1. Обръщението в речевото взаимодействие
В комуникативното поведение на всяка езикова общност съществува съвкупност от колективни навици, изразени в предпочитанията и избора на определени стратегии и средства за общуване (вербални и невербални). Те изграждат комуникативния етностил, който отразява по определен начин традициите и ценностите, както и социалните отношения, характерни за определена култура. Всяко общество съхранява своя собствена система и я предава от поколение на поколение, подлагайки я понякога на по-малки или по-големи трансформации. Обръщенията са сред най-употребяваните комуникативни единици, свързани с речевото взаимодействие и системата на вежливост. Те, както и другите контактоустановяващи средства, имат своя националнокултурна специфика и са интересни като обект на изследване, тъй като съдържат съществена информация за комуникативните норми и традиции, за характера на социалностатусните отношения на съответната комуникативна култура, за системата на вежливост като цяло. Чрез анализ на формите за адресиране и акта на адресиране може да се провери начина, по който един езиков колектив интегрира в езика и употребата му света на значенията, които всеки индивид създава в отношенията с другите.
В Речника на дискурсивния анализ П. Шародо и Д. Менгено (Charaudeau, Maingueneau 2002: 30) определят обръщенията като „комплекс от изрази, с които разполага говорещият, за да означи своя събеседник“. Извън своето дейктическо значение (да изразяват второ лице, т.е. да бъдат отнесени към адресата на съобщението), обръщенията се характеризират преди всичко със своето релационно значение, т.е. със своята способност да установяват между събеседниците определен тип социално-емоционална връзка. Без съмнение, обръщенията са пряко свързани със социалния контекст. Затова не е чудно, че въпреки някои универсални параметри системата на адресиране се променя според местата и епохите, в които се развиват различните култури. Според А. Вежбицка, речевите актове, сред които е и този на обръщението не са универсални, а културно детерминирани. Вариациите, които засягат тяхното функциониране, надхвърлят езиковото равнище и се простират върху цялата система от ценности на дадено общество. Комуникативните правила са тясно свързани с културно обусловени начини на мислене и поведение (Вежбицкая 2001: 152). За да се разбере речевата дейност, която се отнася до номиналните обръщения, трябва да се изследват условията около речевите практики съответно в плана на произвеждане и получаване на съобщенията. В тази оптика начините на назоваване на адресата са в пряка зависимост от комуникативните потребности на общуването. В този смисъл комуникативните функции и формирането на комуникативния акт на адресирането са тясно свързани със стратегиите за назоваването на адресата. Така при повикването, иницииращо общуване, на първи план излизат факторите за привличане на вниманието и идентифициране на слушащия, т.е. осъществява се вокативната (фатическа) функция на обръщенията. Именуването на слушателя с определено название в този случай включва лексикални единици, които са в състояние да идентифицират адресата и да го накарат да разбере, че апелът е отправен именно към него. В тази функция обръщението насочва комуникативните действия на адресанта към адресата, отделяйки го от средата на други лица, и го заставя да възприеме насочената към него реч, да включи различни способи за нейното възприемане и обработка, както и да формира ответна реакция.
Такава функция могат да изпълняват собствените имена (Иване! Петре!), някои роднински термини (Мамо! Бабо! Чичо!), както и названия за уникалните роли в различни ситуации и житейски сценарии (Келнер! Учителю! Дежурен! и др.).
2. Обръщения – роднински имена
2.1. Роднински апелативи в семейния дискурс
Роднинските названия са маркери за семейни отношения. Употребата на обръщения като сине, синко, дъще, чедо, майко, татко и др. носят идеята за семейно отношение, свързана е с изразяването на близост и включва семата роднинство. Преди всичко отбелязват родствени отношения, базирани върху биологична връзка. Поради това са маркери за семейна връзка. Релационните роднински термини могат да бъдат интерпретирани различно. В българския комуникативен стил роднинското обръщение носи различен заряд в зависимост от аргументацията на неговата употреба.
Общата особеност на роднинската лексика е свързана с нейната онтологична релационност. Номинациите в нея означават родствената връзка на дадено лице с друго. Лицето, което назоваваме с един или друг роднински термин, е свързано с родство не въобще, а само по отношение на някой друг, който във всеки конкретен случай е напълно определен. По силата на относителността на значението на роднинските термини, едно и също реално лице може да бъде назовано различно в зависимост от това по отношение на кого се определя. Едно лице например може да бъде баща и син, друго – дядо и баща, трето – внук и син. Именно тази лексика добре показва вариативността на начините за обозначаване на човека в зависимост от ситуацията и контекста. Говорещият, когато се обръща към някого с роднински термин, не само го назовава, но и едновременно го включва в някаква релация със себе си. Когато един човек се обърне към някого с вокатива Татко!, той актуализира релацията син–баща, а с Дядо! – релацията внук–дядо. При обозначаване на родството се наблюдава относителност или съотносителност, доколкото тези названия фиксират задължително роднинска връзка. Роднинските термини са маркери за семейни отношения. Те са релационни названия, които съотнасят референта с друго лице. Реализацията на интенцията на говорещия неизменно предполага определен модел на неговите взаимоотношения със събеседника, което зависи както от изходната позиция на говорещия, така и от степента на неговата близост с адресата, т.е. от отношенията между комуникантите в семейния дискурс, които могат да бъдат неутрални или субективно мотивирани. Затова можем да говорим за наличието на емоционално-оценъчен характер на обръщението и неговата характеризираща функция в речта. Социално-регулативната функция се проявява дотолкова, доколкото комуникантите се признават за членове на семейството и се ангажират със социални роли на родители, съпрузи, деца. В семейния дискурс това се изразява чрез употребата на роднински апелативи като мамо, синко, дъще, татко, бабо и т.н., с които се установява контакт и се управлява равнището на отношенията между комуникантите. В този смисъл роднинските апелативи са индикатор на междуличностни отношения, те отразяват ролите на комуникантите, съотношението между тяхната възраст, пол и степен на релационна и емоционална близост. В речевия акт всички тези функции не са разделени, а действат едновременно.
В примера: „Бабче, моля те, направи ми баничка!“ вокативната функция се изразява в привличане на адресата от страна на говорещия, който от гледна точка на социалнорегулативната съставяща е неин внук. Той заявява близки отношения с адресата (баба си) или се старае да ги направи такива чрез умалителния суфикс на апелатива.
2.2. Роднински апелативи извън семейния дискурс
Обликът на различните комуникативни култури най-общо се оформя от социалнопсихологически детерминанти, които в значителна степен определят избора на социалноприемливи форми на общуване. Така културите, в които доминират стратегиите и средствата, актуализиращи социалната дистанция, се определят като култури на дистанцията и индивидуализма, или казано по друг начин – култури на негативната вежливост, а културите, където преобладават стратегиите и езиковите средства на социалната близост, се определят като култури на солидарността и кооперацията и позитивната вежливост (Perret 1970: 112). Разбира се, различията между тях са в тясна връзка с еволюцията и историята на съответните народи. Няма невежливи култури, има такива, в които доминира единият или другият тип вежливост. Еволюцията на комуникативните практики и стратегии във всяка речева култура е закономерен продукт на историческите обстоятелства, при които е протичал животът на съответната езикова общност. Българските комуникативни навици в един дълъг период от време са се развивали в егалитарен контекст – семеен, родов, етнически. Роднинските отношения се характеризират с хоризонтална релация, която прилага идеята за симетрия. В хоризонталния релационен план доминира близостта (физическа, психологическа, емоционална), която се проявява и с употребата на фамилиарни апелативи. В семейния дискурс, в семейно-родова среда употребата на роднински обръщения е стратегия на позитивната вежливост, която валоризира позитивния образ на събеседника. Балканските и славянските комуникативни култури са определяни като култури на кооперативността, в тях преобладават стратегиите на позитивната вежливост. Една колективистка визия мотивира употребата на роднинските термини в по-широк кръг, който надхвърля собствено семейния. В тази концепция говорещият може да отбелязва своя събеседник с термините за кръвно родство като баща, майка, брат (бате), сестра (кака), леля, стрина, чичо, баба, дядо, но не и с термини за некръвно родство, като отбелязваме специално, че се визират комуникативни практики във всекидневната разговорна реч – срв.:
1) – Лелче, това ли е къщата на Цветан Василев? – пита таксиджията.
– Да, това е. Кажете? Аз съм майка му – заявява жената, все едно нас е чакала, докато слизаме от колата („168 часа“, 24.07.2014).
2) „От Батак съм чичо, знаеш ли Батак?“ (Иван Вазов, „Епопея на забравените“)
3) – Ще я видим ли чичо? – продума момичето и ясните му очи светнаха.
– Ще я видите, чедо, ще я видите – високо заговори той. – Аз я видях, ще я видите и вие (Йордан Йовков, „По жицата“).
4) – Ама едно ще ти кажа, братче! Внимание трябва, че има имитации, а-а-а! (Чудомир, „Съседи“)
С роднинските обръщения началото на общуването се кодира като разговор със „своите“, което предопределя семантико-прагматическата конфигурация на диалога. Използването на роднински термини като обръщение към непознат човек не е стилистично неутрално. С употребата им на преден план се извежда визията за солидарност, която скрива реалната идентичност на събеседника зад конструираното роднинство. Ако адресатът е психологически готов за такова сближаване или ако оценява такова обръщение като неутрално, то това не се приема като застрашаващ образа на събеседника акт. Но този тип апелативи могат да се възприемат и като излишно фамилиарни. Тогава речевото поведение на говорещия се оценява като натрапчиво и неучтиво, застрашаващо негативния образ на събеседника, неговата неприкосновена лична територия. Срв.:
5) – Що така бе, бате? – се обърна баба към столичния кмет Бойко Борисов, когато той се напъваше да изкопае дупка и да засади дърво в столичен парк.
– Какъв бате съм ти аз, като си по-дърта от мене – отвърна Борисов („Новинар“, 02.04.2009).
6) – Хей, дядка! – кресна един от младежите. – Какво си се разположил, ние къде да седнем? (Чудомир, „Нашенци“)
В лингвистичен план в тези употреби на роднинските термини става въпрос за деривати от роднинските имена, назоваващи хора без родова връзка. В тези случаи семата ‘човек’ се пази, а семата ‘родственик’ се неутрализира. Преносът се осъществява въз основа на отделни семантични признаци, които могат да бъдат основни, концептуални и факултативни. При роднинските термини семантичната деривация се извършва на базата на хиперсемата ‘човек’, на концептуалните ‘пол’ и ‘поколение’ и ядрените факултативни семи ‘възраст’ и ‘оценка’. Останалите семи се неутрализират, изчезват от ядрената част, но вътрешната форма на семантичния дериват позволява лесно да се изтеглят и възстановят от периферията. Семантичната връзка с преките значения лесно се реконструира в съзнанието на носителя на езика. Затова на обръщението „Братко!“ слушателят отговаря: „Отдека съм ти па брат? Да не те е мама раждала! (БНТ, 10:359, цит по Младенова 2007: 50).
3. Обратни обръщения
Богатството от роднински апелативи нормално и естествено откриваме в семейния дискурс, където те са част от неформалната комуникация на членовете на едно семейство или род. Сред разнообразието от обръщения, използвани при общуването между деца, родители и роднини, се открояват т.нар. „обратни“ обръщения. При тях говорещият привидно не назовава адресата пряко, а означава своята роля с оглед на роднинската връзка, в която се намират – срв.: Хайде, мама, побързай, ще закъснееш за училище! – казва майката на малката си дъщеря. Адресатът на съобщението е детето, а не майката.
Р. Ницолова в опита си да обясни тези комуникативни облици прави паралел с притежателните местоимения мой, ми за означаване на интимност и гальовност (най-често към деца) от типа сърчице мое, душичката ми, слънчицето ми, пиленцето ми и др. В обръщенията към деца се използват притежателни прилагателни от роднински имена (маминото слънчице, татковото пиленце, дядовото момче) или семантично еквивалентните конструкции от съществително име и предлога на (пиленцето на мама, момчето на татко) – срв.: Гледай го ти него! Ох на татя пилето (Ангел Каралийчев); Тичай татковото юначе!; Не плачи, пиленцето на мама! (Ницолова 1984: 57–62). Според Р. Ницолова от обръщенията с притежателни прилагателни, които се употребяват и нечленувани, често се е изпускало определяемото, така че притежателното прилагателно е започвало да се употребява самостоятелно вече само в членувана форма, като обръщение. При това се използва само форма за среден род единствено число на прилагателното (без оглед на рода, пола и броя на адресатите). Налагането на формата за среден род се обяснява с елипсата на определяеми от среден род (детенце, момче, момиче пиленце). Осъществила се е генерализация на една форма: Ела, конченце батювото – говореше му той (Р. Йорданов); Вземи си от ябълките, дядовото (Ангел Каралийчев). Според Ст. Стоянов употребата на формата за женски род се свързва с елипсата на определяеми от женски род като старобългарските събирателни съществителни челꙗдь, чѧдь (Стоянов 1964) – срв.: Ти, батювата, нямаш дял (Ангел Каралийчев); Яжте, татовата, да порастете (Иван Вазов). Заедно с елиминирането на обекта на притежанието в обръщенията (тип дядовото, татковата) паралелно се развиват обръщения, представени от две съществителни от типа слънчицето на мама. Според Р. Ницолова тези обръщения са дали днешните обратни обръщения мама, татко, дядо, баба и т.н. – срв.: Претегли ми, чина, три гранчета от синия сулан (Чудомир); Татко ви си иде, мама – дума им (Йордан Йовков); Мирчо, чина, за наш Петка съм дошла (Чудомир); Ще свикнеш, майка,– думаше му буля Денка, – ще привикнеш (Чудомир, „Първа среща“).
За развоя на тези форми на обръщение Р. Ницолова се позовава на твърдението на К. Костов и А. Байрер (Beyrer, Kostov 1978: 52), които отбелязват четири фази в развоя на тези изрази: в първата фаза адресатът се означава от вокатив, респ. с обща форма от съществително нарицателно или със собственото му име (сине, чедо, дъще, щерко, рожбо, пиле, душице, Иване, Стоянке), а говорещият назовава себе си с роднинско название, което е в падежна форма – родителен, респ. дателен падеж (сине, мами; Стойко, баби; Янке, лели). Поради своя интимно-разговорен характер тези обръщения не са намерили място в писмени източници. Според К. Костов примери от типа на: Ха стани, мами, стани, пиле, та иди се поразвесели и ти. (Тодор Г. Влайков); Не може, Стане, не може, лели, не бива (Георги Караславов), са представителни за втората фаза в развоя на тези обръщения. Според посочените автори същите обръщения в пълния си вариант заменят родителната, респ. дателната форма с на + обща форма на съответните роднински имена. Вокативът от своя страна бива заменен от обща форма (често членувана), за да се получат форми от типа слънчицето на мама, юнакът на татко (Ницолова 1984: 60). В третата фаза падежната форма мами, баби от съкратения вариант на формата за адресиране се заменя от обща форма мама, баба, а в четвъртата фаза протича процес на зътъмняване на морфо-синтактичното значение на роднинското название, а при някои лексеми се употребява и вокатив от типа Хайде, мамо, трябва да излизаме вече.
Тези обяснения, разбира се, могат да бъдат релевантни, но в речевата комуникация, често се заемат готови етикетни модели и се калкират устойчиви формули. На мене ми се струва, че става въпрос за заемане на модела на адресиране към по-млади родственици, който и до днес е актуален в турски език. И турската, и българската комуникативна култура са от аналогичен, колективистки тип и влиянието е напълно възможно. Все пак петстотин години зависимост не минават без да останат някакви културни следи. Известно е, че има заемки и в системата на роднинските термини, не само в български, но и другите балкански и славянски езици (Bjeletić 1995). В турския речев етикет основни изрази за адресиране към по-млади родственици са например: dаıynın (дайънън) – вуйчовото, agаnın (аганън) – батьовото, ablının (aбланън) – какиното, halanın (халанън) – лелиното, anenin (аненин) – бабиното – срв.: – „Ali dayı, bu cöpegi bana verir mesin?“ ‘Вуйчо Али, би ли ми дал това куче?’ „– Veririn dayının.“ ‘Ще ти го дам, вуйчовото’ (Стефанова 2012: 83). Турската форма, изразяваща посесивност, се калкира в българския език със синтетичната форма на посесивното прилагателно (чичов, татков, мамин, батьов, бабин), чиято форма за среден род е в пряка зависимост от факта, че най-често се свързва със съществителни от среден род (гальовни названия или такива за малки деца и животни), като дете, момче, момиче, пиленце и др. – срв.:
1) Стани, Лилке, стани, бабиното, да ни вденеш тая пуста игла, че цяла нощ с дяда ти се мъчим и не можем. Стани да ни помогнеш (Чудомир, „Игла“).
2) Каквото си търсил, чичовото, таквоз си и намерил. (Алеко Константинов);
3) А и друго да ти кажа, лелиното. Аз къде май ще подкарам двайсе и седмата и вече съм в категорията стара мома (story.rozali.com).
Срещала съм в речта на българи от диаспората облици, които съхраняват по-стари особености на речта от типа Защо не се обаждаш, мамина? (въпрос на майка към дъщеря). Вероятно калкирането е било възможно и с по-старата синтетична дателна форма на роднинското име – срв.:
1) Не питай, бабиии... не питай! Дано ги прекъсне тия пусти Тамашовски козари (Чудомир, „Баклата“).
2) – Бре баби, не плачи – булката е жива (Иван Вазов, „Под игото“).
Семантичен еквивалент на този тип форми за адресиране може да бъде и аналитичният израз от предлог на + обща форма на роднинския термин (на мама, на татко, на бате, на кака, на баба, на леля и т.н.). Изпадането на предлога, както и заместването на общата форма с вокативна по всяка вероятност е част от един процес на десемантизация и неутрализация на посесивността, а даже и изтриване на релационната семантика, които са част от процеса на прагматикализация, който превръща този тип обръщения в дискурсивни маркери с особена роля в изграждането на диалога и общата му тоналност. Р. Ницолова отбелязва факта, че този тип обръщения се употребяват „предимно в несъобщителни изречения“ (Ницолова 1984: 60). Моите лични наблюдения са в полза на това твърдение – срв.:
1) – Мино, майка, лоши уста имаш! Две зими вече плетеш пуловер на мъжа си и още не си го oплела, а аз му пришивам копчетата на долните дрехи, аз му наплитам чорапите, аз му варя лещена чорба с чеснови глави, дето я най обича, и все на мене нищо няма (Чудомир, „Шегата на бай Андрея“).
2) – Ще свикнеш, майка, – думаше му буля Денка, – ще привикнеш (Чудомир, „Първа среща“).
3) – Стойке, Стойке мари! Аз, майка, отивам на Копачов рът на бобището (Чудомир, „Предметно обучение“).
4) – Къде си тръгнал да излизаш, майко, без топла дреха? (Личен архив).
5) – Ти, баба, вечерял ли си? (Личен архив).
6) – Забравих ти очите ма, мама, пък изплаках моите (Паскалев 2009: 23).
Фактът, че ги срещаме в изречения с отчетлив модус (при въпроси, молби, упреци и др.), ги характеризира като структурни елементи на смекчаващи речеви стратегии. Въпросите, молбите и порицанията (критиките) са експресивни речеви актове, които съдържат заплаха за негативния образ[1], както на говорещия, така и на слушащия (събеседника) (Kerbrat-Orecchioni 1991: 28). Затова в своя наивен (традиционен) речев етикет българите включват в употреба смекчаващи средства, като „обратното обръщение“. Така би трябвало да бъде разбрано казаното от Р. Ницолова, че функцията на тези „обратни обръщения“ е да изразят „гальовност и интимност“. Те са изгубили своята референциалност и очевидно се развиват в посока на десемантизация и прагматикализация, в превръщането им в междуметни апелативни форми, в дискурсивни маркери на солидарност, съпричастност и нежност. В румънски език, където този тип „обратни обръщения“ се срещат също [например: Dacă l-a reclamat, mamă, eu ce pot să fac? (обръщение на жена към телевизионен репортер); Şеdeţi, tată, aicea, lîngă foc, pînă cînd voi veni eu înapoi ‘Стойте, татко, край огъня, докато аз се върна’; Hai taică cu mine la pădure ‘Хайде, татко, със мене в гората.’; Е în gunoi, maicuţă, că nu-ţi poate fi de folos la nimic ‘В кошчето е майче, че не може да ти служи за нищо’; Ori ţie neikǎ ţi a venit vremea de cǎsǎtorit’; Или на тебе, бате ти дойде време да се задомиш’; Cǎ bine zici, taicǎ. ‘Че добре казваш, татко.’ (Beyrer, Kostov 1978: 42–44)], процесът на прагматикализация се отбелязва от много лингвисти. Л. Поп подчертава трудностите при предаването на тези елементи на чужд език, квалифицирайки ги като десемантизирани апелативи/вокативи, които са загубили своята референциалност и са се превърнали в обикновени междуметни дискурсивни маркери, изпълняващи фатическа функция (Pop 2006). Наистина се превеждат трудно на чужд език тези модусни елементи, но те оформят комуникативната рамка на изказването. Подобно на останалите дискурсивни думи отразяват комуникативната ситуация и актуализират изказването. Е. Бенвенист ги определя като „формален апарат на изказването“. Те са елементите, които привързват неговото съдържание (пропозицията) към момента и ситуацията на речта (Benveniste 1966: 266).
ИЗТОЧНИЦИ
Каралийчев, Ангел. Разкази, очерци, приказки. София, 1977.
Елин Пелин. Разкази. София, 2006.
Вазов, Иван. Под игото. София, ИК „Захарий Стоянов“, 2002.
Йовков, Йордан. Разкази. София, Български писател, 1980.
Чудомир. Под шарената черга. Разкази. София, 1967.
Чудомир. Нашенци. Избрани разкази. София, Труд, 2006.
БИБЛИОГРАФИЯ
Вежбицкая 2001: Вежбицкая, А. Сопоставление культур через посредство лексики и грамматики. Москва, 2001.
Младенова 2007: Младенова, О. За вежливостта от историческа перспектива. – Българска реч, 2, 2007, 47–67.
Ницолова 1984: Ницолова, Р. Прагматичен аспект на изречението в българския книжовен език. София, Народна просвета, 1984.
Паскалев 2009: Паскалев, Н. Изразяване на учтивост в българския език. Автореферат на дисертация, 2009.
Стефанова 2012: Стефанова, М. Етикетната подсистема за обръщение в българския и турския етикет. Сборник 40 години Шуменски университет. 2012, 79–86.
Стоянов 1964: Стоянов, Ст. Граматика на българския книжовен език. София, 1964.
Benveniste 1966: Benveniste, E. Problèmes de linguistique générale. T. 1. Gallimard, Paris, 1999.
Beyrer, Kostov 1978: Beyrer A., K. Kostov. „Umgekehrte“ Anrede im Bulgarischen und Rumaenischen. – Linguistique Balkanique, 4, 1978, 41–53.
Bjeletić 1995: Bjeletić, М. Turcizmi u srpskohrvatskoj terminologiji srodstva. – Јужнословенски филолог LI, Београд, 1995, 203–221.
Braun 1988: Braun, F. Terms of Address : Problems of Patterns and Usage in Various Languages and Cultures. Berlin – New York – Mouton de Gruyter, 1988.
Brown – Levinson 1987: Penelope Brown and Stephen D. Levinson. Politeness: Some universals in language usage. – Cambridge: Cambridge University Press, 1987.
Charaudeau, Maingueneau 2002: Charaudeau, P. et D. Maingueneau (dir.). Dictionnaire d’analyse du discours. Paris, Seuil, 2002.
Kerbrat-Orecchioni 1992: Kerbrat-Orecchioni, C. Les Interactions verbales. Vols. 2 Paris, Armand Colin, 1992.
Kerbrat-Orecchioni 1991: Kerbrat-Orecchioni, C. La question. PUL, 1991.
Perret 1 970: Delphine Perret, Les Appellatifs. Analyse lexicale et actes de parole. – Langages, mars 1970, n. 17, 112–122.
Pop 2006: Pop, L. Peut-on parler de style communicatif interjectif ? Le cas du Roumain. – Langages, 2006/1 n° 161, 24–36.
