Партиципиалната система е тази част от лингвистичната анатомия, която служи за изразяване на палитрата от езикови маркери на действените атрибутивни признаци. Причастни форми срещаме във всички индоевропейски езици, като в голяма част от тях те имат специфична функционалност. В настоящата разработка няма да проследяваме същността на системата в класическите или в други лингвистични системи, нито броя на причастията в тях, тъй като това са променливи величини в различните етапи от техния развой. Обект на изследването ще бъде българската причастна система и в частност функционално-семантичният облик на едно кодифицирано от новобългарската граматика причастие – минало несвършено деятелно причастие (от тук нататък в текста – МНДП – М. В.).
За да сме коректни към лингвистичното изследване, ще се опитаме да очертаем накратко развоя на МНДП в българската езикова система, както и функционалността му, за да можем да постигнем и адекватен на лингвистичната проблематика извод.
Това причастие не присъства в иначе богатата причастната система на старобългарския език, а в днешно време няма повсеместна употреба въпреки книжовната си легитимация в граматиките.
Въпросът за същността на миналото несвършено деятелно причастие вълнува българските граматици още от осъзнаването на присъствието му в живия език. Д. Миркович (Миркович 1860) например отбелязва съществуването му като отделна граматична форма в граматиката си от 1860 г. Фиксирано е за пръв път в граматиката на братя Цанкови от 1852 г. в състава на глаголни форми.
Особеното при МНДП е, че няма атрибутивна функция и не може да се членува по подобие на останалите причастия. Затова е спорен и статутът му на причастие – има основание да се отдели по-скоро като равноправна глаголна форма. Участва при образуването на преизказните форми и на тези за умозаключение, като не е дефективно във видовата парадигма – образува форми и от двата глаголни вида. То е изкуствено привнесено като причастие в системата, не е съществувало в старобългарското състояние на езика ни, затова и не е повсеместна употребата му в българските говори. В редица централни, западни и югозападни говори не е характерна употребата му за разлика от по-източните говори.
През годините непрекъснато се дискутира същността на МНДП, приложението му в речта, причисляването му към системата на причастията или към тази на глагола, но по-малък обем имат дискусиите относно фреквентността на употребата му като действащ езиков елемент. Всеизвестно е, че в българския език причастията притежават категории, присъщи и на глагола, и на прилагателното име, тъй като са думи с хибриден характер. Класифицираме ги като глаголни форми (от гледна точка на частите на речта), но с уговорката, че притежават именните характеристики род и определеност. Каква обаче е същността на МНДП? Вербалният му генезис покрива част от дефиницията на причастието: „действен атрибутивен признак“ (Куцаров 2012: 15), но по отношение на атрибутивността не познаваме автор, който да я изтъква като типологична характеристика.
При изследванията в исторически план забелязваме скромен коментар на проблематичната му същност, като разчупване на статуквото прави единствено Б. Цонев. Преди него също има податки на съмнение в принадлежността на словоформата към партиципиалната система, но те са базирани по-скоро на предположения, възникнали поради некоректност спрямо присъщите на останалите причастия граматични категории. Налага се ревизиране на граматичното статукво на МНДП, за да се структурира адекватно речевата лингвистична система. Причастията се изменят по морфологичните категории време и залог и лексикално-граматичната категория вид, а от именните морфологични категории – по род, число и положение (т.нар. определеност – неопределеност). В този ред на мисли МНДП отговаря само на част от морфологичните критерии, но не изразява морфологичната категория положение и не се адективира. Проявява се в преизказните и конклузивните форми, но не като атрибутивен признак, а като действен, което препраща към предимно вербалната му същност. Притежава по-голяма част от характеристиките на пълнозначен глагол, изпълняващ предикативна служба, затова и Б. Цонев уточнява, че с тази форма се печели „същинско време“, а не причастие.
За първи път срещаме „действително несвършенно“ причастие в граматиката на Д. Миркович, представено от формите „ковял-а-о, ковяли“ и „делял-а-о, деляли“ (Миркович 1860: 30). Той не дефинира партиципиалната система, а само дава парадигма на формите, които се използват.
При Архимадрит Партений (Партений 1859) срещаме нов вид „спрягаеми“, причастия, които обаче все още не са квалифицирани като несвършени форми. Той ги дефинира като: „Оно се вика спрягателно защото никой път не се находи отделно, а е всегда съединено с настоящето и първото прошедше време на съществителния глагол ‘съм’, за да образува първото прошедше неопределено и второто прошедше определено на другите глаголи, както читал съм, читал бях, прочитали бяхме“ (Партений 1859: 64). По граматични характеристики това спрягателно причастие съвпада с днешното МНДП поради това, че не съществува самостоятелно, а само във форми, които служат за изразяване на определени времена. Но то все още не е осмислено и фиксирано като отделна грамема.
В по-нататъшните концепции то варира в рамките на системата, поставя се под съмнение принадлежността му, без да се отстоява позицията за изключването му от рамките на партиципиалната референция.
За целта на изследването си няма да проследяваме развоя на причастната форма в исторически план, а само фиксирахме първоначалното ѝ възникване, за да видим устойчивостта ѝ във времето.
Знаем, че голяма част от лингвистичните явления не функционират повсеместно в речевия инвентар на реципиентите, затова и не всички новокодифицирани езикови маркери са възприети от участниците в комуникацията. В случая с МНДП забелязваме, че в някои райони то е почти неупотребимо или поне не в ролята си на причастна структура. В тези райони употребата на МНДП се заменя с формата на МСДП поради езиковата нагласа за кратка форма; поради местни диалектни особености като редукция или влияние от съседни езици; в зависимост от нивото на образование на говорещия; от сферата на комуникативната ситуация – причините са комплексни ‒ етнографски и лингвистични, но съвкупно отразяват активното пренебрегване на формата, особено в неформална обстановка. В някои от граматиките е фиксирано това, че МНДП не се употребява в Западна и Централна България, а в източните райони е с нормална честота.
Важен фактор за реализирането на формите на МНДП е усвояването на имперфектните глаголни форми (формите за т.нар. минало несвършено време или по-точно – за сегашно време в миналото), тъй като разглежданото квазипричастие се базира именно на тях и на трансформирането на речевото събитие като преизказано или като умозаключено (репродуцирано). Това обаче не е релевантно за всички говорни области на страната, защото има диалектни особености, които са придобили по-голям обхват на разпространение и са се нормирали като функционални за няколко езикови групи.
За изследването проведохме микроанкета с цел проверка на фреквентността при употребата на МНДП в градовете Видин, Пловдив и Бургас. Резултатите от нея показаха категорично ниската и почти нулева употреба на МНДП при някои от анкетираните във Видин, колеблива употреба на причастната форма при участниците в Пловдив и висока употреба при тези в Бургас. Напълно наясно сме, че за да имаме представителна извадка, е необходимо да се проведе по-обширно анкетиране, но за момента целта ни е да потвърдим на микрониво тезата за активното неприлагане на МНДП като причастна форма и за възприемането му като глаголна.
Причините, както вече беше споменато, са няколко: етнографски, влияние от съседни езици (визираме сръбския език), фонологични езикови явления (редукцията в област Пловдив), изконни диалектни езикови традиции (якавизмът в източните райони на България). След обобщаване на резултатите от проведеното запитване забелязваме потвърждение на съмненията ни относно разпространението на причастната форма, като съответно във видински район е с най-ниска фреквентност на употреба, в пловдивски е с малко по-висока, а в бургаски е повсеместна. Във Видин неизменно влияние оказва близкият граничен език – сръбският, в който не съществува МНДП, и изконният екавизъм, характерен за западната част на страната. В Пловдив ‒ според нас, оказва влияние силната редукция, която трансформира някои от формите на МНДП в такива на МСДП поради установен навик на изказа. В Бургас забелязваме коректна парадигма на формите – поради изявения якавизъм и близост до книжовната норма. Знаем, че част от кодифицираните книжовни норми имат източен характер, а други – западен, което е и доказателство за повсеместната употреба на МНДП в източните райони, тъй като възниква като местна езикова форма, а впоследствие се кодифицира като общоезикова.
В изреченията, които бяха използвани, за да се провери спазването на нормата, бяха употребени глаголи от 1. и 2. спрежение, в които имперфектната и аористната форма рядко съвпадат. Въпреки това бяха отчетени грешки в употребата на аористна вместо имперфектна форма, като така действието се представя като резултативен атрибутивен признак, а не като отнесено в минал ориентационен момент препредадено действие. Фактът, че има смесване на формите или неправилни употреби на МНДП, показва достатъчно ясно нефункционалността на подобен род форми и неприемането им като преизказни глаголи (поради близостта им с еловото причастие) от голяма част от носителите на езика.
В анкетния лист са включени няколко изречения, които анкетираните трябва да преразкажат. При преизказването им се проверява нагласата на говорещия да употреби адекватна форма за препредаване на действието, а в зависимост от данните, които предоставя за себе си анкетираният – да се определи към коя езикова област принадлежи, какви нагласи показва и влияе ли степента на образованост или локацията за коректното прилагане на нормата. Забелязваме горепосочените езикови отклонения (неравномерното прилагане на формите на МНДП в говоримата и писмена реч) след направата на необходимите обобщения с цел верифициране на общата лингвистична дефективност. Като извод можем да отбележим, че степента на образование и работната среда оказват неизменна роля в показаните резултати, независимо от града, в който е проведено запитването. За по-възрастните реципиенти някои от правилните книжовни форми се оказват нелогични като звучене след проведен разговор с тях впоследствие. Отбелязваме и факта, че след излизане от рамките на образователната система или от средата, изискваща стриктното спазване на езиковите норми, има пренебрегване на употребата на тези форми и завръщането към по-логичните според комуникаторите форми на МСДП. Така близостта между МНДП и МСДП се превръща в причина за възприемането на формите на МСДП като преизказна разновидност (вариант) на МНДП (особено при тези форми, които звучат нелогично и едва ли не елитарно според говорещите – напр. беряла и ядяла).
Според нас грешният тезис, че някои от вербалните граматични категории (изискващи сложна глаголна форма за изразяването си) трябва да бъдат формирани от причастни форми, води до редундантност в системата и до изкуствено привнасяне в речта на действен признак, който всъщност не може да се реализира като атрибутивен. Не става въпрос за умишлено пренебрегване на книжовната норма, за да се улесни възприемането на диалектни нагласи, а за проследяване на възникването на МНДП като форма, която не се абсорбира в речта на всички реципиенти. Възприемането ѝ по-скоро като глаголна словоформа, а не като атрибутивна, при голяма част от носителите на езика от Северозападна и Централна България е достатъчен фактор за ревизиране на езиковите кодификации. Все пак книжовният език е донякъде изкуствена система, но идеята е да бъде сближена в оптимална степен до комуникативните сфери.
Друг проблем, който може да се породи, е при обучението по български език на чужденци. Пречупването на кода на граматично мислене с епруветна форма, която е изключение от общолингвистичното разбиране за партиципиална система, няма как да бъде адекватно възприето от комуникантите. Не само че формата се оказва дефективна с голяма част от характеристиките си, но и активното ѝ неприлагане в разговорната реч би довело до пълно противоречие със системата на езика ни. Но дори и на базисно образователно ниво формата не се възприема като приписваща атрибутивно качество, а като показваща действен признак, само че в минала времева ориентация.
Така налагането на изкуственото статукво за формиране на преизказните и умозаключителните форми с помощта на МНДП изисква да бъде ревизирано, както и системата на причастията. В предишни свои разработки ние вече предложихме връщане на партиципиалната система към изконните причастни конструкции и формирането на четиричленна корелативна система, основаваща се парадигматично на категориите време и залог. По тази логика, както и поради дефективността по част от причастните критерии, липсата на употреба в голяма част от езиковото землище, предлагаме и класифицирането на т.нар. МНДП като функционална и семантична вербална форма, а не като действен атрибутивен признак. Уповаваме се на неутвърдената постановка на Ал. Теодоров-Балан (Теодоров-Балан 1940) от по-стар негов труд, в която той визира причисляването на МНДП към глаголните форми, но не затвърждава тезисите си и така логичният му извод относно формите остава само проекция.
Надяваме се, че след по-обширна целева група на анкетирани нашата теза ще придобие макрониво на обобщенията и ще затвърди както предложената от нас дефиниция за вербалната същност на формите на т.нар. МНДП, така и четиричленната партиципиална система от сегашно деятелно причастие, сегашно страдателно причастие, минало деятелно причастие и минало страдателно причастие.
БИБЛИОГРАФИЯ
Миркович 1860: Миркович, Д.Г. Кратка и методична българска граматика. Цариград.
Куцаров 2012:Куцаров, К. Българското причастие. Пловдив. УИ „Паисий Хилендарски“.
Партений 1859: Партений, А. Кратка славянска граматика. Цариград.
Цонев 1984: Цонев, Б. История на българския език. София: Наука и изкуство.
Приложение
Анкетен лист
Поставете глаголите в скобите, така че изреченията да звучат като от приказка:
1. Той всяко лято (живее).............. на село, (носи)............ вода, докато те (жънат)................... и (пази)............... добитъка.
2. (Трябва)............ е да е (носи) ..............тъмни очила, защото така било модерно.
3. Детето (спи)................ кротко, докато тя (чете)............... книга, а той (пие)............... кафето си.
4. Магдалина безгрижно (пасе)................. бащините си кози по тия планински поляни, (бере)................ горските цветя, (прави)................. венци и китки и (пее)....................
5. Много често той (говори) .................по телефона с Ирина, затова не (пише) ..............текста.
6. Тогава тя често си (играе)............. с децата на съседката и (мечтае)................ един ден като порасне и тя да има такива палавници.
7. Ванко (яде)........... само печени прасенца и (пие)............... руйно вино, след това (пее).............. до зори и (черпи)........... своите приятели с повод и без повод.
