Моето име е червен

От античността до наши дни червеният цвят има символично значение в различни области на живота и развитието на тази символика е свързано с културната история на съответните народи. За средновековното съзнание червеният цвят се е свързвал предимно с владетелската институция и нейните инсигнии, като в Западна Европа той става и цветът, с който се обличат принцовете на църквата и съдиите. В областта на войната и минералогията червеното също придобива различни символични значения. За европейската култура като цяло това е и цветът на любовта (Wanzeck 2003: 49-53). Предвид високата символична стойност на червения цвят не е изненадващо, че старобългарският книжовен език познава множество лексеми, които назовават различни оттенъци на червеното: еднокоренните рьмьнъ и рьвленъ, множеството производни на корена roud-/rud-/rūd-, като рѹда, рѹсъ <*roud-sъ, рѹмѣнъ <*roud-mēnъ, ръдѣт, ръдръ <*rud-rъ, ръжда <*rud-ja, рꙑждь < *rūd-jos, и техните по-нататъшни деривати, прилагателното прапрѫдъ/прѣпрѫдъ, което по всяка вероятност е отименно производно с отгласна степен о на корена pręd‘преда’, както и тюркската заемка багъръ, откъдето са багрѣнъ, багрѣнца и под.

Настоящото изследване е посветено на първите две лексеми – рьмьнъ и рьвленъ, които са и най-честите названия на червения цвят в старобългарски. Етимолозите са единодушни, че и двете думи са произведени от индоевропейското название за червей, тъй като червената боя в древността и през Средните векове се е получавала от особен вид червеи. Първата лексема рьмьнъ е суфиксално производно от основата *cьrm-i- и се родее с литовското kirmis ‘червей’, староиндийското kr̥m-i-h ‘червей, личинка’. Тя е свързана (чрез рима) и с лат. vеrmis ‘червей’, старовисоконемското wurm от индоевропейското *ṷr̥m-i-s, ṷr̥m-о-s, както и с готското waúrms ‘червей, змия’(ЭССЯ 4:149–150)[1]. Лексемата рьмьнъ е добре представена в средновековните български паметници, но не и в съвременните славянски езици, в които тя се среща по-скоро като реликтово образувание, срв. напр. срб. црман, чеш. сrmny, cermny, рус. диал. черемной ‘червенокос, риж’. Основата *cьrm- със значение червен се открива и в някои топоними и хидроними, като Црман, Црмница. В словенски črm означава ‘карбункул, възпаление, гнойник’, а črmnica – ‘възпаление на далака’. Същата морфемна структура има и рус. диал. черемница със значение ‘шарка, морбили’. Пак в руските диалекти се среща и прилагателното черемый ‘мургав’. От основата *cьrmе произведено и названието за яйчен жълтък в горнои долнолужишки, срв. čornik < *cьrmьnikъ и čork < *cьrmьnъkъ (ЭССЯ 4:149-150). Що се отнася до чешкото диалектно čеrmel ‘гайтаника’, което е производно на същата основа, тук словообразувателната връзка не се дължи на цвета, а по-скоро на факта, че растението е паразитно и като такова се свързва с представата за червея. Възможно е обаче думата да е ранна праславянска заемка от литовски, за който са характерни деминутиви със суфикс l (ЭССЯ4:148–149).

Втората лексема рьвленъ представлява адективизирано минало страдателно причастие на деноминатива рьвт, който е дериват на славянската дума за червей рьвь <*cьrṷ-i-s и представлява словообразувателна иновация с формант v < ṷ спрямо първичното незасвидетелствано в старобългарски и в съвременните славянски наречия *рьмь. (ЭССЯ 4: 171–173). Някои изследователи виждат в редуването на m и ṷ форманта в славянските названия за червей паралел с образуването на редното числително прьвъ, което съответствува на лат. primus. По-вероятно обаче ми се струва формантът ṷ в названието на червея да се дължи на семантичната близост на основата *ṷor-m-, която освен червей може да означава и насекомо, и *mor-ṷ- ‘мравка’. Последната се потвърждава и от употребата на основата *cьrm- със значение на мравка в лит. skir̃vinti ‘тичам като мравка’ (Гамкрелидзе, Иванов: 527). За разлика от рьмьнъ прилагателното рьвленъ има многобройни наследници в съвременните славянски езици и в български изцяло е изместило производните на основата *cьrm-. Очевидно е, че рьвленъ е по-късно образувание от рьмьнъ, и това ни кара да си зададем следните въпроси: 1. Защо в праславянски се е наложило повторно образуване на лексема за червен цвят от същия корен, при положение че по същото време в езика функционират и други корени с подобно значение. 2. Дали възникването на новата лексема – адективизирано причастие – е било израз на някаква диференциация в значенията на двете лексеми, първата от които почти е изчезнала в съвременните славянски езици.

За да си отговорим на тези въпроси, би следвало да разгледаме контекстуалните употреби на двете думи в средновековните български паметници, както и словообразувателните парадигми, в които двете произвеждащи основи участват. Анализираният материал е извлечен чрез търсачка от електронните ресурси, разположени на сайта, където са публикувани над 130 паметника с доказано българско потекло с над милион словоформи, както и дигитализираният вариант на Старобългарски речник http://histdict.uni-sofia.bg. Към материалите от корпуса и речника са прибавени и показанията на други лексикографски справочници.

В класическите старобългарски паметници прилагателното рьмьнъ е представено само в състава на топонима рьмьно моð҄е ᾿Ερυϑρὰ ϑάλασσα, срв. їсповѣдате сѩ гю гсдмь ... ꙁдрѩсъшю фараоса ї слѫ его въ море ръмъное. ѣко въ вѣкъ млость его Син. пс. 135.15 ꙇ да ѹвѣсі въ істінѫ ... іꙁіде іꙁ ећюпта проідѫ і ръмное море. відѣшѧ е раꙁдѣльше сѧ Клоц. 6b 21  аб ꙁде бѣсъ.  прѣлож сꙙ въ ꙁм велкъ ...  де пльꙁꙙ къ ръмънѹѹмѹ морѹ Супр. 173.25–26. Употребата на рьмьнъ в състава на този топоним остава неизменна през цялото Средновековие, срв. в Шест. 92а рь|мьно море (2), рьмь|нааго морѣ, рь|мьнааго морѣ, 93d рь|мьно море; в Ягичевия Златоуст 189а прои̇дошѧ | морⷷ рьмное̇ ⸱ и̇ видѣшѧ раꙁⷣѣли|вꙿшее̇ сѧ ⸱ и̇ пакы сходѧще сѧ; в словата на Авва Доротей 275б и͗ прѣведе и͗хъ прѣꙁъ рьмноє мо́ре•; в чина за омовение на нозете на Велики четвъртък в НБКМ 289 55б же мѡ́|ре рьмное раꙁдѣлвы. прѣклоⷩ҇| колѣнѣ наѧⷮ ѹ҆мы́ват но́гы| ꙋ҆енїкѡмь, ҆ ѻ҆т́рат ле́нтї|емь мже бѣше препоа́сань; в Берлинския сборник слово 13 ѿ мо |ра рьмнаго; Патриаршески хомилиар 250а ръмное море прѣсѣе. ; в превода на каноните за Иван Рилски от Георги Скилица (ХV в. )22а Ко́нѣ ̑ въса́дн|кьі въ́ мѡре рьмно́е• съкрꙋ́ша́|ѧ бра́н мьі́шцеѫ вьі́сокоѫ•; 33а По́т тво́м, | по́стньскьім, ꙗ̑коже въ́| мѡр рьмнѣⷨ҇• потоп́ль е̑с| фараѡ́на прѣгрь́даго• Само преводачът на Диалозите на Псевдо-Кесарий често заменя заменя море с пѫна, срв. напр. 147/146 ѡвѣмъ рьмнѹю пѫнѹ на прехожⷣенїе посꙋш, 185/183 ѹдаренїеⷨ жеꙁла ръмнѹю пресѣкъ пѫнѫ, 188/186 всѣмъ погрѫженоⷨ въ рьмнѣ пѹнѣ тькмо съ ѡкааннымъ цремъ хъ с 67/66 тако пае еⷭства посыхаеⷮ рьмное море, 81/80 Сътцаюⷮ же сѧ въ едное  велкое. ꙗкоⷤ ръмное кажеть море и 220/218 то ꙁаклавъ ръмное раꙁдѣл море. жеꙁла ѹдаренїеⷨ посѹшвь е.

В старобългарския евангелски текст се среща и производният отименен глагол рьмьноват сѧ -рьмьнѹѭ сѧ -рьмьнѹш сѧ ‘почервенявам, обагрям се в огненочервено’: онъ же отъвѣштавъ рее мъ. вееръ сѫщѹ глте. Ведро ръмънѹетъ сѧ нбо Мар., Зогр. Мат. 16.2 ꙇ ютро дьнесь ꙁменъ. ръмънѹетъ бо сѧ дрѧселѹѩ нбо Мар. Мат. 16.3

В съчиненията и преводите на старобългарските книжовници прилагателното рьмьнъ има употреби и извън названието на Червено море, срв. в Шестоднев 68 с имьже бѣ|ло стъ слъньце лице|мь, а не рьмьно ни роусо, 148а дрѧхль|ствоутъ бо ꙁаръдѣвъ| сѧ небо. льма бо мьгло|ѭ въꙁносъ бѫдетъ слъ|нььнꙑи, то порьнѣ|ѭтъ лоуѧ; рьмьнъ| же и акꙑ кръвавъ ли|цемь бѫдетъ видѣ|ти, дебельстоу въꙁдоу|шьноумоу творѧщю| такъ мььтъ ꙁраь|нꙑи. В тези примери прилагателното се отнася до естествения цвят на слънцето и небето при определени условия. В Диалозите на Псевдо-Кесарий се говори за цветовете на дъгата:113/112 трлна ѹбо еⷭ дѫга ѡво рьмно еⷭ. ово бѣлѡ. ѡво же ѕѣлено. да ꙁеленьство еа мръ  премдрⷭть  слѹ  слово  бга всѣмъ кровью  водою  дхомъ прходѧща в мръ проповѣдаеть, а на 177/175 намираме пример, който ясно показва, че става дума за цвят, който не се добива чрез боя, срв. дрѹгыⷯ же бѣлѣюща сѧ акы ѡвца, вгонтъ акы въ прстанща. л по полю по пѹнѣ, не копемъ н жеꙁлоⷨ ба. рьмно творⷮ ꙁѣло блѣдое лвкоⷨ шествїе. нкым же шароⷨ посыпаꙗ его. В Манасиевата хроника прилагателното рьмьнъ описва цвета на краката и клюна на яребицата, срв. 231а Прихождааше ерѧбица, рьмнѣ ноѱѣ имѧщи и клюнъ. Лукът също е рьмьнъ на цвят, срв. Хрон. на Синк. 414b9-12 нароⷣ же пеаленъ быⷭ҇ насыщь сѧ манⸯны е҆диноа҆, и҆ примысливъ желание҆ мѧсⷩо҇е҆. и҆ рыбное҆ же и҆ ѡ҆вощное҆. и҆ ръмна́го лѹкѹ. В превода на Диоптрата на Филип Монотроп, възникнал през ХІV в., прилагателното назовава различния цвят на водата (соковете, течностите) в различните растения, срв. И бꙑвает, ꙗкоже реесꙗ, в кринѣ бѣлѣꙗсꙗ и ермна въ шипцѣ, и багрꙗна в кѹкѹрѣи, наꙁелньна же к симъ, и ермна, и синꙗ в дрѹгꙑх. Съдържанието на текста е подобно на Шест. 108с видѣти бо стъ| въ цвѣтѣхъ ди|нѫ водѫ, въ ово|мь рьмьнѫ, а въ друꙁѣмь багрѣ|нѫ, въ друꙁѣмь| синѭ, а въ друꙁѣ|мь ꙁеленѫ, въ дру|ꙁѣмь жльтѫ, а въ| друꙁѣмь бѣлѫ. Пак в Диоптрата прилагателното се отнася до цвета на косата на човека, срв. И слꙑши и поюдисꙗ Божию смотренью: тогда ни долгъ, ни кроток бꙑвает, ни же ернъ, ни бѣлъ пакꙑ, ни тонок, ни же дебель пакꙑ, ни роꙋсъ, ни ерменъ, ни же кѹдрꙗвъ тамо есть, ни же бѣсноуꙗ кто, единоногъ, единоокъ, единороукъ, ни же прокаженъ, слоукъ же, ни слѣпъ, ни горбав, ни горкавъ, ни гѹгнив, ни травлоуꙗй, ни премоудръ, ни же боуй, ни старець, ни отроа, ни рабъ, ни свободь, ни варваръ, ни же скифинъ. Вж. подобна употреба и в библейския превод (Бит. 25.25), където става дума за раждането на Исав: иꙁꙑде первѣнець ерменъ и в Палеята и роди первѣнець и бꙑⷭ тои ерменъ, както и в Хрониката на Йоан Малала Вителиосъ бѣ ръменъ (СДЯ: 1559). Патриарх Евтимий употребява същото прилагателно в Похвалата за Константин и Елена: 438а радостьнь лицемь . въꙁрастѡмь тѣлеснꙑмь срѣднїи . дебелоу имѣе вꙑю . въꙁорѡⷨ ръмьнь . власꙑ главнꙑе на ести имѣе брадою же не ѕѣлѡ скꙋдьнь . ꙫима красьнь • въсѣмь въжелѣньнь . В подобен контекст като просопологична характеристика прилагателното е употребено и в Книгата за Енох (11 глава), чийто първоначален превод е възникнал в старобългарската епоха, срв. иꙁьіде архась, твръⷣⷣ и тѧкь и рьмеⷩ ꙁѣло. Интересното тук е, че в някои от преписите на Книгата думата се заменя с рьнъ, което показва, че през ХV–ХVІІІ в., откогато са достигналите до нас преписи, думата рьмьнъ със значение червен вече е непозната за славянските книжовници. Още в старобългарски прилагателното е могло да се употребява и метафорично в значение на ‘изцапан с кръв, окървавен’, срв. в словата на Григорий Богослов аще рьмьни грѣхъмь сте, и хѹже кръвни, то обѣлите сѧ ꙗко снѣгъ (СДЯ: 1559). В Манасиевата хроника във връзка с цвета на Меркурий в нощното небе два пъти се среща и сложното прилагателно ръмьноꙁраьнъ: 116 ꙗко мѣдь ръмноꙁранаа. Ермїе сїааше; Ꙗко цвѣтъ ръмноꙁраныи Ермїе блъщаше сѧ.

Глаголните производни на ръмьнъ в старобългарски текстове извън класическия корпус и в среднобългарски паметници са образувани с наставка ѣ и различни представки и се отнасят до естествени природни явления, срв. в Шестоднева 116с да |гда отъ сѣверьнꙑѩ| странꙑ орьмьнѣ|тъ, то сѣверъ на|ꙁнаменоутъ бѫ|дѫщь, а гда отъ| южьнꙑѩ, то югъ; | гда ли съ обою| страноу бѫдетъ, | а слъньцю посрѣдѣ| сѫщю то тъгда| дъждь мъногъ и ра|мѣнъ вѣтръ на|ꙁнаменоутъ; 148с дебела же| рьтами и рогома| и ꙁарьмьнѣвъши ꙗ|влѣѭщи сѧ, или водꙑ| мъногꙑ иꙁъ облакъ| или южьнꙑмь вѣ|ꙗнимь прѣтитъ; 161а и аще ви|дите вееръ ꙁарь|мьнѣвъше небо, то дѣ|те ведро бѫдетъ. Непрефигираният глагол рьмьнѣт (сѧ), от който са образувани ꙁарьмьнѣт и орьмьнѣт, е засвидетелстван в превода на Чети минеите, срв. рьмьнѣющасꙗ оустьнѣ (СДРЯ: 1559) и по същество представлява словообразувателен синоним на старобългарското рьмьноват сѧ. Приведеният материал, макар да не претендира за изчерпателност, е достатъчен, за да заключим, че по-старата лексема е била в активна употреба до ХV в. както в преводни, така и в оригинални старобългарски съчинения, и в преобладаващия брой случаи е означавала естествен, а не получен изкуствено или съзнателно цвят на различни живи и неживи природни обекти – хора, животни, растения, планети, небе и под. Едно много красноречиво доказателство за това, че поне в ранната старобългарска епоха книжовниците са правели разлика между основите рьм- и рьв-, при което първата изцяло е загубила връзката си с названието на червея и назовава естествения червен цвят, се открива в превода на Хрониката на Амартол, където на два пъти в съответствие с гр. ῥοδοειδὲς ἣ κοκκναφές се казва ерьмнꙑ же л ервью ѡервленꙑ; ерьмно же л въ ерв ѡмоено (СДЯ: 1557). Примерът показва и връзката на названието рьвь от м.р. ‘червей’ с червената боя, т.е. изкуственото червено, което се означава отново като рьвь, но съществителното в този случай е от ж.р. Вж. подобно съотношение и при други думи от i-основата боль м.р. ‘болник’ и боль ж.р. ‘болка’. Затова не бива да се учудваме, че лексемата от ж.р. се използва и като название на скъпоценна червена тъкан, срв. пак в Хрониката на Амартол ѡблаашесѧ  въ дрꙋгѹю ѡдежꙋ ѿ вѵсса  ѿ акѵнѳа  прапрꙋда  ерв  ꙁлата. В аналогичен контекст в превода на съчинението на Козма Индикоплевст „Християнска топография“ се употребява производната дума рьвьць, срв. ѡблааше же сѧ  въ дрꙋгꙋю ѡдежꙋⷣⷣ ѿ вѵⷭса  акнѳа  прапрꙋда  рьвьцꙗ  ꙁлата (СДЯ: 1557–1558). Производно на същата основа е и славянското име на м. юли рьвьнь, което се използва и днес в хърватски, словенски и украински. То често се смесва с друго производно от ж.р. по i-основи с наставка -en рьвень, което първоначално ще да е означавало ‘червенина, червен цвят’, а впоследствие е развило значението ‘червена боя, тъкан с червен цвят, коприна’, като в последния случай словообразувателната връзка е подсилена и от факта, че коприната се добива от пашкулите на копринените буби (червеи). Нито една от тези лексеми не е засвидетелствана в класическите старобългарски паметници. Чешкият речник обаче е документирал основата рьвьнь- с малък ер в текста на Паримейника, където срещаме умалителното рьвьнщь ‘червейче’ (SJS: 886). В класическия корпус обаче намираме лексемата рьвле҄нь, която очевидно представлява конверсивно образувание от основата на адективизираното причастие рьвленъ и има същите значения като рьвень, срв. Супр. 543.2 да прѣславьнъ нꙑнꙗ херсоньскꙑ градъ бꙑстъ. въ багъра мѣсто  рьвьн. стꙑхъ оцъ  арꙿхеппъ кръвьѭ ѹкрасвъ сꙙ. Вж. и значението ‘червена боя’ в Хрониката на Малала покаꙁанꙋю рьвлень, ‘червена нишка’ в Битие 28.28: навꙗꙁа на рѹцѣ его ервлень и ‘червена тъкан’ в Хрониката на Георги Амартол: вънѹтрь ѹбо покровъ мѣаше ѿ сканыхъ спестрена  раꙁлныⷯ ервленї ѹстроена (СДЯ: 1557). Същата дума със значение ‘червено багрило’ намираме и в Манасиевата хроника: 5447 ц(а)рь писанїе рьвленїѫ наꙁнаменано къ воистѣ посилаетъ. Такъв тип словообразуване ꙁеленъ – ꙁелень, рьнъ – рьнь, снь҄ – снь, рьмьнъ – рьмьнь[2] е станал възможен едва след налагането на причастната форма рьвленъ като прилагателно, означаващо червен цвят.

Липсата на епентетично л в старобългарските диалекти е причината по-късното абстрактно съществително рьвлень да се смесва с по-старинното рьвень, което има по-къса словообразувателна верига. Значението ‘червен цвят, оцветена в червено тъкан’ може да се проследи и в производното съществително рьвленца, чиято най-ранна поява е в Беседите на Григорий Двоеслов (SJS: 885), но е присъщо и на среднобългарските паметници, срв. Ман. хр. 585 Ꙗкоже оубѡ видѣ его и оуꙁрѣ помаꙁана бѣлиломъ, | и власовъ брадныихъ не имѧща, и женообраꙁна, и ръвленицѫ раꙁесоуѫща съ отроковицами; 6664 Постиѕаетъ въ Виꙁанꙿтїѫ и ръвленицеѫ оубѡ тъи оукрашает сѧ ꙁлатотканоѫ,... и ръвленицами ꙁлатоткаными, където откриваме и производното прилагателно ръвлениьнъ: 2380 и одеждѫ его покаꙁоуѫ ръвленинѫѫ, оно прикаꙁоуемое г(лаго)лааше ближикам си: „ръвленинаа съмръть постиже и ѧсть“, ꙗко въ плащаници ръвленѣ и Галоу оумершꙋ. Основният въпрос тук е кога причастието на глагола рьвт се е превърнало в прилагателно, което назовава червен цвят. Според нас това ще да е станало относително късно, защото старобългарските паметници не правят разлика между рьвленъ и орьвленъ, срв. ꙇ съвлъкъше  хламдоѭ ръвленоѭ одѣшѧ  Мар. Зогр. Мт 27.28, но в Асем. оръвленоѭ; вж. същото колебание в лексемата за червен и в Паримейника: аще л бѫдѫтъ ѣко  ръвен ѣко  ѣрнѫ ѹбѣлѣ. ѧ в Григоровичевия, където в подобен контекст преписвачът на Лобковския паримейник използва причастието оръвленъ (SJS: 886). Чувството, че ръвленъ по произход е причастие, се проявява и в появата на адективизираната чрез прибавянето на наставка -ьнъ форма на страдателното причастие, което е обикнат словообразувателен похват в среднобългарски (Тотоманова 2012: 27-28), срв. в Германовия сборник 229а ръвле|нꙿномъ оусмомъ. ѡръвлъшомоу сѧ| водоѫ  кръвѫ г͠лѧ. А и глаголът орьвт (префигирано производно на първичния глагол рьвт)[3] е най-често срещаният в средновековните паметници дериват на основата рьв. Към по-горния пример може да се добавят още следните случаи: в Диалозите на Псевдо-Кесарий 147/146 льтѣныⷤ съ мѡѵсю спсающꙋ. овѣмъ бо ѡрьввъ нла кровава покаꙁа. на томленїе жажѹщ,ⷨ 174/172 Покажѣте  вы прѧнїна  ꙁакланаѧ жвоⷮнаѧ.  кое сло ⷯ ѿ нⷯ же ѡрьв сѧ нлъ; в Ман. хрон. 5926 оръвишѫ сѧ кръвми ихъ полѣ,... длани же оръвлѣахѫ сѧ падаѫщїихъ кръвми; 6560 и покажетъ оръвленѣ кръвми оустнѣ свои; 5871 и бысть | кръвиѧ оръвленъ доброводныи Истръ, сирѣь Доунавъ; 1284 їндїискыми кръвми оръвишѫ нивїа; 2052 и по пролити ѧстыихꙿ кръвїи и оубїенїихъ, имиже оръвишѫ сѧ сїѡнскаа полѣ; 3518 полѣ тамо сѫщаа покаꙁа кръвїѫ оръвлена; 3969 ꙗко да или ѧтробѫ его оръвѧтъ меѧ своѧ, или свѧꙁана окаанꙿнѣ послати къ Апсїмароу; 5447 и абїе орѫжїе въкоушаетъ плъти его| и орьвлено бываетъ кръвїѫ; в Словата на Авва Доротей 199а ѡн же възврати сѧ къ ѡцѹ дороѳеѹ, покаꙁѹѫ емѹ ланитьі своѫ• ѡрьвленьі ѿ ꙁаѹшениа, в Германовия сборник 112а а с бсра стѧ|жа. то влънѫ ѡръв.

Отдавна е забелязано, че значението на деноминативите, образувани с наставка , е сходно със значението на каузативните глаголи. Такова е и значението на глаголите рьвт, орьвт ‘правя нщ/нкг червен’. Това предопределя не само произхода на лексемата ръвл҄енъ като причастие, но и първоначалното ѝ значение ‘боядисан, обагрен в червено по изкуствен начин’. Това се потвърждава и от колебанието между рьвленъ и орьвленъ, което може да се види и в по-късни паметници, срв. в Ман. хрон. 4706 копїе въсѣко оръвлено кръвми сътворивъ, където каузативното значение на страдателната форма е подсилено със следващия глагол. В подкрепа на това предположение следва да се изтъкне и фактът, че от реликтовата основа рьмне се образуват деноминативи с наставка , а само статални глаголи с наставки ѣ и ова (вж. по-горе). Че ръвл҄енъ първоначално е означавало не естествения, а изкуствено постигнатия червен цвят на предметите и по това се е противопоставяло на рьмьнъ, се вижда и от факта, че в съчетание с думата шаръ ‘боя, багрило’се среща само адективизираното причастие: Ман. хрон. 4797 Ꙁде же сътее сѧ гнои съ бл(а)говонꙿныимъ | мирѡмꙿ, и шипокъ багрѣнолистенъ съ плѣвеломъ тръноносныимъ, и шаръ ръноꙁраенъ съ шаромъ ръвленыимъ; 2702 Аще бѡ кто каковѫ любо нѣкогда принесѣше емꙋ хартиѫ, ръвеными | шары сиѫ ненаименовааше, не расмотривъ ни ꙋвѣдѣвъ, какова сѫтъ написанаа. В подобен контекст се намира и производното прилагателно ръвленообраꙁьнъ: 2702 и ръвленообраꙁными шары | хартїѫ оувѣрѣаше. Вижда се, че както съчетаемостта, така и словообразувателната парадигма на прилагателните рьмьнъ и ръвл҄енъ свидетелстват за първоначалната разлика в значението им, която се пази до голяма степен и в средновековните славянски паметници.

Общата етимология и близкото звучене на двете прилагателни създават предпоставки за относително ранното им смесване, което в крайна сметка води до пълното превръщане на прилагателното рьмьнъ в реликт и изместването му от ръвл҄енъ. (Тук изключение са източнославянските езици, в които тази основа е била заменена от основата крас-, доколкото червеното се е свързвало с красотата.) Първите случаи на избледняването на разликата в значенията на двете прилагателни се отнасят още към старобългарската епоха. Срв. напр. названието на филоксерата, на гр. σκωληκοκάμπη, в Син. евх. 59а16 мена гадомъ. прѫгъ. сланѫ. ръвенꙑ прѫгъ. катааросъ ... отъходѧ отъходѧ. отъ сѣмен гроꙁдовъ. Вероятно това е зависело и от идиолекта и индивидуалните предпочитания на преводача или преписвача на текста, а възможно и от контекста, за което свидетелстват примерите от Симеоновия сборник в препис от 1073 г., където старинното прилагателно се среща само в името на Червено море, а в останалите три случая намираме причастието-прилагателно: две употреби се откриват в Сказанието на Епифаний за 12 камъка 152в23 паꙁнон҆ ръдръ же ҆стъ... не рьвенъ же ҆спѹщаетъ по обраꙁѹ сокъ. нъ окꙑ млѣко, 152г18-19 А҆нфракъсъ. ꙁѣло рьвенъ е҆стъ обраꙁъмь, а третата в Правилата на св. Августин: 247б3-4 т ꙗкоже пакꙑ въ доуꙁѣ сво҆ства сѫть чрьвено҆ ҆ сн҆е ҆ ꙁелено. Подобни примери се намират и в Ман. хрон.: 49 Ꙗ҆коже шаръ многораꙁлиныи въсѫдоу смѣаше сѧ, бѣлоꙁрана и въсебагръна, ръвлена же инѫдꙋ; 116 А҆р же ꙗ҆ко огнь, ꙗ҆ко шипокъ ръвленыи сл(ъ)нце сїааше. Вж. пак там и 2196 Бѣ же добръ Левкїе и тѣломъ и нравомъ, красенъ въꙁрастомъ и доброꙁраенъ, лѣпъ и роусокосъ и ръвенообраꙁенъ. Израз на навлизането на рьвл҄енъ в полето на рьмьнъ е появата на отименния глагол със статално значение рьвл҄енѣт, който не е отбелязан в речниците. В речника на Миклошич има статия рьвл҄енѣт сѧ, но авторът му не посочва източника. В нашия корпус успях да намеря един-единствен пример в Диалозите на Псевдокесарий, срв. 140/139 въ смокв же  въ рожц сладтьⷭ.  въ вноградѣ. въ вно  в лствїе.  въ греꙁнъ прелагаетьⷭ. въ абльцѣ пѣнѹ творть. въ божꙋрѣ рьвленѣеть. Въ крнѣ бѣлѣеть, което само по себе си показва, че формата е изключително рядка. Ранните паметници свидетелстват и за обратното, срв. рьмьны рꙁы в Словата на Григорий Богослов от ХІ в. (СДЯ:1559), същият пример се среща и в Пандектите на Антиох в препис от ХІV в. (Микл.: 1121). Смесването на двете прилагателни е и причината за поява на оказионалната контаминирана форма рьмленца вм. редовното рьвленца (СДЯ:1559, Микл. 1121). И все пак случаите на смесване на двете лексеми за червен са относително редки в рамките на съществуването и поддържането на Кирило-Методиевата книжовна норма, където се пазят явни следи от прастарата разлика в значението на двете прилагателни. Със сигурност появата на рьвленъ следва да се отдаде на развитието на текстилното производство и по-специално на изкуството за багрене/боядисване на тъканите сред славяните.

И така, червеният цвят има много имена. Надявам се в бъдеще да анализирам употребите и словообразувателните връзки и на останалите...

БИБЛИОГРАФИЯ

Гамкрелидзе, Иванов: Т. В. Гамкрелидзе, Вяч. Вс. Иванов. Индоевропейский язык и индоевропейцы. Реконструкция и типологический анализ праязыка и протокультуры. Тбилиси, 1984. Часть І–ІІ.

Тотоманова 2012: Езикът на XIV век и съставът на Палаузовия сборник. – В: Palaeobulgarica 2012, 1, c. 24–37.

Микл.: Fr. Mikloschich. Leхicon palaeoslovenico-graeco-latinum. Scientra Verlag Aalen 1977.

СДЯ: И. И. Срезневский. Словарь древнерусского языка. Репринтное издание, т. Ι-ІІІ. М. 1989 (СДЯ)

ЭССЯ: Этимологический словарь славянских языков. Праславянский лексический фонд. М. 1974–2014 (ред. О. Трубачев, В. Журавлев), вып. 1–39.

Wanzeck 2003: Christiane Wanzeck. Zur Etymologie Lexikalisierter Farbwortverbindungen: Untersuchungen Anhand der Farben Rot, Gelb, Grün und Blau. Amsterdam – New York, 2003.

SJS: Slovník jezyka staroslověnského. Praha. 1959–1997.