Характеризирането на съвременната българска реч, осмисляно като способност и умение за използване на езиковите средства в процеса на комуникацията, се опира на постулираната идея за динамичния характер на езика като израз на вътрешноезиковата антиномия между стремежа за съхраняване на традицията и необходимостта от развитие и промени, за да се отговори на новите познания и опит на носителите на езика. Освен това езиковият развой се съпътства с развитие и усъвършенстване на методите и възможностите за неговото проучване, с изграждане и прилагане на нови теории, които разкриват отделни аспекти на неговата същност и функциониране.
Известно е, че една от основните функции на езика е комуникативната, в която се експлицират неговата отнесеност и връзка с дадена общност. Определянето на езика като „средство за общуване“ отдавна е надживяно, тъй като то не отразява същността му като основна проява на културата, като творческо съзидателно начало, което дава възможност да се осмисля и възприема това, което ни заобикаля. Езикът всъщност представлява самата мисъл за заобикалящата ни реалност, творчески възприета чрез съзнателната дейност на човека. В него се съхранява натрупаният човешки опит в областта на познанието и културата, а езиковото богатство отразява богатството на човешкото мислене. Като съпътства сложната историческа съдба на своите носители, българският език преживява многовековен развой, обогатява се, променя се и се усъвършенства, при което съхранява и пренася във времето своята традиционна характеристика. Изучаването на неговите особености и употреба в речевата практика е свързано с усета за новото, за прилагане на нови подходи в езиковедските проучвания. Интересът към езиковата история не означава връщане към съществували в миналото езикови форми и особености, а осъзнаване на резултатите от историческия развой, които оформят характеристиката на съвременния български език.
При обобщаване на наблюденията над речевата практика обикновено се обръща внимание на нейното отношение към езиковата грамотност и езиковата култура. По-задълбоченият ѝ анализ обаче дава възможност чрез речевата изява да се откроят начинът на мислене и различието в мненията на говорещите, в техните възгледи и възприемане на обществения и културния живот. Като отбелязва, че човешката реч е пряка и безпогрешна проява на духовния ни живот, Карел Чапек подчертава основателно, че „лингвистиката на обществените изяви в края на краищата неизбежно би се превърнала в критика на обществото; не в смисъл на оценка, а в смисъл на духовна диагностика; разкривайки нарушенията, злоупотребата, несвързаността и неточността на езиковия израз, тя би довела до познание за същите недостатъци и на социалното мислене (Чапек 1995: 7). В статията „Ако бях лингвист“ К. Чапек, който наистина не се занимава с лингвистика, споделя още: „Струва ми се, че нямаше да мога да отделя езика от хората, че нямаше да мога да си представя речта като чисто езиково явление, а щях да си я представям като проявя на определени хора, на определени човешки професии, типове, групи, култури и в края на крайщата на определени мирогледи“. Изказаните преди повече от век мисли не са загубили своята актуалност и може да помогнат на някои езиковеди да излязат от омагьосания кръг на търсената „причинно-следствената“ връзка между речевата изява и носителите на дадения език, за да оправдават и толерират принизения език и стил не само в забавните и развлекателни предавания или в таблоидната преса, с мотивацията, че такива са предпочитанията на публиката, на „по-непретенциозните, но по-многобройни зрители и слушатели“. Тъй като днес никой не отрича влиянието на публицистичната реч върху езиковата култура, внимание заслужава нейната съзнателна насоченост към „непретенциозната читателска/слушателска аудитория“ чрез все по-активно използване на „разговорните“ средства за комуникация. При това се забравя, че предпочитанията и езиковият вкус също се възпитават. Когато многократно се предлага един и същ начин на езиково оформяне и речева реализация в различни по тип телевизионни предавания, програми и пр., публиката привиква с тях и „се примирява“. Беше пропусната възможността от осъзнаване на различието между разговор (диалог) и публицистична реч. Продължава пренебрегването на факта, че „разговорната реч“ е функционална разновидност на книжовния език. Нейните особености я обособяват сред всички "писмени" форми на комуникация главно, но не единствено, чрез устната ѝ реализация. При това речевата изява също се опира на правилата на избора, на общуването, което е строго съобразено със същността му на съвместна проява на говорещите. Тази съвместност изисква изясняване и отговор на въпросите, свързани с промените, настъпили в общността, носител на езика.
В първите години на промяната се обяви необходимостта от нов медиен език, който да се освободи от „тоталитарната свръхнормативна и свръхоценъчна лексика“. Не се изясни обаче, че тази лексика се замени с „друга“, като се запази необходимостта от оценъчна лексика, от употребата и предпочитането на определени думи и изрази. Всъщност се постигна имитиране на диалогичност и на мнимо многогласие в многобройните радио- и телевизионни предавания, които информират за едни и същи събития с „едни и същи“ изрази (нeотдавна изразите „гнили круши“ или „крехък мир“ обиколиха всички медии). В публичната реч се настаниха трайно нови думи и изрази като високи етажи на властта, корупционни практики, организирана престъпност, трафик на хора, втора употреба, работещи бедни, социално слаби и др.
Всъщност политическа реч винаги ще съществува. Особена предпоставка за това е характерният за нашето съвремие подчертан стремеж към „плурализъм“, изразен в оформяне, обявяване и преструктуриране на партии, движения и организации, както и странното странстване на политици, превърнали в професия принадлежността и преминаването си от една към друга партия. И в тази политическа реч ще се употребяват чужди думи, без да се разбира тяхното съдържание, думи с прекалено общо значение, чийто смисъл не се разкрива от контекста, и които поради високата си „неопределеност“ не дават никаква информация (предизвикателство, кариерно развитие, интелигентно развитие, глобално обучение, европейски изисквания и пр.).
В съвременните езиковедски изследвания на т. нар. публична реч основателно се анализират и обобщават характеристики и изводи, по-задълбочени от „търсенето“ на допуснати чужди думи или диалектни влияния. Изследват се езиковата агресия, демагогията, изразеното отношение – пренебрежително/ непренебрежително, към слушателите, проявата на толерантност/нетолерантност и т.н. При това изследванията се опират на богат материал, събиран чрез конкретни наблюдения върху речевото поведение на журналисти, политици и общественици. Изяснява се как чрез подбора на думи и най-вече чрез тяхната съчетаемост може да се изразят мощ, авторитет, колективен патос и колективно недоволство (напр. езикът на протеста, предизборната агитация), воля и решителност, доказване и убеждаване, обществено обсъждане и авторитарно налагане и пр. (Н. Михайлова, Вл. Миланов 2012, 2014).
Отдавна обект на специално внимание е устната реч в нейното отношение към влиянието на социалните фактори. Отначало изследванията изясняват мястото и функцията ѝ при комуникацията, както и нейното отношение към нормативността, а при устната книжовна реч се набелязват два основни типа нейни реализации (Попова 1980: 61–67). В съвременните изследвания се изясняват и анализират „средствата и механизмите, чрез които в реалната речева комуникация се представя прагматична информация“. Изяснява се свързаността на „прагматичнте аспекти на устната реч с отношенията между участниците в комуникацията, с комуникативните цели на говорещите, … с избора на контекст за интерпретация на съдържанието на изказването.“ (Тишева 2014: 6).
При всички случаи обаче в речевата практика се експлицира степента на езиковата култура като способност да се възприема, осмисля и преработва, задържа и предава всякакъв вид езикова информация. Възприемането на информацията, тясно обусловено от ситуацията, която изисква адекватно реагиране, включва и умение да се изслушва събеседника и да се изчакват отговорите на поставените въпроси, за да се осъществи диалог, вкл. изразяване на мнение или позиция.
Преди всичко не бива да се забравя сложното взаимоотношение между език и реч, за да се осъзнае, че много от проблемите, отнасяни към „състоянието на езика“, всъщност засягат речта, употребата на езиковите средства. Това, което непосредствено възприемаме при общуването. Това, което не ни харесва или ни възмущава, всъщност са актуализираните в речта езикови средства, по-точно начинът на тяхното използване.
Както е известно, въпросът за езиковата култура е тясно свързан с наличието на утвърден книжовен език, създаден да обслужва една по-високо развита общност. Със своята обработеност и нормативност, българският книжовен език, изграждан постепенно и продължително, осигурява единство, изразено най-вече в еднаквост на правилата за изговор, на смисловата и синтактичната употреба на думите. Неговото познаване и налагане в обществената практика изискват съзнателно усилие и изучаване. Единството на книжовния език се регулира от нормативност, обусловена от самата негова природа. Изграждането на нормативността се определя както от възпроизводимостта на езиковите единици, от тяхното съответствие с възможностите на системата, така и от одобрението от страна на носителите на езика. И точно в речевата практика, свързана с възпроизводимостта (употребата) на предлаганите от езика средства, проличава влиянието на публичната реч, речта в средствата за информация, които малко се интересуват от одобрението на носителите на езика. Натрапчиво се налагат еднакво неприемливи както чужди думи и техни производни (колапсира, менажира, дистрибутира и др.), така и "уморени" от употреба и семантично „изчерпване“ думи и изрази. Достатъчно е да се проследи употребата на глагола случва се, нелогично свързан с най-неприемлив контекст. Не може да „се случват“ глоби, експертиза, реформи, приходи, промени и пр. За съжаление, тази употреба „се случва“ предимно в речта на политици, журналисти, т. е. в публичната реч, които в „творческата си стихия“ не обръщат внимание на езиковедските препоръки и обяснения.
Езиковата норма изпълнява регулираща роля в случаите, когато в практиката се появят различия (вариативност), немотивирани семантично или конотативно. Например в последното десетилетие се появиха разночетения при заетите от западноевропейската лексика думи, чието установено вече в речта произношение се заменя с „англоезиково“ адаптирано. Така се появиха фонетични разновидности айдъл – идол, фемили – фамилия, риалити – реален, евробанк – юробанк и пр., както и произнасянето на гласните в буквените абревиатури, налагано от многобройните кабелни телевизии – битиви, витиви, ентиви, в чието създаване прозират подражателство и маниерност. Изговорът на австрийското съкращение ЕVN (ивиен) е интересно свидетелство и като резултат от налаганата практика изучаването на чужд език да се ограничи само до английския, като се пренебрегва познаването на другите европейски езици – френски, немски, испански и пр.
Нормите се установяват върху критерии, които не противоречат на вътрешноезиковите закони, като се вземат под внимание новите тенденции в комуникативната функция на езика, тъй като иновациите възникват като отклонения от нормата. При това съществено значение има изясняването на причините за наблюдаваните отклонения – иновация, неусвоено правило или диалектно влияние. Например наложената вече в практиката употреба на множествена форма два (три, няколко) дни вместо дена има в основата си не само неусвоеното правило за употребата на т.нар. бройна форма. Това отклонение несъмнено има свое обяснение, свързано с историята на съществителното день (с преглас ь – е), принадлежало към старобългарско склонение на ограничен брой мъжколични съществителни с палатален изглас и окончание -и за мн. число, което ги обособява от едносричните имена с окончание -ове. Това отклонение обаче не може да се обобщи като „разколебана“ употреба на бройната форма при мъжколичните имена, тъй като едва ли някой българин ще предпочете и употреби изрази като *пет левове, *два хлябове и пр. Употребата на бройната форма, в чието наличие се отразяват както резултати от развоя на българския език, така и отношение към категорията одушевеност, изисква специално обяснение и усилие за нейното научаване и спазване. Това обаче не може да е причина за изключване и отпадане на правилата за нейната употреба. Като имам предвид още и отношението към разколебаното и непоследователно изразяване на детерминираността като важна категория в езика ни (не въпроса за членуване на мъжколичните имена), искам да се надявам, че в българската езиковедска наука няма да „се изведе“ езиковата неграмотност като фактор, определящ тенденциите в езиковия развой. Създаден върху широка демократична основа като „производна“ на съществуващите системи, съвременният български книжовен език се отличава със стабилна нормативна система, чиято динамика изисква друг подход, който да отразява развойните тенденции на езика.
Богататa езикова култура дава възможност за оригинално и съзнателно „нарушаване“ на установените норми, вкл. промяна на словореда, избиране или „създаване“ на оказионални и характеризиращи думи. Именно тогава е нужна проява на езиков усет за вграждане на новото в речта, без да се нарушават изискванията за уместност, правилност и точност. Точността и уместността предполагат разграничаване на близките, но различаващи се думи и изрази и съобразяване със съчетателните им възможности. Стремежът към изразяване на мисълта с различни семантично еквивалентни лексикални средства не бива да води до нарушаване на логичността, в която се отразява връзката между мислене и език. Логическото разгръщане на мисълта трябва да се съобразява с изискването за съответствие с лексикалното значение на думите и техните синтагматични особености, за да не се оформят и употребяват изрази като интегриране и сегментиране на отпадъците; рехабилитация на уличната мрежа; деинституализация на децата, настанени в институционални заведения; сегментирана публика; трансплантирани пациенти; премаршрутирани пътници и др.
Особено ясно проличава необходимостта от висока езикова култура при подчертания стремеж към експресивност, подчинен на тенденцията за изразяване на лично отношение и ангажираност. Умението за разнообразяване на речта чрез употреба на експресивна лексика предполага познаване на лексикалното богатство на езика. За да се избере най-подходящият израз или да се намери най-точната дума с оглед на изискванията на езиковата ситуация, е необходимо да се разполага с цялата палитра от възможности, които езикът предлага.
В цялостната организация на речевата изява се разкриват комуникативните умения на говорещия. Те не се измерват само със заличаване на различието между писмената и устната реч, не се определят от използване на думи от периферните слоеве на лексиката, вкл. диалектни и остарели думи, нито от прекалено допускане на „нестандартни“ лексикални единици. Не са израз на добър езиков усет изрази като профилирани школа с изучаване на чужди езици; ремонтират школо с падаща мазилка или заглавие на текст бебе мумия подлуди болница, в който се съобщава, че „бебето е загинало в утробата“, въпреки че тези изрази не съдържат неясни чужди думи.
Към изискването за точност на речта има отношение употребата на чуждоезикови лексикални средства. За заемането на чужди думи се говори много – уместно и неуместно, компетентно и некомпетентно, като мненията се колебаят между категорично отричане и безусловно толериране на заетите думи. И като че ли няма изгледи да спре „борбата“ за „чистота на езика“ и срещу „замърсяването на езика“. Може само да се съжалява, че доказаната неточност на тези изрази не е в състояние да ограничи и спре употребата им дори в езиковедските изследвания. Преосмислянето на тяхното значение и употреба се налага още по-категорично в съвременната ситуация, белязана от условия, които предполагат и налагат контакти между носителите на различни езици, култури и националноспецифични особености.
Често се забравя, че езикът, както и културата, се отличават със способността да се обогатяват не само като променят и развиват собствените си дадености, но и като приемат, адаптират и усвояват резултатите от чуждите влияния. Вътрешноезиковите закономерности, в които се отразява традиционната специфика на езика, му осигуряват свободата и способността да проявява избирателност при допускане на чуждото и преосмисляне на своето.
Заемането на чуждоезикова лексика е постоянен процес, който съпътства езиковия развой. Конкретната му проява бележат особености, характерни за отделни периоди в развоя му, вкл. и за съвременната езикова ситуация. Под влияние на редица екстралингвистични фактори процесът на заемане на чужди думи не само може да се активизира, но и да се преориентира спрямо чуждоезиковия източник. Днес особено предпочитани са заетите думи от англоезиков произход в речта на политици, общественици, публицисти и др. За тяхното включване в българската лексикална систeма особено значение има участието им в деривационния процес, при който се използват български словообразувателни средства, напр. брокерска къща, маркетингова политика, одиторски доклад и др. Важен фактор, който влияе върху ориентирането към англоезиковата лексика, е тенденцията към интернационализация, характерна не само за славянските езици, чиито носители преживяват сходни обществено-икономически промени, но и за останалите европейски езици – процес, свързан със съвременната глобална комуникация и информация.
В нашата устременост към европейските структури и начин на живот обаче не бива да забравяме, че със своята духовна култура, вкл. език и книжовност, с цялостната си ценностна система българите всъщност винаги са били и остават част от Европа. Тяхната отвореност към другите европейски култури, с възприемане и съпреживяване на досега с чуждото и с търсене на общото и различното, потвърждава постулираната идея, че развитието на културата и езика, особено във века на глобалната информация, е възможно и успешно само при достатъчна осведоменост както за националните ценности, така и за ценностите, принадлежащи на цялото човечество.
С основната си комуникативна функция, която осигурява човешкото общуване и развитие, езикът е предпоставка за създаване на обществени структури, които са в състояние да оказват влияние върху езиковия развой, т. е да осъществяват езикова политика.
Сред активните радетели за езикова култура, чиито позиции се градят върху солидна теоретична подготовка, в недалечното минало се открояват Любомир Андрейчин, Христо Първев, Елена Георгиева и др. Особена е заслугата и на Методи Лилов, чиито научни занимания започват с интерес към старобългарския език и неговата история, обхващат проучвания на българските диалекти, за да се фокусират върху съвременното състояние на българския език, неговата функция и нормативност. Научната и популяризаторската дейност на М. Лилов са подчинени на идеята, че книжовният език като представителна форма е съществен компонент на културноисторическата ситуация и първостепенен фактор в интеграционните процеси и културното израстване на нацията. За интереса му към езиковата политика свидетелстват телевизионните предавания „Език, реч, стил“, а също и организираната през 1978 год. широка дискусия по въпросите на езиковата политика, когато страниците на вестник „Отечествен фронт“ са предоставени за мнения и размисли не само на езиковеди (Лилов 1978). Издава се предназначената за ученици поредица, оформена като Библиотека „Родна реч омайна“, в която достъпно и теоретично обосновано се обясняват особеностите на българския език, неговата история и съвременно състояние.
Езиковата политика регулира отделните аспекти и възможните влияния върху тях, които се отнасят до взаимоотношението между книжовния език и диалектите, между отделните езици – съседни и близкородствени. При вече изградени книжовни езици езиковата политика се осъществява от институции, които разполагат с мерки за нейното провеждане, като се опират на актуалното отношение общество – език. За успешното ѝ провеждане е необходима и подкрепата на обществото, основана на изградената езикова компетентност и култура. Отговорна роля при това има езиковедската наука, призвана да оценява и характеризира съвременната езикова ситуация. Не е възможно без участие на езиковедите да се решават сполучливо актуалните задачи на езиковата политика: овладяването и употребата на българския език като държавен; изучаването на българския език от малцинствените групи у нас и от българите в чужбина; използването на книжовния език в държавните и административни институции, а също и oт средствата за информация и най-вече грижи за ограмотяването на децата чрез осигуряване на задължително обучение. И най-съвършените и модерни технически средства не могат да помогнат на хилядите деца, които днес остават извън училище (Радева 2009: 19). Както основателно отбелязва М. Лилов, когато книжовният език се превръща в инструмент на културна политика и в задължително средство за общуване, в съзнанието се активизира извънредно много елементът на принуда, който нормата носи. Това е съвсем естествено, когато за много хора усвояването ѝ не е резултат на вътрешно убеждение, а последица от една обществена необходимост (Лилов 1973).
Езиковата политика в наше време се осъществява на фона на непрекъснатия стремеж да се правят реформи в образователната система. Неотдавна бе лансирана идеята в някои от горните гимназиални класове обучението по пеене и музика да се замени с изучаване на чужд език. В медиите се появи информация за издаване на три вида учебници с различен обхват и пълнота на преподавания материал, предназначени за ученици с различни интереси и възможности, често се препоръчва учебниците и тетрадките да се заменят с таблети и пр. И като резултат на тези опити, мерки и полумерки за обновяване на образованието днес в страната се шири все по-голяма неграмотност сред младите хора, проявява се все по-малък интерес към учебния труд, към постигане на трайни и задълбочени познания. Прехвалената широка осведоменост, постигана чрез все по-усъвършенстваните средства за информация, води до натрупване на повърхностни, незадълбочени и едностранчиви познания, които трудно може да послужат в практическия живот. Пренебрегва се фактът, че за изграждане на висока езикова култура училищната подготовка има важно значение като основна предпоставка за постигане на езикова грамотност.
Динамичният характер на връзката между езика и неговите носители обуславя двустранното взаимодействие, проявявано в различни аспекти: от една страна, в своя развой езикът избирателно допуска и закономерно регулира влиянието на екстралингвистичните фактори, а от друга страна, общността се променя и езикът с оглед на своята номинационна функция отразява резултатите от настъпилите промени. Върху това двустранно взаимодействие оказват влияние промените, които преживяват носителите на езика със своята ценностна система и отношение към културата, към историята и миналото, а също и отношението към другите. За да се ориентираме в процесите и промените, наблюдавани в съвременната българска реч, в речта на политиците и публицистите, несъмнено е необходимо да се обърнем към социокултурната общност, без чиято характеристика не може да се обясни езиковото поведение, а също и да се изграждат езиков усет и култура.
БИБЛИОГРАФИЯ
Вл. Миланов, Н. Михайлова 2012: Владислав Миланов, Надежда Михайлова-Сталянова. Езикови портрети на български политици. Част първа. Унив. изд. „Св. Климент Охридски“. София, 230 с.
Вл. Миланов, Н. Михайлова 2014: Владислав Миланов, Надежда Михайлова. Езикови портрети на български политици и журналисти. Част втора. Парадигма. София, 296 с.
Лилов 1978: Лилов, М. Динамичната същност на българския книжовен език. // В-к „Отечествен фронт“, бр. 10365, 23.06, 1978.
Лилов 1973: Лилов, М. Към характеристиката на нормативността в съвременния български книжовен език. – Славистичен сборник, БАН, София, 157–164.
Попова 1980: За разговорната реч и нейната норма. – В: Проблеми на езиковата култура. Изд. Наука и изкуство. София, 61–67.
Радева 2009: Радева, В. За българския език с уважение и отговорност. – В: Езиковедски изследвания в чест на чл.-кор. проф. д-р Тодор Бояджиев, проф. д-р Венче Попова и проф. Петър Пашов. Унив. изд. „Св. Климент Охридски“, София, 13–21.
Тишева 2014: Тишева, Й. Прагматика и устна реч. Как говори съвременният българин. Том 2. Фондация Фокус. София, 128 с.
Чапек 1995: Чапек К. Критика на думите. Бълг. превод от чешки "K. Čapek. V zajetí slov", Dilia, Praha 1969.
