Маниерният език

Пристъпването към този текст е едно истинско предизвикателство главно поради съотношението „обхват на явлението – текстова ограниченост“, но също така и поради обстоятелството, че самото явление още не е ясно определено.

И така – какво е „маниерен език“, след като всяко изказване (както справедливо би възразила социолингвистиката) е преднамерено обагрено с някаква „ролева“ маниерност? Маниерният „език“, на първо място, е „реч“ според разделението на езика на система и текст, обособено след тридялбата на човешкото общуване от курса по обща лингвистика на Сосюр (виж Saussure 1996: 50–51), но понятието „език“ се използва с оглед на широките метафорични конотации на тази дума. Инак казано – с понятието „маниерен език“ се обхваща един сравнително хомогенен в културно-психологическо, комуникативно-мотивационно, стилистично, лексикално и в интонационно отношение модел на определен речеви изказ. На второ място, това е високопарен, псевдомъдър, фалшив, нерядко (но не винаги) наукообразно утежнен и кичозно орнаментиран модел, чиято цел е да представи носителя си като човек с – най-общо казано – големи интелектуални дадености. Маниерният език е позьорски – той не съответства на действителния културен фон на говорещото лице, а като в дивата природа, подобно на едно шарено оперение, има за цел да „продаде“ по-скъпо носителя си и да го утвърди в някои от сферите на обществения договор според ценностните предпоставки за предимствата на образованата и начетена личност. Още по опростено – в най-крайната си форма маниерният език е най-често езикът на парвенюто, нагло препоръчващо се за личност с широк и богат културен светоглед.

Проблемът съвсем не е нов, нито пък необикновен, но в рамките на последните десетилетия успоредно на социално-историческите сътресения на така наречения „преход“ той са задълбочи до такава степен, че обхващането му в някакви по-определени рамки, детайлизирането му в някакви по-релефни измерения е труднопостижимо.

Лексикологията също би възразила с основание, че това явление е старо като света и в органичния си вид всъщност става дума за сблъсъка между две изначално „враждуващи“ полета – на домашните и на чуждите думи (заемки, интернационализми, в последно време англицизми). Но без да се отделя специално внимание на тази основателна забележка, ще уточним, че маниерният език може (макар и рядко) да бъде такъв с репертоара на предимно домашната лексика, че дори и на просторечията; и обратното – употребата на интернационална лексика съвсем не винаги е предпоставка за определянето на даден изказ като маниерен език.

Стилистиката не би останала надире и основателно би отбелязала, че въпросът за прекомерната маниерност в речта на определена личност или на дадена група е въпрос предимно стилистичен, като би припомнила многоаспектността на обективните и субективните стилистични фактори, обуславящи възникването на всяка конкретна речева форма – например емоционално състояние, интелектуално равнище, характерологични дадености на говорещия, място и време на комуникацията, статус на адресата в комуникативната верига, тема на разговора и много други (виж Čechová и кол. 2008: 78–90). И отново, без да се пренебрегва сериозността на стилистичната гледна точка (а тъкмо напротив, защото именно стилистиката е един от механизмите за разобличаването на езика на предвзетостта), следва да се уточни, че маниерният език е определен като такъв именно поради своята свръхстилизираща процедура, страняща от целенасочения, премислен с ум и сърце избор на лексикални единици и от тяхното гъвкаво съчетаване, а наподобяваща кибернитичен алгоритъм с прекомерността на своята клишираност, с автоматизираната си схематична комбинаторика. Маниерният език няма свой стилистично мотивиран избор, той е аморфен конструкт от заучени думи.

Още две са главните му типологични особености, които задължително трябва да се споменат в този щрихиращ пробег през тресавищата на проблематиката му.

Първо – той е заразен. Проблемът не е в свръхупотребата на лексикални единици от даден регистър (най-вече това са англицизми или актуализирани през английския език латинизми, някои от тях дори с българизиран „правопис“ – пиар, ексклузивен, акценти, дестинация, кастинг, промоция, топ, перфектен, дискаунтър, тиймбилдинг, иновация, таргетирам, шопинг, ол инклузив...). Бедата е в това, че засилена честотно употреба не влиза в – да го кажем маниерно – „лоялна конкуренция“ с думите от домашен произход, а образува сравнително устойчиви словосъчетания, чийто схематизъм лесно се усвоява от недотам опитните в езиково отношение хора поради своята лъжлива официозност, солидност, модност. Или както отколе се казваше за прекомерното използване на чужда лексика – поради усещането за престижност.

Тук не става дума за възкресен от нафталина неопуристичен импулс – напротив. Познато е сериозното схващане в лексикологията, че думите от чужд произход само обогатяват даден език, развиват неговата синонимия, умножават колокационния му потенциал, като въпросът за надмощието и отмирането на езиковите единици се оставя на естествения езиков отбор. Но за съжаление в ерата на така наречените „глобални комуникации“ естественият отбор в езика вече трудно съществува и всяко по-младо съзнание, след като чува на ден десетина пъти от екрана фразата „акцентите на деня“, няма и да се замисли върху синонимния израз „водещите новини днес“… Маниерният език е заразен със своята лустросаност, куха патетичност, напомадена щамповост и в този смисъл е дори и… небезопасен.

Второ – маниерният език е комичен. Тъкмо заради несъответствието между фазите на намерение и резултат в комуникационния акт, той най-често – ако не е пошъл, блудкав, вкочанено стереотипизиран – е смешен. Или с автоматизма си – например с оглед на Бергсоновото схващане за смеха (виж Бергсон 1996: 12–20), или с културния си дисонанс между замисъл и осъществяване, между самоуверено декларирания и непосредствено проявения интелектуален облик на говорещия. Именно на тази комичност трябва да разчита българският езиковед, за да може да разобличи всяко явление на празнословната речева маниерност със средствата на внимателния и старателен лингвостилистичен анализ.

Въпросът за маниерния език е забелязан и „дискутиран“ много отдавна от българската литературна и филологическа мисъл. Една от първите му прояви ще срещнем още у Войниковата „Криворазбрана цивилизация“, насетне – у Вазовия герой Иванчо Йотович, който споделя: Тогава […] рекох си умствено: трябва да обадим на конака; господин бай Марко е съсед и не можем да го оставим в безопасност[1]. Най-накрая Никола Георгиев въведе в българската езиковедска практика термина „малапропизъм“ (виж Георгиев, Н. 1992: 102–115), който описва явление по-широко от макаронистичната приказка на Войниковия мосю Маргариди и твърде близко до онова, което тук наричаме „маниерен език“, надявайки се да бъде признато съществуването (уви!) на този социален и културен феномен[2].

Да, подобни сблъсъци между традициите на езика и новаторските прониквания е преживявал вероятно всеки един народ във всеки отделен поколенчески отрязък на историята. Но – ще повторим – в днешно време технологиите обезкървяват и мумифицират естествения езиков развой; изключително високата фреквентност на трафаретните формули в ежедневната им употреба ги превръща в лесносмилаем, готов и удобен речеви щамп, в своеобразна мнемотехнична психоатака, на която се поддават и доста жилавите умове. Не на последно място този процес е много по-усилен именно при така наречените „малки езици“; още повече когато тези езици се говорят от народи, живеещи в страна с нисък стандарт, току-що измъкнали се от опеката на една политическа и социална обремененост и сърдечно приветстващи полярния модел на живот и културно и обществено устройство, за съжаление най-често безрезервно (шоупрограми, „риалита“, „магазинни“ предавания, култура на моловете и фолкклубовете). Нищо чудно, че това познато от векове противостояние, което доскоро е било дори напълно естествено, неудържимо избуя през последните две десетилетия и мутира днес под формата на много нови, разнообразни и съвсем не безобидни проявления.

Явлението „маниерен език“ съществува с цялата си сила и дори стихийност на своята хидровидна природа. Целта е този език да бъде разпознат, описан, разобличен. Едва в своята комичност той би станал зрим и осмислян от всеки, който би се изкушил да се отдаде на уж магнетичната му, а всъщност съвсем безвкусна страст.

Преди да разгледаме схематично социалните сфери на неговата жизнеустойчивост, нека да се предпазим от някои напълно възможни и съществени грешки.

Най-напред да уточним, че не всеки акт на артистично комуникативно поведение е маниерен език – красноречивото говорене на един сладкодумен лектор, съчетано дори с невербални комуникационни елементи, притежаващи изразително сценичен ефект, няма нищо общо с него. И после – не всяка схематична конструкция е маниерен език. В една немалка степен неологичните заемки и образувания се приспособиха към даден специфичен отрязък от действителността, отсенявайки особеността на смисъла му спрямо възможните уж безпрекословни синоними. Особено чувствителна е тази оттенъчност именно в професионализираната лексика. Така например думата „дестинация“ в жаргона на туристическите фирми не може да се замени с „направление“, „маршрут“ или „посока“, защото е придобила прагматично значение, което най-общо може да се изрази така: „пътуване от някъде до някъде и обратно с цел туризъм“. Ако деловодителка в държавно учреждение заяви, че е „входирала“ молбата ви, това няма да е белег на маниерния език, а просто професионален рефлекс. Тези думи биха станали маниерни не поради своя статус, а поради своето особено функционализиране, когато влязат в речника например на екранната кокона, която разказва за концертните си „дестинации“, и на политика, който „входира“ европейски проект. Или, казано с думите на М. Бахтин (виж Бахтин 1972: 211), и маниерният език е като карнавала – той не е субстанционално, а функционално явление. А основната му функция – както бе уточнено – е комерсиална: целта му е под булото на непохватна, но натруфена и дори венценосна роля да „продаде“ притежателя си за незаслужената цена на непосредственото обществено доверие, уважение (сиреч – „респект“) или дори възхита. С това той силно се различава от обикновения, случайно промъкнал се в речта на всеки един от нас неусетен езиков баласт. Поради този свой белег той е твърде характерен в по-голяма или в по-малка степен за шест социално-езикови сфери: за политиката (държавна или социална); за медиите; за рекламата; за забавните предавания и техните представители (за „шоубизнеса“ – да го кажем на чист български); за частните стопански дейности и практики (за обикновения „бизнес“)[3] и за науката.

И шестте сфери съществуват в осезаемо езиково взаимодействие, но въпреки че именно засвидетелстваната употреба и подредба („регистрация“ и „класификация“) на дадени езикови елементи според речевата характеропатия на всяка една от посочените области е сърцевинният подход към проблема на маниерния език, засега тук това не може да се представи дори в най-общ план. Затова ще се задоволим само с най-основните щрихи на връзките и взаимодействията между посочените области.

По същество типологичната сфера на проявление на маниерността е рекламата: изобщо като светоглед, като прагматичен ориентир на общуването, като пресилена, тоест – неестествена комуникационна форма в информационно и емоционално отношение и също така като изграждане на идеологическо внушение. Рекламата е в пряка връзка с целевите ориентири на езиковата маниерност – комерсиализирането на словото, в полза на „презентирания“ продукт, а в случая не на някакъв конкретен обект, а именно на говорещия, за когото този модел на изразяване е в огромна степен самореклама.

Политическият маниерен език е твърде сходен с рекламния. Той е в огромна степен стереотипизиран, изкуствен, подкупно делови, суетно сериозен и декориран с натрапена ученост (виж Георгиев, Б. 2007 и Миланов & Михайлова-Сталянова 2012: 172–204). Особено място в тази област заемат идеологемните конструкции на широк кръг от общности и организации, работещи в зоната на социалната политика – различни обезкървени от смисъл в безкрайното си повторение клишета като дискриминация, език на омразата, санкциониране, правонарушение, ксенофобия, етичен кодекс, дефинирам, мониторинг, експерт (тежко ономува, който вече е само „специалист“), мотивирани, идентичност, регулиране и др.

Средствата за масова информация имат също своя характерна езикова показност, шаблонизиран изказ, банални пресилени формулировки, но тяхната роля в обособяването на маниерния език е преди всичко в неговото натрупване и разпространение („акумулиране“ и „мултиплициране“). Медиите охотно поемат и преплавяват в най-често аморфната си стилистика всякакви утвърдени и рефлексно възпроизводими конструкти от различни обществени пространства на езика, за да ги върнат впоследствие отново като популярни щемпели и образци на уж авторитетния и специализиран изказ и в този смисъл всеядно се приспособяват към купешките фрази на всяка една от петте други сфери.

Един от основните езикови източници на модни клишета за медиите са забавните предавания със състезателен характер и булевардните студийни събеседвания, чиито сценарии са изначално положени върху редица рекламни похвати и залагат на самовъзпроизвеждащата се нарцистичност – включително и словесна. Немалка част от тези форми на съвременните телевизионни практики на игрово осмисляне и организиране на реалността (донякъде справедливо наричани „риалити формати“) изграждат стройна идеологическа линия на своето съществуване и безпрекословно се самозаявявяват като социокултурен авторитет. По това комуникативният спектър на различните „айдъли“, „випове“ и прочие плакатни лица с „уникална харизма“ е твърде сходен с политическата словесна маниерност – високомерното ореолно присъствие в обективите е съчетано с езика на зле прикритото рекламно себеутвърждаване, поднесено като уж артистично и непринудено поведение. „Звездоманията“ – културната чума на новото време, за съжаление налага тези поведенчески и вербални похвати като устойчиви и ценни образци с любезното съдействие на електронните и печатните медии.

Маниерният език в „бизнеса“ (включващ и обширната рамка на многобройните видове услуги) и науката не е така крещящ и обсебващ, а и по-трудно може да достигне степените на изкривяване, така характерни за другите сфери. Причината е проста – прекомерното и кокетното сложнодумство само донякъде може да бъде възприето като боравене с утвърден терминологичен апарат, каквото нерядко е. Но всъщност деловият и евристичният инстинкт безпогрешно разпознават неудържимата словесна позьорщина. Поради това в тези социалнокомуникативни зони маниерният език може да се срещне не като монолитна, развита структура на цялостно изказване, а предимно като фрагментарно множество от готови речеви калъпи (например в офис културата или в стилистиката на конферентния доклад, изказването и др.): правя пиар, кредитирам, банкиране, кетъринг, лифтинг, лизинг, рефинансирам, инвестиция, квалитетен, екстри, стимулирам, бонус, проект[4], инициирам, оферта, рентабилен, обговарям, обживявам, дебат, дискутирам, коментирам, пораждам дискомфорт, прецизирам, адекватно, конфиденциален, екзактен, анонсирам и др. Същевременно от тези области, поради тяхната авторитетност, много активно заимстват цели изрази сферите на политическата и на забавно-развлекателната словесна маниерност.

Последните размисли подсещат за две нови, своевременно необходими уточнения – маниерният език има своя количествен скала: той може да се движи между изтървания случайно шаблонизъм (кой ли не е правил подобни „лапсуси“!), през механично усвоените речеви паразити, чак до цели разгърнати манифестни фрази или изречения и накрая – доста рядко, чак до цели изказвания[5].

И на второ място – маниерният език може да съществува извън банализираното, неумело приповдигнатото общуване. В самото начало бе казано, че това явление има ролеви измерения и дотук разглеждахме най-характерното за него – предвзетостта на интелектуалничещия самовлюбен търгаш на собствената си личност. Но езикът на самопредлагането невинаги се насочва към тази най-популярна и най-достъпна ролева маска. Понякога по-хитроумните рапсоди на маниерния език избират други ролеви модели и съответстващия на тях лексикален репертоар и стилов регистър – например суровия, безцеремонен, отегчено надменен изказ на мъжкаря ироник[6] (имащ чувствително сходство с т.нар. „тарикатски език“); или стародавния, всеблагия, изтънчено благородния, граматически непохватния език на отдавна отлъчения от родината си страдалец (виж Дичев 2013). Тези прояви на езиковата маниерност – къде изкуствено създадена, къде впримчена естествено в психо-културните дадености на комуниканта – са по-редки и далеч по-предизвикателни и вълнуващи за изследване и разобличение. Но същественото остава – ролева имитативност в комуникационната изява с подчертано прагматична цел и с матрична словослагателност. Остава и опасността, скрита в привидно „атрактивното“ и непосредственото общуване, но тя вече няма филологически измерения и не засяга окълапяването на езика, а е свързана с леснодостъпността на общественото доверие, с безпрепятственото овластяване на притворния сладкодумник.

Изобщо проблемите на маниерния език трябва да се разглеждат в интердисциплинарен „дискурс“, като основополагащ следва да бъде именно филологическият подход към явлението, но без да бъдат изолирани антропологичните и културологичните методи при изследването на различните му типове в разнородните общности на неговото битуване и на съвсем нееднаквите му ролеви механизми на пораждане: най-честа е високопарността, но редом с нея годините на политическите борби у нас познаха и маниерния език, скрит зад съзнателната принизеност, целенасочената архаичност, дружеската непринуденост и пр.

В проучването и онагледяването на този многостранен проблем през последните години значим принос имаха изследванията на Н. Михайлова-Сталянова и В. Миланов (виж Миланов & Михайлова-Сталянова 2012 и 2014), които деликатно спазват етичната дистанция и не критикуват пряко в персонален план помпозната безсъдържателност на маниерния език, но същевременно обективно и детайлно разкриват лустросаната му природа там, където се проявява, и то така, че лингвистичният анализ, на който във втората книга дори е посветен самостоятелен обширен раздел, говори сам за себе си.

Маниерният език е самостойно явление в съвременния ни живот, различно от досега срещаните, обособено и многостранно. Тавтологично и квазисентенциозно казано – пречупена през него, българската реч в речта на българите съвсем не звучи български. При все това той има свои сродни езикови социокултурни системи, които не бива да бъдат пренебрегнати. Те заслужават далеч по-голямо внимание, но в случая просто ще бъдат споменати. Една от тях е тарикатският език, който е изследван от редица наши учени като Стефан Младенов, Тодор Бояджиев, Михаил Виденов и други. Втората е езикът на лъжата и по-точно последните му две деления, които А. Ефтимова нарича „брюкселски новоговор“ и „високопарен език“ (виж Ефтимова – 2014-а) – един от малкото учени у нас, които изследват проблема на социалната реч (включително и на мъртвородената стерилност на езика, наречена „политическа коректност“) с живия и изкусен похват на стилистичния, общокултурния и комуникационно прагматичния анализ.

Но тарикатският език е безобиден и едностранчив, хедонистично приземен и непретенциозен, експресивен и новаторски съзидателен, в голяма степен лексикално „автономен“ в полето на съзидателния жаргон (гъзар, кифла, тупалка, да ти редим нещо, менкам, свалям, отварям се на някого, барнал съм се...). Той се стреми да бъде разпознат като такъв, за разлика от маниерния език, който слепява ролеви маски; не търси признания в културно или интелектуално отношение, а препоръчва носителя си като опитен човек в плана на ежедневните наслади и полезни умения – финансови тънкости, търговски нюх, амурна неотразимост, бохемска обръгналост… Използва сходни стратегии на тези, които прилага и маниерният език, но с напълно различен репертоар. Тарикатският жаргон все пак може да бъде маниеризиран, както бе отбелязано по-горе, но това е предмет на друг разговор. От друга страна – маниерният език не може да бъде приравнен с езика на лъжата заради своята заразна възпроизводимост. Той наистина прикрива действителните дадености на своя носител, измамно насочва ценностния фокус върху него. Но неговата проява едва започва с това. Маниерният език е свръхпривлекателен и подражателно репродуцируем като образец на стойностен модел на общуване. Неговото автоматизиране, операционализирането му в стремежа към мнимото окултуряване на изказа, вече не е лъжа, а моден фасон, словесна безвкусица, стилистична скованост, комуникационна бутафория. Тъкмо обратното на езика на лъжата – за обсебените от него маниерният език се превръща в език на проверената „истина“, защото иконизира един фалшив етюд, представен от даден обществен „кумир“, съзрян в непохватно ролево превъплъщение. Маниерният език не е опасен в стадия си на лъжата, а след посяването на вярата в нея в съзнанието на наивните.

И тъкмо накрая е редно да кажем, че той има и някои свои добри проявления. Когато неговата ролева проекция е неприкрита, а умишлено подсилена, артистично поднесена и хумористично издържана, той твърде лесно се фолклоризира и отделни негови фрагменти се превръщат в паролни реплики (няма по-точна дума от жаргонизма „лаф“ – приказка, казана на място, в точната ситуация с хитроумен и закачлив характер). Определени изрази от рекламни клипове, филми, изказвания на екранни лица и прочие обществени „тотеми“ през последните няколко години се фразематизираха и започнаха своето комедиографско шествие в делника на по-младите хора. Така се появиха пословичните формули върхът на сладоледа, млад меринджей, пълен конфиденс, защото сме социалисти... Някои имаха характер на цели изречения и подчертана контактно-експресивна функция: Кажи, баба, „тенкю“, Ооооо, Пепи!, За бога, братя, не купувайте! (вокативнен тип); Аста ла виста, бейби!, Простатата алармира (ситуационен тип); Той ше ме цака с топла бира! (тематичен тип); Кажи си приказката, Бероне (медиален тип)[7].

Многоаспектността на маниерния език не позволява подробното му представяне в кратките научни жанрове. Най-значимото за него тук вече бе казано, но нека да обобщим „приоритетните“ точки от неговото скицирано предстаняне и да „финализираме процеса“:

• той съществува в пъстрата си разнородност и в много области на общуването;
• той е подчертано комерсиален, натрапващ се, парвенюшки декларативен, като изгражда целенасочено идеологическо внушение;
• проявява се количествено различно у отделните хора, изкушени да го използват съзнателно или неволно – от изтървана реплика до цели изказвания;
• смешен е в почти всичките си форми, но не е безобиден;
• не е субстанционален, а функционален феномен, маниерността не е заложена в определени думи, а в начина им на използване;
• той е ролеви език – основното му въплъщение е високопарността, но в по-редки случаи може да се прояви в подробно развита, културно и психологически различна игрова концепция;
• различен е от досега познатите подобни езикови явления, но има допирни точки с езика на лъжата и с тарикатския език;
• трябва да се разобличава с подхода и инструментариума на детайлния филологически (лингвостилистичен и прагматичен) анализ;
• поддава се на непосредствена фолклоризация, имаща явен хумористичен код;
• изследването му и развенчаването му разчита не на последно място и на взаимодействието между отделните научни дисциплини, за да се разкрие комизмът му в езиков, но и в обществен и културен план.

БИБЛИОГРАФИЯ

Бахтин 1972: Михаил Бахтин. Проблемы поэтики Достоевского. Москва: Художественная литература, 1972.

Бергсон 1996: Анри Бергсон. Смехът. София: Сонм, 1996.

Брезински 2012: Стефан Брезински. Убиваме ли езика си. Дума, год. 22, бр. 90 от 18.04, с. 13.

Георгиев 1992: Никола Георгиев. Малапропизмите в речта и художествената литература. В: Цитиращият човек в художествената литература. София: УИ „Св. Климент Охридски“ 1992. с. 102–115.

Георгиев, Б. 2007: Борислав Георгиев. Новият казионен език. В: Словото (http://www.slovo.bg/).

Дичев 2013: Богдан Дичев. Имагинерни образи на сатанизирането и месианизма у нас в годините на политическото блуждение. В: Пейчева, Л. и кол (съст.) Шишманови дни 2012. София: АИ „Проф. Марин Дринов“, 2012, с. 314–335.

Ефтимова 2014-а: Андреана Ефтимова. Doublespeak: политическа коректност или език на лъжата в политическия дискурс (Анализ на медийните му прояви). В: LiterNet, 2014,год 14, № 8 (177)

Ефтимова 2014-б: Андреана Ефтимова. Основните политически стилове днес са три. В: Любословие (http://luboslovie.bg/).

Миланов & Михайлова-Сталянова 2012: Миланов, Вл. & Михайлова-Сталянова, Н. Езикови портрети на български политици. Част първа. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2012.

Миланов & Михайлова-Сталянова 2014: Миланов, Вл. & Михайлова-Сталянова, Н. Езикови портрети на български политици и журналисти. Част втора. София: Парадигма, 2014.

Čechová, M. & Krčmová, M. & Minářová, E. 2008: Současná stylistika. Praha: Lidové noviny, 2008.

de Saussure 1996: Ferdinand de Saussure. Kurz obecné lingvistiky. Praha, Academia.

Just 2004: Vladimír Just. Slovník floskulí. Malá encyklopedie polistopadového newspeaku: klišé, slogany, hantýrky, tiky, partiové metafory, slovní smogy. Praha: Academia, 2004.

Just 2005: Vladimír Just. Slovník floskulí 2. Další várka slovního smogu: paslova, pavazby, pamyšlenky. Praha : Academia, 2005.

Karlík, P. & Nekula, M. & Pleskalová, J. (ed.) a kolektiv: Encyklopedický slovník češtiny. Praha: Lidové noviny, 2002.