Наскоро публикуваното първо пълно издание на Учителното евангелие на Константин Преславски (Тихова 2012) предоставя възможност езикът на този емблематичен старобългарски паметник от края на IX в. да бъде цялостно изследван. Все още езиковедските проучвания се броят на пръсти и визират отделни проблеми като показателните местоимения, самостоятелната употреба на еловите причастия, някои модални и синтактични конструкции, лексиката, преводаческата техника, темпоралната система (библиография у Славова 2015: 130).
По-нататък обект на внимание ще бъде изразяването на бъдеще време в текста на Константиновото учително евангелие, запазено в 4 основни преписа[1], които представят една затворена традиция на текста. Наличието на преводни катени[2] и на оригинални встъпления и заключения към всяка от 50-те беседи[3] предлага редкия шанс дадено езиково явление да се проследи в контекста както на гръцкия първообраз, така и на говоримия старобългарски език, допускан в определени рамки в книжовната норма.
Отдавна е установено, че през старобългарския период няма специални граматикализирани форми за бъдеще време, а изразяването му става чрез различни морфологични и синтактични инструменти. В голяма степен липсата на граматикализирани футурни показатели се замества със специфичната славянска категория вид на глагола, доколкото на праславянска почва сегашните форми на глаголите от свършен вид (рядко от несвършен вид) означават бъдеще време (т.нар. просто бъдеще време) и този способ е най-разпространеното средство за изразяване на футур (Иванова-Мирчева 1962: 28–38, 49–68). Така е и в текста на Учителното евангелие на Константин Преславски, в което над 100 са примерите в авторските части на беседите и над 80 в преводните катени (предимно срещу гръцки индикатив/ оптатив на футур[4] и конюнктив/ оптатив на аорист[5]).
В историческия развой на българския език формите на простия футур се изместват от формите на перифрастичния футур, съставени от сег. вр. на модалните глаголи хотѣти, имѣти и фазовия наѧти/въѧти + инфинитива на спрегаемия глагол (от свършен и несвършен вид), който носи лексикалното значение. Тези конструкции са в процес на граматикализация, защото спомагателните глаголи хотѣти и имѣти не само поемат функция на граматически елемент, но едновременно с това пазят и лексикалното си значение – хотѣти има модален оттенък ‘искам доброволно, по свое желание’, а имѣти – ‘наложително е, трябва’. Затова описателният футур в старобългарски трябва да се разглежда като синтактично съчетание с модални (фазови) глаголи, а не като морфологизиран инструмент с темпорално значение. Това важи особено за конструкциите с глагола наѧти/въѧти, който в най-висока степен съхранява начинателната си семантика и се съчетава само с инфинитив от несвършен вид. Затова повечето учени напълно отричат способността наьнѫ-конструкциите да означават бъдещи действия (Бунина 1959: 51–61), доколкото единствено неговият свършен вид има отношение към бъдещето (Birnbaum 1958: 232–235), а и липсата на граматикализация е естествен процес при фазовите глаголи (Граматика 1991: 307). Понякога възможността перифрастичните конструкции с наѧти/въѧти да са имали футурна функция не се отхвърля изцяло, като се акцентира върху изразяването на действие, което започва, а следователно ще продължи да се развива и в бъдещето. При всички случаи обаче глаголът наѧти/въѧти не се десемантизира, не се превръща в същински спомагателен глагол за означаване на бъдеще време (Иванова-Мирчева 1962:136–142) и не оставя следи не само в книжовния език, но и в диалектите. Подобна картина представя и Учителното евангелие на Константин Преславски, в чийто текст (и то само в преводните катени) се откриват 4 наьнѫ-съчетания с инфинитив (от всичко 60 перифрастични футурни конструкции). Показателно е, че такива съчетания липсват в авторските части на творбата, че инфинитивът е ограничен само до несвършен вид и че три от формите са при отрицание. Освен това само един случай превежда гръцки футур (л. 208б власти въьнѹть ἄρξουσι ще властват)[6], а останалите предават гръцки конюнктив на близкото действие в презенс и аорист[7]. Дори на по-ранен езиков развой да са съществували опити за означаване на футур със спомагателен глагол наѧти, Учителното евангелие показва, че към края на IX в. тази тенденция не е била вече актуална и е затихвала.
В това своеобразно състезание кой глагол да се превърне в показател за бъдеще време са участвали поне още два глагола (извън хотѣти и имѣти), непредставени в граматиките и изследванията върху старобългарския език. Единият е модалният глагол мощи, който в съчетание с инфинитив формира перифрастична конструкция с нюанс за следходна темпоралност. Два примера се откриват в авторските части на Константиновото евангелие: всѧ недѹгꙑ дѹшьнꙑꙗ с͠тꙑмь крьщениимь исцѣлити можеть Всички душевни недъзи ще изцели чрез светото кръщение, како ли можемъ сѧ ꙗвити хви ѹеници ꙁаповѣди его не хранꙗще Как ще се явим като Христови ученици, щом не спазваме неговите заповеди? Десетина аналогични употреби има и в други ранни български паметници[8], а аналогични модални конструкции за следходна темпоралност с участието на глагола ‘мога’ са познати на староиспански, старопортугалски (с глагола poder, Китова 2013: ІV), староанглийски (с глагола maʒan, който освен модално знaчение е имал и оттенък на футурна семантика и не случайно понякога превежда латинско бъдеще време, Quirk, Wrenn 1955: 78).
Вторият глагол, за който няма сведения да е участвал в старобългарски перифрастични конструкции за изразяване на бъдещи действия, но вероятно е изпълнявал подобна функция, е бꙑти с презентно-спрегнатите форми бѫдѫ, бѫдеши и т.н. в съчетание с инфинитив[9]. Основание за подобно предположение са следните 2 примера от текста на Учителното евангелие: л. 220a без гр. (заключителна част на 48 беседа) на и͠бсех ꙗможе нꙑ бѫдеть ити по облакомъ на небесата, където вървейки (ако ни се случи да вървим) по облаците; л. 227d (50 беседа) мѫже бѫдеть сѣсти онзи, който ще седне (комуто ще се случи да седне) μελλόντων ϰαθέζεσθαι. Тук е налице специфична безлична употреба на конструкцията бѫдѫ + инфинитив с условно значение ‘случва се’[10]. Важно е, че единият пример се среща в авторски текст на Константин Преславски, а другият превежда гръцко перифрастично бъдеще време с глагола μέλλω, обичайно предаван със съчетанието хощѫ + инфинитив. Днес моделът бѫдѫ + инфинитив за означаване на футур е действащ в съвременните източнои западнославянски езици (срв. рус. буду писать, белорус. буду пiсаць, чеш. budu psát, словаш. budem písat', пол. będę pisać), където инфинитивът е само от несвършен вид, което пък е предопределило запазването на простото бъдеще време (от свършен вид).
Разгледаните дотук наьнѫ/ могѫ/ бѫдѫ-съчетания с инфинитив за изразяване на бъдещи действия още на старобългарска почва са изгубили битката и не са се превърнали в граматикализирани форми на футур. Това обаче в историята на българския език са направили модалните глаголи хотѣти и имѣти.
Всички изследвания сочат старобългарските перифрастични конструкции с имѣти като най-граматикализирани и десемантизирани, но все още с модална отсянка ‘наложително е, трябва, длъжен съм’. В паметниците от старобългарския канон са засвидетелствани 132 такива конструкции (119 с гръцки образец), половината (67) от които имат чисто темпорална функция, без да носят модална семантика (Birnbaum 1958:192). Освен най-десемантизирани те са и най-разпространените перифрастични съчетания (Иванова-Мирчева 1962:80–98 и цит. лит.), в които инфинитивът може да бъде и от свършен, и от несвършен вид, включително и при отрицание. Старобългарските перифрастични футурни конструкции с имѣти превеждат съответните гръцки конструкции с глаголите ἔχω ‘имам, притежавам’ и μέλλω ‘възнамерявам, искам; длъжен съм, трябва’. Тази картина се потвърждава и от текста на Учителното евангелие, в който перифрастичните конструкции с имѣти също са най-многобройни (36 срещу 23 с хотѣти) и най-граматикализирани. В 11 случая те се срещат в авторските части на беседите без гръцки образец[11], а в 10 случая предават аналогични гръцки конструкции – 9 с глагола μέλλω[12] и една с ἔχω (л. 29а брашьно имамъ ꙗсти ἔχω ϕαγεῖν). Най-често обаче (15 примера) стоят срещу гръцки индикатив на футур (8)[13], конюнктив на аорист и презенс (4)[14], оптатив на аорист (2)[15] и еднократно срещу индикатив на презенс (л. 128а прити имать παραγίγνεται). Имамь-конструкциите се съчетават с глаголи от свършен и несвършен вид (вторите двукратно надвишават първите), а отрицателните форми са малка част (5) от всичките примери, но те се свързват само с имѣти и никога с хотѣти. Явно съвременните отрицателни форми от типа няма да + спрегнат глагол (няма да пиша), които са остатък от отрицателната форма на имамь-съчетанията (не имамь пьсати), имат дълъг исторически развой и са били оформени още на границата на деветото и десетото столетие.
Известно е, че през старобългарския период граматикализацията на конструкциите с хотѣти е по-малка в сравнение с конструкциите с имѣти, тъй като модалното значение на хотѣти ‘искам, желая’ се преплита с граматическото му значение (във функция на бъдеще време). Всички учени признават модалната отсянка на хощѫ-съчетанията, които не изразяват чисто бъдеще време, макар и да превеждат гръцко бъдеще време, дори се приема, че множество хощѫ-съчетания не функционират като футур, а само като израз на модалност. Така понякога перифрастичните конструкции хотѣти с инфинитив успяват да обозначат футур, но в други случаи липсва чисто футурна употреба, т.е. хощѫ-конструкциите представят преход от лексикално-синтактични съчетания към граматически форми (Иванова-Мирчева 1962:104, 134). Аналогично на имамь-съчетанията, и хоштѫ-съчетанията се съчетават с инфинитиви и от свършен, и от несвършен вид, но са по-слабо разпространени в класическите старобългарски текстове – в тях се откриват 101 случая, като 30 нямат гръцки съответствия (Birnbaum 1958:217). Това наблюдение се подкрепя и от употребата на перифрастичните конструкции с хотѣти в Учителното евангелие на Константин Преславски[16] – 22 срещу 36 с имѣти, като половината (12) от хоштѫ-съчетанията се намират в авторските части на беседите[17], където е по-силно присъствието на живия език и няма влияние на гръцки образец. Да си припомним, че в тези части толкова (11) са и примерите с имамь-съчетанията, което навежда на мисълта, че може би в разговорния старобългарски език в североизточния езиков ареал съотношението при употребата на двата глагола за изразяване на следходна темпоралност не е било толкова диспропорционално.
В преводните старобългарски паметници перифрастичните конструкции с хотѣти предават съответни гръцки конструкции с глаголите ἐθέλω, μέλλω, βούλομαι – всички със значение ‘желая, искам’, но и всеки с допълнителна специфична модална семантика: ἐθέλω ‘склонен съм, в състояние съм’, μέλλω ‘длъжен съм, трябва’ и βούλομαι ‘възнамерявам, решен съм’. И Константин Преславски превежда тези три глагола с хотѣти – най-вече θέλω (6 примера)[18], но също βούλομαι (2 примера)[19] и еднократно μέλλω[20]. В някои от тези съчетания хотѣти функционира като спомагателен глагол с темпорална функция на футур, а не само като преводаческо решение за предаване на гръцките конструкции с θέλω, βούλομαι и евентуално μέλλω. Х. Бирнбаум (Birnbaum 1958: 217) обръща внимание на факта, че в класическия старобългарски канон ръкописи и волунтативният глагол хотѣти (а не само имѣти) се използва за превод на гръцките конструкции с дебитативния глагол μέλλω, което показва самостоятелно решение на старобългарските книжовници. Константин Преславски обаче се придържа към модалната семантика на μέλλω и θέλω, превеждайки ги съответно с имѣти и хотѣти, което от своя страна още веднъж свидетелства, че към края на IX в. перифразите хощѫ, имамь + инфинитив са неграматикализирани синтактични съчетания с модални глаголи.
За разлика от перифрастичните конструкции с имѣти, тези с хотѣти само в един случай предават бъдещо (желано, иреално) действие, изразено с гръцки аористен оптатив: л. 193d хощеть ѹвѣдѣти διαμάθοι. Така текстът на Учителното евангелие подсказва, че към края на IX в. в североизточните старобългарски краища в ход е бил процес перифрастичните конструкцции за следходна темпоралност с хотѣти да превеждат аналогични гръцки конструкции (сег. вр. на ἐθέλω, βούλομαι + инфинитив), а перифрастичните конструкцции с имѣти преобладаващо да превеждат гръцки неперефрастични форми във футур или оптатив/ конюнктив.
В Константиновото Учително евангелие, подобно на класическите старобългарски паметници, а и на други по-късни текстове, се срещат перифрастични конструкции със сегашното деятелно причастие хотѧ (от хотѣти) в съчетание с инфинитив, предаващи аналогични гръцки конструкции (28 примера). В 21 случая гръцкото причастие е βουλόμενος/ βουλόμενοι (от βούλομαι желая, искам, възнамерявам, решен съм)[21] и само в 7 случая е θέλων (от ἐθέλω/ θέλω желая, искам доброволно, склонен съм)[22]. Въпреки някои мнения, че тези съчетания са най-важното средство за изразяване на футур (Birnbaum 1958: 232–235) и че изглеждат твърде граматикализирани (Иванова-Мирчева 1962: 130), в текста на Учителното евангелие те определено пазят лексикалното значение на хотѣти и не показват процес на граматикализация. Появата им е свързана с гръцко влияние, макар че Константин Преславски ги употребява и в авторските части на своите проповеди (8 примера)[23]. Едва ли обаче конструкциите хотѧ + инфинитив са били присъщи на разговорния старобългарски език, по-скоро тяхната употреба се е схващала като белег на книжовност. Тези съчетания нямат историческо развитие и не оставят следа в българския език, за разлика от хощѫ-съчетанията.
Именно перифрастичните конструкции с хощѫ + инфинитив вземат превес в историята на българския език, измествайки постепенно осталите средства за изразяване на футур и развивайки се в сложни форми за бъдеще време – частицата ще (< хощетъ/хъщетъ < хътѣти) в съчетание с да-конструкция. Същият развой за означаване на футур се наблюдава и в новогръцки, където в първоначалната конструкция (сег. вр. на (ἐ)θέλω + съюза ἵνα да) формите на (ἐ)θέλω се съкращават до θέ, съчетанието θέ + να (< ἵνα) се редуцира в θά и така се стига до днешните форми като θά πίνω ще пия.
Тъй като във византийския гръцки конструкцията θέλω + инфинитив за изразяване на футур се налага по-рано, отколкото в старобългарски, първоначално в изследователската традиция се смята, че аналогичната българска конструкция хощѫ + инфинитив възниква под гръцко влияние. Тази теза вече е преодоляна, защото перифрастично изразяване на бъдеще време със спомагателен глагол ‘искам’ има и в други индоевропейски езици. Например volo + инфинитив е обичаен начин за означаване на футур в балканския латински. Паралелите с византийския гръцки и с балканския латински раждат тезата за старобългарската футурна конструкция хоштѫ+ инфинитив като общобалканско явление, резултат от контактите на славяните със завареното на Балканите население. Вероятно процесът по граматикализацията на конструкциите с хотѣти е бил ускорен от тези езици, наследство от което е наличието на бъдеще време със спомагателен глагол ‘искам’ в сръбски, хърватски, румънски и албански. В същото време и в други езици (небалкански и несъседни на българския) едни и същи по семантика модални глаголи в презенс, съчетани с инфинитив, изграждат перифрастични конструкции за изразяване на следходна темпоралност, което говори за типологическа особеност. Най-често в тази функция встъпват модални глаголи със семантика ‘искам’ (англ. will ‘искам, желая’, стисланд. munu ‘имам намерение’) и ‘длъжен съм’ (англ. shall, стисланд. skulu, швед. skola).
Така от една страна, средствата за изразяване на бъдеще време в текста на Учителното евангелие потвърждават сведенията от класическите старобългарски паметници за простото бъдеще време като най-разпространеното средство при означаване на футур; за различната степен на граматикализация и разпространение на перифрастичните конструкции с имѣти и хотѣти; за обвързването на тези спомагателни глаголи с инфинитиви и от свършен, и от несвършен вид; за липсата на десемантизация на конструкциите с наѧти/ въѧти, които са и много редки (6% от всички перифрастични конструкции), съчетават се само с инфинитиви от несвършен вид и имат превес при изразяване на отрицание. От друга страна, Константиновото учително евангелие свидетелства за процес на специализация на перифрастичните конструкцции за следходна темпоралност – тези с хотѣти се използват като аналог на гръцки перифрастични конструкции (презенс на ἐθέλω/θέλω, βούλομαι + инфинитив), а тези с имѣти – като аналог на обикновен (неперефрастичен) футур (оптатив/ конюнктив на аорист). Доста ясно е изразена тенденцията имѣти да превежда гръцкия глагол μέλλω, а волунтативният модален глагол хотѣти – ἐθέλω/θέλω и по-рядко βούλομαι. Когато последните два глагола (чрез формите си на сегашни деятелни причастия) се съчетават с инфинитив, те се предават със съответната старобългарска конструкция хотѧ + инфинитив, която не показва никаква степен на десемантизация, респ. граматикализация. Особено интересни са перифрастичните конструкции за изразяване на бъдещи действия със спомагателните глаголите мощи и бꙑти (с презентно-спрегнатите форми бѫдѫ, бѫдеши) в съчетание с инфинитив, за които досега нямаше сведения да са изпълнявали подобни функции. Тези граматически реликти от текста на старобългарското Учително евангелие допълват други подобни, като например инфинитива бꙑтѹ вм. Бꙑти.
БИБЛИОГРАФИЯ
Бунина 1959: Бунина, И. К. Система времен старославянского глагола. Издательство АН СССР. Москва.
Граматика 1991: Граматика на старобългарския език. Фонетика. Морфология. Синтаксис. Отг. редактор И. Дуриданов. Издателство на БАН. София.
Иванов, Иорданини, Вялкина, Сумникова, Крысько 1995: Иванов, В. В., С. И. Иорданини, Л. В. Вялкина, Т. А. Сумникова, В. Б. Силина, В. Б. Крысько. Древнерусская грамматика XII–XIII вв. „Просвещение“. Москва.
Иванова-Мирчева 1962: Иванова-Мирчева, Д. Развой на бъдеще време (futurum) в българския език от Х до ХVІІІ в. Издателство на БАН. София.
Китова 2013: Китова, М. Граматични и лексикално-синтактични средства за изразяване на темпорална следходност (Сравнително-съпоставителен анализ върху материали от съвременния български, испански и португалски книжовен език). Варна. LiterNet, 2013.
Славова 2015: Славова, Т. Някои наблюдения върху глаголната система в Учителното евангелие на Константин Преславски. – В: Кирило-Методиевски четения 2015. Юбилеен сборник. София, 2015: 130–139.
Славова 2015а: Славова, Т. Тенденции в (не)граматикализацията на старобългарския глагол мощи ‘мога, в състояние съм’. – Българска реч, 2015, кн. 3: 68–75.
Тихова 2012: Старобългарското Учително евангелие на Константин Преславски, издадено от Мария Тихова с детайлното описание от Елена Уханова на най-стария препис (ГИМ, Син. 262). Weiher – Freiburg I. Br. 2012. I–XCVII, 1–474 с. [Monumenta linguae slavicae dialecti veteris, fontses et dissertations. Т. LVIII].
Birnbaum 1958: Birnbaum, H. Untersuchungen zu den Zukunftsumschreibungen mit dem Infinitiv im Altkirchenslavischen. Stockholm.
Cramer 1844: Cramer, J . A . Catenae graecorum partum in Novum Testamentum. T. I: In Evangelia S. Matthaei et Marci. Oxonii, 1840. T. II: In Evangelia S. Lucae et S. Joannis. Oxonii, 1844.
Quirk, Wrenn 1955: Quirk, R., C. L. Wrenn. An Old English Grammar. London.
СЪКРАЩЕНИЯ
ГИМ – Государственный исторический музей, Москва
РНБ – Российская национальная библиотека, Санкт-Петербург
ÖNB – Австрийска национална библиотека
Хилендар – Хилендарски манастир
