Два обичайни глагола с необичайни значения в старобългарския „Златоструй“

Словното богатство на старобългарския език, събрано в лексикографски справочници и достъпно в изданията на старобългарските книжовни паметници, изглежда добре проучено и богато онагледено с примери благодарение на двувековните усилия на палеославистиката[1]. Въпреки това все още има незабелязани и недокументирани форми и употреби, останали извън справочниците, особено ако са от по-малко изследвани или неиздадени текстове, както и от произведения от ранната епоха, запазени в по-късни преписи.

Сборникът със Златоустови и псевдо-Златоустови слова „Златоструй“ предоставя богат лексикален и граматически материал, който все още не е добре изследван[2]. Преводите на словата възхождат към Х в., но най-ранният препис от XII в. е на т.нар. „кратка“ редакция от 81 слова (по-натам S), която е била подложена на редица съкращения и изменения без сверяване с гръцкия оригинал[3]. Известната като „пълна“, „пространна“ или „дълга“ редакция на Златоструя от 138 слова (по-натам L), пазеща по-близък до оригинала текст, е съхранена почти само в руски преписи най-рано от XV в. и все още не е издадена. Ето защо, докато особеностите на S са били достъпни за изследователите на старобългарския език, множество интересни лексеми и употреби от L не са попаднали в речниците и са останали незабелязани.

По-долу са разгледани два примера от пространната редакция на Златоструя, в които интерес предизвикват не толкова самите лексеми, колкото значението, с което те са употребени.

I. жт с тв.п. – χράομαι „използвам“

В слово L28 от Златоструя – превод на поучителната част на десетата хомилия от коментарите на Йоан Златоуст върху Първо послание на апостол Павел към коринтяни – се среща употребата на глагола жт (с тв.п.) като необичайно съответствие на гръцкия глагол χράομαι в значение „използвам“. Употребата е в следния контекст: PG 61: 86 Γίνεται δὲ σὰ τὰ ἀλλότρια, ἂν εἰς ἑτέρους ἀναλώσῃς· ἂν δὲ εἰς σαυτὸν ἀναλώσῃς ἀφειδῶς, ἀλλότρια γέγονε τὰ σά. Ἐπειδὴ γὰρ ὠμῶς αὐτοῖς κέχρησαι, καὶ λέγεις, ὅτι Τὰ ἐμὰ εἰς ἐμὴν ἀπόλαυσιν μόνον ἀναλωθῆναι δίκαιον, διὰ τοῦτο ἀλλότρια αὐτὰ λέγω. („Чуждото става твое, ако го изразходваш за другите; а ако го изразходваш за себе си щедро, твоето става чуждо. Понеже лошо си служиш с него и казваш: „Правилно е да изразходвам своето само за собственото си удоволствие“, затова го наричам „чуждо“.“)

Старобългарският превод гласи[4]: южⷣее бо твое бываеть. аще нѣмъ раꙁдаеш. аще л  самъ ждевеш (!) не щадѧ. то ꙋже твое южⷣе бⷭ҇ы. ꙁанеже ꙁлѣ мъ жвеш  г͠леш. то не л правда да свое самъ жⷣвѹ. того бо рад  аꙁъ южⷣее нарю. (f. 199d)

Словото не е включено в S, а между известните ми преписи на L на това място няма разночетения. Но това не е първият необичаен превод на гръцкия глагол тук, почти същият контекст се среща малко по-горе, срв.: οὐκ οἶδας ὅτι διὰ τοῦτο μέλλομεν ἐγκαλεῖσθαι, κακῶς αὐτοῖς χρησάμενοι; („Не знаеш ли, че заради това ще бъдем извикани на съд, защото зле сме ги използвали?“) ⁘то не вѣс л ꙗкоⷤ⁖[5] того дѣлѧ помы сътворѧть. ꙁанеже ꙁлѣ е гѹбмъ (f. 199c). И докато преводът на χράομαι с гѹбт може да се смята за контекстуално, спорадично решение или за грешка, за употребата на жт с това значение има и друго обяснение.

Гръцкият глагол χράω е многозначен, значението на възвратната форма χράομαι, основно „служа си с нещо“, може да се изменя или да избледнява в зависимост от контекста, напр. ἵππῳ χ. „яздя кон“, λόγῳ χ. „говоря“, νόμῳ / ἀνομίᾳ χ. „следвам закона / живея в беззаконие“ и т.н. В цитирания контекст обаче глаголът означава именно „използвам“, обектът му е много неопределен и се извежда от цитирания по-горе контекст – αὐτοῖς κέχρησαι („използвал си ги“), т.е. τὰ ἀλλότρια „чуждите (неща)“, τὰ σά „твоите (неща)“.

Употребата на жт с тв.п. в това значение не е напълно изолирана. В речника на чешката Академия на науките LLP като трето значение на жт е даден изразът жт мь „пользоваться чем-н., жить чем-н.“ с примери от Беседите на Григорий Велики, превод от латински: ꙗко богатьствомь сего свѣта жвѹть rebus… necessariis utuntur; данꙑмь м б(ог)атьствомь достоно жвѹ concessis licite rebus fruor; же ꙁаѥмлють сего свѣта рекъше добрѣ жвѹть qui utuntur hoc mundo tamquam non utantur. Докато във втория пример глаголът пази основното си значение „живея“ (лат. fruor „наслаждавам се, използвам блага“), а в третия пример дори не е употребен с тв.п., макар и като превод на лат. utor – „използвам“, първият цитиран пример от Беседите най-много се доближава до изследваната употреба от Златоструя, като не само съдържа значението „използвам“, но и превежда аналогичния латински глагол utor. Във всички споменати примери се преплитат значенията на „използвам“, „възползвам се от“ и „живея благодарение на“ ресурси, богатство, средства. Според речника тази употреба на глагола е изчерпана, т.е. ограничена („in hoc sensu exh“, ibid.).

За това, че значението „използвам“ не е чуждо на глагола жт, свидетелства и производният му глагол ждт (ꙁ-жт), чието основно значение е „похарча, изхарча, прахосам, пропилея“ (вж. напр. СтбР) и се отнася именно към изразходването на ресурси, особено пари, срв. дн. остар. „иждивение“ (напр. Бончев 2002–2012, РБЕ и др.). Форми на ждт са използвани два пъти в разглеждания контекст (аще л  самъ ждевеш, да свое самъ жⷣвѹ) в превод на друг гръцки глагол – ἀναλίσκω „изразходвам, харча“. По този начин старобългарският преводач има възможност да употреби като синоними думи с един и същ корен (жт, ждт), с което постига допълнителен стилистичен ефект, който не се съдържа в гръцкия оригинал.

В съвременните славянски езици следи от тази остаряла употреба на жт, освен в църковнославянизма „иждивение“, може да се открият още и в чешки, където думата, означаваща „използвам“, е užíti – префигирана производна на глагола žíti.

II. тѫжт – ἀπαιτέω „изисквам“

В слово L27 (поучителната част от хомилия 8 на Златоустовите коментари върху 1Кор.) се среща следното място: PG 61: 74 βούλεται γὰρ ἡμᾶς ἑαυτοὺς ἀπαιτεῖν τὴν τιμωρίαν τῶν ἡμαρτημένων, καὶ οὐκέτι λοιπὸν αὐτὸς ἀπαιτεῖ („защото (Бог) иска ние сами от себе си да изискаме наказание за греховете, и самият Той повече не изисква“). Преводът в Златоструя гласи: хощеть бо да мы сам мѹкѹ грѣховнѹю ꙁмолмъ. да  ѡнъ потомъ не тꙋжть (f. 197b). На двете употреби на гръцкия глагол ἀπαιτέω „изисквам“ в старобългарски има две различни съответствия – ꙁмолт и тѫжт. Втората дума прилича на грешка, но на това място няма разночетения между преписите. Същото слово се среща няколко пъти както в L, така и в S – цитираното L27 съответства на S9, където има редица съкращения и редакции, освен това голяма част от словото в същия превод е добавена механично в края на L23, чиято втора половина от своя страна е повторена още веднъж като L46, съответно S37. На всички тези места интересуващият ни контекст отсъства – в S9 втората му част е съкратена, а в края на L23 и в S37=L46 липсва целият епизод. Така, без възможност за сравнение с другите редакции на Златоструя, ще потърсим обяснение за необичайната употреба на тѫжт с предпоставката, че не става дума за грешка.

Според СтбР глаголът тѫжт означава: 1. тъжа, тъгувам, съжалявам; 2. мъча се, измъчвам се, страдам; 3. прич. тъжен, натъжен. Посочени са гръцки съответствия със сходно значение. По-горе в същото слово L27 глаголът тѫ- жт и негови производни са използвани в превод на λυπέω „тъжен съм“ (срв. напр. PG 61: 74), това е значението на глагола и в други места от Златоструя. Възниква въпросът може ли тѫжт да означава „изисквам“, и от друга страна – как обикновено се превежда ἀπαιτέω на старобългарски?

Гръцкият глагол ἀπαιτέω означава „искам настоятелно, искам си обратно, изисквам“, особено за неща, отнети неправомерно или принадлежащи по право (срв. напр. LSJ, СтгрР и др.). В цитираното изречение от Златоструя глаголът е употребен два пъти и първия път е преведен с ꙁмолт, втория – с тѫжт, следователно можем да смятаме двата старобългарски глагола за контекстуални синоними. Регистрираните начини за превод на този гръцки глагол в други произведения (според показалеца на гръцко-старобългарските съответствия Index verborum graeco-palaeoslovenicum[6]) включват разнообразни преводачески решения: въꙁмат (Сав.); въпрашат (Христ., Слепч., Шиш.); въстѧѕат (Супр.); стѧѕат (Зогр., Мар., Ас., Остр., Евх., Супр.); прост (Супр.); рѣьноват (Супр.); сътѧѕат (Ном.); хлѫпат (Зогр., Мар.), срв. и нѣм тѧжам (v.l. половнꙑ просѧ) за ἡμιολίας ἀπαιτῶν (Ном.). Сред изброените примери не виждаме глагола тѫжт, но има производни на тѧѕат.

Освен най-разпространеното значение „тъжа“, в речниците се откриват отделни примери и за други значения на старобългарския глагол, които показват, че употребата му в посочения контекст от Златоструя не е грешка. Спорд LLP в съчетание с о емь или с инфинитив глаголът значи „настоявам, настоятелно моля“, за пример са дадени две места от Супр., чиито гръцки съответствия са κατεπείγομαι („настойчиво се стремя“) и παρενοχλέω („безпокоя, досаждам“). Други свидетелства препращат към значения, за които няма запазени данни в най-ранните паметници. Така в края на статията за тѫжт Миклошич препраща към съществителното „tôžba – querela“. Той означава примера като новословенски, но препратката е към речника на Хабделич (1670 г., първият кайкавски хърватски речник). Цялата дефиниция у Хабделич гласи[7]: tusba – querela, accusatio, по-долу се среща още ki tusi – accusator; kisze rad tusi – querulus; tusim drugoga – accuso и др. Общото значение на производните от този корен е „спор, обвинение“, съответно „обвинител“ и т.н. Това значение е сходно със съвременния юридически термин „тъжител“ и несъмнено произлиза от един от нюансите в значенията на старобългарския глагол – „оплаквам, оплаквам се“.

Коренът в старобългарски, който обединява значенията „принуждавам“ и „споря“, е с малка носовка, срв. тѧѕат, -жѫ, -жеш – глагол с много разнообразни значения, сред които „изследвам; споря; принуждавам“ (LLP); „обвинявам; изисквам“ (Срезневский 1989); „изисквам; питам“ (Sadnik, Aitzetmüller 1955). Той е употребен поне на две места в XIII слова на Григорий Назиански със значение „изисквам“ именно в превод на ἀπαιτέω (62β; 104β, Будилович 1875), а както се вижда и по-горе, няколко производни на тѧѕат присъстват като съответствия на гръцкия глагол и в други паметници (Index). От същото словообразувателно гнездо с корен тѧг – са още съществителното тѧжа – „разпра, спор, съдебно дело, съдебен иск“ (срв. напр. Билярски 2011: 179, Бончев 2002–2012 и др. речници), глаголът тѧжт (сѧ)[8] – „стремя се“ (според LLP само от Беседите на Григорий Велики, лат. съответствие tendo, от същия и.е. корен) и „споря, препирам се, съдя се“ (от Сир. 11:9, Сир. 8:2, Бончев 2002–2012), тѧжьбьнкъ – „тъжител, завеждащ съдебно дело“ (Бончев 2002–2012; Miklosich 1862–1865; Срезневский 1989; LLP), тѧжьствоват (вариант тѧжьбт сѧ) – „препирам се, съдя се“ (Исак Сирин, съотв. версия А и версия B[9]).

Близостта между някои от значенията на корените тѧг- и тѫг-, която се забелязва например между старобългарското тѧжа и съвременното „тъжител“, едва ли се дължат на смесване на носовките. Двата корена имат общ произход и редуването във вокализма им е прастаро (Фасмер 1986–1987; Sadnik, Aitzetmüller 1955 и др.), срв. съвременните „тъга“ и „тегоба“, „тъжен“ и „тежък“ и т.н. За това, че употребата на тѫжт в цитирания контекст от Златоструя не е резултат от смесване на носовките, говори например фактът, че в съответните руски преписи няма следи от този среднобългарски фонетичен и графичен процес, а и глаголите тѫжт, -жш и тѧѕат, -жеш имат различна тематична гласна в сегашната основа. Освен това, както показват посочените по-горе примери в речника на Хабделич, цялата група думи със значение „обвинение, спор“ са с наследник на голямата носовка, така е и в съвременния хърватски език.

Изглежда глаголът „тъжа“, чието основно значение в старобългарски е „тъгувам, тъжен съм“, макар и рядко, се е употребявал със значение „искам, изисквам“. Подобно развитие глаголът е претърпял в съвременния чешки език, където основното значение на toužiti е „искам страстно, копнея“ (от „тъгувам по нещо“).

БИБЛИОГРАФИЯ

БЕР 7: Български етимологичен речник. Т. 7 Слово – терясвам. София. Акад. Изд. „Проф. Марин Дринов“, 2010.

Билярски 2011: Билярски, И. Публично- и каноничноправна лексика в българското средновековно пространство. ВСУ „Черноризец Храбър“, 2011.

Бончев 2002–2012: Бончев, А. Речник на църковнославянския език. Т. 1–2. София. НБ „Св. св. Кирил и Методий“, 2002–2012.

Будилович 1875: Будилович, А. XIII слов Григория Богослова в древнеславянском переводе по рукописи Императорской публичной библиотеки XI века. Санкт-Петербург, 1875.

Вечерка 1999: Вечерка, Р. Описание старославянских рукописей. – В: Старославянский словарь. Москва, 1999, 13–25.

ВМЧ 1899: Великие минеи четьи, собранные всероссийским митрополитом Макарием. Ноябрь, дни 13-15. Санкт-Петербург, 1899.

Георгиева 2003: Георгиева, Т. Златоструй от XII век. Силистра. РИТТ, 2003.

Малинин 1878: Малинин, В. Исследование Златоструя по рукописи XII века Императорской Публичной библиотеки. Киев, 1878.

Милтенов 2013: Милтенов, Я. Златоструй: старобългарски хомилетичен свод, създаден по инициатива на българския цар Симеон. София. Авалон, 2013.

Пенкова 2008: Пенкова, П. Речник-индекс на Синайския евхологий. София. Акад. изд. „Проф. Марин Дринов“, 2008.

РБЕ: Речник на българския език. Т. 1–14. София. Акад. изд. „Проф. Марин Дринов“, 1977–2012.

РСрХ: Речник српскохрватског књижевног језика. Нови Сад. Књ. 6. 1976.

Срезневский 1989: Срезневский, И. Словарь древнерусского языка (репр. изд.). Т. 1–3. Москва, 1989.

СтбР: Старобългарски речник. Т. 1–2. София. Изд. „Валентин Траянов“, 1999–2009.

СтгрР: Войнов, М. и др. Старогръцко-български речник (2 изд.). София, 1943.

СтСл: Цейтлин, Р., Р. Вечерка, Э. Благова (ред.). Старославянский словарь. Москва. Русский язык, 1999.

Фасмер 1986–1987: Фасмер М. Этимологический словарь русского языка. Т. 1–4. Москва. Прогресс, 1986–1987.

Habdelić 1670: Habdelić, J. Dictionar ili Réchi Szlovenske. Graz, 1670.

Index: Bláhová, E. (red.). Řecko-staroslověnský index (Index verborum graeco-palaeos-lovenicum). T. 1. Praha. Slovanský ústav, 2008–2014.

LSJ: Liddel, H. S., R. Scott, revised by H. S. Jones. A Greek-English Lexicon. Oxford, 1996.

Meyer 1935: Meyer, K. Altkirchenslavisch-griechisches Wörterbuch des Codex Suprasliensis. Hamburg. Augustin, 1935

Miklosich 1862–1865: Miklosich, Fr. Lexicon palaeoslovenico-graeco-latinum. Vindobonae, 1862–1865.

PG: Migne, P. Patrologiae cursus completus, series graeca. Paris, 1857–1866.

Sadnik, Aitzetmüller 1955: Sadnik, L., R. Aitzetmüller. Handwörterbuch zu den altkirchenslavischen Texten. Heidelberg. Carl Winter-Universitätsverlag. 1955.

SJS: Kurz, J. et al. (red.). Slovník jazyka staroslověnského (Lexicon linguae palaeoslovenicae). T. 1–52. Praha, 1958–1997.