана мисъл, а култивираната мисъл – култивирана реч“ (Балан, цит. у Радева, 2008: 686). Езиковата култура според него не се свежда до граматика или правопис, а включва осъзнато отношение към езика като духовна ценност, способност да се изразява мисълта с мярка, точност и красота. Особено важен принос на Балан е разграничението между култура в езика и култура на езика. За него ‘култура езикова’, като вид човешка култура, може да се разбира и тълкува главно в два смисъла: „първо, култура в езика; второ, култура на езика“ (Балан, цит. у Радева, 2008: 689). Първото понятие – култура в езика – се отнася до вътрешното богатство, изразителност и смислова дълбочина на речта. Второто – култура на езика – обозначава обработката на самия език, т.е. усъвършенстването на неговите форми, норми и произношение. Истинската езикова култура, подчертава Балан, възниква, когато съдържанието и формата на словото се намират в хармония. Езиковата култура за Балан е не само филологическа дисциплина, а морална отговорност. Той предупреждава, че обиходната реч на образованите българи често обеднява и губи връзка с живия народен говор: „Обиходната реч на нашия книжовник и общественик е бедна – не знае вече думи и значения, като напр. ‘кръшна’, ‘троица’…“ (Балан, цит. у Радева, 2008: 698). Тази загуба на словесно богатство според него означава отчуждение от народната култура. Следователно задачата на книжовниците е да „възпитават обществен вкус към българската реч“ (Балан, цит. у Радева, 2008: 699).

 В раздела „Езиково изкуство“ Балан определя личното езиково майсторство чрез четири основни качества: правилност, чистота, строй и мелодика Той разбира езика като „творчески материал“, който изисква внимание и усет, подобно на изкуството. Правилността е свързана с нормата, чистотата – с избягване на излишни заемки, стройността – с логическа подредба, а мелодиката – с хармонията на звука и ритъма в речта. „Правилният изговор е признак на добро възпитание и на добър вкус“ (Балан, цит. у Радева, 2008: 692). Според него образованието трябва да възпитава „слух за ритъм и интонация“, защото чрез тях се изгражда вътрешната култура на речта. Балан разглежда музикалността на езика като негово естествено свойство. Той пише, че ритъмът и интонацията на на..родната реч трябва да се съхранят и в книжовната норма, защото те придават на словото живот и изразителност. Според него книжовният език не трябва да бъде лишен от вътрешна музикалност, защото ритъмът е отражение на мисълта и чувството.

 Балан разглежда чистотата на езика като белег на национална самосъзнателност, но същевременно предупреждава срещу фанатизма на „езиковото чистене“, макар да е убеден, че „Всеки, който е роден в свой език, … обича да го има и чувства чист, без чуждици“ (Балан, цит. у Радева, 2008: 695). Авторът защитава принципа на умереността – езикът трябва да се развива естествено, като приема чужди влияния само когато те обогатяват изразността му. „Ако има на лице крайност с чуждици, естествено ще изпъкне и крайност с чистене“ (Балан, цит. у Радева, 2008: 695). Чистотата, следователно, не е изолиране от света, а възпитано чувство за мярка – умение да се поддържа идентичност без затваряне.

 Той призовава за духовно обновление чрез езика. Отдава почит на „всички работници – големи и малки, чиито книжовни труди ни създадоха днешния книжовен език“ и призовава бъдещите поколения „да култивират обществения вкус към българската книжовна реч“ (Балан, цит. у Радева, 2008: 711). Концепцията на Александър Теодоров-Балан за езиковата култура е в основата на създаването на съвременната българска езикова норма. Тя задава реторико-естетическа рамка, в която правилността, чистотата и стройността на езика се осмислят като белези на духовна зрелост. Основни принципи на съвременния книжовен стандарт – като кодификацията, правоговорната норма и езиковата умереност – отразяват Балановото виждане, че „културата на езика се крепи на езиково съзнание“ (Балан, цит. у Радева, 2008: 684). В педагогически аспект идеите му остават актуални: езиковото образование не бива да се свежда до усвояване на правила, а до възпитаване на вкус, естетика и отговорност към словото. Неговата концепция може да се определи като интегративна езикова култура, съчетаваща функционална правилност, естетическа изразност и етика на речта.

 Особено внимание Балан отделя и на правописната система. Сам признава: „Друга борба ме е занимавала през цели 60 години – от 1893 г. насам, та и сега. Това е българският, научно оправдан, съвременен правопис“ (Балан, цит. у Радева, 2008: 11). Ключова за него е разликата между език и правопис: „Език и правопис са две неща съществено отделни; па промени ли се правописът, не се променя и езикът. Но ако правописът не следва езика, той става препятствие, а не помощ“ (Балан, цит. у Радева, 2008: 12). Правописът е инструмент; той трябва да улеснява общуването, а не да го затруднява. Оттук следва и критерият за реформа: тя е оправдана, когато отразява живата реч и намалява излишните усложнения. Балан търси баланс между фонетичния принцип и историческата приемственост, за да се запазят и разпознаваемостта, и достъпността на писмената практика. Неговите предложения оказват трайно влияние върху по-късните правописни реформи и върху официалното установяване на нормата. Като преподавател и ректор той гледа на реформите като на образователен проект. „Без езикова просвета всяка промяна остава на хартия“ (Балан, цит. у Радева, 2008: 30) — затова училището и университетът са призвани да внедряват и обясняват нормата. В обществения дебат Балан отхвърля и консервативната неподвижност, и радикалната фонетизация на правописа. Неговият път е трети: научно обоснована норма, утвърждавана чрез просвета, която вдъхва доверие и стабилност.

 Балан не само създава академична среда за обучение по филология, но и полага основите на българската научна езиковедска школа. Под негово ръководство израстват поколения учени, които по-късно продължават делото му и разширяват хоризонтите на българското езикознание.

 Лексикографската работа е естествено продължение на програмата му за норма и култура. За Балан речникът е „културна институция, която кодифицира богатството на езика“ (срв. Радева, 2008: 41). Той държи „в речника да влиза само чиста и народна дума, която има място в книжовната практика“ (Балан, цит. у Радева, 2008: 41) и вижда в тълковния речник възпитателен инструмент: „да възпитава народа в любов към родната дума и да го отучи от чуждиците“ (Балан, цит. у Радева, 2008: 42). Затова през 1914 година предлага на членовете на Историко-филоложкия клон на БАН създаването на тълковен речник. След четири години създава специална комисия, чиято задача е да реши как трябва да изглежда речникът, какво да включва, начина, по който да бъдат записани думите и значението им. След като се събира материал и се пристъпва към издаването на речника, Историко-филоложкият клон на БАН спира издаването му, а комисията се принуждава да го издаде със свои собствени средства. След много препятствия Балан, Стоян Аргиров, Беньо Цонев и Стефан Младенов подготвят първата книжка на ,,Български тълковен речник” (София, 1927 г.)**,**но още при излизането ѝ Цонев умира, след това се отказва и Аргиров; останалите двама членове обаче не се отказват и стигат до шеста книжка на тълковния речник, а след това се разделят. Авторитетът на Балан и общественото му присъствие допринасят за възприемането на книжовния език като централна културна ценност и като фактор за национално единство.

 Идеята за книжовния език като национална институция придава смисъл на всички негови усилия – от ранните статии и речници, през „Нова българска граматика“, до активното участие в правописните комисии. Балан е наследник на възрожденската традиция да мислим езика като средство за духовна еманципация, но я пренася на академично ниво, където се изискват метод, системност и дългосрочни решения: „Езикът е основа, върху която се изгражда културата на един народ“ (Балан, цит. у Радева, 2008: 21). В основата на неговата езикова философия стои убеждението, че книжовният език трябва да запази своята народна основа. Той от ранните си текстове настоява за премереност към чуждите думи и калки, особено когато съществуват добри български съответствия. „Заблуда е, че чуждите думи правят езика неоснователно богат. Напротив, те го правят несвой, ненароден, и трябва да се гонят“ (Балан, цит. у Радева, 2008: 22).

 Александър Теодоров-Балан е сред онези личности, които превръщат науката в обществена мисия. В историята на българската филология неговото име стои редом с най-влиятелните модернизатори на езиковата мисъл у нас, защото съчетава научната дисциплина, педагогическото посвещение и гражданската отговорност. За Балан езикът не е просто средство за общуване, а духовна конституция на народа – символ и инструмент на културната самостоятелност. Затова и неговата работа – граматическа, правописна, лексикографска – трябва да се разбира като част от голямата програма за изграждане на авторитетен български книжовен език. Синтезирайки неговите идеи за чистота на езика, правопис, граматика и речник, можем да видим цялостна културна програма: да се изгради ясен, богат и благозвучен книжовен език, който да бъде едновременно национален по дух и съизмерим с европейските стандарти. В съвременен контекст – при натиска на глобалните влияния и англицизмите – предупреждението му, че любовта към родната реч е основа за опазването и развитието ѝ (Балан, цит. у Радева, 2008: 40), звучи особено актуално.

 Балан е и активен обществен деятел. Членува в различни комисии и дружества, работи по създаването на българска енциклопедия и участва в дейността на Българската академия на науките. Делото му е повече от сбор от научни публикации; то е модел за това как езиковедът може да бъде строител на култура. Чрез борбата за научно оправдан правопис, чрез модерната граматика, чрез лексикографските инициативи и чрез просветителската си дейност Балан полага основите на устойчив книжовен стандарт. Наследството му остава мерило за езикова дисциплина и национално достойнство.

  

 ЛИТЕРАТУРА

 АЛЕКСАНДЪР ТЕОДОРОВ-БАЛАН. 2008. Любов за родна реч. Съставител: Василка Радева. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“.

 ПЪРВЕВ, Хр. 1987. Създатели и творци на българското езикознание. София: Народна просвета.

 СТОЙКОВ, Ст. 1982. Александър Теодоров-Балан. В: АНДРЕЙЧИН, Л., ПОПОВА, В. (съст.). Строители и ревнители на родния език. Пантеон. София: Държавно издателство „Наука и изкуство“, с. 265–271.

  


## Custom Fields

**Страница:** 119-127