В настоящия материал обект на изследване са експлицитните изказвания в рамките на собствено политическата комуникация[1], в която се обособяват план на изказване и план на съдържание. Предмет на изследването е извеждането на вербално неизразената информация от асертивните изказвания на собствено политическите субекти[2]. Целите са свързани с описание на езиковите средства и анализиране на езиковите механизми, чрез които в изказванията се прокарва имплицитна информация (така необходима за осъществяването на речево въздействие и за контрол върху емоциите и мнението на събеседника). Задачите, свързани с поставените цели, са: разграничаване на пресупозитивните изказвания от асертивните и изграждане на класификация на пресупозитивните приложения в плана на изказване и в плана на съдържание.
Собствено политическата комуникация се разглежда в рамките на телевизионни публицистични формати, които се поделят в две групи: 1) публицистични телевизионни формати интервюта (комуниканти – журналист(и) и политик); 2) публицистични телевизионни формати интервюта под формата на дебати[3] (комуниканти – журналист (регулатор на комуникацията) – политик – политик – ...). Така представени, участниците в общуването встъпват в комуникацията и като субекти, и като обекти, а значими за изследването са изказванията, авторите на които са политици.
Въпросът за подтекста безспорно е актуален във всяка една сфера на комуникация, но вниманието на обществото е обърнато преди всичко към политическите текстове, към тяхното (правилно) тълкуване и разбиране. За адекватното възприемане на експлицитните изказвания на собствено политически субекти следва да се разпознават основните механизми, чрез които се въвежда имплицитен пласт в тяхната структура.
Руският изследовател Владимир Звегинцев се занимава с проблемите на пресупозитивните отношения в изказванията и отбелязва, че „проблемът за пресупозициите е проблем за извънречевите условия на речевите актове“, които обезпечават правилното разбиране на изказванията, като тези извънречеви условия се разглеждат от гледна точка на „мълчаливия подтекст“ (Звегинцев 1976: 213). Вл. Звегинцев съпоставя тезите на Готлоб Фреге, Едуард Кинън, Чарлз Филмор, Джордж Лейкъф, Шарл Баи, Чарлс Озгуд и др. Руският езиковед пише, че „... всяка правилна („съгласувана“) пресупозиция неизбежно носи някаква (и при това много, разнообразна и огромна) добавъчна информация за тези условия (които ни се разкриват), които тя удовлетворява. Така възникват невидимият и недоловимият подтекст във всеки един видим и уловим „текст“. И може би главната ценност на проблема на пресупозицията се заключва в това, че тя прави възможна експликацията на подтекста“ (Звегинцев 1976: 221). За отправна точка в настоящото изследване се приема именно фактът, че пресупозициите съществуват в речта като носители на огромна информация, прокарана имплицитно в изказванията.
На първо място обаче трябва да се направи уточнението, че съществуват семантични и прагматични пресупозиции. Вторите възникват като надграждащи семантичните компоненти и, както отбелязва Елена Падучева, те са прагматични в смисъл на това, че характеристиката на съдържанието им включва обръщане към говорещия. Тя допълва, че семантичното пресупозитивно изказване по определение е истинно съждение. А прагматичната пресупозиция може да бъде „неутвърдимо съждение“ (Падучева 1981: 5). Следва да се отбележи, че за семантичната пресупозиция е необходимо съществуване на точно определено условие, за да може да се определи изказването като истинно или като неистинно, докато прагматичната пресупозиция включва всички условия, осигуряващи продуцирането изобщо на изказване. За определяне на прагматичните пресупозиции обаче задължително трябва да се има предвид и контекстът на изказването. „При това под изказвания се разглеждат конкретните речеви актове, а под контекстови изказвания – много повече – участници в речевия акт, техните отношения, пол, възраст, жизнен опит, вярвания, представи, убеждения, физическо обкръжение в акта на речта...“ (Звегинцев 1976: 221).
Същността на проблема за пресупозициите се състои в отделянето на различни слоеве в „смисъла“ на изказванията, определяне природата на тези слоеве и описание на начините за тяхното съгласуване. На първо място се налага разграничението между асерция[4] (план на изказване, това, което се твърди) и пресупозиция (план на съдържание, това, което се подразбира или се предполага), а на второ – смислово съдържание (пресупозицията) и условията за правилното разбиране на изказването (неговия подтекст). „При това текст и подтекст трябва задължително да са съгласувани, което гарантира и „граматичност“, и „уместност“ на употребата на дадена структура на изказване“ (Звегинцев 1976: 250–251). Двата принципа за организацията на словесни значения са парадигматичен (пораждащ понятията) и синтагматичен (пораждащ изказванията). Основата на речевото изказване представлява три вида мотиви: искане „-манд“ (деманд)“, обръщение с информационен характер „-такт“ (контакт)“ и желание за по-ясно формулиране на собствената мисъл „-цепт“ (концепт)“ (Лурия, 1984: 198). Пресупозитивните употреби са в разрез с третия мотив, защото мисълта определя не само експлицитното изказване, но и имплицитното му съдържание, чието изграждане е следващ етап от формирането на изказването. Осъществява се замисъл за употребата на определени езикови средства и механизми, чрез които се насочва към дълбинната структура на изказването – към подтекста. През този етап на изграждане на съдържанието темата за първи път се отделя от ремата. Характерното тук е, че субектът разбира как обективният смисъл може да се превърне в система от разгънати значения, т.е. в система от множество пресупозиции (полипресупозиции). На основата на това множество става възможно сортирането на пресупозициите в определени класове, което допринася за смисловата съотнесеност между плана на изказване и плана на съдържание (съотнесеност между (лингвистичен) текст и (екстралингвистичен) подтекст).
Наличието на асертивни изказвания предполага наличието и на пресупозитивни изказвания. Стефана Димитрова в книгата си „Лингвистична прагматика“ описва стегнато различните типове пресупозиции, които се представят и в настоящия материал. Определена асерция може да има една или множество пресупозиции, които образуват пресупозитивен капацитет. Явлението, при което отделни елементи от асерцията се изтъкват на преден план, се нарича фокус (някои автори използват термина „фокус“ вместо асерция[5]), а когато е изтъкната една от пресупозициите, се създава пресупозитивен ракурс. Ст. Димитрова говори за случаи, когато осведомеността на слушащия може да не съвпада с осведомеността на говорещия, и тогава е налице „пресупозитивна недостатъчност, която може да се ликвидира с погасяване на пресупозициите, т.е. с превръщането им в асерции“ (Димитрова 2009: 73). Пресупозитивно натрупване пък е обратното явление.
Настоящият материал има за цел да установи на практика как и защо в политическата комуникация определени изказвания се строят като асертивни, но пък с това към тях е възможно и приложимо съотнасянето на определени пресупозиции. Стефана Димитрова пише, че „Пресупозитивни аспекти могат да се търсят както в градивния материал на изречението – в лексикалните единици, така и в продукта от комбинаториката на изреченията – в текста“ (Димитрова 2009: 75). Именно тази комбинаторика насочва вниманието към въпроса за пресупозициите[6] в политическия дискурс от гледна точка на прагматиката. Лингвистичният анализ в изследването се ръководи не от същността на отделните части на изреченията, а от анализа на по-големи от изреченията формации, в които се включват и пресупозициите. Определянето на различни слоеве в смисъла на изказването е свързано със съотнасянето на плана на изказване (лингвистичния текст) към плана на съдържание (екстралингвистичния подтекст). Това неизбежно налага и съставянето на дълбинна класификация, която да определи принадлежността на асерциите и на пресупозициите към даден клас.
Медийният политически дискурс (със своята публичност) подбужда вниманието на адресата към анализиране (и интерпретиране) на речевите актове на политическите субекти. Като се следва моделът „отвън навътре“, т.е. по метода на декодиране на съобщенията, първото, с което се сблъсква прагматичното съзнание е планът на изказване, към който се отнася асерцията. Този план представлява външната обвивка на съобщението, а именно – това, което се твърди. Асерцията тук се разгръща в няколко подкласа, които изграждат верига от пресупозитвни изказвания, за които адресатът лесно може да се ориентира. Поради тази причина пресупозитивният ракурс, пресупозитивната недостатъчност и фокусирането се причисляват тъкмо към асерциите.
От анализа на събрания материал в тази група може да се направят следните изводи: 1) пресупозитивната недостатъчност се характеризира с неяснота, до която се достига умишлено от собствено политическите субекти чрез недоизказване и/или отклоняване на вниманието; 2) при пресупозитивната недостатъчност е възможно да съществуват повече от една пресупозиции, отговарящи на повече от една асерции; 3) тези пресупозиции са равностойни една на друга, но остават на заден план, тъй като усещането за липсващ елемент е водещо при пресупозитивната недостатъчност; 4) тя може да се използва за умишлено дезориентиране на адресата (предимно непрофесионалния политически субект в лицето на масовия зрител, избирател, човек с друга професия) в същността на изказването; 5) всички тези особености на пресупозитивната недостатъчност я сближават до пресупозитивното натрупване. Отличават я от него по това, че при натрупването пресупозициите се проявяват в еднаква степен и са еднакво важни за изказването. Поради тази причина е трудно да се извлече релевантната пресупозиция и затова се стига до дезориентиране, което е характерно и за пресупозитивната недостатъчност.
Третият подклас, отнасящ се към плана на изказване, е фокусиране. Фокусът, както пише Стафана Димитрова, е свързан с отделни участъци на асерцията, „които за говорещия са най-значими“ (Димитрова 2009: 72). В политическия дискурс изказвания с такива употреби не са рядкост. Чрез тях предимно се изтъкват определени качества или недостатъци. Акцентирането върху тях е така необходимо за реализирането на речевата стратегия „борба за власт“, която е водеща в общуването между политиците. Изтъкването на част от асерцията може да се определи като инструмент за достигане на определени комуникативни цели.
Фокусирането е речево явление, което функционира като междинно звено, изграждащо привидно „празното пространство“ между плана на изказване и плана на съдържание. Веднага след фокусиране обаче (след носещо акцент изказване) настъпва пресупозитивно погасяване. Наблюдава се едно междинно (подготвително) звено, фокусиране и пресупозитивно погасяване, което се отнася към подтекста. Двата плана – на изказване и на съдържание – е невъзможно да се разглеждат напълно самостоятелно, защото всеки следващ тип пресупозиции е пряко обвързан с предходния. Като пример за едновременно фокусиране и погасяване служи цитатът:
Радан Кънев: „Има едни „умник“ отгоре, който знае кой е най-добър, и го слага на първо място, и той е недосегаем. Съжалявам, но това приключи! Ако някой се сърди за преференции, той се сърди на българските граждани и българските избиратели. Дълбоко вярвам, че Меглена Кунева не е такъв човек. Значи става (Цветанка Ризова: „Най-вероятно не е такъв човек...“), става дума... (Цветанка Ризова: „... от ДСБ не се ли, не се ли организирахте прекалено мощно във вреда на Кунева?) Никой, никой на този свят в кампания не може да се организира прекалено мощно, винаги ти се иска по-добре да си се организирал.“ „Лице в лице“, БТВ, 15.09.2014 г.
Фокусирането „ама много добре да свикнем всички политици“ има пресупозитивен характер, чийто смисъл се изразява в [трябва да си наложим]. Целта е да се отправи по деликатен начин послание към професионалния колектив (политическата аудитория), което послание всъщност има заканителен тон. То носи заплахата, заканата, че ако политическата партия, чийто представител е въпросният собствено политически субект, дойде на власт, приоритет ще бъде гласуването с преференция. Изказването продължава с друг фокус, изразен чрез асерцията „Ако някой се сърди за преференции, той се сърди на българските граждани и българските избиратели“, имащ имплицитен план. Адресантът има предвид една-единствена мисъл, насочваща към едно-единствено лице, което аудиторията разпознава във връзка с политическата ситуация около последните избори. След това изказване следва погасяване на пресупозицията, изразена чрез фокусирането. Собствено политическият субект назовава името на политика, за когото говори, но избързва да поясни, че не вярва в думите си относно точно това лице. Получава се ситуация на разколебаване, породена от факта, че обектът, за когото става въпрос, и субектът са коалиционни партньори.
Във връзка с това може да се твърди, че когато конкурентите са от различни политически партии (некоалирани), се наблюдава рязко, категорично, безкомпромисно „очерняне“, нападане на опонента пред масовата аудитория като инструмент на „борбата за власт“. Интересното, което се наблюдава в тази верига от пресупозитивни отношения на ниво асерция, е, че във всички подгрупи пресупозитивният характер на изказванията може да се погаси. Що се отнася до междинното звено „фокусиране и погасяване“, може да се обобщи, че то изпълнява функцията на „мост“ към плана на съдържание, където подтекстовите изказванията се разглеждат като паралелно съществуващи с асерциите, а не като допълващи нейните елемненти.
В началото на изследването се уточни, че анализът на асерциите и на пресупозициите следва начина на възприемане на изказванията – отвън навътре. Външната „обвивка“ на всеки един речев акт се обособява като план на изказване, а смисълът, който се извежда от него – като план на съдържание (подтекст). Пресупозициите, които го изграждат, са: 1) пресупозитивно натрупване, включващо: погасяване на пресупозициите, изразяване на намеци, погасяване на пресупозициите чрез изразяване на намеци; 2) погасяване на пресупозициите чрез: изразяване на намеци (подготвително звено), погасяване чрез изразяване на намеци, погасяване чрез изтъкване/прикриване на факти, погасяване чрез отклоняване на вниманието; 3) отклоняване на вниманието и фокусиране (резултативно звено, включва и план на съдържание, и план на изказване).
Първата група имплицитни изказвания, отнасящи се към плана на съдържание, е пресупозитивно натрупване, съпроводено от погасяване на пресупозициите. То е изградено от комуникативни импликатури, които се извеждат логически. В посочения първи пример собствено политическият субект говори за „едно решение“, около което трябва да се обединят всички политически партии, а именно – гласуването на [Закона за държавния бюджет]. Този закон съставлява имплицитния пласт на изказването. В случая е необходимо да се следи контекстът, свързан с продуцирането на изказването. Важно е също аудиторията да бъде достатъчно осведомена по въпросите, които се разискват, за да може да се изведе правилната пресупозиция. В предложения цитат адресантът внася допълнително „смут“ в извличането на имплицитния пласт, тъй като допълва, че „има необходимост от такива решения“ и ги определя като „изключително важни закони“. Тези изказвания спомагат съзнанието на адресата да категоризира определени решения като важни, т.е. от същия ранг като Закона за държавния бюджет. Вследствие на това започват да „изплуват“ множество пресупозиции, съставящи пресупозитивно натрупване. Всеки адресат (и прекият, и множественият) не може да знае какво точно има предвид собствено политическият субект и поради тази причина мислено човек започва да прави предположения за това кои закони са приоритетни. Що се отнася до погасяването на пресупозициите, то следва веднага от страна на собствено политическия субект. Той „разсейва“ предположенията и ословесява мислите си, т.е. пресупозициите, които в действителност има предвид (следва изброяване на най-важните закони, които трябва да се преразгледат). Оказва се, че дори и пресупозициите да се представят като асерции, натрупването се запазва, което води до логичното възмущение на медийния политически субект „Това са денонощни заседания!“ (= [Невъзможно е цялата тази работа да се свърши за толкова кратко време (до подаването на оставката на 42-то Народно събрание)!].
Мая Манолова: „Аз много се надявам, че партиите в парламента могат да се обединят около повече от едно решение, защото има необходимост от такива решения. Ъъ, и те са за българските граждани. В дневния ред на парламента би следвало, както сме предложили на парламентарните групи, да влязат изключително важни закони освен актуализацията на бюджета на Здравната каса, също така Законът за собствеността и ползването на земеделските земи, който се занимава с редните договори, с ползването на пасищата за мнозина български фермери; Законът за висшето образование, който буквално се отнася до започването на следващата учебна година с решаването на въпроса с платените бакалвърски степени (Добрина Чешмеждиева: „То кое остана?“ ); Законът за търговските вериги, който е много важен за българските производители, и ще ги направи малко по-силни в борбата им с търговските вериги. Защо не промените в Закона за социалното осигуряване, които ще дадат малко повече сигурност на миньорите, на които им предстои да се пенсионират на първи (Добрина Чешмеджиева: „За две седмици всичко това?! Това са денонощни заседания!“) януари. „Референдум“, БНТ, 22.07.2014 г.
Пресупозитивното натрупване може да бъде съпроводено от изразяване на намеци. Типичен пример за това е изказването в следващия цитат. Установява се следното пресупозитивно натрупване: [БНБ е важна институция и ние, депутатите, не можем да се разпореждаме с вътрешните ѝ структури. Такова разпореждане може би ще доведе до (казвам „може би“, ако се случи, ние, депутатите, да гласуваме) свалянето на управителния съвет на БНБ]. Експлицитното изказване на собствено политическия субект продължава с неправилно употребена причинно-следствена връзка („тъй като“). Тя предполага логическа обосновка на твърдението на адресанта, но такава няма. Целта е да се имитира обосноваване, което се използва за езикова демагогия и представя привидно завършено изказване, и ако се съди от външната му форма, е „изпразнено“ от съдържание. Този пример е образец за това, че планът на изказване в някои случаи не осигурява нужната информативност, която всъщност се носи от плана на съдържание (имплицитния пласт). Чрез цялостното изказване се намеква, че [не бива да се иска оставката на управителния съвет на БНБ]. По какви причини обаче – може само да се гадае, което ще рече, да се обособи пресупозитивно натрупване от изразения намек (който също е във функцията на пресупозиция).
Румен Гечев: „Не знам, не съм юрист, тук ще кажат колежките (поглежда Лиляна Павлова), но ми се струва почти невъзможно в оставащите няколко дни да се постигне консенсус и да се направи такъв избор, тъй като Българската народна банка е изключително важна институция и ние не можем да взимаме решения, които евентуално биха довели, примерно до това, че банката да остане без управление, тъй като, доколкото знам, че след подаване на оставка евентуално в тримесечен срок трябва да бъде избрано ново „управително тяло“. „Референдум“, БНТ, 22.07.2014 г.
Пресупозитивното натрупване може да се прояви по още един начин в речта на собствено политическите субекти – чрез погасяване на пресупозициите, като се изразяват намеци. За тази подгрупа може да се каже, че е хибридна, включва предходен и следходен елемент от класификацията на пресупозициите. Невъзможно е пресупозитивните изказвания да се разглеждат напълно изолирано едно от друго, както е невъзможно планът на изказване да се разглежда, без да се има предвид и планът на съдържание. Тези два плана съставляват цялостната обвивка на изказванията, които се изграждат и се допълват от своите две същности – асерции (експлицитни изказвания) и пресупозиции (имплицитни изказвания). Анализът на третия пример, отнасящ се до пресупозитивното натрупване, изпреварва в известна степен логиката на проявление на пресупозициите и именно в това се изразява хибридизацията. Подгрупи от този тип може да се нарекат „второстепенни“. Натрупването има следния облик – [Пламен Орешарски не е политическо протеже, има политическата свободата да постъпва, както намери за добре, България се управлява от БСП, а не от ДПС, на български език]. Всичко казано дотук от адресанта се заключава в намека, имащ характер на обобщаващо пресупозитивно изказване, че [членовете и на ДПС, и на БСП са равни граждани на Република България]. Целта на изказването на собствено политическия субект е да се опита да накара аудиторията да му повярва, че коалирането на точно тези две политически парти не преследва користни политически цели, а е вследствие на еднакви политически възгледи. Доколко успява да се прокара обаче тази идея, следва да се поиска мнението на широката аудитория, която има възможност да го изрази публично, макар и анонимно, на следващите избори за Народно събрание.
Сергей Станишев: „Искам да го кажа много ясно. Пламен Орешарски като министър-председател има много по-свободни, „развързани“ ръце и България се управлява от правителството на Република България на български език. И мога да Ви кажа един факт, който е извън медиите – имахме семинар на двете парламентарни групи, които са зад (акцент) Правителство и Министерски съвет, и направихме със свои сили, нали, празнуване след това и оказа се, че имаме много таланти, пяхме на караоке всички (с повишен глас и присвити очи към Станев) – депутатите от ДПС, БСП пяхме „Моя страна, моя България“.“ „Шоуто на Слави“, БТВ, 21.01.14 г.
Обобщено може да се твърди, че след употреба на пресупозиционно натрупване се наблюдава извеждане на изказване, което има характер на намек и което се доближава до презупозитивна употреба, отнасяща се до цялостното изказване. От тази пресупозитивна употреба (изразена чрез намекване) също може да се обособи пресупозитивно натрупване и с това да се изгради цикличност на пресупозициите, Това, разбира се, е само логическо предположение, тъй като емпиричният материал представя употреби, които приключват с изразяването на определен намек, от който може да се заключи за друга имплицитна информация. За момента липсва доказателствен материал, че подобна употерба може да се продължи с презупозитивното натрупване, и действително в имплицитното изказване да се натрупват други имплицитни изказвания.
За погасяване на пресупозициите вече се заговори в плана на изказване. Установява се, че погасяването е универсален инструмент за извеждане на имплицитна информация. Той се проявява след ниво на изразяване на намек, което се схваща като подготвително звено. От него може да се обособи употреба на погасяване на пресупозициите чрез изразяване на намеци, последвано от погасяване на пресупозициите чрез изтъкване/прикриване на факти и погасяване на пресупозициите чрез отклоняване на вниманието.
Нагледно подготвителното звено изразяване на намек се представя чрез следната употреба:
Мая Манолова: „Аз не мога да отговарям (Лиляна Павлова: „За момента видяхме, че Вашите министри са по плажа, така че...“), не мога да отговарям за поведението на парламентарните групи на АТАКА и на ДПС (Цецка Цачева: „А с кого управлявахте последната година и два месеца?“), но напоследък, напоследък има много сериозно съвпадение между позициите на ГЕРБ и на ДПС по раз..., по много и различни теми, (Цецка Цачева: „Тези внушения са несъстоятелни! Несъстоятелни са подобни внушения!“), така че със същия, със същото основание аз бих могла да задам този върпос, например за АТАКА или за ДПС към Вас! Аз имам...“ „Референдум“, БНТ, 22.07.2014 г.
Собствено политическият субект прави за втори път в разговора „невинен“ намек за задкулисни договорки между ГЕРБ и ДПС.
Всички изказвания от това подготвително звено имат пресупозитивен характер. От една страна, чрез намека може да се изведе обективна представа за дадена ситуация, макар тя да не е експлицирана езиково напълно. От друга страна, дозата имплицитна информация, съдържаща се в изказванията, позволява и оправдава причисляването на намеците към пресупозитивните употреби.
Поради тази причина в плана на съдържание се обособява група на погасяване на пресупозициите чрез изразяване на намеци.
Ивайло Калфин: „Нне знам дали изпълнява чужди решения, но когато говорим за коалиционни споразумения, имах предвид да се знае точно това – да се знае коя партия, примерно, какво прави, какви са ѝ приоритетите и по какъв начин се държи в управлението, така че откъде идват решенията, които се взимат в БСП, би било много по-лесно, ако този процес се сложи на прозрачна основа. Очевидно, че няма желание за това.“ „Здравей, България“, Нова ТВ, 15.01.2014 г.
В изказването собствено политическият субект намеква, че взимането на решенията в БСП е външно повлияно. Пресупозицията, която се извежда, е [Решенията, които се вземат в БСП, са следствие на задкулисни договорки], погасяването на тази пресупозиция е свързано с превръщането ѝ в асерцията „Очевидно, че няма желание за това“, с което собствено политическият субект дава положителен отговор на въпроса на журналиста.
Формулата, която следва пресупозитивното погасяване чрез изразяване на намеци, е – извличане на пресупозитивно изказване, включващо намек или допълнено от намек, и погасяване на цялостното имплицитно изказване. Тази формула е универсална, служи и на другите две групи, отнасящи се за погасяването.
При втория вид погасяване на пресупозициите чрез изтъкване/прикриване на факти е любопитно, че политиците анализират асерции на свои опоненти и откриват пресупозитивните изказвания безпогрешно и съответно успешно ги погасяват. Това е породено от факта, че собствено политическите субекти се ориентират изключително добре в комуникативните ситуации в сферата на политическия дискурс.
Образец за погасяване чрез изтъкване на факти е:
Цецка Цачева: „Коментираме едно писмо от господин Искров до председателя на парламента господин Миков, в който има бъдещо намерение (пауза) евентуално (пауза) за подаване на оставка, ако (пауза) Народното събрание включи такава точка в дневния ред. Нали разбирате, че това е нонсенс, това няма как да се случи, по закона за Българската народна банка няма хипотеза, в която органът, избрал господин Искров, в случая Народното събрание, да прекрати мандата му в изключение на три конкретни, в момента визирани, хипотези, в момента нито една от тях не е налице, но (пауза за даване на предписания) господин Искров може по негова собствена воля да подаде оставка и аз Ви уверявам (обръща се и към публиката, след като допреди това е говорила на водещата), че ако такава бъде подадена от него по надлежния ред, писмена, както това се прави, и той поеме съответната отговорност, за която говори и госпожа Манолова, защото отгворност се носи по този начин – с подаване на оставка, групата на ГЕРБ ще вземе съответното решение за гласуването и приемането на тази оставка.“ „Референдум“, БНТ, 22.07.2014 г. разобличи манипулация, в която основният момент е създаването на неосъществимо условие.
В следващото изказване на собствено политическия субект се прави опит за погасяване на пресупозициите, но чрез прикриване на факти.
Цветанка Ризова: „А какво стои зад това желание, според Вас, за банкова ваканция? Кажете! (Михаил Миков: „Създаване...“) Като юрист обяснете!
Михаил Миков: „Създаване на апокалиптична картина в България, блокиране на реалната икономи(я)ка, блокиране на банковия сектор, създаване преди изборите на ситуация, в която, аа, да се, ситуация, от която да се извлече конкретна полза от политическа партия ГЕРБ.“
Цветанка Ризова: „И ДПС им е помагало, ако е така, както казвате?“ (с учуден поглед)
Михаил Миков: „Да!“
Цветанка Ризова: „Още тогава са вървели някакви разговори?“
Михаил Миков: „Питайте нататък, казах Ви, отговорих Ви вече!“
Цветанка Ризова: „Добре, ама Вие казвате нещо много важно – че ДПС е помогнало на ГЕРБ да създаде апокалиптична картина, която да ги доведе до власт.“
Михаил Миков: „Не, такова нещо не съм казал! Казах, че тезата (пауза) за затваряне на банките и създаване на апокалиптична картина в банковия сектор (пауза), блокиране на реалната икономика беше поддържана и от ГЕРБ.“
Цветанка Ризова: „И от ДПС!“
Михаил Миков: „Да!“ „Лице в лице“, БТВ, 16.09.2014 г.
Пресупозитивното изказване в този пример се изгражда на части от диалога между политик и журналист. То гласи, че [ДПС е помогнало на ГЕРБ да създаде апокалиптична картина, която да ги доведе до власт] и медийно политическият субект погасява изключително правилно тази пресупозиция, като я превръща в асерция. В отговор на това полититическото лице се опитва да прикрие фактите, като отрича да е изказвало подобно твърдение. Това е и вярно, и невярно, защото цялостно изказване под формата на подобна асерция от неговата уста не е изречено, но пък за сметка на това, имплицитният план носи по-висока степен на информативност (подобно на невербалната информация). Уловил разобличаването на думите си още преди пресупозицията да бъде погасена, политикът се опитва да „излезе“ от неудобната за него комуникативна ситуация, като изрича думите „Питайте нататък, казах Ви, отговорих Ви вече!“, с което прави опит за отклоняване на вниманието.
Погасяване на пресупозициите чрез отклоняване на вниманието е последният подвид от групата на погасяванията. Нагледно може да се представи чрез изказвания от типа:
Генка Шекерова: „Политическа или експертна, какво беше предложението Ви, като политик или като експерт го предлагате...“
Лютви Местан: „...ще бъда още по-конкретен и, и да внеса още... (продължителна пауза) уточнения. Няма как господин Делян Пеевски да е член на централното ръководство на Движението за права и свободи, поради простата причина че той не е член на ДПС.“ „Тази сутрин“, БТВ, 11.09.2013 г.
Пресупозициите от този подвид се прикриват под привидното изказване на уточнения. [Явно досега не сте могли да разберете отговора на този въпрос, затова ще съм по-конкретен и ще внеса още уточнения] е пресупозитивиен тип изказване, отразяващо намерението на собствено политическия субект да бъде обективен, но веднага следва отклоняване на вниманието чрез изказване, което не дава отговор на въпроса на журналиста, а насочва разговора в друга посока. По този начин собствено политическият субект погасява собствената си пресупозиция.
При продуцирането на асертивни изказвания (от посочените политически субекти), чиито пресупозиции задължително се погасяват, следва да се имат предвид контекстът, комуникативната ситуация и осведомеността на адресата (масовия!) за тях. Уточнението масов адресат се налага, тъй като журналистите, в качеството си на медийно политически субекти, са задължени да познават политическата обстановка в страната и да се ориентират правилно в изказванията на политиците.
Що се отнася до отклоняването на вниманието като елемент от погасяването на пресупозициите, то има двоен характер. Наблюдава се цяла една група пресупозитивни изказвания, които имат пресупозитивен отклоняващ характер, и едновременно с това се фокусира върху фрагмент от асерцията. Тази група може да се нарече пресупозитивно отклоняване на вниманието и фокусиране. Двете, разглеждани поотделно, се определят като резултативни звена, а заедно включват на първо място план на съдържание, на второ – план на изказване.
Тази група също е хибридна. Логиката на определяне на подобни пресупозитивни изказвания е: обособяване на пресупозиция за отклоняване, връщане към асертивно изказване и фокусиране.
Пресупозитивното отклоняване на вниманието и фокусиране се осъществява по следния начин:
Виктор Николаев: „Чия регистрация ще използвате за листата, на коя партия, на коя формация?“
Ивайло Калфин: „Най-вероятно (а по всяка вероятност знае) ще бъде регистрирана коалиция от малка партия.“ (стискане на устните в израз на това, че няма да каже нищо повече)
Виктор Николаев: „С кои други?“
Ивайло Калфин: „Аа, в смисъл? Кои други? Кои други млади?“
Ани Цолова и Виктор Николаев: „Малки партии.“
Ивайло Калфин: „АБВ не е, АБВ не е партия, тя няма такава регистрация.“
Ани Цолова: „Кои партии?“
Ивайло Калфин: „Тогава, когато стане регистрацията, ще го обясним, ще го обявим. Ама, трябва да Ви кажа, че и в момента има изключително силен натиск и върху хора, които са изразили съпричастност, даже върху хора, с които се срещаме и приказваме.“
Ани Цолова: „Какви? Кои?“
Ивайло Калфин: „Искам да спестя някакви такива...“
Ани Цолова: „От кого?“„Здравей, България“, Нова ТВ, 15.01.2014 г.
Отклоняването, изразено по пресупозитивен начин, е [Няма да Ви кажа чия регистрация ще ползваме на изборите сега, разбирам, че искате да разберете с кои партии бихме се коалирали, но ще запазя това засега в тайна]. Пресупозитивното изказване се запазва с асерцията „Тогава, когато стане регистрацията, ще го обясним, ще го обявим“, но едновременно с това се прави отклоняване на вниманието и задържането му (фокусирането) към друга пресупозиция, изразяваща се в пресупозитивна недостатъчност. Не става ясно за какъв натиск се говори – дали за натиск върху хора, които са правили дарения за партията, дали за натиск върху хора, които са членове на някоя политическа партия, с която АБВ би участвала в коалиция. И всъщност изразява ли се този натиск в силно желание от страна на политици и журналисти да разберат какво се случва около партия Алтернатива за Българско Възраждане, за да могат да го използват срещу нея. Именно по този начин се фокусира вниманието не само на интервюиращите, но и на широката аудитория, върху извличането на правилната (правилните) пресупозиция.
Пресупозитивното отклоняване на вниманието и фокусиране има твърде разнороден характер, но въпреки това не е трудно да се отграничи тази група. Най-важното, което трябва да се каже за нея, е, че собствено политическите субекти строят изказванията си така, че от тях да може да се извлече определен подтекст. В речта на собствено политическите субекти е характерно умишленото избягване на употребата на експлицитни изказвания, тъй като чрез тях не може да се извърши ефикасно речево въздействие върху адресата. Удобни са, разбира се, и изказвания, които са недостатъчни за извличане на нужната информация; които задържат вниманието само върху един проблем (и то като пожелана тема на разговор от политическото лице) и които функционират в изказванията, за да фокусират вниманието върху погасяването на пресупозитивната недостатъчност. Наблюдава се цикличност, изразена в тръгване от асертивни изказвания, преминаване към пресупозитивни изказвания за отвличане на вниманието и отвеждаща до неговото фокусиране върху извличане на необходимите асерции, чрез които биха могли да се погасят пресупозициите.
Класификацията, която се изгражда от направеното изследване по въпроса на пресупозициите в политическия дискурс, има следната рамка:
I. План на изказване (лингвистичен текст)
1. Пресупозитивен ракурс
2. Пресупозитивна недостатъчност
3. Фокусиране
3.1. Фокусиране и пресупозитивно погасяване (междинно звено, отнася се и към асерцията, и към подтекста)
II. План на съдържание (екстралингвистичен подтекст)
1. Пресупозитивно натрупване чрез:
1.1. Погасяване на пресупозициите
1.2. Изразяване на намеци
1.3. Погасяване на пресупозициите чрез изразяване на намеци
2. Погасяване на пресупозициите
2.0. Изразяване на намек (подготвително звено)
2.1. Погасяване на пресупозициите чрез изразяване на намеци
2.2. Погасяване на пресупозициите чрез изтъкване/прикриване на факти
2.3. Погасяване на пресупозициите чрез отклоняване на вниманието
3. Пресупозитивно отклоняване на вниманието и фокусиране (резултативно звено, включва и план на съдържание, и план на изказване)
Пресупозитивните изказвания на собствено политическите субекти в изследването се представят от гледна точка на лингвистичната прагматика. Поради това, че прагматичните пресупозиции включват всички условия, които осигуряват продуцирането изобщо на изказване, се представя емпиричен материал, който е в значително по-голям отрязък от едно изказване (едно изречение). Необходимо е да се следи непрекъснато конситуацията в процеса на комуникация, за да може да се извлекат успешно пресупозитвивните изказвания. Те от своя страна са неделима част от асерциите и обратното. Двата плана – на изказване и на съдържание – са взаимно допълващи се и неделими един от друг. Целта на политическата комуникация е преди всичко достигане на определено комуникативно въздействие (с манипулативен характер) и поради тази причина в политическия дискурс е недопустимо да се разглеждат речевите актове на собствено политическите субекти единствено откъм техния външен облик. Експлицитните изказвания на тези адресанти винаги съдържат имплицитна информация и това е начинът те да се „застраховат“ от евентуални нападки от страна на медиите, обществото, а също и от страна на други политици. Подтекстовите изказвания обаче носят значително висока степен на информативност, понякога дори много по-висока от експлицитните. Това предполага очертаването на паралел между пресупозитивно изказване и невербално изказване. В единия случай експликацията се осъществява чрез „езика на тялото“, а в другия – чрез определена асерция. И двата изходни пункта представляват външната обвивка на съдържанието на посланието, което отправя адресантът към адресата.
БИБЛИОГРАФИЯ
Димитрова 2009: Димитрова, Стефана. Лингвиститична прагматика. София: „Велес“. 72–76.
Звегинцев 1976: Звегинцев В. А. Предложение и его отношение к языку и речи. Издательство московского университета. 213–251.
Лурия 1984: Лурия, Александър. Език и съзнание. София: „Наука и изкуство“. 198.
Казаков 2013: Казаков А.А. Способы языкового манипулирования в политическом медиадискурсе: попытка систематизации./ Раздел 2. Политическая коммуникация// Политическая лингвистика. Екатеринбург, УРГПУ, 3(45), 87–91.
Падучева 1981: Падучева Е.В. Презумпции и другие виды неэксплицитной информации в предложении // В журн.: Научно-техническая информация, сер. 2, № 11. 5. Available from: http://lexicograph.ruslang.ru/TextPdf1/prezumpcii_1981.pdf (24.01.2014 г.).
Чудинов 2013: Чудинов А.П. Очерки по современной политической метафорологии. Екатеринбург, „Уральский государственный педагогический университет“. 139.
