Езиковата култура като част от формите на съзнателно въздействие върху езика има своите специфични моменти не само в езиковата нормализация и кодификация и в предоставянето на езикови консултации, а също и в така наречената езикова критика. Така освен наблюдение на променящите се езикови норми и комуникативни обстоятелства се използва и оценка на определени езикови явления и форми на общуване, за да се достигне изобщо до критика на езиковата практика.
Чисто теоретично погледнато, езиковата култура и езиковата критика се обуславят взаимно и отношението между тях следователно може да се характеризира като двупосочно: езиковата обработеност и речевата култура са естествен резултат от критиката на езика. Самата оценъчна дейност е акт на стремежа към въздействие върху езика, тъй като негативната оценка на даден езиков факт вече се подразбира като предложение той да бъде променен. Обратно погледнато, се оказва, че езиковата критика е необходимо условие за съзнателно влияние върху езика: намесата с цел да се повлияе върху някакво езиково явление придобива смисъл в намерението да се предизвика или подкрепи желаната промяна, респ. да се предотврати или да се забави промяната, която не се желае. Това означава, че езиковата критика от своя страна представлява едновременно и предпоставка за езиковата култура като форма на въздействие върху езика, и резултат от нея.
Езиковата критика като цяло се характеризира с определена цикличност: езиковокритичните настроения се засилват, от една страна, след големи исторически и общественополитически промени, които предизвикват изменения в езика, а погледнато в по-ограничен период, такова засилване се наблюдава около националния и официалните празници, при които на преден план излиза символната функция на езика – особено на 24 май и на 1 ноември, както и в началото на училищната учебна година.
При лингвистичната езикова критика обаче критичните съждения се обосновават с научна аргументация, докато при непрофесионалната езикова критика изказваните мнения почиват предимно на романтично или емоционално отношение към езика (нерядко породено от патриотични чувства) или на ценностни нагласи към него.
Най-общо обект на днешната езикова критика е езикът на младото поколение, езикът на медиите и езикът на политиците. Като конкретни примери за езикови явления, които се критикуват, могат да се посочат накратко следните случаи.
На първо място, разбира се, употребата на чужди думи, определяна най-често от критикуващите като „прекомерна“.
Употребата на изразите На сто процента (вм. сто процента), оттук насетне (вм. оттук нататък).
Паразитната употреба на глагола случвам се, на думите определено, страхотно и под.; употреба на клишета като бъди себе си.
Употребата на глагола входирам.
Употребата на специализирани, неизвестни за широката публика термини в медиите – утилизирам, диверсифицирам, резидирам, дефолт.
Употребата на формите за мн.ч. политики, практики, дебати.
Употребата на глаголи с представки – отдавам (вм. давам под наем), отреагирам, отремонтирам.
Употребата на маскулинизирани форми – редактор вм. редакторка, колега, вм. колежка и под.
Мекането: вървиме, говориме, строиме; Ще продължиме да се бориме.
Промяната в преходността на някои глаголи: усмихвам някого, страхувам някого, фалирам банка.
Пренебрегването на кого-формите за сметка на кой-формите. Нечленуването на собствени имена: Аулата на Софийски университет. Нарушаването на правилата за съгласуване в рамките на учтивата форма (Пътувал сте много).
Новосъздадените абревиатури: МБАЛ и под.
„Злоупотребата“ с главните букви: Българска Национална Телевизия и под.
Като цяло също се критикува „наукообразното“ говорене в медиите, абстрактната и казионна реч на политиците, новият евробюрократичен език.
Непрофесионалната езикова критика в интернет форумите и социалните мрежи се съсредоточава предимно върху употребата на отделни думи и върху правописни грешки, които се интерпретират понякога като проблеми на езиковата компетентност, понякога като проблеми на кодификацията. Среща се и неодобрение във връзка с нарушаването на комуникативни и социални норми.
В рамките на професионалната езикова критика като теоретичен и методологичен аспект на езиковата култура по презумпция се приема, че съществуват установени и общоприети книжовноезикови норми, които трябва да бъдат спазвани от носителите на езика, при което по принцип се осъжда нарушаването или отклонението от тези норми (често срещани изрази на критична оценка са например грозно, дразнещо, смущаващо, небрежно, безогледно, ненужно и др.п.), като се борави основно с понятието грешка и с категориите правилно и неправилно. Освен това при проявите на езиковата критика често се поддържа идеята за нормативна рестрикция на езиковите варианти[1], санкционират се феномените на езиковите промени (навлизането и адаптацията на чуждите думи, новите модели в словообразуването и т.н.). Вследствие на това нелогично от езиковотеоретична гледна точка отношение към езиковата практика се влиза в противоречие с креативния характер на езика и с неговите естествени комуникативни функции, като се изисква една формализирана езикова употреба в общуването.
Отделно внимание заслужава и един открояващ се аспект на езиковата критика, а именно, че езиковите промени се възприемат не само от езиковата общност, а дори и от специалисти езиковеди като упадък на езика или като езикова криза. Във връзка с това се използват такива отрицателни понятия, като обедняване, разруха, замърсяване, деградация, оварваряване, опошляване, езиков апокалипсис.
Струва ми се, че такъв консервативен в основата си метод за езикова критика, респ. езикова култура, днес не е достатъчно ефективен. Както при езиковата култура, така и при езиковата критика възниква въпросът какви трябва да бъдат теоретичните основи и използваните критерии за оценка на езиковата практика. При наблюдаването на променящите се норми и комуникативни ситуации би трябвало според мен в съчетание с критериите за правилно-неправилно да се вземат под внимание категории като индивидуално – социално, реализирано – потенциално, неутрално – експресивно, дескриптивно – прескриптивно.
Абсолютната езикова правилност може да се определи като един идеал и стремежът към постигане на идеалното състояние на езика, породен от тясното схващане за нормата като критерий за езиковото отношение към света, не води до необходимата функционална адекватност на езика. Затова е необходимо едно по-диференцирано отношение към нормативната проблематика, което би дало възможност за един по-широк и по-диференциран поглед върху езиковата практика, като се отчита креативният потенциал на езика, който се осъществява в речевия акт и в речевия продукт. В този смисъл в рамките на езиковата критика успехът на речевата дейност може да се оценява положително или отрицателно не само през призмата на правилното и неправилното, а и според езиковите и неезиковите реакции на комуникативния партньор, тъй като, както ни е добре известно, самата речева дейност е резултат от познанията на говорещите за граматичните, семантичните и прагматичните норми на езика и адекватното боравене с тях.
В интерес на обективната професионална езикова критика следователно е нужно да се преодолее нееднократно споменаваното вече в теорията на езиковата култура ограничено схващане за езиковата грешка и за критериите, по които тя се определя като такава, и да се привлекат съществуващите езикови колебания като специален обект на лингвистично изследване. Известно ни е, че много от съществуващите норми в днешната граматична система например са предишни „грешки“, резултат от историческото развитие на езика и от непрекъснатите процеси, които са се извършвали в него (напр. експанзия на парадигматични модели, преустройство в системата, асимилиране, антиципация и т.н.). Езиковата култура в края на краищата трябва да се освободи от остарялото и песимистично схващане, че езиковото развитие е равнозначно на езиков упадък и че поради това новите езикови употреби и норми трябва веднага да се отхвърлят.
Възможност за успешна дейност на езиковата култура според мен би дало формирането на способности у говорещия да избира сам – но осъзнато и с лична отговорност – собствената си езикова практика в рамките на възможностите на съответния език, като едновременно с това и лично да допринася за разширяването на възможностите на този език. Това означава, че говорещият трябва да осъзнава едновременно както личната свобода, така и личната отговорност към комуникацията в дадена културна общност, че той трябва да може да изпълни индивидуалната цел на изказването си, но и едновременно с това да отгатва и да отговори на нормативните очаквания на езиковата общност. Езиковата култура трябва да поддържа у говорещия на първо място доверие в добрата речева (комуникативна) култура и най-вече убеждение в личната изгода и обществената полза от нея, като заедно с това у него се стимулира и полагането на индивидуални усилия за придобиване и разширяване на компетентностите, свързани със съответния език.
В допълнение на всичко това ми се струва важно да се спомене, че в днешното модернизирано и глобализиращо се общество, което се характеризира с различни постмодерни особености[2], могат да се наблюдават процеси на дестандартизация, които довеждат до промени в социалната база на книжовния език и до промени в осъзнаването на задължителността на неговата употреба в определени комуникативни сфери. В тази ситуация, в която неминуемо се променят и отношенията между лингвистичните институции (напр. службите за езикови справки) и обществото, специалистите по езикова култура би трябвало да изберат не забранителния и принудителния, а обяснително-препоръчителния и позитивния тон на езиковата критика, което от своя страна предполага и използване на диалогични вместо монологични форми на езикова култура. Степента на позитивното и либерално отношение към вариантността в книжовния език не бива обаче да влиза в разрез с естествената потребност на носителите на езика от правила, от еднозначно и съобразено с нормите изказване, тъй като такава потребност все пак съществува. Доказателство за това са многобройните критични изказвания в тази посока, както и въпросите и молбите за консултации към специалистите езиковеди, при които тази потребност винаги настоятелно се проявява.
Както се вижда, темата за езиковата критика обединява проблеми, които са обект на внимание на най-различни изследователски направления – на теорията на езиковата култура, на социолингвистиката, на методиката на езиковото обучение, както и на прагматично ориентираните лингвистични дисциплини.
Милен Томов
