Коментарът на общодостъпната главно в интернет пространството информация за мизийския ареал и шуменския говор е актуален, тъй като тя формира популярната представа за диалектната картина в тази част на българския диалектен континуум.
Тази информация е научна (пълна), предназначена за нуждите на обучението, и научно-популярна (сбита).
Известно е, че специализираните научни издания са с малък тираж и невинаги са достъпни. Въпреки че българската диалектология е на високо научно ниво и българският език е сред малкото богато разчленени в диалектно отношение индоевропейски езици и притежава модерен диалектен атлас, тези научни постижения не са добре познати у нас. В учебните програми информацията за българските диалекти е сведена до един урок. Научната дисциплина Българска диалектология се изучава в единичен брой университетски специалности. Същевременно в мултиетническото ни общество има нарастващ интерес към българските говори. Вакуумът се запълва от краеведски издания.
Фундаменталният труд Българска диалектология на Стойко Стойков има 4 издания: 1962, 1968, 1993, 2002. Четвъртото фототипно издание на БАН е дигитализирано и е достъпно в интернет (http://promacedonia.org). Описанието на мизийския ареал обобщава редица данни за терена, населението и говорите – от написаното за ареала от Л. Милетич (Милетич 1903; 1989), на когото Ст. Стойков често се опира, Б. Цонев и Г. Попиванов до по-частни и специализирани изследвания, цитирани под линия.
Както отбелязва Ст. Стойков, „мизийските говори в миналото са заемали цялата Дунавска равнина от Черно море докъм р. Искър. Днес обаче границите им са много стеснени и те обхващат пространството от гр. Варна до р. Янтра, като преминават на югозапад от Янтра към Севлиевско, a на северозапад към Свищовско. Преди един-два века и самият град Свищов е бил в областта на тия говори, както се вижда от някои писмени паметници като Свищовския дамаскин, но днес там се говори балкански. Мизийски говори се срещат и в много нови селища в Добричко, Тутраканско и Силистренско, a в миналото и в Северна Добруджа. Това ca емигранти от Шуменско, Провадийско и Разградско, които в началото на XIX в. (основно около 1828 г.) се преселват на север с руските войски. Оттогава са и българските колонии в Молдова, Русия и Украйна, в които се говорят мизийски диалекти. Чрез непрекъснати постепенни преселвания на юг през балканските проходи при с. Аспарухово (Ченгè) и при с. Риш (Чълъкавак) много преселници от Шуменско и Провадийско се настаняват в Тракия, достигайки до Одринско, в Бургаско и в Странджа. Това са т.нар. „загорци“. Те се срещат в Карнобатско и Айтоско по пътя, по който е станало преселването им от север на юг“ (Стойков 1993: 100 – 101).
Авторът на академичната диалектология и ръководител на мащабния изследователски лингвогеографски проект на Института за български език – Българския диалектен атлас закючава, че „мизийските говори днес се пазят най-добре в Шуменско, Преславско, Новопазарско и Провадийско. Te ca запазени в голяма степен и в Поповско, Разградско, Беленско, Русенско, Тутраканско, Силистренско и отчасти в Търновско, но без някои от най-характерните им фонетични особености, на първо място широкото е вместо стб. ѣ, както е и в мизийските говори в Тракия“ (пак там).
Ст. Стойков (цит. съч.: 103) подчертава, че „територията на мизийските говори днес не е обширна затворена цялост. Старото, местно (автохтонно) население, носител на тези диалекти, много е намаляло и силно е примесено с преселени балканджии. Причините за постепенното свиване на мизийските говори и за разширяването на балканските са както исторически, така и културно-икономически. Голяма част от старото местно мизийско население е изселена или е унищожена в миналото. Балканджиите, като по-енергични и по-предприемчиви, асимилират постепенно старите местни жители“.
Ст. Стойков се позовава на Л. Милетич и Г. Попиванов, коментирайки най-ярката граматична особеност на мизийските говори – членуването на имената от мъжки род: „Докато в края на миналия век в Шуменско Л. Милетич все още намира компактно мизийско население, което употребява членна форма -о за мъжки род, през първата половина на 20 век тя „се среща сравнително рядко, защото наравно с нея, a може би и повече от нея се среща членната форма ъ или, с изяснение, на -а“ (Попиванов 1940: 359).“
От мизийските говори на североизток в посока югоизток – юг – югозапад върви сноп основни изоглоси за българския език, доказателство за единството му. На първо място е наличието на широко е на мястото на ятовата гласна. Морфонологичните акцентни модели също показват сходство по тази изоглосна линия и са част от архаичните особености на българския език на диалектно равнище.
Територията, в която живее мизийското население, е източният дял на Дунавската хълмиста равнина, част от региона на Долния Дунав. Това е най-обширният равнинен терен у нас. Липсата на големи вътрешни естествени граници е предпоставка диалектите да са сравнително единни в сравнение с други географски области със старо, местно население, в които релефът създава вътрешноезикови граници.
Най-важните особености на мизийските говори, посочени от Ст. Стойков и илюстрирани с достатъчно примери, са:
„1. Изговор на широко e (ê) вместо стб. ѣ под ударение пред мека сричка: бềли, врềме, голềми, недềл’а, сềнк’и, цвềте, мрềжа, нềшту. Широкото ê в последно време се измества от обикновеното е, но все още се среща в Преславско, Новопазарско и Провадийско.
2. Веларен (заден) изговор на еровата гласна под ударение: б̀ъчва, з̀ъби, вод̀ъ, гур̀ъ.
3. Липса на съгласни х и ф:
- елизия на х в началото и в средата на думата между гласни: àпи, òди, ỳбус, л’àп, ран̀ъ, дрèй, смеовè, снаà
- х > й, ў или в
- в средата на думата: ис̀ъйнал, п̀ъйне, мàйни, б’àўме, ѝмаўме, тỳўли, страўлѝва; тèвен ‘техен’, лежàва, пèкава, плèтава, стуйàва)
- в края на думата х > ў: б’аў, смаў, страў, пред’àў, плет’àў, вѝдеў, в̀ърнаў.
- ф > в или ў: ванèла, вес ‘фес’, венèр, чѝўта ‘чифта’, съўсèм, как̀ъў, так̀ъў, т’аў, жѝў, кр̀ъў, ръкàў
4. Преход на съгласна д в н пред н (групата дн > нн): бèнна, глàнна, жèнна, сèнна, плàнн’ạ ‘пладне’.
5. Член за мъжки род единствено число под ударение -o, вън от ударение -у: гърбò, нусò, кръкò, двòру, стòлу, чил’àку.
6. Окончание -е за множествено число при многосрични съществителни имена от мъжки род: б̀ългаре, другàре, мàйстуре, урàче, бустàне, г̀ълъбе, кòкъле, ръкàве, чурàпе.
7. Окончание -е за множествено число под ударение при минали деятелни причастия: билè, душлè, мужлè.
8. Употреба на предлог у вместо в: у армàну, у вирò, у селòту, у Рỳсе, у мàрта, у недềл’а, у вềйти дрềй.“
Ст. Стойков посочва като главен и типичен представител на мизийските говори шуменския говор, като очертава на ареала: „Шуменският говор обхваща Шуменско. Той е запазен много добре в областта Съртовете – в Кàспичан, Кюлèвча, Мàрково (Маркòвча) и пр.“. Тук Ст. Стойков се придържа изцяло към данните на Л. Милетич за о-диалекта в Шуменско, без да подчертава наличието на два подговора (същински шуменски и съртски). Оценката, че той „е запазен много добре в Съртовете“ е вярна, но е едностранчива. При посочване на общата му характеристика ученият следва Л. Милетич и в оценката му за значението на шуменския говор сред останалите мизийски говори като най-старинен и най-добре съхранен.
Тези своеобразни особености на диалекта на практика са най-широко познати чрез тиражирането им в специализираните електронни сайтове в Уикипедия, поддържани от специалистите от Института по български език. Представя се характеристиката на шуменския говор, направена от Ст. Стойков в академичната диалектология (Стойков 1993: 104–105): „Типичен мизийски диалект, той пази най-добре старите характерни мизийски особености:
1. Полупрегласен ятов изговор:
- под ударение пред твърда сричка ’а: б’ал, гул’àм, л’ап, л’àтọ, с’àнкạ, ср’àдạ пред мека сричка широко е (ê): бềли, голềми, бềше, врềме, недềл’а, сềме, лềбен, срềден
- вън от ударение ’ạ: вр’ạменà, д’ạцà, л’ạбàр, cp’ạдъ.
2. Особена по-веларна ерова гласна ъ вместо стб. ъ и ѫ: б̀ъчва, т̀ъй, з̀ъби, ков̀ъ, уд̀ъ, йад̀ът.
3. Липса на съгласна х. Тя е заменена с в и ф във всички положения: фулèрạ ‘холера’, фуртỳва; мувà, б’àва, крạд’àва, уфò ‘ухо’, утѝдуфме, чàкạфме; см’аф, т’аф, с’урмàф, чуф, зеф, хòд’уф.
4. Член за м. р. -о под ударение и -у вън от ударение: крạкò, медò, нọсò, кòлу, стòлу, чел’àку.
По-важни фонетични особености на шуменския говор са и:
1. Гласна и вместо ъ под ударение след мека съгласна: àс седѝ ‘седя’, спѝ, държѝ, мълчѝ, вървѝт ‘вървят’, лежѝт, мълчѝт, сушѝт, главнѝ ‘главня’, дъштерѝ ‘дъщеря’, душѝ ‘душа’, земѝ, чушмѝ.
2. Следи от гласна ы: ты, былѝ, ед̀ын, гуд̀ына, р̀ыбы, жы̀ф, жы̀тọ, ш̀ыбạ.
3. Преглас на ударена гласна a след мека съгласна и пред мека сричка в е: полèни, прийèтел, шèпки, печèли, уфчèр.
4. Липса на преход на предната носова гласна в задна, т.е. на ѧ в ѫ (смесване на носовките) след й, ш, ж, ч: йèдър, жèднạ, жèтвạ, шèпạ, шèтạм, чèсту.
5. Значителен брой случаи с гласна o на мястото на стб. ъ в суфиксна сричка: в̀ътук, добѝтук, зàпъртук, пọдàрук, пèтук, четв̀ъртук, но: мòмък, слàдък, тèжък.
6. Лабиализация на и в ’у: кул’ỳби, п’упèр, с’урмàф, мòж’уф, прàв’уф, òд’уфме, не рàч’увạ.
7. Елизии на срички, гласни и съгласни обикновено в често употребявани думи: рàптạ, кòшк’и ‘кокошки’, знът ‘знаят’, д’ад, бàб ‘баба’.
В областта на морфологията по-важните особености на шуменския говор са:
1. Гломеративна форма (обща форма за обектен падеж, без дателен) и вместо го за 3 л. ед. ч., м. и ср. р. от личното местоимение: улọвòйạ и мòйу сѝн; шạ и мàйнем тòс буклỳк; рỳскийу генẹрàл, кàтọ и зạрòвиха на Шỳмен; дè да и тỳръ тỳй нèшту; зèли гърнèту, утòрили и; уткрàннъ дềтто дạ и убѝй.
2. Употреба на личното местоимение за 3 лице вместо показателно: у нèгọ дèн, у нèйạ нѝвạ, дàл на т’àф òрạ.
Шуменският говор се характеризира и с ред лексикални особености, като дèсни ‘венци’, чàплạ ‘щъркел’, жèркạ ‘воденица’, жерт ‘върлина’, òтък ‘гумно’, гам ‘шум’, клик ‘вик’, ѝштъ ‘искам’, наг’ѝбạм се ‘навеждам се’, вèште ‘още’, нѝне ‘сега’, кутрѝ ‘кой’ и др.“
В очерка за мизийските говори, включен в том шести „Българските народни говори“ на поредицата „Знания за езика“ (1986) Маргарита Тетовска-Троева (родом от Шумен) посочва, че „в последно време се използва и названието източномизийски“ (Тетовска-Троева 1986: 34), препращайки към статията на Ив. Кочев „Основното диалектно деление на българския език (Кочев 1980: 299 – 300). Участничката в редколегията на Обобщаващия том на БДА запазва тридялбата на ареала, използвайки термина етнографско-говорни групи: гребенци, капанци и говори в областта Сърта / Съртовете, в която влизат 13 села по високото плато между Шумен и Провадия (цит. съч.: 35). Авторката смята, че спорът между Л. Милетич и Б. Цонев, коментиран от Ст. Стойков, за т.нар. „загорски клин“ „не е завършен окончателно и до днес“. След кратката характеристика на мизийските говори за техен главен представител е посочен шуменският диалект, „който обхваща и съртските села“, без конкретни данни за селищата, но с препратка под линия към спорното, както стана дума, допълнение на Г. Попиванов към обобщаващия труд на Л. Милетич (цит. съч.: с. 35–36). Конкретните примери към сбитата характеристика на шуменския говор са от провадийските села Кривня и Равна. Статията завършва с две обобщения, които са в духа на времето със стремежа към търсене на доказателства за диалектното единство на българския език в неговите етнически граници. Първото, подкрепено с конкретни лингвистични данни, е свързано с ареалната характеристика на българския език: „С редица свои черти шуменският говор чрез т. нар. загорски клин се свързва с рупските диалекти и особено със солунските говори“ (пак там: с. 37).
Според второто „мизийските говори са едни от най-проучваните български диалекти. Тяхната старинност и оригиналност непрекъснато са привличали вниманието на изследователите в миналото. Интересът към тях е жив и днес. Богатството, което разкриват, хвърля обилна светлина върху най-старата ни езикова история.“ Това обобщение не е подкрепено с библиографски доказателства и според мене се нуждае от прецизиране.
В по-новите е-ресурси (http://bg.wikipedia.org/wiki/Български диалекти и http://bg.wikipedia.org/wiki/Българска_диалектология) класификацията на мизийските говори („в миналото цялата Дунавска равнина от Черно море до река Искър, днес само на отделни места“) са посочени два техни представителя: „шуменският говор (Шумен, Провадия) и разградският говор (на отделни места край Разград, Попово, Белене, Русе, Тутракан, Силистра)“. Етнографските определения на диалектите на север от шуменския (капанския в Разградско и гребенския в Силистренско) липсват, тридялбата е заменена с двудялба. Останалата информация включва цитати от академичната диалектология на Ст. Стойков.
Разработвайки тази сбита информация за българските говори / наречия, специалистите от БАН предлагат нова класификация, опирайки се на БДА. Обобщаващ том 1–3. Фонетика. Акцентология. Лексика (2001) и посочвайки чуждестранни и български източници, доказващи тезата за единството на българския език на диалектно равнище. За първи път в библиографията са включени 13 аудио материала. За шуменския говор записът е от Кривня, Провадийско. Очевидно тук се има предвид съртският (под)говор.
Най-новите е-ресурси на БАН за българските диалекти се опират на концепцията за единството на българския език и на данните от диалектната картотека в Института за български език при БАН, въз основа на които продължава работата по Обобщаващия том на БДА. През 2014 г. на сайта на Института за български език е публикувана Карта на диалектната делитба на българския език (http://ibl.bas.bg/bulgarian_dialects/), която има интерактивен характер. Това свидетелства за идеята на авторския колектив да направи достъпна и интересна богатата и сложна информация за диалектното членение на българския език. Картата е отпечатана като дипляна (Карта БАН 2014). Електронната карта има линкове с текстови и звукови файлове. Тя има отворен характер и дава възможност да бъдат добавяни звукови файлове.
Мизийските говори са класифицирани като източномизийски. Ареалът им е описан по следния начин: „Разпростират се в Източна Мизия т.е. в Дунавската равнина на изток от Янтра, на юг от Дунав и на север от Стара планина. Българското северно Черноморие е най-източната им граница. Макар че са архаични, в резултат на експанзията на будното и енергично балканско население, слязло в равнината през XIX и XX в. и смесило се с автохтонното (хърцойско), голяма част от тях са загубили редица свои особености и сега вече биха могли да бъдат разглеждани като мизийско-балкански, или дори още по-общо, като смесени североизточни диалекти.
От тях добре са съхранени четири мизийски диалекта, доста близки помежду си: шуменският (или плиско-преславският), съртският в Провадийско, гребенският в Тутраканско, Силистренско и Русенско, и капанският в Разградско. Тези говори са налице и в Северна Добружда (днес вече в Румъния). Най-отличителната черта на източномизийските говори е членната морфема -о (под ударение) и -у вън от ударение, тип вратò, л’àбу, поради което цялото наречие носи името о-диалект. Шуменският говор е типичен (представителен) източномизийски говор.“ Образецът (записан в с. Кочово) хвърля светлина върху говорните особености, открояващи се особено след сравнение с книжовните им съответници, е: Àс седѝ тры̀ нни жèнна и без лềбиц (Аз седя три дни жадна и без хлебец); Ни муж̀ъ у медò уд гул’àмата б̀ъчwъ да бр̀ъкна с рък̀ъ, зъм да ѝ уп̀ытъм (Не можах в меда от голямата бъчва да бръкна с ръка, за да го опитам)“; (Карта БАН 2014: 1–2).
Както се вижда от обзора, най-прецизна, макар и най-кратка, е информацията за мизийските говори и за основния им представител (шуменският говор), посочен във всички източници, в интерактивната Карта на диалектната делитба на българския език.
БИБЛИОГРАФИЯ
Карта БАН 2014: Карта на диалектната делитба на българския език. София: АИ „Марин Дринов“; http://ibl.bas.bg/bulgarian_dialects/.
Кочев 1980: Кочев, Ив. Основното диалектно деление на българския език. – Български език, 1980, № 4, 295–304.
Милетич 1903; 1989: Miletič, L. Das Ostbulgarische. Wien, 65–145; 1989, София: БАН.
Попиванов 1940: Попиванов, Г. Особености на шуменския говор. Допълнение към описанието му в „Das Ostbulgarische“ на проф. Л. Милетич. – Сборник на БАН, 34, 329–468.
Стойков 1993: Стойков, Ст. Българска диалектология. София: БАН; http://promacedonia.org.
Тетовска-Троева 1986: Тетовска-Троева, М. Мизийски говори. – В: Българските народни говори. Знания за езика. Т. 6. София: 1986, 34–37. http://bg.wikipedia.org/wiki/Български_диалекти http://bg.wikipedia.org/wiki/Българска_диалектология.
