„Способността да се отличава
прекрасното е най-изтънченото
човешко постижение“
Поезията е винаги една сладка и извисена болка у поета. Може да се каже, че поетът целият е едно непокойствие, защото най-дълбоко усеща хубавото и грозното в живота, хармонията и дисхармонията, острата битка, вечна като човечеството, между доброто и злото. „Даже там, – изтъква руският филолог А. Сухотин – където се изобразяват уродливото, отвратителното, дори описвайки безобразното, художникът се ръководи от нормите на прекрасното“ (А. Сухотин в книгата „Ритмы и алгоритмы“).
Поетът смъртно бива раняван от всяка несправедливост, но той изпада във възторг от сияйния залез на слънцето и от небесната песен на славея, от саможертвата на героя и от усмивката на Мадоната... Радарната инсталация на поета улавя всеки неповторим миг на цъфналото цвете и душевния порив у човека. „Великият певец целият живее в нерви“ (Стендал в кн. „Животът на Русини“).
Поетът търси постоянно смисъла на мирозданието, на тайнствената връзка между битие и космос, между слово и дела, между общество и хомо сапиенс. Поетът е лесно раним от всякакъв фалш и същевременно издига мощен глас срещу всяка неправда. Поезията в крайна сметка е една несбъдната мечта. Тя по природа е приповдигната, защото дава сили и криле за щастливи полети в царството на красотата. Тя винаги е необикновена и одухотворена, високо образна и заразителна. „Стихотворение без образи – казва Теодор Траянов – е славей без гласни струни“.
Поезията не е обикновена разговорна реч, макар понякога у велики майстори да е прозаична по вид. Тя не служи на груби материални цели, но затова пък ни пали с най-благородни идеи, кара сърцата ни да тръпнат от дълбоки преживявания, от духовни стремежи и от желание да живеем достойно и красиво. Никой обаче не говори в ежедневието с поетична реч. Не случайно гениалният художник Пикасо твърди, че „Изкуството е лъжа, но тази лъжа ни учи как да постигнем истината“.
Всеки нормален човек добре знае например, че Балканът не може да тъжи, да пее, да ни говори задушевно, но каква жива и величествена сила излъчва финалното четиристишие на стих. „Опълченците на Шипка“ от безсмъртния Иван Вазов, където ние възприемаме с огнен възторг одухотворения образ на природата като по-жив от живо същество, защото изразява невидимо сливане на герой и балкан в решителното сражение с многочисления и дълговековен враг:
„И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век“.
Тук Ив. Вазов постига неимоверни художествени висоти, които поразяват съзнанието на читателя и излъчват вълнуваща музика, затова не случайно поемата е наричана „жива симфония“. Форма и съдържание са в пълна хармония, като всяка дума и звук играят огромна идейно-художествена роля, дълбоко осезаема в любимото на Вазов стихотворение и отбелязвана в наше изследване върху поетиката на поемата:
„В първите два стиха буквата „щ“, означаваща два звука, поражда чувство за мигновена промяна в действието (срв.: в думите щурм, щик, щракане, които на финала липсват), за стремителното движение, за внезапната поява на бурята, вж. в случая: йощ, щом, зафаща, препраща. Последните две думи са римувани, т.е. те са в актуална позиция, като логическото и емоционално-експресивното ударение падат върху тях“ (Константин Попов. Неугасимият пламък. С. 2008, с. 162).
Не всеки е способен да твори поетична реч, пък и най-неестествено и ненормално явление би било, ако всички хора бяха поети. Съвсем правдиви и шеговити са мислите по тоя повод на Милан Кундера в „Книга за смеха и забравата“: „когато един ден (а той ще е скоро) всеки човек се събуди писател, ще е дошло времето на всеобщата глухота и на първото взаимно неразбирателство“.
Поезията обаче може да въздейства на всекиго, ако е заредена с богата образност и с благородни идеали. Истинската поезия служи на доброто и на красотата, иначе тя губи смисъл и оправдание. „За мен, говори Г. Ф. Хендел, би било досадно, ако доставях на хората само удоволствие. Моята цел е да ги направя по-добри“.
Поетическата дарба задължава поета да има високи граждански чувства и да открива нови смислови хоризонти със своята поезия. Между поезията и морала на поета е нужна пълна хармония. Жалък е този поет, който умее да създава сносна поезия, но в живота си е отчаян егоист и безскрупулен човек, самовлюбен и лицемерен, злобен и несправедлив. Дълбоко правдиви са думите на прекрасния и талантлив поет, отличаващ се с безспорен морал, Александър Геров: „Не е голям поет или писател, който не живее така, както пише“.
Поезията е трудно определима като понятие и като крилата дума, но е свойствена на всяка приповдигната реч, независимо дали е мерена или прозаична. Важното е поетичната реч да ни внушава светли мисли, за да живеем красиво и добротворно, защото, както ни учи Л. Н. Толстой „Светът не може да се държи върху злото. Ако светът се основава на злото, той отдавна да е загинал“. От историята на човечеството добре знаем, че всяко зло като робство, диктатура и злоупотреба с власт винаги има край, за да възтържествува доброто, докато се появи ново зло. Но във вечната борба със злото се усъвършенства и доброто, за да не позволява окончателно да се утвърждава винаги разрушителното зло.
Без поезия животът би бил безжизнена пустиня. Поезията е пропита с образен и високохудожествен език, с безценни идеи и с неизмерима духовна енергия. Без крилата поезия, обогатяваща човешката душа и даваща ѝ верни ориентири за смислен и богатодуховен живот, настъпва пълен духовен мрак. Може да се каже, че талантливият поет е едно щастливо явление, което преодолява времето и радва човечеството. Според верните думи на Цветан Тодоров в есето за Марина Цветаева „Поезията е езикът на боговете. Боговете не говорят, поетите говорят вместо тях“.
