Когато говорим за съвременни тенденции при изучаването на понятие толкова комплексно, колкото е модалността, би трябвало да отчитаме факта, че в сферата на лингвистиката, както и във всяка друга сфера от човешкото познание съществува приемственост, която прави определянето на ясно очертана граница между традиционните и „модерните“ концепции сложно, ако не и невъзможно начинание. По наше мнение споменатият проблем за границата би бил отчасти разрешен, ако се разглежда не толкова в хронологичен, колкото в оценъчен аспект. Имайки предвид това, в настоящия доклад ще спрем вниманието си върху някои важни съвременни научни трудове след 1994 г., посветени на модалността като езиков феномен.
Редица автори, които са изследвали модалността (вж. Д. Байби; А. В. Бондарко; Д. Ван дер Аувера и В. Плунгян; М. Люис; Р. Ницолова; Ф. Палмър; Р. Пъркинс и В. Паглюка; П. Салкънен и Ю. Торонен; С. Флейшман и др.), често я описват като „объркана“, „неподредена“, „сложна“ семантична сфера, „не така лесна за дефиниране за разлика от други категории като времето и аспекта“[1] (Байби, Пъркинс и Паглюка 1994: 176), като се откриват и твърдения, че не съществува „аксиоматичен способ за нейната изчерпателна класификация“ (Салкънен и Торонен 1997: 54). Според редица лингвисти модалността и нейните видове може да бъдат назовани по редица начини, като „нито един от тях не е единственият правилен“ (Ван дер Аувера и Плунгян 1998: 80). Трудностите възникват от факта, че от една страна, функционално-семантичното поле на модалността е твърде широко; от друга – това е категория, която най-добре подлежи на проучване от гледна точка на социалните, интерактивни контекси; а третата и вероятно най-съществена причина се крие в степента, в която отделните езици се различават във формалното изразяване на релевантното семантично съдържание (Байби и Флейшман 1995)[2].
Редица други автори, сред които А. В. Бондарко, В. В. Виноградов, М. Грепъл, Т. Живон, Р. Куърк, Р. Ницолова, Ф. Палмър, П. Салкънен, Ю. Торонен и др. също са се занимавали с модалната проблематика, като обръщат внимание на липсата на стройна система и закономерност при работа с модалните значения и отчитат стремежа на лингвистите към въвеждането на известен порядък в структурата на понятието. В настоящата работа обаче, поради съществуващите ограничения в обема и във времето за презентация, няма да се спираме на различните научни разбирания за същността на понятието модалност (подробно за тях вж. А. В. Бондарко, М. Грепъл, В. Еванс и М. Грийн, Т. Живон, Р. Ницолова, Ф. Палмър, П. Салкънен и Ю. Торонен и др.).
Като цяло повечето западни учени се обединяват около мнението за наличието на поне два вида модални категории – епистемична и деонтична модалност (вж. Д. Байби и С. Флейшман, В. Еванс и М. Грийн, Финтел, Г. Крес и Р. Ходж, Т. Мортелманс, Е. Суийтсър и др.). Интересно обяснение за произхода на деонтичната (наричана още коренна) и епистемичната модалност откриваме при Е. Суийтсър, според когото деонтичното и епистемичното значение са се свързали метафорично като специфична рефлексия на социофизичното равнище в полето на познанието и съждението (Суийтсър 1991). Л. Гусънс, от друга страна, предоставя исторически доказателства за контекстуалното и постепенно отделяне на епистемичното значение от деонтичното, което според него по-скоро насочва към съществуването на метонимична връзка между деонтичните и епистемичните смисли (Гусънс 1999: 2000). Връзката между видовете модални значения вълнува редица учени. Така например Т. Мортелманс отбелязва, че „висока или (почти) пълна степен на препокриване на коренната и епистемична модалност се открива най-вече (но не и единствено) в рамките на Европа. Извън Европа доминира броят на езиците без подобно препокриване на значенията“ (Мортелманс 2007: 883), т.е. в някои езици различните модални значения са тясно свързани помежду си до степен, в която често границите между тях се заличават и възникват преливания в значенията им.
По отношение на епистемичната модалност В. Еванс и М. Грийн смятат, че тя е „вид граматично маркиране, което предава отношението на говорещото лице за притежаваното познание относно възможността, вероятността или сигурността при реализация на изказването (Еванс и Грийн 2006: 625). Според П. Салкънен и Ю. Торонен епистемичните модални значения са логически свързани, като отношенията зависят от познанието, което говорещото лице притежава. Видовете изказвания, описващи това познание, създават т.нар. възможен свят (Салкънен и Торонен 1997). К. Финтел описва различни видове модалност (алетична, деонтична, епистемична, булетична, сирконстантна и телеологична), като конкретно за епистемичната твърди, че е свързана със значенията възможност и необходимост според съществуващите познания и наличните данни (Финтел, ел. изт.). Е. Падучева разглежда модалните проявления на руските глаголи možet и dolžen, като акцентува върху това, че изразяването на възможност може да има както вътрешен, така и външен мотиватор. По отношение на епистемичната възможност изследователката пояснява, че нейното значение възниква в контекста на непълен контрол от страна на субекта. Е. Падучева търси връзката между значенията необходимост и възможност, изразени в рамките на епистемичната модалност, отбелязвайки, че общото между двете е изразяваното от тях значение вероятност, а разликата произлиза от факта, че отрицателната епистемична необходимост изразява ниско ниво на възможност (Падучева 2006: 206). (Напр.: Ego uxod ne dolžen vyzvat’ nedovol’stva. (I am confident that his departure won’t cause discontent.)
Други автори (Д. Байби, Р. Ницолова, Т. Мортелманс, В. Станков, С. Флейшман и др.) пишат за наличието на връзка между епистемичната модалност и евиденциалността. За T. Мортелманс „изглежда съществува силна междулингвистична връзка между ангажираността на говорещото лице и източника на информация до степен, в която преките данни по правило пораждат силна ангажираност, докато непреките данни (преизказване или догадка) се свързват с по-ниски нива на ангажираност“ (Мортелманс 2007: 871). За авторката това е в подкрепа на позицията, че епистемичната модалност (от гледна точка на ангажираността на говорещото лице) и евиденциалността (от гледна точка на източника на информация) „участват в широко дефинираното поле на епистемичната модалност, която включва и граматичното изразяване на отношението на говорещото лице като изненада […] или оценка на събитието, базирани на набор от предварителни очаквания“ (Мортелманс 2007: 871). Тази идея намира подкрепа и при Д. Байби и С. Флейшман, според които „епистемичната модалност може да се разглежда като застъпваща се или напълно препокриваща се с граматичната категория евиденциалност“ (Байби и Флейшман 1995: 4).
Безспорен е фактът, че изненадата, породена от конфликта между действителността и предварителните очаквания на субекта (т.нар. адмиратив), влиза в рамките на епистемичната модалност. Възниква въпросът доколко обаче преизкaзването следва да се мисли като принадлежащо към евиденциалната модалност. Според редица лингвисти модалността изразява отношението на субекта към обективното съдържание на изказването, а при ренаратива липсва субективно отношение на говорещото лице към изказването, тъй като говорещият предава твърдението на друго лице, но не се съмнява в истинността на това твърдение (както е при т.нар. дубитатив). От тази гледна точка няма основание преизказните форми като източник на информация да бъдат включени в състава на епистемичната модалност. Подкрепа на това твърдение откриваме при Я. Нуитс, както и при Ван дер Аувера и В. Плунгян, според които епистемичната модалност и евиденциалността са различни квалификационни категории (Ван дер Аувера, Плунгян 1998; Нуитс 2001).
Този проблем присъства и в българската лингвистична литература, където дълго време погрешно се е считало, че ренаративът е модална категория, отнасяща се към групата на наклоненията (вж. Първев 1975, късните трудове на Л. Андрейчин[3]), нещо повече – някои автори са характеризирали преизказните форми като отделни глаголни времена (вж. Първев 1975), а веднъж вече отделен като самостоятелна категория, ренаративът е бил оспорван и непризнат. В днешно време независимият му статус намира широка подкрепа в българската лингвистика (вж. Г. Герджиков, И. Куцаров, Р. Ницолова и др.), като И. Куцаров твърди, че при преизказването „не става дума за отношение на говорещото лице към действието или пък за неговата реалност или иреалност, а […] за различен вид изказване“ (Куцаров 2007: 281). Според Р. Ницолова макар и евиденциалната система да е частично модализирана (което се наблюдава в значенията на дубитатива, конклузива и донякъде при индикатива), евиденциалността представлява отделна глаголна категория, която е част от хиперкатегорията характеристика на предаваната информация, в която влизат и модалността, и адмиративността (Ницолова 2008: 318–319).
Както се вижда от представените дотук концепции, сред авторите се забелязва липса на консолидация по основни въпроси, засягащи същността на модалността и най-вече видовете модални реализации. Впечатление прави фактът, че въпреки разноречивостта на научните хипотези, повечето лингвисти се обединяват около тезата за съществуването на две фундаментални семантични ядра на модалността – значенията възможност (с инвариантно значение вероятност) и необходимост (вж. Д. Байби и С. Флейшман, Д. Лайънс, П. Салкънен и Ю. Торонен, К. Финтел и др.), които се реализират чрез поне два основни вида модални субкатегории – епистемична модалност (свързана с възможността, вероятността, сигурността и необходимостта за реализация на действието според съществуващите познания и наличните данни) и деонтична (коренна) модалност, изразяваща необходимостта или възможността при реализация на действия, извършени от морално ангажирани актанти, и свързваща се по този начин със социалните функции разрешение (респ. забрана) и задължение (с морален или социален източник) (вж. Д. Байби и С. Флейшман, В. Еванс и М. Грийн, Д. Лайънс, Т. Мортелманс, Е. Суийтсър и др.).
Интересен е въпросът за амбивалентната природа на модалните значения, проявяваща се в това, че понякога едни и същи формални показатели могат да изразяват различни по вид модални характеристики. Я. Нуитс отбелязва, че в този случай следва да се говори не за различни видове модални категории, а за аналогични по същество семантични модални нагласи (атитюди)[4]. Според автора модалността може да се разглежда като суперкатегория, обединяваща различни видове модални значения[5], но дори тогава терминът „модалност“ би бил неподходящ и на негово място той предлага упоребата на понятието атитюд (attitude), индикиращ какво е желано, възможно или необходимо и съответно представящ булетично, деонтично, епистемично и други видове отношения (Нуитс 2005). П. Салкънен и Ю. Торонен от своя страна смятат, че семантичните реализации на възможния свят представляват сфера на изследване, при която валидността на изказването се разглежда в зависимост от множество условия, свързани със субективността на изявлението – така например възможността и необходимостта на изказването могат да зависят от желанието на говорещото лице (Салкънен и Торонен 1997). Други автори, занимавали се със споменатата проблематика, са Д. Байби и С. Флейшман, за които модалността покрива широк обхват семантични нюанси (повелителен, пожелателен, целовен, хипотетичен, потенциален, облигаторен, дубитативен, хортативен, екскламативен и др.), чийто общ деноминатор е прибавянето на допълнително значение към неутралната семантична стойност на изказването, основно фактуална или декларативна.
Прави впечатление, че според някои западни автори разнообразието на модалните реализации се дължи именно на допълнителни семантични нюанси или нагласи (у Я. Нуитс атитюди), които могат да се комбинират по различни начини с фундаменталните за модалната логика значения възможност и необходимост и по този начин да изграждат широка семантична палитра в рамките на интерактивния дискурс (напр.: епистемичен, евиденциален, булетичен атитюд и др.). Нерядко споменатите фундаментални значения (възможност и необходимост) могат да бъдат повлияни от прикрепения към тях модален нюанс (атитюд) и по този начин да експлицират нетипичен за тях смисъл.
По наше мнение обаче в подобни случаи вместо за модални нагласи (атитюди) бихме могли да говорим за напълно естествен в езика процес на транспониране на епистемични и деонтични значения. Така например в изреченията: [1] Чакаме ние с бай Ганя половин час, чакаме цял час – Кочо се не връща. Трябва да му се е случило нещо [Х]; [2] „И тези трябва да са се насвяткали [У]. Немска стока!“ (А. Константинов), българският модален глагол трябва участва в изразяването на епистемична необходимост, което е транспонирано, секундарно значение на модалния глагол трябва, а не епистемичен модален атитюд. Тези нетипични модални реализации се проявяват в тясна връзка с комуникативната цел на изказването, която се явява техен своеобразен катализатор[6].
Ако се опитаме да обобщим резултатите от нашия анализ, можем да формулираме следните заключения.
Първо, в англоезичната литература интересът към модалността е подчертано голям, което може да се обясни с наличието на добре развита система на модалните глаголи, но както отбелязва Т. Мортелманс, това има и своите недостатъци, тъй като основният корпус изследвания е насочен именно към групата на тези глаголи (Мортелманс 2007). Другите видове модални реализации са значително по-слабо проучени. (Съществуват отделни разработки върху наклоненията (Ачард 1998, 2002, Мортелманс 2001, 2002, 2003), модалните прилагателни и наречия (Нуитс 1994, 2001, 2002), менталните предикати (Нуитс 1994, 2001, 2002, Пеливас 2001), евиденциалните маркери (Флойд 1999, Матлок 1989, Касад 1992, Лий 1993), глаголите с епистемично значение (Верхаген 1995, Корний 2005)[7], но те са по-скоро спорадични и непоследователни).
Второ, един от основните недостатъци на представените изследвания върху модалността е липсата на общ терминологичен апарат. Редица учени са се занимавали с проблемите на модалността, но е трудно да се открият две еднакви мнения по въпроса за нейната същност и субкатегориални значения. Наличните изследвания се характеризират с голяма степен на раздробяване на модалните семи (на алетична, булетична, епистемична, деонтична, динамична, телеологична и др.). Тази посока на развитие обаче не подпомага ясното систематизиране на модалните значения, поради което смятаме, че в изследванията за модалността по-скоро трябва да се търсят т.нар. обединяващи семи. При повечето автори това са понятията епистемична и деонтична модалност, които се реализират със значенията възможност и необходимост.
Както споменахме, някои лингвисти като Я. Нуитс се опитват да се измъкнат от капана на безкрайно прибавяне на нови модални категории, въвеждайки термина атитюди (нагласи), с които се показва какво е желано, възможно или необходимо и съответно се представят булетично, деонтично, епистемично и други видове отношения. Този интерпретативен модел обаче също не е особено сполучлив, тъй като смятаме, че в случая става дума за варианти на едно модално значение (напр. значението пермисивност не е модален атитюд (нагласа), а вариант на деонтичното модално значение). Поради това смятаме, че вместо за атитюди по-редно би било да говорим за модални семи (епистемична и деонтична), които се реализират в своите варианти възможност, вероятност, хипотетичност (за епистемичната модалност) и необходимост, оптативност, пермисивност, хортативност (за деонтичната модалност).
Трето, не можем да се съгласим и с онези автори (Нуитс 2005; Лампарт и Лампарт 2000), които игнорират понятието модалност. Според нас то има съществена роля на родов (категориален) термин, обединяващ различните модални семи. С други думи, общата категориална рамка на модалността е полезна и необходима, тъй като инкорпорира в една по-широка система субкатегории, които така или иначе са свързани помежду си, предоставяйки база за изучаването на съществуващите помежду им връзки и обясняването на някои частни явления (Бондарко 1990: 65–66).
БИБЛИОГРАФИЯ
Байби, Пъркинс и Паглюка 1994: Bybee, J., Perkins R., Pagliuca W. The evolution of grammar: Tense, aspect, and modality in the languages of the world. Chicago: The University of Chicago Press.
Байби, Флейшман 1995: Bybee, J., Fleischman, S. Modality in Grammar and Discourse. An Introductory Essay. – В: Typological Studies in Language. Modality in Grammar and Discourse. Amsterdam and Philadelphia: John Benjamins B. V.
Бондарко (ред.) 1990: А. В. Бондарко (ред.), Е. И. Беляева, Л. А. Бирюлин, Е. Е. Корди, Г. Г. Сильницкий, С. Храковский, С. Н. Цейтлин, М. А. Шелякин. Теория функционалной грамматики. Темпоральность. Модальность. Ленинград: Наука.
Ван дер Аувера, Плунгян 1998: van der Auwera, J., Plungian, V. A. Modality’s semantic map. – В: Linguistic Typology 2: De Gruyter Mouton. 79–124.
Виноградов 1975: Виноградов, В. В. Избранные труды: Исследования по русской грамматике. Москва: Наука.
Герджиков 2003: Герджиков, Г. Преизказването на глаголното действие в българския език, София: УИ „Св. Климент Охридски“.
Граматика 1985: Куърк, Р., Грийнбаум, С., Лийч, Дж., Свартвик, Й. A Comprehensive Grammar of the English Language. London and New York: Longman.
Грепъл 1979: Grepl , M. Úvodní poznámky k tzv. jistotní modalitě. – В: Slovo a slovesnost 40: CLIASCR. 81–87.
Грепъл 1979: Grepl, M. 1979. „Některé problémy jistotní modality“. – В: Slovo a slovesnost 40: CLIASCR.
Гусънс 1999: Goossens, L. Metonymic Bridges in Modal Shifts. – В: Metonymy in Language and Thought. Amsterdam: John Benjamins. 193–210.
Гусънс 2000: Goossens, L. Patterns of meaning extension, “parallel chaining,” subjectification, and modal shifts. – В: Metaphor and Metonymy at the Crossroads: A Cognitive Perspective. Berlin: Mouton de Gruyter. 149–169.
Еванс, Грийн 2006: Evans, V., Green, M. Cognitive Linguistics: An Introduction. Edinburgh: Edinburgh University Press.
Живон 1994: Givon, T. Irrealis and the Subjunctive. – В: Studies in Language 18 (2): John Benjamins B.V.
Куцаров 2007: Куцаров, И. Теоретична граматика на българския език. Морфология. Пловдив: УИ „Паисий Хилендарски“.
Лайънс 1977: Lyons, J. Semantics. Cambridge: Cambridge University Press.
Лампарт и Лампарт 2000: Lampert, G., Lampert, М. The conceptual structure(s) of modality: Essences and ideologies. A study in linguistic (meta-)categorization. Frankfurt: Peter Lang.
Люис 1986: Lewis, M. The English Verb: An Exploration of Structure and Meaning. London: Language Teaching Publ.
Мортелманс 2007: Mortelmans, T. Modality in Cognitive Linguistics. – В: The Oxford Handbook of Cognitive Linguistics. New York: Oxford University Press.
Ницолова 1984: Ницолова, Р. Прагматичен аспект на изречението в българския книжовен език. София: Народна просвета.
Ницолова 2008: Ницолова, Р. Българска граматика. Морфология, София: УИ „Св. Климент Охридски“.
Нуитс 2001: Nuyts, Jan. 2001. Epistemic modality, language and conceptualization: A cognitive-pragmatic perspective. Amsterdam: John Benjamins, 2001.
Нуитс 2005: Nuyts, J. The modal confusion: On terminology and the concepts behind it. – В: A. Klinge, H.H.Müller (eds.), Modality: Studies in form and function, 5-38. London: Equinox, 2005.
Падучева 2006: Padučeva, E. 2006. Russian modals možet “can” and dolžen “must” selecting the imperfective. – В: Modality–Aspect Interfaces: Implications and typological solutions. Vienna, Munich: John Benjamins B.V. 197–211.
Палмър 1987: Palmer, F. R. The English Verb, 2nd edition, London and New York: Longman linguistics library.
Палмър 2001: Palmer, F. R. Mood and Modality, 2nd edition, Cambridge: Cambridge University Press.
Първев 1975: Първев, Хр. Очерк по история на българската граматика. София: Наука и изкуство.
Салкънен и Торонен 1997: Sulkunen, P., Törrönen J. The Production of Values: The Concept of Modality in Textual Discourse Analysis. – В: Semiotica 113 (1–2): Mouton. 43–70.
Суийтсър 1991: Sweetser, E. From etymology to pragmatics: Metaphorical and cultural aspects of semantic structure. Cambridge: Cambridge University Press.
ЕЛЕКТРОННИ ИЗТОЧНИЦИ
Алексова 2014: Алексова, К. Езикови атитюди, нормативни стауси и социолингвистични маркери [Интернет]. Available from: http://www.liternet.bg/publish7/kaleksova/atitudi.htm. [Цитиран: 21.11.2014 AD].
Финтел 2014: Финтел, К. Modality and Language. [Интернет]. Available from: http://semanticsarchive.net/Archive/jVmZTRjY/modality.pdf. [Цитиран: 17.09.2014 AD].
