3. Има ли прилагателно опачин в Житието на Йоан Златоуст?[1]
Според новия Речник на книжовния български език на народна основа от XVII век такова прилагателно има и то е неизменяемо прилагателно, употребено като съществително в значение ‘опак, своенравен, неразбран човек’ (РКБЕ 2013: 606). Единственият пример е следният и той присъства в Тихонравовия дамаскин в новобългарски текст от тип тогази:
И҅ прово́ди писа́нїе і҅ѡа́ннь до епифа́нїе, рⷱ҇е. и҅лѝ и҅ ты̏ дойдѐ на и҅спъ́ждането моѐ, и҅ епифа́нїе м ѿпи́са и рⷱ҇е. стрⷭ҇тотрь́пⸯче, трьпѝ о҅пачи́ните да надѣлѣешь. И҅ и҅спъ́диха наси́ла і҅ѡа́нна (Демина 1968–1985, 2: 147)[2].
Веднага възниква въпросът как може едно прилагателно едновременно да бъде и неизменяемо, и да има членувана форма за множествено число. Както е известно, неизменяеми са някои български прилагателни от чужд произход, които не се менят по род и число, вж. екстра книга, екстра вино, екстра книги (Пашов 2002: 80–81). Нещо повече, ако се съди по тълкуването на значението, авторите на речника съзират връзка между прилагателното опачин и опак, което е още един аргумент против предполагаемата неизменяемост на прилагателното, понеже ако прилагателното е образувано от опак, то трябва да се вписва в словообразувателната система на българския език и няма причина да бъде неизменяемо. Да речем, че характеристиката неизм. е попаднала в речниковата статия по грешка и авторите са имали предвид опачин < опачѐн, опачѐна, опачѐно, опачѐни, причастието на опача̀ ‘кривя нещо, та да се види, да се чини не тъй както е, а другояче’ (Геров 1895–1904, 3: 367–368). Това обаче е възможно, само ако предположим друго ударение: опàча и съответно опа̀чен, опа̀чена, опа̀чено, опа̀чени, за каквото нямаме данни, че е съществувало. В такъв случай трябва да приемем също така, че в Тихонравовия дамаскин ударението е сложено погрешно и освен това е отбелязана редукция на неударена гласна, а пък Дьомина изрично отбелязва, че редукцията на неударените гласни не е част от правописната му система (Демина 1968–1985, 3: 43, 236–237, 263). Прилагателното о̀пачен, о̀пачна, о̀пачно, о̀пачни ‘опак, опърничав’, което се привежда в речника на Найден Геров, по форма също не ни подхожда.
Но нека да вникнем в смисъла на текста. Авторът ни съобщава тук за кореспонденцията между Йоан Златоуст и неговия влиятелен съвременник Епифаний Кипърски. Йоан Златоуст пита Епифаний на чия страна е той в конфликта му със светските власти и особено с византийската императрица Евдоксия, а Епифаний в отговор го окуражава да продължи борбата си с думите: „страстотръпче, търпи опачините да надделееш“.
На какво съответства това в архаичния текст, който дамаскинарят приписва на Теодор Трихийски и преразказва на говорим новобългарски език, и в неговия гръцки оригинал? Напразно ще търсим житие на Йоан Златоуст от Теодор Трихийски. Текстът на новобългарското житие обаче съответства на Житието на Йоан Златоуст от Теодор Тримитунтски (Smith and Wace 1887: 952), наричан в църковнославянските преписи на житието Теодор Тримидски (Иванова 2008: 299; VSD под Vita Iohannis Chrysostomi). Фразата, която ни интересува тук, гласи съответно стрⷭтотрь́пⸯе хвⷭ биѥм ѡ҆долѣваи (HM.SMS 441: 119б)[3] „мъчениче Христов, [макар и] бит, побеждавай“ и Ἀθλητὰ τοῦ Χριστοῦ Ἰωάννη, δέρου καὶ νίκα (PG 47: LXXVII) буквално „радетелю Христов Йоане, бит бъди и побеждавай“, или „нищо, че те бият, ти пак побеждавай“.
Заслужава да се отбележи, че през същия XVII век, когато нашите дамаскинари от книжовното средище тогази решават да включат това житие на Йоан Златоуст в новобългарските дамаскини, фразата на Епифаний Кипърски „бием одолевай“ се превръща в лозунг на староверите в Русия в борбата им с реформите на патриарх Никон. Иван Неронов (1591–1670), наставникът на знаменития протопоп Авакум (1620–1681), се смята за създател на този лозунг (Шулежкова 2013: 16–31). Както виждаме, Неронов всъщност цитира и прилага към религиозните борби на своето време добре известната му формулировка на Епифаний Кипърски, която освен в житието на Йоан Златоуст се споменава и в житието на самия Епифаний (PG 41: 105). По такъв начин установяваме за пореден път, че нашите дамаскинари са в тон с вкусовете, културните интереси и настроенията, царящи по това време и другаде в православния свят; те четат и познават същата литература, която четат и техните православни съвременници.
И тъй, новобългарската повелителна глаголна фраза търпи опачините съответства на църковнославянската причастна страдателна форма биѥм на глагола бити и на гръцката страдателна повелителна форма δέρου на глагола δέρω ‘дера; бия, пердаша’ и трябва да означава ‘търпи, понасяй бой’, където бой е било разбрано разширено като обозначение на всякакви изпитания, злини, несгоди, неприятности, бедствия, злополучия и напасти.
Интересен е риторичният ефект, който отличава новобългарския от изходните църковнославянски и гръцки варианти на текста: новобългарската повелителна фраза търпи опачините повтаря и осъвременява вътрешната форма на старинното обръщение страстотръпче, пояснява го за носителите на българския език от XVII век, усилва го. Така в изречението, в което е употребена, формата опачини се съотнася със страсти, страдания: страстотръпче, търпи опачините, т.е. ‘търпи опачините ти, който търпиш страдания’.
С други думи, опачините е членувана форма за множествено число на абстрактното съществително опачѝна, образувано от опак с наставка -ина (Младенов и Попвасилев 1939: 105; БЕР 1971–2010, 4: 893–894; Stakić 1988: 139), и обозначава отделни конкретни прояви на качеството, изразено от абстрактното съществително: опак > опачина > опачини, както зъл > злина > злини, добър > добрина > добрини и т.н.)[4]. Това тълкуване е коренно различно от предложеното в РКБЕ 2013 ‘търпи опаките, своенравни, неразбрани хора, проявявай толерантност към тях’. Фразата всъщност призовава към стоицизъм, а не към толерантност.
Съществителното опачина, което се среща с ударение върху всяка една от неговите срички, е включено в следните речници: Дювернуа 1885–1889, 2: 1491; Геров 1895–1904, 3: 367; РРОДД 1974: 315; БЕР 1971–2010, 4: 894; РБЕ 2002: 595. За съвременните носители на книжовния български език то е остаряло. То обаче е засвидетелствано в по-старата книжнина и като обозначение на признак, характеризиран като самостоятелно съществуващ, без оглед на връзката му с негов носител (nomen essendi, вж. Радева 2007: 136), и като обозначение на носител на признак, в нашия случай, от понятийния клас лице или предмет (nomen attributivum, вж. Радева 2007: 122):
(1) о̀ пачина и опачѝна ‘опако; обратна страна’ (Геров; БЕР; РБЕ); вж. Затова дума Платон философ, како е человек между другите животни като едно древо на опачина насаждено, що му са клоните надолу, а коряно му нагоре (Софроний Врачански, Философския мудрости);
(2) опачѝна и опачина̀ ‘качество, свойство на опак’ (Геров); вж. У нас реките слизат от планината и течат надолу. А тук сякаш наопаки. Очудвам се на тая опачина... (Тодор Г. Влайков, Първото ми идване в София) > опачѝна ‘лошотия, неприятност’ (РБЕ);
(3) опачѝна ‘противоположната част на кърмата в лодка’ (Геров; БЕР; западнобългарско – вж. Маринов 1896: 258);
(4) о̀ пачина ‘отрицателна черта, недостатък на характера’ (Дювернуа: ‘превратность, злость, порок’); вж. Да облагородяваме на народа ни суровото сърце, което е като буренясала нива, по която растат тръне и драки, именно злини и всякакви опачини като неумереност, саможивство, нечовечност, инат, отмъщение, злоба, завист, ненавист, суровост, мързеливост, жестокост, лакомство и др. т. (Христо Г. Данов, Летоструй 1871, с. 173); Бояджийски, третий ни другар, който беше задължен да намира и ми внася пари, не само че не ми внесе ни пара, но не щя поне нито едно писмо да ми пише, за да зная що да правя. При тая негова опачина и дълго чакане за пари най-сетне аз казах на печатаря да ми прати всички книги под наложен платеж в Свищов, дето да му ги заплатя и да си ги прибера: тъй и направихме (Христо Г. Данов, Нещо из моето житие-битие) > опачѝна и опачина̀ ‘опак нрав, своенравие, опърничавост’ (Геров; БЕР; РБЕ); вж. Ние сме се уверили, че „на тоз свят няма управа“ и което е криво „не се оправя че да го оправиш“. „Светът е опак“, т.е. хората са опаки, а „опачина край няма“ та затова и ние до сега „зло сърце“ не сме си стрували, да се противим на хорските думи и да идем да се оправяме, та няма и защо (Петко Р. Славейков. Предговор на Епизода); Сухото изложение на полезното не убеждава простийт и той ся не води с идеи, които ги няма в главата му, и то не от зло сърце или от опачина, но от инстинктът на самосохранението си, който го прави да е недоверчив към това, което добре не разбира (Петко Р. Славейков, писмо от 1865 г. – Д. В. 1959: 177);
(5) опачѝна ‘опак човек’ (БЕР), вж. Бей, кой се надяваше да бъде дотолкова дявол тоя пусти калугер, кой мислеше, че той е дотолкова опачина в душата си (Захари Стоянов, Превратът през 1881 г.); От такивато безумни и прекалени хвалби, Пенчю захвана да са има за нещо, захвана да са хвърга на горъ, стана горделив, още и опачина. Лека-полека, захвана той да са поопира на майка си, и да я не слуша... (Илия Блъсков, Пиян баща, убиец на децата си);
(6) опачина ‘вампир’ (Доспатско – Троева-Григорова 2003: 36; Девинско – ДА), опачѝна ‘демон, произлязъл от мъртвец’ (Змеица, Девинско – ДА), упа̣ч’ина̣ ‘измислени същества, с които обикновено плашат малките деца’ (Буйново, Смолянско – ДА).
Светлина върху това, как се е стигнало до странната формулировка в РКБЕ 2013, хвърля употребата в приложение на опачина, която се свързва със значенията (2) ‘качество, свойство на опак’ и (5) ‘опак човек’ и особено тълкуването на тази употреба в РРОДД 1974: „опачѝна прил. неизм. рядко. Своенравен“. Така употребяват думата Пенчо Славейков[5], Цани Гинчев и Илия Блъсков:
насреща му безцеремонний Влах, / не смогнал да надвий на дрямка опачина, / тъй кралимарковски широко се прозина, / че малко остана да го налапа той (Пенчо П. Славейков, Кървава песен), Тя разгъделичка и старите, таз пролет опачина (Пенчо П. Славейков, Да, пролет иде), Такова будало, лъжи го, да те зяпа в устата, ама ний, нали сме христиени хора, искаме право да говорим... Е, че говори право на опачина чиляк... Той и правото го счита за криво – зер душата му крива, че от право разбира ли? (Цани Гинчев, Женитба); Българин някой си, доста богат, от друга страна доста своенравен и опачина човек, възпротивя се да даде определеното му от еснафът даждие или помощ за църковно-училищната каса (Илия Блъсков, Материал по историята на нашето Възраждание).
Интересуващата ни тук употреба от XVII век представлява специализация на значение (2) ‘качество, свойство на опак’, приведена с тълкуване ‘лошотия, неприятност’ и с илюстрации от поп Минчо Кънчев и Христо Бръзицов в РБЕ. Така е употребена думата в заглавието и в текста на знаменитата статия „Турска опачина“, публикувана във вестник Нова България (бр. 1 от 5 май 1876 г.), чийто автор е Никола Живков (Митев 1962: 274), а също така в езика на други възрожденски автори и в павликянски стихове:
Наi-сетне Господ речи: / До дѐ ще да се влечи / Такава лошина? / Защо да се претарпе / Опачина такава / Бис почес и бис слава / Кристианство да седи? (Милетич 1903: 263 – запис, намерен в с. Калъчли, Силиврийско в Източна Тракия); Затова казанлъчани твърде добре струват да го [т.е. бащата] държат в училището си. Но колкото за синът, ние не ще поръчителствуваме. Млад, неопитен, г. Д. Душан, хванат по една извънредна опачина за главен учител, ще развали доста голямото добро, което г. Д. Ф. Велов принесе в моралната част на младити (в. България, 2, № 54 от 30 март 1860 г. – Аретов 1988: 18).
Според родните места на авторите, за които знаем, че използват думата, е възможна приблизителната локализация в балканските говори на думата опачина във взаимосвързаните ѝ значения ‘опако; обратна страна’ – ‘качество, свойство на опак’ / ‘несгода, неприятност’ – ‘отрицателна черта, недостатък на характера’ / ‘опак нрав, своенравие, опърничавост’ – ‘опак човек’: Велико Търново (Никола Живков, Петко Славейков), Арабаджиево, Старозагорско (поп Минчо Кънчев), Клисура (Илия Блъсков, Христо Г. Данов), Лясковец (Цани Гинчев), Трявна (Пенчо Славейков), Медвен, Сливенско (Захари Стоянов), Пирдоп (Тодор Г. Влайков), Котел (Софроний Врачански) и Цариград (Христо Бръзицов). Настрана остават западнобългарските и родопските употреби в значение ‘противоположната част на кърмата в лодка’ и ‘вампир’.
4. Тълкуване на формата тои́т в Житието на Мария Египетска
В класическата си статия за системите на показателните местоимения в новобългарските дамаскини, Боряна Велчева анализира местоимения, образувани с частици –я, –зи и –ва, срв. например то-я, то-зи, то-ва и т. н. (Велчева 1964). Тя не дава примери на показателни местоимения, разширени с частица –то. Известно е, че тази частица широко се използва за образуване на относителни местоимения и наречия от въпросителни местоимения и наречия, например кой > кой-то (вж. Mladenova 2007: 241–243), където се привежда по-нататъшна библиография). Затова тълкуването на формата тои-ту като показателно местоимение „за посочване на лице, което се определя, характеризира по някакъв начин; тоизи, този“ (РКБЕ 2013: 1016) предизвиква жив интерес. Очевидно авторите на речника предполагат, че тоиту произлиза от тои-то. Примерът в Тихонравовия дамаскин е само един и той идва от самото начало на Житие на Мария Египетска:
Таи́на рѣ́чь и҅лѝ нѣ́кои зго́ворь ца́рⸯскыи. та ѐ добрѣ̀ да потаи́шь. а҅ бж҃їа ра́бота да прока́жешь та ѐ сла́вно и҅ добрѣ̀ е. защо̀ така̀ ре́че а҅гг҃ль тои́т, що̀ бѣ́ше бы́ль слѣ́пь съсⸯ очите си та бѣ́ше прогле́даль (Демина 1968–1985, 2: 189)
Единственият познат ми структурен паралел на предполагаемото показателно местоимение тоиту < тои-то идва от Ловешкия дамаскин, където в дамаскиновото Слово за второ пришествие са засвидетелствани четири употреби на тогато (Младенова и Велчева 2013: 214), всичките на една и съща страница, написана от неопитна ръка. Формата обаче съответства на когато в други преписи на това слово и явно се дължи на преписваческа грешка.
На Тихонравовата форма тои́т в известните ми новобългарски преписи съответства също тои́т в НБКМ 1073: 227а и варианти тоⷡи́т в ЦСВП Suppl. 6: 195б и то́в в Котленския дамаскин, 88а[6]. В преписите на архаичния вариант на житието намираме форми тови́тꙋ (BAR154)[7], рⷱе агг҃ль товїтꙋ (ЦИАИ 75 – Демина 1968–1985, 1: 169), рѣ́е агг҃ль къ о́митꙋ (Бобошевски дамаскин, 119а), които имат смисъл като дателни форми във фразите, в които са употребени. Следователно и съответните новобългарски форми следва да се третират като дателни. Това предположение се потвърждава и от гръцкия текст, който гласи:
Μυστήριον βασιλέως κρύπτειν καλὸν, τὰ δὲ ἔργα τοῦ Θεοῦ ἀνακηρύπτειν ἔνδοξον· οὕτω γὰρ εἶπεν ὁ ἄγγελος τῷ Τωβὶτ, μετὰ τὴν παράδοξον τὴν ἐκ τυφλώσεως τῶν ὀμμάτων ἀνάβλεψιν (PG 87: 3697)
И тъй, житието на Мария Египетска започва с цитат от библейската Книга на Товит, който според българския синодален превод звучи така:
Царева тайна да пазиш е добро, а Божиите дела да разгласяш е похвално (Тов. 12:7).
Авторът на житието на Мария Египетска контекстуализира цитата с думите „защото така рече ангелът [т.е. архангел Рафаил] на Товит, който по чудо прогледал след като бил ослепял“.
В светлината на тези данни става ясно, че речниковата статия в РКБЕ 2013 посветена на тои́т следва да се преработи така:
тоит ЛИ (1) Товит. така̀ ре́че а҅гг҃ль тои́т, що̀ бѣ́ше бы́ль слѣ́пь съсⸯ очите си та бѣ́ше прогле́даль 17.163б
Тук трябва да се обърне внимание на изпадането на в в интервокална позиция, фонетично явление, което може да е било характерно за диалекта, отразен в текстовете от тип тогази, или поне за диалекта на някои от книжовниците, отговорни за ранни преписи на тези текстове.
СЪКРАЩЕНИЯ
БАН – Българска академия на науките.
ДА – Диалектен архив в Института за български език на БАН.
НБКМ – Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, София.
БИБЛИОГРАФИЯ
Аретов 1988: Аретов, Николай, Димитър и Рахил Душанови. Народна просвета. София.
БЕР 1971–2010: Георгиев, Владимир и др. Български етимологичен речник. 1–7. Издателство на БАН, 1971–2010. София.
Бобошевски дамаскин: Дамаскин от края на XVIII в., Църковно-исторически и архивен институт, 1570 (Кожухаров 1965). София.
Богдановић и Медаковић 1978: Богдановић, Димитриjе и Деjан Медаковић. Каталог ћирилских рукописа манастира Хиландара. Старе штампане књиге манастира Хиландара. Српска академиjа наука и уметности; Народна библиотека СР Србиjе. Београд.
Велчева 1964: Велчева, Боряна. Показателни местоимения и наречия в новобългарските паметници от XVII и XVIII в. // Известия на Института за български език 1964, 10, 159–233.
Велчева 1996: Велчева, Боряна. Ранният славянски превод на Житието на Мария Египетска. // Palaeobulgarica 1996, 20/3, 30–54.
Геров 1895–1904: Геров, Найден. Речник на българский език. 1–5. Съгласие, 1895–1904. Пловдив.
Д. В. 1959: Д. В. Две писма на Петко Славейков за Габровското училище. // Известия на Архивния институт 1959, 2, 169–181.
Демина 1968–1985: Демина, Евгения И. Тихонравовский дамаскин. Болгарский памятник XVII в. Исследование и текст. 1–3.: Издателство на БАН, 1968–1985. София.
Джурова и Велинова 2001: Джурова, Аксиния и Вася Велинова. Нов етрополски дамаскин в сбирката на Центъра за славяно-византийски проучвания „Проф. Иван Дуйчев“. В: В памет на Петър Динеков: Традиция, приемственост, новаторство. Под редакцията на Константин Косев и др. София: Кирило-Методиевски научен център, 178–184.
Дряновски А дамаскин: Дамаскин от XVII в., БАН 89 (Кодов 1969: 224–227).
Дряновски Б дамаскин: Дамаскин от XVII в., НБКМ 711 (Цонев 1923: 355–358).
Дювернуа 1885–1889: Дювернуа, А. Л. Словарь болгарскаго языка по памятникам народной словесности и произведениям новейшей печати. 1–2. Университетская типография, Москва.
Иванов 1921: Иванов, П. Котленски дамаскин, преписан от Стойко иерей на 1765 г. (Принос към изучаването на нашите дамаскини). Български дамаскини в библиотеката на Академия на науките в Петроград. // Известия на Семинара по славянска филология 1921, 4, 49–85.
Иванова 1967: Иванова, Ана. Троянски дамаскин. Български паметник от ХVІІ в. Издателство на БАН, 1967. София.
Иванова 2008: Иванова, Климентина. Bibliotheca Hagiographica Balcano-Slavica. Академично издателство „Проф. Марин Дринов“. София.
Иванова-Мирчева 1957: Иванова-Мирчева, Дора. Народно-разговорна лексика в творчеството на Пенчо Славейков. // Известия на Института за български език 1957,
5, 133–206.
Кодов 1969: Кодов, Христо. Опис на славянските ръкописи на Българската академия на науките. Издателство на БАН, 1969. София.
Кожухаров 1965: Кожухаров, Стефан. Две ръкописни книги. // Известия на Института за литература 1965, 16, 147–162.
Котленски дамаскин: Дамаскин от 1765 г. на Софроний Врачански, Библиотека на Академията на науките, Сбирка на П. А. Сирку, 13.5.18 (Иванов 1921). Санкт-Петербург.
Маринов 1896: Маринов, Д. Из Западна България [Материал за български речник]. // Сборник за народни умотворения, наука и книжнина 1986, 13.3, 249–271.
Милетич 1903: Милетич, Любомир. Нашите павликяни. // Сборник за народни умотворения, наука и книжнина 1903, 19, 1–369.
Митев 1962: Митев, Й. За автора на възванието „На бой!“. // Известия на Института за история 1962, 10, 262–278.
Младенов и Попвасилев 1939: Младенов, Стефан и Стефан Попвасилев. Граматика на българския език. Казанлъшка долина, 1939. София.
Младенова и Велчева 2013: Младенова, Олга и Боряна Велчева. Ловешки дамаскин: новобългарски паметник от XVII век. Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, 2013. София.
НБКМ 1066: Сборник от слова от втората половина на XVIII в. (Стоянов и Кодов 1964: 363–367).
НБКМ 1073: Дамаскин от края на XVIII в. (Стоянов и Кодов 1964: 380–384).
Пашов 2002: Пашов, Петър. Българска граматика. Хермес, 2002. София.
Перчеклийски 2008: Перчеклийски, Лъчезар. Словообразувателни категории и типове при съществителните имена в Троянския дамаскин от ХVІІ в. Благоевград: ЮЗУ „Неофит Рилски“, 2008.
Протопопински дамаскин: Дамаскин от XVII в., НБКМ 708 (Цонев 1923: 339–347).
Радева 2007: Радева, Василка. В света на думите. Структура и значение на производните думи. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2007. София.
РБЕ 2002: Речник на българския език. Т. 11. О. Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, София.
РКБЕ 2013: Дьомина, Е. И. и др. Речник на книжовния български език на народна основа от XVII век (върху текст на Тихонравовия дамаскин). Издателство „Валентин Траянов“, 2013. София.
РРОДД 1974: Илчев, Стефан. Речник на редки, остарели и диалектни думи в литературата ни от ХІХ и ХХ век. Издателство на БАН, София.
Стоянов и Кодов 1964: Стоянов, Маньо и Христо Кодов. Опис на славянските ръкописи в Софийската народна библиотека. София: Наука и изкуство, 1964.
Тревненски дамаскин: Дамаскин от XVII в., писан от даскал Стоян от Трявна, НБКМ 710 (Цонев 1923: 350–355).
Троева-Григорова 2003: Троева-Григорова, Евгения. Демоните на Родопите. София: Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия, 2003.
Троянски дамаскин: Дамаскин от XVII в., БАН 88 (Иванова 1967).
Цонев 1923: Цонев, Беньо. Опис на славянските ръкописи в Софийската Народна Библиотека. Държавна печатница, София.
ЦСВП Suppl. 6: Дамаскин от втората половина на XVII в., Център за славяно-византийски проучвания „Проф. Иван Дуйчев“, (Джурова и Велинова 2001). София.
Шулежкова 2013: Шулежкова, С. Г. От земли обетованной к небесам обетованным. Очерки о судьбах библейских крылатых выражений. Флинта; Наука, Москва.
BAR 154: Славянски ръкопис от XV в. от манастира Нямц, Библиотека на Румънската академия (Panaitescu 1959: 216–217).
HM.SMS 441: Панегиричен сборник за ноември на монаха Аверкие от Карея, 1642 г., Хилендарска научно-изследователска библиотека (Богдановић и Медаковић 1978: 169).
Mladenova 2007: Mladenova, Olga M. Definiteness in Bulgarian: Modelling the Processes of Language Change. New York, Berlin: Mouton de Gruyter, 2007.
Panaitescu 1959: Panaitescu, P. P. Manuscrisele slave din Biblioteca Academiei R.P.R. București: Editura Academiei Republicii Populare Romîne, 1959.
PG: Migne, J.-P. Patrologiae cursus completus. Series Graeca. 1–166. Paris: Apud Garnier Fratres et J.-P. Migne Successores, 1850–1887.
Sławski 1974: Słownik prasłowiański. Ed. Fr. Sławski. T. 1. Wrocław, Warszawa, Kraków, Gdańsk: Zakład Słowianoznawstwa PAN: 1974.
Smith and Wace 1887: Smith, William and Henry Wace. (1887), A Dictionary of Christian Biography, Literature, Sects and Doctrines. Vol. 4: Naamanes-Zuntfredus. London: Little, Brown, and Company, 1887.
Stakić 1988: Stakić, M. Derivaciona fonetika imenica i prideva u ǰužnoslovenskim ǰezicima.
Beograd: Filološki fakultet Beogradskog univerziteta.
VSD: Versiones Slavicae Database – сайт http://www.versiones-slavicae.com/ (посетен на 12 април 2014 г.).
