Тьзнца

Новото издание на Учителното сказание на Константин Преславски, излязло наскоро под редакцията на Мария Тихова, представя пред нас възможност за цялостен нов прочит на известния още от XIX век старобългарски текст. В редица случаи то допълва и обогатява нашата представа за стария български книжовен език, като ни открива нови езикови особености или ни предоставя данни за вече известни лингвистични феномени. Една от най-интересните области за проучване ни предлага лексикалният състав на паметника. Редом с вече известни старинни народни думи, навлезли в книжовния старобългарски език откриваме редки и дори уникални думи и съчетания, които безспорно ще бъдат тепърва предмет на задълбочени изследвания. Тук ще се спра само на една дума от заслужаващия отделно, задълбочено проучване, паметник. В словото за третата неделя, приписвано на Йоан Златоуст, следва пасаж, който гласи: Семѹ ѹбо врѣ̄мен сѹщѹ магдалын мр꙯̄̄ꙗ.  тьꙁца пр̄їдесте на гробъ. (13а19-b2). Текстът отпраща към началото на последната, 28 глава, от Евангелието на св. Матей, както и към началото на 16 глава на Евангелието от св. Марко. Така и смисълът на срещаната тук дума тьꙁца е 'носеща същото име, съименница'. За да се потвърди обаче значението ѝ, се опитахме да открием по-точен гръцки паралел на текста. В изданието се указва следното за пасажа 13а19-c1: „Този текст (катена върху Мк. 16:1) е само смислово сходен със Син. 262 13а19-c1. Засега не е открита точна гръцка успоредица.“ (Тихова 2012: 35). Всъщност точен паралел между гръцки и славянски текст съществува и той е издаден в книгата на Дж. Крамер (Cramer 1844), която и Тихова използва, но гръцкият текст е не към катената за тази част от Евангелието на св. Марко, а към последната глава от св. Матей. Случаят се усложнява още повече от факта, че въпросният паралелен текст не е основен, а представлява схолия към основната част, атрибутирана, според Крамер, към творчеството на Севир, патриарх на Антиохия от 512 до 535 г. и отявлен противник на Халкедонския събор. Схолията на Севир обхваща в ръкописа от л. 12а1 до началото на 13c1.

Ето гръцкия текст, както е предаден в неговото издание от XIX век (Cramer 1844: 243–244):

Τὸ δὲ ὀψὲ σαββάτων, οὐ τὴν ἑσπέραν τὴν μετὰ τὴν ἐν σαββάτῳ δύσιν τοῦ ἡλίου δηλοῖ· οὐ γὰρ ἑνικῶς εἶπεν ὀψὲ σαββάτου, ἀλλὰ πληθυντικῶς ὀψὲ σαββάτων· σάββατον δὲ, τὴν πᾶσαν ἑβδομάδα καλεῖν Ἑβραίοις ἔθος. αὐτίκα γοῦν οἱ Εὐαγγελισταὶ, τῇ μίᾳ τῶν σαββάτων φησί· δέον τῇ πρώτῃ ἡμέρᾳ τῆς ἑβδομάδος εἰπεῖν· οὕτω δὲ καὶ ἐν τῇ σθνηθείᾳ κεχρήμεθα, δευτέραν σαββάτων καὶ τρίτην σαββάτων προσαγορεύοντες τὴν δευτέραν καὶ τρίτξν τῆς ἑβδομάδος ἡμέραν· οὐκ εἶπεν οὖν ὀψὲ σαββάτου, ἢ ἑσπέρας σαββάτου, ἵνα τὴν ἑσπέραν τῆς ἡμέρας ἐκείνης δηλώσει, ἀλλ' ὀψὲ σαββάτων· ἵνα τὸ βράδιον τῆς ἑβδομάδος καὶ πολὺ διεστηκὸς ἐφάνη· καὶ γάρ που καὶ ἡμῖν σύνηθες λέγειν, ὀψὲ τοῦ καιροῦ παραγέγονεν, ὀψὲ τῆς ὥρας, ὀψὲ τῆς χρείας· οὐχὶ τὴν ἑσπέραν καὶ τὸν μετὰ ἡλίου δυσμὰς χρόνον δηλοῦσιν, ἀλλὰ τὸ βράδιον καὶ κατόπιν τῆς ὥρας καὶ τῆς χρείας ἢ τοῦ καιροῦ γενέσθαι τοῦτον τὸν τρόπον μηνύουσιν, οὕτω καὶ τὸ ὀψὲ σαββάτων το βράδιον καὶ πόρρω τῆς περαιωθείσης ἑβδομάδος δηλοῖ· πληροῦται δὲ ἑβδομὰς ἑκάστη ταῖς μετὰ τὸ σάββατον ἡλίου δυσμαῖς· ἀμέλει καὶ τοῦ πολὺ διεστηκότος καιροῦ πρὸς τὸ τέλος τῆς πληρωθείσης ἑβδομάδος ὁ Ματθαῖος δηλῶν, καὶ ὥσπερ ἑρμηνεύων ἑαυτὸν ἐπήγαγε τῇ ἐπιφωσκούσῃ εἰς μίαν σαββάτων· παρωχήκει, φησὶν, ἡ νὺξ τοσοῦτον, ὡς εἶναι καιρὸν τῆς τῶν ἀλεκτρυόνςν βοῆς, ἥτις τὸ φῶς τῆς μελλούσης ἡμέρας προανακρούεται· ταύτη τοι καὶ τῷ καιρῷ τούτῳ, καὶ οὕτως μετὰ τὸ σάββατον ἑσπέρᾳ καταλύοντες τὰς νηστείας, τῆς εὐφροσύνης ἀρχόμεθα· τῆς κατὰ πάντων συνηθείας κρατησάσης, συνηγορούσης τῷ πράγματι.

Τοῦ καιροῦ τοίνυν ὄντος τούτου, ἡ Μαγδαλινὴ Μαρία καί ἡ ὁμώνυμος, ἐπὶ τὸν τάφον ἦλθον, καὶ τὸν Ἄγγελον τὸν ἐξ οὐρανοῦ καταβεβηκότα, τὸν προειρημένον ἐθεάσαντο τρόπον, ἀποκυλίσαντα τὸν λίθον καὶ ἐπ' αὐτὸν καθήμενον, ὑφ' οὗ καὶ προκληθεῖσαι τὸν τόπον εἶδον ὅπου ἔκειτο ὁ Κύριος, καὶ προσταχτεῖσαι δραμεῖν καὶ ἀπαγγεῖλαι τοῖς μαθηταῖς, ἐξελθοῦσαι ταχὺ τοῦ μνήματος ἔδραμον.

За подобен пасаж, който е със значение „Мария Магдалина и нейната съименница“ можем да добавим още една гръцка успоредица от схолия към същата катена към 28 глава на св. Матей, този път от Евсевий Кесарийски:

Πῶς παρὰ τῷ Ματθαίῳ ἡ Μαγδαληνὴ Μαρία μετὰ τὴς ὁμωνύμου ἑωρακέναι ἐκτὸς τοῦ μνήματος ἐπικαθήμενον τῷ λίθῳ ἕνα μόνον Ἄγγελον εἴρηται ... (Cramer 1844: 253).

И така няма никакво съмнение в изтъкнатото значение на думата както според общия смисъл на текста, така и според приведените гръцки паралели. Думата в тази си форма е известна засега само от този текст. Че тя е била рядка ни убеждава историята на текста на Учителното сказание. По-ранният препис от сбирката на Гилфердинг (32 от 1286 г.) е единен с издадения основен текст Синод. 262 от XI–XII в., докато във Виенския препис (Cod. Slav. 12 от XIV век) на нейно място стои тьгнць, а в Хилендарския (№ 285 от 1344 г. ) – тьгꙑжде. И двете форми трябва да ги схващаме като грешки или като неумел опит да се въведат нови думи на мястото на рядката тьꙁца.

Формата за мъжки род е по-известна в средновековните текстове. Тя звучи тьꙁъ и е позната от старинните паметници, като например в Увар. препис на Хрониката на Георги Амартол, в превода на Слова против Арианите на Атанасий Александрийски, в преписа на 13 Слова на Григорий Богослов от XI век, в Путятината минея (XI век), както и в староруски летописи. Също така в староруски преписи от старобългарски съчинения се среща наречието тьꙁьно 'равно, еднакво' (Празн. миней от XII век) и прилагателното тьꙁьнъ 'едноименен, получил еднакво име с някого' (Празн. миней от XII век, Миней от 1096 г., Стихирар от 12 век, вж. (Срезневский 1912). Съществителното тьꙁьство 'сходство, еднаквост' се среща в Тълкуванията на Теодорит Кирски към Книгата на пророк Иезекиил (13:2), например в ръкопис F.I.461 от Руската национална библиотека в Санкт Петербург от XIV в. (Тасева, Йовчева и Илиева 2003: 182–183) или в късния препис на Упир Лихий в текста на пророк Иезекил (Срезневский 1912). Прави впечатление, че примерите за образуването на сложни думи с първа съставка тьꙁ- до голяма степен се покрива със споменатите паметници: тьꙁоꙁвѣрьнкъ 'носещ едно име със звяра, подобен на звяра' (Увар. препис на Хрониката на Георги Амартол), тьꙁоменьнкъ (Мин. 1097, Увар. препис на Хрониката на Георги Амартол), тьꙁоменьнца (Пут. минея), тьꙁоменьно (Увар. препис на Хрониката на Георги Амартол), тьꙁоменьнъ (13 слова на Григорий Богослов), и дори тьꙁоложьнъ за ψευδώνυμος тьꙁоложнꙃ флософ, тьꙁомотъꙃльнъ 'еднакъв по мръсотия, безчестие (и двете в Увар. препис на Хрониката на Георги Амартол, Срезневский 1912). Към тези примери могат да се добавят още много от староруските летописни текстове или от текстове, чиито оригинали са възникнали в ранния период на старобългарския език. От всички случаи на образуване на сложни думи най-често се среща тьꙁоментъ: в Миней от 1097 г., в стихира за св. Никита, в летописи (Лавр. л.), в сборника Пчела и в юридически сборници, наред със съществителното тьꙁоментьство 'еднакво прозвище, название'. В наскоро издадения текст на Типографския устав от XI–XII век (Успенский 2006) например се откриват случаи, като тьꙁоментъ, тьꙁоментьнъ, както и по-рядкото прилагателно тьꙁьнъ.

В повечето случаи думите тьꙁь, тьꙁца, тьꙁоментъ предават значенията на две гръцки думи ὁμώνυμος и ἑπώνυμος. Интересно допълнение към значенията на корена на славянските образувания ни предлагат гръцките съответствия в славянския текст на Диалозите на Псевдо-Кесарий. В този труден за разбиране средновековен паметник, издаден образцово наскоро от Явор Милтенов на думата тьзъ съответства ἑπώνυμος 'наречен, наричащ се', но тьꙁоментъ съответства на φερώνυμος 'именуващ се, едноименен' (Милтенов 2006: 560). Изключително интересен синоним на тьꙁоментъ в славянския текст на Диалозите на Псевдо-Кесарий е думата тѧклоименитъ 'именуващ се, едноимененен' за гр. φερώνυμος. Към списъка от паметници, предоставен от Милтенов, в които се среща тази дума, можем да добавим и Житието на Сергий Радонежски от Епифаний. Прави впечатление, че в една част от текстовете думи със съставка тьз- се срещат редом с тези с начало тѧкл-, например в Пут. миней от XI век, в Миней от 1096 г., в Празничен миней от XII век (Срезневский 1912).

Етимологически в думата тьзица бихме могли да отделим начален формант ть- характерен за местоименните форми и -ꙁ-. Малкият ер след т- е, по-всяка вероятност, първоначален, за което говорят паралелите с източнославянските езици и диалекти, а също така възможните паралели с гр. ἔτι 'по-нататък, още', стинд. áti 'чрез'. -ꙁ- в нашата дума можем да свържем с постфиналната деривационна морфема (показателна частица) при показателните местоимения. Местоименните форми със -ꙁ- в старите ни паметници (Троянската притча, Чергедските молитви) са свързани с източни по тип говори. Сравнението обаче между тези текстове, писмените извори от XVII–XVIII век (в които също така вариантите със -ꙁ-/-ꙁ са характерни за източните говори) и съвременните български диалекти свидетелства, че в това отношение народните говори динамично се променят и пряка аналогия между сегашното състояние и това през X век не е възможна.

Думи като рус. тезка, теза, бел. цезка, укр. тезка са в наши дни характерни както за източнославянските говори, така и за трите източнославянски книжовни езика. Заемка от старобългарски или от среднобългарски в румънски е думата tiz, засвидетелствана в 17 в., в паметници от Молдава и Банат със значение 'съименник'; в ново време се среща в някои диалекти, като по-мило обръщение между хора на една и съща възраст или между побратими и посестрими. Формата за ж.р. е tiză, а за мн. ч. tizi. (Iordan, Coteanu & Graur 1982:310). Според същия речник думата прониква в румънски по книжовен път (slavonă) – тьзъ. На стр. 311 в него са посочени и глаголите a tizui и a tizuli 'обръщам се един към друг с tiz' , като и двете форми са локализирани в Буковина. Самият факт, че коренът е зает в румънски с кратко и на мястото на малък ер е показателен за ранното проникване на тази заемка.

Формата тиз- се завръща в българския език чрез румънско посредничество. Във видински и ломски говор откриваме думи като тизол, тизул. За румънско посредничество в случая свидетелства гласната и и особено характерната задпоставена членна форма -ол/-ул. Така старинната българска дума за съименник, съименница заживява нов живот в нашите говори[1].

БИБЛИОГРАФИЯ

Cramer 1844: Cramer, J. A. Catenae Graecorum patrum in Novum Testamentum. Vol. 1. In Evangelia St. Matthaei et St. Marci. Oxonii: Typographeo Academico.

Iordan, Coteanu & Graur 1982: Iordan, Iorgu, Coteanu, Ion & Graur, Alexandru (eds.). Dicționarul limbii române. Vol. 11.2. București. Editura Academiei Republicii Populare Române.

Милтенов 2006: Милтенов, Явор. Диалозите на Псевдо-Кесарий в славянската ръкописна традиция. София. Авалон.

Срезневский 1912: Срезневский, Измаил И. Материалы для словаря древнерусского языка по письменным памятникам. Т. 3 (Р-Я и дополнения). В 3 тома. Санкт-Петербург. Типография Императорской Академии наук.

Тасева, Йовчева и Илиева 2003: Тасева, Лора, Мария Йовчева и Татяна Илиева (ред.). Книга на пророк Иезекиил с тълкования (Старобългарският превод на Стария Завет 2). София. Кирило-методиевски научен център.

Тихова 2012: Тихова, Мария. Старобългарското Учително евангелие на Константин Преславски. (Monumenta Linguae Slavicae Dialecti Veteris. Fontes et Dissertartiones 58). Freiburg im Bresgau. Weiher.

Успенский 2006: Успенский, Борис А. (ed.). Типографский Устав: Устав с кондакарем конца XI-начала XII века. (Памятники славяно-русской письменности. Новая Серия). Москва. Языки славянских культур.