През 2013 г. бе издадена от Секцията по диалектология и лингвистична география към Института за български език „Карта на диалектната делитба на българския език“. Под линия, в приложения към картата текст се споменава, че: „Изследването е съставено въз основа на публикациите на: Ив. Кочев, посветени на проблема за основното диалектно деление и за диагностициращите черти на българските диалекти; Ст. Стойков. Българска диалектология. Изд. на БАН. София, 1993; Български диалектен атлас. Обобщаващ том. Ч. I–III. Фонетика. Акцентология. Лексика. Отг. Редактор Ив. Кочев. София, 2001, КИК „Труд“ (колектив)“. Отбелязано е още, че: „Картата на диалектната делитба на българския език е изработена въз основа на бланковката на Български диалектен атлас. Обобщаващ том. Ч. I–III. Фонетика. Акцентология. Лексика. Отг. Редактор Ив. Кочев. София, 2001, КИК „Труд“ (колектив)“ и че „има лингвистичен, а не строго географски характер“. Би трябвало тоя обобщаващ труд да представи едно цялостно, завършено проучване на българското диалектно землище, резултат от многогодишен труд на поколения български диалектолози. Но се оказва, че има все още недоизследвани райони от това диалектно землище, извън, а и в територията на република България. На с. 3 на картата са описани родопските говори, назовани тук още среднорупски, като се повтаря класификацията им, представена от Ст. Стойков: смолянски (централен родопски) говор, широколъшки говор, хвойненски говор (или говорът на областта Ропката), златоградски говор, павликянски говор, с изключение на чепинския говор (Стойков 1993: 128). Но на картата чепинският говор е отбелязан. В класификацията на родопските говори са добавени още тихомирски говор и девесилски говор. Авторите отбелязват в началото за родопските говори: „Делят се на множество говори, но тук ще бъдат посочени образци само от няколко, поради невъзможност да бъдат обхванати всички“. Все пак можеше и от чепинския говор да се дадат образци, още повече че една от авторките – Славка Керемидчиева – има публикувано изследване и за говора на кв. Каменица от гр. Велинград (Керемидчиева 2008).
На самата карта е представено говорното разнообразие в Родопите. Интерес представлява описанието на източнородопските говори. Златоградският говор е отбелязан с доста отдалечена източна граница, която стига до района на с. Кирково, Момчилградско, а в южния си край опира до чуждо езиково землище, което не отговаря на истината. Говорната единица тихомирски говор е с широко разпространение на юг от държавната граница, незнайно по какви данни, а на запад стига чак южно от Златоград. По тоя начин се оказва, че златоградският и тихомирският говор са съседни! Самото название тихомирски говор е дискусионно. Родоповедът Ст. Кабасанов въвежда това понятие, но още в капиталното си изследване по темата „Един старинен български говор. Тихомирският говор“ отбелязва: „Изследването показа, че селата, макар да са съседни, не са единни по говор. Между тях говорът на с. Тихомир изпъква с най-характерни индивидуални особености. Затова се ограничих да опиша по-подробно говора на това село, а говорите на другите села засягам в обща съпоставка“ (Кабасанов 1963: 3). Всъщност в изследването си той проучва говора на с. Тихомир, Крумовградско, без да описва граници на териториална единица тихомирски говор. Навсякъде в публикацията пише за говора на с. Тихомир. Кабасанов споменава, че говорът на Тихомир е най-близък с тоя на съседното с. Стрижба, в западна посока. Отбелязва, че говорът „има общи черти във фонетиката и в лексиката по отношение на влиянието на турския език и със селата, пак на запад от него – Протогерово, Лозенградци и Цариново“. Но на друго място доуточнява: „Същите почти прилики и отлики, каквито има говорът на Стрижба по отношение на говора на Тихомир, спазват към него и говорите на селата Лозенградци, Протогерово и Царино с тази разлика, че там изговор на ы не се чува, рядко се чува и акане. Не е характерно за тези села и това изчезване и сливане на звукове, каквото е свойствено за с. Тихомир. Поради тази разлика в говора на селата лозенградци и протогеровци заявяват, че мъчно се разбират с тихомирци, че с тях по-добре се разбират на турски“ (Кабасанов 1963: 10).
Други изследвачи на източнородопските говори също приемат да отбелязват наличието на „говор на с. Тихомир“ (Тилков 1962: 237–240; 1963: 307–310). Това прави и самият Ст. Кабасанов в по-сетнешни свои публикации (Кабасанов 1963а: 28–35). В статия на Т. Бояджиев, посветена на българските говори, пише: „Към родопските говори спадат смолянският, хвойненският, широколъшкият, девинският, златоградският, кърджалийският, чепинският и др.“, като не се споменава за тихомирски говор (Бояджиев 2012: 180). В публикацията на Б. Велчева и Ъ. Скатън „Към историята на един старинен български говор“ се използват и двете названия: „говорът на Тихомир“ и „тихомирският говор“ (Велчева 2001: 244-247). Такава употреба е характерна и за публикации на други автори (Жобов 2001: 198). Незнайно как днес се е възприело и утвърдило название „тихомирски говор“ за говора на едно село, който е по-правилно да се нарича „говор на с. Тихомир“. Важно е да се отбележи и това, че на юг от днешната държавна граница, под с. Тихомир не са оцелели български говори, поради което не може да се пише за разпространение на „тихомирския говор“ в Южните Родопи и да се определят негови граници там.
Според начертаната източна граница на девесилския говор се остава с впечатление, че той обхваща и говорите на селата в източна посока Черничево и Горни Юруци, които имат свои съществени отлики. Освен това е отбелязано разпространението му и на юг от днешната гръцко-българска граница, и то в доста широк пояс. Днес в гръцка територия има едва три села, чиито говори по застъпниците на старобългарските задни носов и еров вокал са ô-, о-говори: Саранджина (грц. Саракини), Гердима (грц. Кардамос), Кезeрен или Кез виран (грц. Кими). Всички останали говори на разположените източно и южно от тях българоезични села, които са по-многобройни, са а-говори.
Незнайно защо надписът „смолянски говор“ на картата е разположен в Крумовградско и Момчилградско, далеч от гр. Смолян и точно върху турскоезичен район в Източните Родопи.
Говорите на българските християнски села в Ивайловградско, които са от тракийски тип, са включени в границите на смолянския говор, т.е. са представени като родопски. Дори е обхваната територия на изток от днешната гръцко-българска граница, което също не отговаря на истината. А данните от БДА, т. 1, Югоизточна България, за говорите на селищата Горно Луково, Горноселци, Гугутка, Долно Луково, Драбишна, Камилски дол, Покрован, Попско, Сив кладенец, Хухла и др. показват, че те не са от родопски, а от тракийски тип (БДА 1964). Що се касае за говорите на някогашните български села, останали в гръцка територия, като Малък Дервент, Голям Дервент, Софлийско; Крушево, Караклисе, Каяджик, Димотишко, разположени в близост до границата с България, то те също са тракийски по тип (Бояджиев 1991: 119–132).
През месец декември, 2014 г. бе представен електронен вариант на картата с образци от някои от говорите. На тая карта, въпреки направените частични корекции по отношение на териториалното разпространение на източнородопските говори, отново са допуснати неточности. „Тихомирският говор“ отново е даден с широко разпространение на юг от днешната гръцко-българска граница, а там, както бе отбелязано и по-горе, няма оцеляло нито едно българоезично село, поради което не може да се възстанови предишно състояние. В изследването на патриарх Кирил за българските мохамедански селища в Южните Родопи е отбелязано с. Яникево (Еникьой), Гюмюрджинско (с днешно гръцко име Нимфея), разположено източно от пътя за прохода Маказа и южно от с. Тихомир, на 3 часа път от Гюмюрджина. През 40-те години на ХХ в. турцизацията на неговото някогашно българоезично население е била в напреднала фаза. Но в цитираната оцеляла топонимия от домашен български произход се откриват следи от а-говор: Вàлковица, Гàрцко (тук са изброени и други названия с а-говор: карф, раш), Чàрквата (Кирил 1960: 98–100). Всички оцелели българоезични села са по на изток, разположени южно от селата Аврен, Егрек, Девесилите, Черничево, Горни Юруци. Отново девесилският говор е с широко разпространение на изток, а в сравнение с първия вариант на картата е с още по-голямо разпространение в южна посока, под границата с Гърция! Но по-горе беше споменато, че в посочения район на Гюмюрджинско има едва 3 села с ô-, о-говори. И пак не е отбелязана голямата група села с а-говори там.
В електронния вариант на картата е коригирана западната граница на „тихомирския говор“, та да не стига чак под златоградския говор, но сега се оказва, че има празно пространство на запад от прохода Маказа до Златоградско. От друга страна, източната граница на златоградския говор отново е поставена доста на изток, в Момчилградско, което не отговаря на реалностите. Отново южната граница на златоградския говор опира, тоя път изцяло, до днешната държавна граница между България и Гърция, което също не е вярно. На юг от златоградския говор, който е разпространен и в гръцка територия (Митринов 2008: 85–90), има широк пояс ô-, о-говори, достигащ непосредствено до гр. Ксанти. Той обхваща говорите в района на средищните села Шехин (грц. Ехинос) и Мустафчево (грц. Мики); говорите на разположените още по на юг села Люлка (грц. Еора), Братанково (грц. Горгона), Широка поляна или Широко (грц. Сироко); на с. Отман ери (грц. Еранос) и съставните му махали; на многобройните махали в планинския район Караолан). Село Широка поляна или Широко например е разположено на десетина километра от града, над главния път за българската граница, а с. Отман ери е кацнало на последните планински ридове над Ксантийското поле, източно от града. Въобще по южнородопските склонове, в района над гр. Ксанти и от гр. Ксанти до гр. Гюмюрджина, има пояс българоезични села и махали, повечето от които днес са обезлюдени, но нали целта на картата е да възстанови картината на българското езиково землище в цялост? Би трябвало това да се покаже.
Отново надписът „смолянски говор“ на картата е разположен в Крумовградско и Момчилградско, далеч от гр. Смолян и в турскоезичен район на Източните Родопи.
Говорите на българските християнски села в Ивайловградско, които са от тракийски тип, пак са включени в границите на смолянския говор, т.е. са представени като родопски. Това важи и за говорите на някогашните български села, разположени източно, в гръцка територия, непосредствено до днешната гръцко-българска граница.
Като пропуск може да се отбележи, че не са включени говорите в Кавалско на разположените източно от гр. Кавала група български мохамедански села: Ески Кавала, Кокала, Корита, Кънали, Прянчово, а също на с. Кучкар, Правищко и др. (Кънчов 1970: 501, 502), данни за които се откриват в архива на родоповеда Стою Н. Шишков (Митринов 1993: 58–63).
Неточности има и при наличните записи с образци от различни български говори. Незнайно защо предоставеният от сътрудника доц. Иван Илиев, преподавател в кърджалийския филиал на ПУ „Паисий Хилендарски“, аудиоматериал от говора на с. Падина, Ардинско е включен. От една страна, говорът спада към жълтушенската диалектна група, но само с част от махалите си. Не случайно говорът на това село не е разгледан в Българския диалектен атлас, т. 1, Югоизточна България, тъй като говорите на съставните му махали Кадийце, Ажийце и Бойчова ряка са а-говори по застъпниците на старобългарските задни носови и ерови вокали, какъвто е говорът на съседните села Жълтуша, Еньовче, Седларци и съставните им махали. Но говорът на най-голямата махала на селото – Мукмулийце е ъ-говор! От друга страна, буди недоумение включването на аудиоматериал от говора на с. Падина, Ардинско и поради факта, че на това място в картата няма означение за териториална диалектна единица. Тогава би било уместно там да се отбележи наличието на жълтушенски говор, който има свои отлики от съседните български говори в Маданско и Ардинско. Тук трябва да се отбележи, че възприетият от съставителите на картата почин разни изследователи, неизвестно с колко добра подготовка, да изпращат аудиоматериали от различни български говори за включване в електронния вариант (Кочева 2014: 13), крие своите рискове. Показателен е случаят с доц. Илиев, който и в други свои публикации показва недобро познаване на източнородопските български говори. Интересно е, че няма аудиоматериал от централния родопски говор, както и от златоградския говор. Може би впоследствие тая празнина ще бъде запълнена.
Но да се спрем на територията на запад от с. Тихомир, Крумовградско. В района на с. Кирково, Момчилградско, по северните склонове на Гюмюрджински Карлък, от прохода Маказа на запад са разположени следните българоезични села: Кирково, Горно Кирково, Шумнатица, Орлица (Протогерово), Лозенградци, Жерка, Домище, Джерово, Долно Къпиново, Горно Къпиново, Завоя, Дружинци, Чакаларово, чиито говори имат общи особености, открояващи ги от съседните говорни райони. Още по на запад, в района на с. Бенковски, Момчилградско е разположено голямото българоезично с. Дрангово с множество пръснати махали, а между него и селата в Кирковско се намира махала Яковица. Говорите на тия две селища се отличават от говорите на селата в Кирковско на изток със свои особености, главната от които е, че са ъ-говори по застъпниците на старобългарските заден носов и еров вокал и представляват преход към златоградския говор. Всички изброени по-горе говори в Момчилградско не са включени в капиталното изследване Български диалектен атлас. Според един от дейните участници в проекта, М. Сл. Младенов, ученик и последовател на Ст. Стойков, при подготовката за провеждане на теренни проучвания ръководителите са били подведени от турколога Боев, който споделил, че на запад от прохода Маказа, чак до Златоградско има само турскоезично население. Така е изпусната възможността да бъдат проучени тия интересни и архаични източнородопски български говори. По-късно, през годините също не се е предприело тяхното цялостно проучване. Откриват се отделни публикации (Кидикова 1977: 36; Митринов 1991: 115–119). Родоповедът Т. Стойчев, създател на Родопски речник, включва в него и лексика от говорите в Момчилградско (Стойчев 1965: 119–314; 1970: 152–221; 1983: 286–353).
Говорите на изброените села в района на средищното с. Кирково споделят общи особености. По застъпниците на старобългарските заден носов и еров вокал това са а-говори, като само в западната част е налице успоредна употреба на застъпници а, ъ или само на застъпник ъ (в говорите на селата Долно Къпиново, Горно Къпиново, Джерово, Чакаларово), както в говорите на разположените по на запад с. Дрангово и мах. Яковица:
– стб. ꙛ > а: стб. ꙛгль – вàгал’, въ̀гạл’; стб. вꙛсѣница – вàсệница, въ̀сệница ’гъсеница’; стб. кꙛща – кàшта, къ̀шта; стб. рꙛка – рàка, рàки, ракѝте, ръ̀ки, ръкѝте; стб. крꙛпъ – крап, кръп ’къс’; стб. пꙛть – пат, път; стб. скꙛпъ – скàпу, скъ̀пу;
– стб. ъ > а: стб. дъска – дàска, дъ̀ска; стб. дъждь – даш, дъш, дạждòвник; стб. дъщи – дъщере дàштерệ, дъ̀штерệ, дъштерѝну; стб. лъгати – лàжệм, лъ̀жệм; стб. мъгла – мàгла, мъ̀гла; стб. пъстръ – пàстар, пàстри, пъ̀стри; стб. слъньце – слàнце, сланцѐту.
Към тези а-говори могат да се добавят и а-говорите на селата Царино и Стрижба, разположени източно от прохода Маказа. Данни за двата говора се откриват в БДА, т. 1, Югоизточна България.
Застъпник на старобългарските преден носов и еров вокал е гласна е:
– стб. > е: стб. врѣм – врѐме, врѐмету, врềме; стб. дѣти – дѐте, дечѝчки; стб. вще – йѐште ’още’; мсо – мѐсу, месòту; стб. тел – тѐле; стб. тжъкъ – тѐшку;
– стб. ь > е: стб. больнъ – бòлен; стб. дьнь – ден’, денàт; стб. дльго – длѐгу; стб. льгъко – лѐку; стб. тьмьнъ – тѐмна, тѐмну; стб. тьнъкъ – тѐнак, тѐнку.
Старобългарската ятова гласна се изяснява в характерния за източнородопските говори застъпник ’а, но се открива и типичният родопски застъпник ê (Стойков 2008: 199):
Стб. ѣ > ê, ’а: стб. бѣгати – б’àгам, бềгам; стб. бѣлъ – б’ал, бêл, б’àла; бѐли, бềли; стб. вѣтръ – в’àтер, вềтер, вềтерница ’вятърна мелница’; стб. дѣдъ – д’àду, дềду; стб. мѣсць – мềсец ’месец’; стб. рѣка – р’àка рềка; стб. ловѣкъ – чул’àк, чулềк.
Важна характерна особеност, която свързва говорите в Кирковско с тези от Крумовградско, е наличието на носов изговор в краесловие (Митринов 1991: 115–119). Той не е характерен за говорите на с. Дрангово и мах. Яковица. Основната група примери са с носов изговор в глаголно краесловие:
- за 1 л., мн.ч., сег. време: кàрамен, пѝтамен, гàлимен, спѝмен;
- 0 за 2 л., мн.ч., сег. време: мòлитен са, тарчѝтен, уртòватен, фàтатен;
- 2 и 3 л., ед.ч., м. несв. време: ѝскашен, кàзвашен; кàзвашен са, мòжешен, ѝштешен, рàбутешен, бешѐн, натѝскашен, патпѝрашен;
- за 1, 2 и 3 л., мн.ч., м. св. време: дòйдаан, зѐан, изжѐниан ги, искàрахмен, ни мужѝан, напъ̀л’ниан, утѝдахтен, утъ̀птаан;
- за 1, 2 и 3 л., мн.ч., м. несв. време: вѝкахмен, пукàзвахмен, спềмен, уртòвахмен; вѝкаан, ни мòжехтен, пѝтахтен, ни спумѝнахтен; дàваан, купòваан, òдệан, бềан, кàзваан, клàваан, мòлệан са.
По-широка е употребата на окончания -мен, -тен в аористните и имперфектните глаголни форми.
Макар и по-рядко, носовият изговор се открива и в краесловие, главно на местоименни форми: На кòлкун гудѝни умр’à?; Кàкту пу нàшệн ’по нашенски’ (Шумн); цѐлитен ’целите’; и бàбата нàшệн; н’àкан път’ ’някой път’; Иман такъ̀н бòлес, ѝма (ДК); такòан ’такова’; на еменѝетун дѝрката (Джер).
Важно е да се отбележи, че според Ст. Кабасанов носовият изговор е характерен, освен за говора на с. Тихомир, и за говорите на съседните села Стрижба, Протогерово и Лозенградци. Дори според него окончания -мен, -тен вместо -ме, -те са с по-широка употреба в тия говори, отколкото в говора на с. Тихомир, в който преобладавали окончания -ме, -те (Кабасанов 1984: 138). За днешното състояние на говорите в Момчилградско е характерна успоредната употреба на форми с окончания -мен, -тен и -ме, -те.
Групи ър, ъл/ръ, лъ се изговарят повече като ар, ал; ър, ъл, независимо от броя на сричките, което е характерно за смолянския говор (Стойков, 1993: 220): бàла, бъ̀ла ’бълха’, бàл’вам, бъ̀л’вам, вàлна, вàрба, гал’бѐ, гарп, дàрву, жал’тѝлу, карс, пал’, пъл’ ’плъх’, пàрстен’, сарп, сърп и др.
Срещат се остатъци от гласна ы, чиято употреба, за разлика от говора на с. Тихомир (Кабасанов 1963: 10, 24) и от девесилския говор, е спорадична. В случая примерите са засвидетелствани повече като идиолектна особеност. Важно е да се отбележи, че гласната не е на етимологично място: бы̀греме чàрну, ракы̀ка ’ракийка’ (ДК), ды̀рка ’диря’ (Лоз). Засвидетелстван е и изговор на гласна ъ вместо и, главно в турцизми: балантъ̀йệ ’въже на самар’ (Кир); дулмалъ̀йệ мн. ’вид пушки долмалии’ (Шумн); жезъ̀йệ ’вада за оттичане на вода’; ѝма сабъ̀йệ ’сайбия, собственик’ (Дом); кадъ̀йệ мн. ’вид цветя кадии’ (Чак, Зав); ураспъ̀йệ ’уруспия, развратна жена’ (ДК); четъ̀йệ ’покрив’ (Джер).
Наличие на „акане“ и пълногласие
По-широка е употребата на „акане“ в предударна позиция: агỳрт’ ’кисело мляко’, апѝнам ’опъвам’, балгỳр, банджỳци ’мъниста’, гашòглаф ’гологлав’, какòшка, но кукòшка, какỳчка ’връх на вретено’, матавѝлка, прадàват. Но се открива и в следударна позиция: лѝчна ’лично’, нѝкагаш, прѐла ’прежда’, цѐраве ’церове – вид дъб’. Особеността е характерна за източнородопските говори като цяло (Кабасанов 1963: 15–16). По-широка е употребата на „акане“ в следударна позиция, в сравнение с говорите от Среднородопието (Кабасанов 1984: 143). Засвидетелствано е и пълногласие, което също е характерно за говорите в Момчилградско и Крумовградско (Кабасанов 1963: 38): ганêздà, сакалѝда ’скилида’.
Преглас на гласна а в е
Прегласът не е последователно прокаран, като се открива прегласяване в е: ѐгне, едѐм, едѐме, ейцà, ецà, жѐби. В следударна позиция е налице преглас в ệ: кàжệм, кòжệ, лàжệ, сỳшê. Налице са и случаи без преглас или с успоредна употреба на варианти с и без преглас: йàбалка, йàре, жàба и жѐби, йàсла и йềсла; мл’ач и млеч ’билка млечка’; майѐ, майềта; чàкам и чềкам, шàпка и шềпка.
От фонетичните промени заслужава да се отбележи изпадане на съгласна х в началословие и средисловие: азъ̀р, айвàн; àлам, алкъ̀, амбàр’, àпе, алвà, òдêм, òра, ỳбаву, л’ап, ъ̀лцам; глỳу, мỳа, муанàт ’капризен’, òраи, òреи, прàан ’прахан’, саàн’ и др. Особеността е характерна за тракийските, в по-голяма степен за севернотракийските говори (Бояджиев 1991: 52), докато по-слабо е застъпена в родопските говори.
Изпадане на съгласна в в началословие и средисловие: òсак, òленица ’билка мащерка’, удàч, удѐнца, удѝнца, удъ̀та, ỳл’гệ ’торба за брашно’; удрѝам, клàаме, прàиме, което също е характерно за тракийските говори (Бояджиев 1991: 53–54) и в по-слаба степен е засвидетелствано в родопските говори.
Откриват се специфични особености и в морфологията. Налице са членувани форми с член -ту за мн.ч. на съществителните от м.р., което е характерно за тракийските говори (Бояджиев 1991: 68): айвàнету, брàтету, вòлувету, кумшѝету, минѝстърету, пу крàету ’по краищата’, пъ̀л’хувету, ръцѐту, стòлету ’столовете’, трàктурету, уфцѐту.
Специфично за местните родопски говори е членуването на личните имена от м.р.: Асàнът, Бѝсерът, Ивàнат, Ѝсỳфът, Йулềнът, Кизѝмът, Марѝнът, М’ум’ỳнệт, Радуслàвът, Стуйàнат, Усмàнат, Чакъ̀рът, Шекѝрат и др. Това важи и за ЛИ от ж.р.: Ивелѝната, Мѝнката, Фàтмата.
Характерни за говорите в Момчилградско са общите за родопските говори особености като тройно членуване и наличие на падежни форми при имената. Но за днешното състояние на говорите е видна тенденцията за преимуществена употреба на членни морфеми с общобългарски формант -т-. Спорадична е употребата на падежни форми.
Широка употреба имат префикси пир-, пер-, пур-, пар-, пър-, както и предлог пир, което е характерно и за други източнородопски говори (Кабасанов 1963: 11), но в по-малка степен: пирбѝрам са, пирвàдам, пирдỳмиш, пиркàзвам са ’показвам се’, пиркàрвам ’преживявам’, пирпрѝдам; пердѐмệ ’предем’, пердѝмству; упердêлѐну, упердêлѝме; пурдàам ’продавам’, пурвàдам; пъ̀рскам, пъ̀рстен’, парстѝву, пàрцкам; пир мѐне, пир нѐга, пир другàрене.
Налице е употреба на турцизъм йок вместо отрицателна частица не: йок òдих; Тỳка йок рàбутих (Дом); Йок вѝд’ваме канà прàвệт; Самѝ са йок садѝ (Жер); И уткрѝан ги, йòк ги пукрѝли; Йòк са крàтат; Йòк гу пуглѐнна ич (Джер); Йок вѝдех; Йòк ма фàна мѐне; Гашòглаву, йок вѝкат гулуглàф (Кир); Тѐ са йок рàдат тỳва; Аф напрѐшни гудѝни йок ѝмашен такàи (Зав); Тò и йà йок ткàйệм; Рàпчệна кàшệ, йок рàпкува ма (Друж); Йок ни помниш; Те йòк рàбутệт; Йок пузнàваш такѝва òра?; Ам тòй йок утѝде (ДК); Йок ê òдил (Чак).
Това са малка част от характерните особености на родопските говори в района на с. Кирково, Момчилградско. Наличието на такива общи, главно за източните родопски говори особености, някои от които специфични, предполага обособяването им в отделна говорна единица, наречена кирковски говор, по името на средищното село в района. Наложително е говорите на селата в Момчилградско да бъдат проучени цялостно, докато все още съществуват в автентичния си вид, за да се запълни едно бяло петно на диалектната карта на България.
СЪКРАЩЕНИЯ
ГК – Горно Къпиново
ДК – Долно Къпиново
Джер – Джерово
Дом – Домище
Дранг – Дрангово
Друж – Дружинци
Жер – Жерка
Зав – Завоя
Кир – Кирково
Лоз – Лозенградци
Прот – Протогерово
Чак – Чакаларово
Шумн – Шумнатица
Як – Яковица
БИБЛИОГРАФИЯ
БДА 1964: Български диалектен атлас, Т. 1. Югоизточна България. Част първа – карти. С.; Част втора – статии, коментари, показалци. София.
Бояджиев 1991: Бояджиев, Т. Българските говори в Западна (Беломорска) и Източна (Одринска) Тракия. София. Унив. изд. „Св. Климент Охридски“, 1991.
Бояджиев 2012: Бояджиев, Т. Диалектите на българския език. – В: Сб. Тодор Бояджиев. Книжовен език и диалекти. Избрани трудове. София. Унив. изд. „Св. Климент Охридски“, 2012.
Велчева 2001: Велчева, Б, Ъ. Скатън. Към историята на един старинен български говор. – В: Сб. Българският език през ХХ век. София. Акад. изд. „Проф. Марин Дринов“, 2001.
Жобов 2001: Жобов, Вл. Акустична характеристика на родопското широко ô. – В: Сб. Българският език през ХХ век. София. Акад. изд. „Проф. Марин Дринов“, 2001.
Кабасанов 1963: Кабасанов, Ст. Един старинен български говор. Тихомирският говор. София.
Кабасанов 1963а: Кабасанов, Ст. Някои особености в лексиката на с. Тихомир, Крумовградско. – Български език, № 1.
Кабасанов 1984: Кабасанов, Ст. За някои характерни старинни черти на тихомирския говор, Кърджалийско. – В: Сб. Помагало по българска диалектология. София, Наука и изкуство, 1984.
Керемидчиева 2008: Керемидчиева, Сл., Г. Пухалев, Ил. Генев-Пухалева. Казано на каменски. Етнолингвистично изследване на кв. Каменица – Велинград. София.
Кирил 1960: Патриарх Кирил. Българомохамедански селища в Южни Родопи. Топонимно, етнографско и историческо изследване. София.
Кочева 2014: Кочева, А. У нас има над 100 диалекта с над 3 милиона думи. – интервю във в. Телеграф, 29.12.2014.
Кънчов 1970: Кънчов, В. Избрани произведения. Т. 2, София.
Митринов 1991: Митринов, Г. Още данни за употреба на съчетание от гласни а, е + назална съгласна н в говори от Момчилградско. – Език и литература, № 1.
Митринов 1993: Митринов, Г. Непубликувани досега материали от архива на Стою Н. Шишков за говорите на някои села в Кавалско, Зиляховско, Правишко и Драмско. – Език и литература, кн. 5–6.
Митринов 2008: Митринов, Г. За южната граница на златоградския говор. – Българска реч, № 1.
Митринов 2011: Митринов, Г. Южнородопските български говори в Ксантийско и Гюмюрджинско. София, Фондация ВМРО, 2011.
Стойков 2008: Стойков, Ст. Ятовият преглас в български език. – В: Сб. Стойко Стойков. Избрани езиковедски трудове. София, Унив. изд. „Св. Климент Охридски“, 2008.
Стойчев 1965: Стойчев, Т. Родопски речник. – Българска диалектология. Проучвания и материали. кн. 2.
Стойчев 1970: Стойчев, Т. Родопски речник – първо допълнение. – Българска диалектология. Проучвания и материали. кн. 5.
Стойчев 1983: Стойчев, Т. Родопски речник – второ допълнение (под редакцията на М. Сл. Младенов). – Родопски сборник, кн. 5.
Тилков 1962: Тилков, Д. Гласна ы в говора на с. Тихомир, Кърджалийско. – Известия на Института за български език, кн. 8.
Тилков 1963: Тилков, Д. Остатъци от старобългарско местоимение иже в говора на с. Тихомир, Кърджалийско. – Славистичен сборник. София.
