1. Няколко думи за обидата като вербална агресия
В последно време все повече консумираме и произвеждаме агресия, в която значима роля играе езикът. Агресията е лингвокултурен феномен, чиято етнокултурна специфика е представена в образите на езиковото съзнание и особеностите на комуникативното поведение на всяка езикова общност и може да бъде проследена чрез тяхното изучаване. Родовото понятие вербална агресия включва различни езикови факти, които в рамките на речевото взаимодействие представляват престъпване на нормите и нарушаване на диалога. Те дават възможност за самоутвърждаване и придобиване на власт от страна на говорещия. Участват във формирането на социални и лингвистични идеологии и следователно на речеви практики (Moïse 2006: 103). Вербалната агресия може да бъде определена като използване на вербални и паравербални средства, противоречащи на институционалните и ситуативни норми на комуникацията с цел нанасяне на вреда или ущърб на комуникативнта позиция и самооценка на друго лице. За разлика от физическата агресия обидата прибягва до девалоризиращи и презрителни термини по отношение на слушателя или на друго трето лице. Появява се ненадейно в конфликтен контекст, за да изрази разногласие. В определени случаи може да бъде насочена към друго лице извън разговарящите в ситуации от типа Х е дебил, където Х не е слушател. Обидната квалификация може да бъде отправена като директно обръщение към слушащия, но и като обозначение за него или за друго лице. В речевата комуникация обидата предизвиква прекъсване и край на разговора, но не непременно край на размяната на реплики. Слушателят може да отговори или да си мълчи.
Да се дефинира обидата по обикновените речници е едно предизвикателство, защото е близка по значение до хулата и ругатнята. Обикновено е определяна като дума или поведение, интерпретирани като засягащи честта и достойнството на някого (или отбелязващи неуважение или презрение към нещо). Изразява се в атаката към някого фактически или чрез думи по оскърбителен начин. Ругатнята и обидата нанасят морална щета, което е против правото и справедливостта. Дефинициите показват произволния ѝ характер, който не се оправдава нито от разума, нито от контекста. Това е атака чрез думи. Тя предполага насоченост към другия. Въпреки малката си форма, тя представлява насилие и прекрачване на речевия код. Когато обижданото лице или обиждащият е установен авторитет, обидата става посегателство. Вербалната агресия се ситуира на обратния полюс на учтивостта и може да бъде дефинирана като комплекс от застрашаващи речеви практики, приемани като нарушение срещу личността в качеството и на индивид и член на един социум.
2. Обидните думи в речевия акт на обидата
Основно място в акта на обидата като вербална агресия заемат обидните думи. Невъзможно е изучаването им като средство за провокация и разрешаване на конфликти, изолирано от етнологията, психологията и социологията. Теоретичната база на тяхното изследване ги фокусира като явление, принадлежащо в еднаква степен на горепосочените науки и, разбира се, на езикознанието. В тази оптика обидните думи се интерпретират като инструмент, който влияе върху конструирането на идентичност, при което се отделят няколко типа въздействие: върху личностната идентификация, върху самоуважението и самооценката. В първия случай чрез обидната дума се реализира идеята – „Ти не си като нас“. „Ти си по-глупав, по-дебел или пък от друга националност“. Всеки от нас е чувал обидни етнически прозвища или девалоризиращи квалификации:
– Абе, мангал прост, какви ваканции за маймунетата, когато те изобщо не ходят на училище;
– Махни се бе, чифут!
– Абе ей, дебил смотан!
Под този ъгъл разглеждат обидните думи психолингвистите. Те са антиценност, насочена към личността на обиждания, към неговото самоуважение, професионални и лични качества. В тази координатна система интерпретира някои обидни думи М. Стаменов (Стаменов 2012: 76–99).
Обидата се появява най-често в асиметрична ситуация като последна надежда преди физическата конфронтация. Тя е още по-пронизваща в неформална и симетрична ситуация и се свързана с отрицанието на другия. Обидата е интерлокутивен речев акт, тя носи емоционална, даже нагонна сила. Изразявайки желанието да отхвърли и отрече другия, тя играе в най-висока степен перлокутивна роля (Ако те назовавам с обидната дума дебелак, ти ще се чувстваш дебел). Този тип функциониране става възможен чрез езиковия ефект. Аксиологичните черти са семантични особености на някои лексикални единици, което им позволява в определени условия да функционират на прагматично равнище като обиди. Илокутивният маркер (ефектът върху събеседника) на обидата е резултат от цял комплекс характерни особености (Kerbrat-Orecchioni 1997: 79). Между тези особености са лексикалните значения на лексемите. Очевидно някои аксиологично негативни компоненти на значенията могат да бъдат активизирани, за да станат думите обидни, например лексемата дебел има такъв потенциал. Има и синтактични особености – например пейоративни термини, употребени във вокативна функция (Ей, скапаняко!). Интонацията също играе роля. Всеки термин, даже неутралният, може да има обидна функция. Чрез силата на повикването например едно изказване може да стане обида. В този смисъл обидата винаги има илокутивна функция, защото действа върху събеседника. Но за да функционира обидата като обида, слушателят трябва да я приеме като такава, т.е тя да го засегне и дестабилизира. Както казва К. Кербра-Орекиони (Kerbrat-Orecchioni 1997), ако се обърнеш към някого с апелатива „Анархист!“ и той отговори с „Чудесно!“ желаният ефект не е постигнат. Обидата може да бъде идентифицирана като форма. Тя има за цел един илокутивен, даже перлокутивен деградиращ ефект спрямо другия.
Има три ядра, три източника на обидни думи, които са част от три регистъра, свързани със сексуалното, с човешките недостатъци и богохулствата. Три области, които са обект на табу за децата. Доминик Лагоржет (Lagorgette 2006) класифицира обикновените лексикални обиди (определени в речниците като такива, които образуват един затворен списък на конвенционални обиди) в три големи групи, съдържащи: 1) сравнения с нечовешки елементи (животни или субстанции) – мокра кокошка, пуйка, гъска, свиня, козел, боклук, тиня, лайно и т.н.; 2) сравнения с човешки елементи (професии, нрави, лични имена, титли и др.) – напр. лакей, уличница (с всички синоними), лентяй, скъперник, престъпник, мафиот; 3) квалификации, свързани с елементи, които са неотменими като раса, произход, роднинство, сексуален капацитет и др. – напр. негър, рогоносец, нимфоманка, тъпак, кретен, копеле, макаронаджия, жабар и т.н.
От социална гледна точка обидата е съзнателно нарушаване на конвенционалните правила на комуникативните норми, т. е. не се зачитат комуникативните права на останалите участници в комуникацията. От лингвистична гледна точка обидата е самостоятелен речев акт, който се подчинява на конвенционални параметри от особен характер, където конвенционалността е насочена към достигане на определена прагматична цел, т. е. това са езикови средства, обслужващи комуникативните цели, които са част от езиковите компетенции на човека Вербално-агресивният акт на обидата се изразява в речта с различни лексикални и граматични средства. Те могат да бъдат съществителни с пряко отрицателно значение (Иване, ти си глупак!). Адресантът нанася обида на адресата, като използва груба дума с пряко отрицателно значение. Може да използва съществително с преносно отрицателно значение (Какво си ме зяпнал бе, козел?), оскърбително възклицание (Какъв простак!), обидни прозвища (уличница, боклук), обидни сравнения с исторически лица и литературни герои (Квазимодо, Плюшкин) и др.
Според Д. Лагоржет (Lagorgette 2006: 28–29) всички думи могат да станат обидни и груби. Според същата авторка всичко зависи от контекста, в който определена дума е употребена. Към това се прибавят интонацията на изказването, позата, а също и наличието или отсъствието на публика. Една публична обида е много по-уязвяваща, отколкото една вербална атака на четири очи. Цял комплекс от фактори трябва да бъдат взети под внимание. Оценява се реализираният акт на оскърблението, а не само употребената обидна дума. Колкото броят на съпътстващите фактори е по-голям, толкова повече може да се счита, че е налице речевият акт на оскърблението (Lagorgette 2006: 36). В анализа си Д. Лагоржет и П. Лариве (Lagorgette, Larivée 2004: 89) идентифицират множество интенции при употребата на обидните думи като: 1) желание за умишлено нараняване; 2) изобличаване на другия; 3) забавляване на публиката без знанието и волята на обиждания; 4) подчертаване на близостта с другия (т.е. обидните названия, маркиращи солидарност). В първия случай можем да нараним някого, изливайки своя гняв в обидни думи като боклук, дебил, педераст, ненормалник (списъкът може да бъде много дълъг). Но тези обидни думи са в състояние също и да уталожат един конфликт със самото си артикулиране – това е своеобразно вербално наказание. Както отбелязва Д. Лагоржет, обидните думи могат да послужат също и за това да не се трансформира в опасни физически жестове гневът на оскърбяващия и действат като един вид миротворни маркери (peacemakers, faiseurs de paix).
Едновременно словесен израз и акт, обидната дума е посредник – формулира причината за неуважение на комуникативните кодове и иска да докаже своята социална състоятелност. Според френската изследователка, едно поправяне винаги е възможно през същите канали – там, където е премината една друга граница (Lagorgette 2006: 41). Крайните социални цели на обидите според нея са четири: 1) да маркират принадлежност към група; 2) да маркират йерархичните разлики; 3) да отбележи спазването на очакванията и 4) да маркират агресивно заемане на територия.
3. Обидни думи или маркери за солидарност
Аксиологичната съставяща в семантиката на някои лексикални единици им позволява при определени условия да функционират прагматично като обиди. Илокутивната роля на обидата (да произвежда ефект върху адресата) е сложен резултат на комплекс от характеризиращи елементи, между които особено място заема лексикалното значение на думата. Някои негативни оценки в него се активират, за да станат обиди. Но те могат да засегнат и дестабилизират само ако адресатът ги възприеме като такива.
Да отправиш обидно обръщение или да обозначиш трето лице с обидна дума невинаги означава да реализираш оскърбителен акт. Някои форми на обидата всъщност не представляват обида, както го показват изследванията на някои младежки говори.
Безспорно някои обидни думи нямат за цел да осъществят акта на оскърбление, а напротив служат за отбелязване на солидарност в една група (от съмишленици или връстници). Този феномен е изобилно изследван в антропологията, но е слабо отчитан в лингвистиката. По какъв начин и кои са факторите, които задействат един такъв семантичен обрат? Трябва да отбележим, че номиналните синтагми на обидата са перформативни, даже при отсъствие на глагол: Тъп дебил означава Ти си тъп дебил. Обикновените лексикални обиди могат да изпълнят акта на обидата толкова добре, колкото и другите номинални синтагми, ако контекстът в тези случаи съответства на реализацията на акта на оскърблението. Носещите негативна оценка номинални синтагми приписват качество на едно същество. За да е успешен този акт, трябва да бъде приет от събеседника, който оценява истинността в значението на приложената към него лексема или номинална синтагма, т. е. параметрите в употребените конвенционални негативни оценки при изразяване на солидарност трябва да се проверят. Според Д. Лагоржет статутът на обидата в обидните думи не може да се определя извън признаването им като такива от страна на този, към когото са отправени. Ако последният приема, че неговата репутация е компрометирана, означава, че признава неодобрителния и оскърбителен характер на обидните думи, отхвърля тяхната състоятелност и най-често търси реабилитация на засегнатата си чест. Примерите от корпуса ми показват обаче, как обръщения, които речниците класират като унижаващи и девалоризиращи, могат да бъдат употребени като маркери за солидарност, като примерите от следващия диалог:
А – Голяма лъжкиня си скъпа, обеща ми да танцуваш с мен и изчезна!
В – Не бъди досаден, отивам да взема чаша вино.
Или в друг случай на чута реплика от телефонен разговор на улицата, където квалификацията очевидно се отнася до близък човек:
– Трябва да се обадя на тоя козел да го видя какво прави.
Констатацията, че можем да използваме негативните квалификации не само за да изпълним акта на оскърбление, но по-скоро да отбележим отношение на солидарност или близост, ни кара да потърсим различни фактори, които трябва да се вземат предвид в калкулирането на смисъла на подобни обръщения и обозначения. Има няколко критерия, които позволяват да разберем функционирането на консенсусното значение или изразяването на солидарност при употребата на обидни думи. Те са свързани с отношението на говорещия към неговото изказване, принадлежността към групата и връзката с контекста. Отношението на говорещия дава ясен знак за търсения обсег на употребената квалификация в мимиката на лицето, в жестикулативни движения и прозодията на изказването. Но само отсъствието на прозодийна агресивност не е гаранция за солидарност. Това значение може да е отбелязано с ритуализирани жестове на имитация на насилие, но показва всъщност, че не причинява никакво страдание на събеседника. Всъщност става въпрос за пародийна употреба на речева форма, интерпретирана конвенционално като изпълнение на един тип акт (табу), която ще бъде обърната в шега , за да насочи към нещо, което е нейна противоположност. Тук няма враждебност, а изразяване на солидарност. Ако говорещият си позволява да имитира агресивен вербален конфликт, това е защото има някакво взаимно, споделено разбиране със слушащия за модалността и правилата на играта, с други думи и двамата знаят, че става въпрос за игра.
Обидните думи за изразяване на солидарност отпращат към обща принадлежност към определена група, както в диалога, отбелязан по време на едно пътуване в маршрутно такси. В него се качва мъж на средна възраст, който поздравява водача с израза:
А – Здрасти бе, боклук.
Водачът от своя страна отговаря:
В – Къде си тръгнал бе, цървул?
Продължилата размяна на реплики показа, че двамата всъщност са колеги, очевидно близки.
Без изследване на контекста някои употреби на обидни названия могат да бъдат двусмислени. Лагоржет и Лариве дават пример с обидната дума „дебелана“. Ако е адресирана към слаба жена, тя може да бъде ласкателна, но ако е приложена към по-пълна жена, принадлежаща към среда, която не гледа с добро око на това да си дебел, същото название е обида (Lagorgette, Larivée 2004: 92). Интерпретацията на оценъчните думи като знаци за солидарност зависи от социалните отношения между говорещите.
Ако се обърнем с ласкателното название „пиленце“ към служителя на КАТ, който ни глобява за нарушение на пътя, е толкова обидно, колкото и грубото „тъпак“.
Понякога изричането на обида е просто призив да бъдеш чут. Тази аргументация е валидна най-вече за речта на подрастващите.
4. Случаят с пич и копеле
Някои форми на обида всъщност не са обида, както показва наблюдението над някои младежките говори. Така например формата копеле се десемантизира и губи илокутивното си значение, употребена просто като обръщение или форма за изразяване на близост и привързаност. Понякога, единственото ѝ значение е това на дискурсивен интензификатор (Caubet, 2001).
Типичен е примерът с една инициално негативна дума като пич, която е заемка от турски и чиито значения най-общо се групират около 1) извънбрачно дете; 2) уличник развратник; 3) момче, младеж и 4) стъбло, което израства от корена, успоредно на главното. Днес думата е част от речта на младежите и артистичните среди и намира място дори в публичната реч, очевидно десемантизирана, загубила илокутивното си значение, за да служи като емоционално обръщение и обозначение – израз на симпатия и солидарност – срв.:
1) – Пич си Минеков! Остани верен на себе си! (Afera.bg, 05.11.2014)
2) Бербатов винаги е бил талантлив пич. (Vsekiden.com, 23.12.2014)
3) Роби Уйлямс е пич. Чакаме го на Спирит ъф Бургас.
4) – Не ми пука, пич, повярвай ми! (Личен архив)
5) – Пич, това изпълнение беше невероятно. (думи на Георги Христов към един от участниците в телевизионния формат Музикална академия)
7) – Абе, пич, не само в София имате гаражи, тая снимка съм я правил във Варна.
Хонорифичната употреба създава специален статут на тази дума, неутрализира негативната ѝ семантика. Употребява се като положителна квалификация дори за жени. – срв.: Майка ми е пич.
Тя е пич (филм на Анди Фикман)
В речевото взаимодействие думата пич е загубила своята референциалност и се е превърнала в дискурсивен маркер за солидарност, подобно на братче, бате, брато, брат или чуждицата от английски mann („Как не ми се белят портокали, мен“ – реплика на Вл. Ампов-Графа в реклама за портокалов сок.)
Каква е психологическата функция на този тип размяна на обидни думи. Това са тотемизирани от определена група „готини“ думи, идентифициращи тези, които ги употребяват като част от нея. Употребата на този тип лексика има демаркативна функция, т.е позволява категоризация на членовете на съответната общност и разграничаването им от тези, които не са нейни членове. Това може да бъде интерпретирано като един тип „езиково затваряне“, един групов канон, с който искат да предпазят идентичността на групата. Обидните обръщения копеле или пич, като паразитни фатеми подсилват усещането за единомислие и принадлежност към една и съща социална общност. Някои форми на обида всъщност не са обида, както показва наблюдението над някои младежките говори. Така например, обидната дума копеле се десемантизира и губи илокутивното си значение, употребена просто като обръщение или форма за изразяване на близост и привързаност. Инициално неутрална и присъща на балканските езици, думата копеле със значение ‘дете, момче’, вероятно е субстратен реликт. В румънски, гръцки, албански и родопските диалекти на българския език тя функционира като неутрална дума, срв.:
„Коста е добро копиле// Той има коща градена.“
„Гемиджи, вакло копиле, има ли за мен коприна“ (Смолянско)
Негативната семантика на думата ‘извънбрачно дете’ се е развила поради вторичната рационализация на апроксимативното сближение с турската форма kahpeoplu ‘син на уличница’. Интересното е, че и в други езици при семантичните еквиваленти като bâtard ’копеле’ във френски и bastard в австралийския английски наблюдаваме аналогичен процес на тяхната десемантизация и превръщането им в емоционални обръщения, маркиращи солидарност и принадлежност към общо културно и семантично пространство. Имплицитната хипотеза е, че силните обидни думи ерозират своето значение от интензивната употребата, което им позволява да се превърнат в термини за солидарност (Lagorgette et Larrivée 2004).
За процеса на неутрализирането на негативната семантика на това обращение откриваме интересно обяснение в есето на Бинка Пеева:
“Десет години по-късно с всичките ми приятели сме на „копеле“. Любимо софийско обръщение, каквото е „майна“ за Пловдив. Здрасти, копеле… к’во правиш, копеле… копеле, това… копеле, онова… Копеле е култов атрибут (както биха казали днес) на младостта ни, заедно с рока, дънките, късите поли. От Селинджър май го задигнахме и прекрасно знаехме смисъла на думата, но той не ни притесняваше, обратно – имаше нещо бунтовно в употребата ѝ. Защото пък родителите ни адски се впрягаха, като ни чуеха, което се случваше неизбежно и многократно. Толкова по-добре, още една причина – по пуберската логика – да сме си „копелета“! (Бинка Пеева 2013).
Разбира се, хипотезата познава и обратни примери. Английското обръщение вully в 16 век е било термин за солидарност със значение ‘симпатяга’ преди да развие актуалното значение в английски –‘разбойник’. Подобна „еволюция“ познава и умалителната форма браток (братьки мн. ч.) в руски, която днес означава ‘престъпник , мафиот’.
Обидите, изразени с номинални синтагми, а не само с лексеми е уместно да интерпретираме като определения, при които се фаворизира интерпретацията на солидарност – срв.: малък мръсник, щастлив идиот, голям глупак, голям лъжец и т.н.
Прилагателните малък и щастлив не оставят никакво съмнение относно интерпретацията на значението, но в конвенционализацията на семантиката срещаме и определението голям. И обратно, употребата на прилагателни като мръсен и гаден не предлага подобна интерпретация, тъй като изначално отвращението, което внушава това, което е физически или морално нечисто, не предизвиква положителна оценка – срв.: гадно копеле, мръсен лъжец, долна лъжкиня, мръсна свиня и т.н.
В заключение ще отбележа, че обидите, изразяващи солидарност, релативизират негативната съставяща в значението на езиковите единици чрез близките социални връзки, като маркират играта на граматичните лица, контекста, при който се извършва размяната на обидни думи и характеристиката на присъстващата публика. Това анулиране на негативното значение се проявява в отсъствието на агресивни жестове, в израза на лицето, прозодията, чрез синтактичните модализации като епитетите малък, голям, щастлив или други определения от типа „Той не е ли малко тъп“, което се противопоставя на „Той е тъп.“ Степента на релативизация на обидата е в състояние да варира. Всички употреби на обидите за солидарност не са еднакво щадящи. Изненадващо на пръв поглед, но обидните думи, изразяващи солидарност, могат да се проявят в контекста на вежливостта и FTA (застрашаващите образа на събеседника актове), като смекчават агресивното значение на обидите.
БИБЛИОГРАФИЯ
Пеева 2013: Пеева, Бинка, Здрасти, копеле, кво става? Жената днес, януари, 2013.
Стаменов 2012: Стаменов, М., Образът на носителя на антикултурата по данни на българския език. – Български език 2012, кн. 3, с. 76–99.
Caubet 2001: Caubet, D., 2001, Du baba (papa) à la mère, des emplois parallèles en arabe marocain et dans les parlures jeunes en France , Cahiers d’études africaines (Langues déliées), 163–164 : 735–748
Kerbrat-Orecchioni 1992 : Kerbrat-Orecchioni, C., Les Interactions verbales, tome 2, Paris, A. Colin.
Kerbrat-Orecchioni 1997: Kerbrat-Orecchioni, C., L’énonciation, Paris, Armand Colin.
Lagorgette 1998: Lagorgette, D., Désignatifs et termes d’adresse dans quelques textes en moyen français, thèse Parix X Nanterre.
Lagorgette 2001: Lagorgette, D., Les axiologiques négatifs sont-ils une classe lexicale ?, communication au colloque «Représentation du sens linguistique», Université de Bucarest.
Lagorgette, Larrivée 2004: Lagorgette, D. et Larrivée, P., Interprétation des insultes et relations de solidarité , Langue française, numéro 144 : 83–104.
Larguèche 1993: Larguèche, E., L’Injure à fleur de peau, Paris, L’Harmattan.
Moïse 2006: Moïse C., Analyse de la violence verbale : quelques principes méthodologiques , actes des XXVIe Journées d’étude sur la parole, 12–16 juin, Dinard, http://jep2006.irisa.fr/.
Moïse 2009: Moïse, C., Espace public et fonction de l’insulte dans la violence verbale, in D. Lagorgette (éd.), Les insultes en français: de la recherche fondamentale à ses applications (linguistique, littérature, histoire, droit), Chambéry, Université de Savoie, 201–219.
Rosier 2007: Rosier L., Petit traité de l’insulte, Bruxelles, Edition Labor. Interpellation et violence verbale : essai de typologisation 10, Corela, HS-8 | 2010
Traverso 1996: Traverso, V., La conversation familière, Presses universitaires de Lyon: 184–193
