През 1972 година по холандската телевизия се излъчва една дискусия между Ноам Чомски и Мишел Фуко, посветена на въпроса има ли нещо такова, като вродена човешка природа. За Чомски човешката природа се корени във вродената му способност да учи език. Фуко твърди, че идеята за това, какво е човешка природа, не може да се дефинира научно.
Но научната картина на света се различава от наивната. В биологията въшка и паяк се отнасят към различни класове, в ежедневието те могат да бъдат обединени под названието „буболечка“. В базовото ниво на категоризация са концентрирани онези свойства, които са максимално релевантни за ежедневното съзнание.
Във всеки един език има стотици изрази, които описват човек спрямо различните му роли. Като че ли думите в родния език, описващи отделните аспекти на човека, са недостатъчни, та затова прибягваме и до заемки.
В капиталния си труд ИНДОЕВРОПЕЙСКИЙ ЯЗЫК И ИНДОЕВРОПЕЙЦЫ Тамаз Гамкрелидзе и Вячеслав Иванов правят съпоставителен семантичен анализ на думите в отделните индоевропейски диалекти, както и на текстови фрагменти в различните индоевропейски традиции.Този метод на „лингвистична палеонтология на културата“ позволява да се реконструира общата картина на индоевропейската протокултура. Анализът използва сложна техника и специализирани фонетични записи. В крайна сметка древният индоевропейски концепт за човек се характеризира със следния набор от признаци:
- Човек е ЖИВО същество, наред с животните и растенията;
- За разлика от растенията, той има ДУША и ДИХАНИЕ, също както и животните;
- За разлика от зверовете, човекът и добитъкът му НЕ СА ДИВИ;
- За разлика от добитъка, човекът притежава ДАР СЛОВО И РАЗУМ;
- За разлика от боговете, хората са ЗЕМНИ И СМЪРТНИ.
Когато човек се разселва по Земята, той се натъква и на други хоминиди, макар последните сега да нямат оцелели преки потомци. По данни на института за еволюционна антропология „Макс Планк“, в генома на редица евразийски популации се съдържат между 1% и 4% неандерталски гени. В генома на меланезийските народи денисовските гени са между 4% и 6%. Очевидно в дълбоката древност хората са се кръстосвали с други хоминиди. Но хората и другите хоминиди имат различни културни и етнически стереотипи. Те вероятно са се противопоставяли по принципа „свои“ срещу „чужди“.
Не във всички езици има точни еквиваленти на нашите думи „свой“ и „чужд“. Така например известният филм на Михалков „Свой сред чужди, чужд сред свои“ на английски е преведен като „At home amongst strangers, a stranger amongst friends“. Но инстинктивното усещане за свои и чужди е присъщо на всички култури. Според Бенвенист, първоначално понятието „свой“ е било осъзнато като кръвно родство на хората от дадена група, вътре в която човек се е осъзнавал едновременно като свободен по рождение и се е противопоставял на другите.Това личи от историята на три различни индоевропейски корена със сходно семантично развитие.
Древният корен *s(w)e- в индоевропейски е представлявал възвратно местоимение („себе си“). От него водят началото си такива думи, като англ. self „собствен, същия“ и немското Sein „свой“. От разширения корен на думата пък са sib „родство“ и sibling „брат или сестра“, както и староанглийските sibbian „помирявам“ и sibbecoss „целувка на помирение“. В славянски коренът се развива по линията „отделен човек, индивид – роднина – свободен човек“ и дава такива производни, като свой, особа, сват, и свобода.
Друг термин за „свободен“ е представен в римската и гръцката култура: лат. liber и гр. eleutheros „свободен“. Същият корен в славянски и германски дава просто хора, народ: слав. людьѥ, староангл. leod – в женски род „народ“, в мъжки род „човек, княз“, нем. Leute – хора. В крайна сметка коренът първоначално се свързва с идеята за растеж, порастване: гот. liudan „раста“, и лат. liberi (само мн.ч.) – „деца“, т.е. подрастващи.
Трети корен свързва концептите „свободен“ и „обичан“. Той е характерен за келтските, германските и славянските езици: в уелзки rhydd означава «свободен». Същото значение имат и немското frei и англ. free. Но в готски от същия корен е и frijon „обичам“, от където е и frijonds, англ. friend – приятел.
Общественото положение и класите се свързват с такива лични понятия, като раждане или дружески отношения, които съществуват в дадените групи. Тези наименования отделят членовете на своята група от чужденците, робите и изобщо на всички, които „не са от нашите“. В това отношение езиците са удивително единни. За разлика от обозначаването на чуждите, където има голямо разнообразие от подходи.
В най-добрия случай името на другите е ставало нарицателно за чужд (слав.*tjudъ < герм. *theudo „народ“ ср. Gut-thiuda „народът на готите“ и thiudiska liudi „Германия“. От тази дума произлизат и съвременните названия на холандци и немци.
Чуждото е и странно, необикновено, противопоставяно на „нормалното“. „Странен“ и „странник, чужденец“ са синоними в много езици. От края на ХVІ век в английския език думата Dutch „холандски“ се използва като неодобрителен етикет за всичко, което се смята за по-долно, нередно или противоречащо на „нормалната“, т.е. „нашата си“ практика.
Според обичаите на екзогамията жените често е трябвало да бъдат „набавяни“ от други племена. Изследванията на популационната генетика потвърждават, че докато мъжките хаплогрупи (Y-ДНК) често са концентрирани в определени региони, женските хаплогрупи са разпилени из огромни територии.
Древните легенди отразяват практиката на крадене на чужди жени: гъркът Язон отвлича колхидянката Медея, троянецът Парис – гъркинята Елена, римляните похищават сабинянките. В римската легенда се използва изразът като rapere virgines. Прави впечатление, че древните и.-е. езици използват една и съща дума за „укротяване на диво животно“ и „взимане на жена“. Първото значение живее в английското tame „опитомявам, укротявам“ напр. у Шекспир Taming of the Shrew – Укротяване на опърничавата. От същия корен е омировото damnemi „насилвам, правя жена“ и admes: от една страна „неукротен, необуздан“, както името на цар Адмет – „неукротимия“. Същата дума се използва и за „неомъжена, мома“.
Древната практика е била мъжете на покорения противник да се избиват, а жените и децата да се превръщат в роби. Едва в след-микенска Гърция започват да поробват и мъжете. Славянският термин за „несвободен“ – рабъ или робъ – възниква от първоначалната лексема *orbho- „лишéн от нещо“ и по-натам „сирак“: гр. orphanos „сирак“ , лат. orbus „лишен, осиротял“. В славянски значението се развива в две посоки: робѧ „дете“ , рус. ребенок и работа, нем. Arbeit, т.е. правиш детето сирак, като убиваш баща му и после го караш да ти работи.
Невинаги съдбата дава шанс на „своите“ да поробят „чуждите“. Тогава идеята за чужденците обраства с други отрицателни значения.
Прастарата и.-е. лексема *wreg- е имала значение „притискам, отблъсквам, гоня, преследвам“, запазено в латински (urgeō) и в готски (wrikan). В балтийските езици идеята е развита в посока роб (лит. vérgas). В старопруски wargs означава просто „лош, зъл“. Това е много близко до значението, което се развива в повечето славянски езици, ВРАГЪ. От същия корен е и думата вражалец, рус. ворожить – „правя магии, бая“. Смятало се е, че членовете на чуждите племена са гледали да причинят нещастия, болести или смърт чрез вредоносни магии. До късно австралийските аборигени са вярвали, че всяка смърт се причинява от магия (с изключение на бойното поле).
Чужденците в известен смисъл са били противопоставяни на хората. Характерен пример в това отношение е названието на индианското племе макори в Хаити. В аравакските езици думата кори означава „човек“, а ма- е отрицателна частица. Т.е. от гледна точка на съседите макори означава „нечовек“ – значение, което по-късно еволюирало до „варварин, странен, чужд“.
Обратно, понятието „човек“ се използва за обозначаване само на своите, напр. името на сибирската народност кети, живееща в поречието на Енисей, на местен език означава просто „човек“.
В някои езици в самото понятието „човек“ се съдържа задължително указание на това, дали е от своите или от чуждите: На цигански понятието „мъж, човек“ се предава с думата ром – ако е от своите, или гаджо – ако не принадлежи към „нашата общност“.
Страхът от чуждите намира отражение в Библията и Корана. В книгата на пророка Йезекиил се говори за Гог от земята Магог, княза на Рош, Мешех и Тувал, който ще се подигне като буря, като черен облак, за да покрие земята. Той ще се подигна против неоградената земя, против спокойните, живеещи безгрижно, – те всички живеят без стени, и няма у тях ни затворки, ни врата. Господ обещава да „тури халка на неговите челюсти“. Гог и Магог в Корана са описани като племената Яджудж и Маджудж. Праведникът Зул Карнейн (Александър Македонски) издига между тях и останалия свят стена.
Неоградената земя и спокойните, живеещи безгрижно, може да са живеели без затворки и врати, но в нашия „Свят без граници“ са издигнати огради между редица държави: Северна и Южна Корея, Индия и Бангладеш, Тайланд и Малайзия, Пакистан и Индия, ОАЕ и Оман, Ботсуана и Зимбабве, Саудитска Арабия и Йемен, Саудитска Арабия и Ирак, Мароко и Сахара, САЩ и Мексико. Подсилени бяха морските граници между Европейския Съюз и Африка, между Австралия и Югоизточна Азия.
Макар в много култури концептът „човек“ да обхваща представителите на собствената група, не всички членове на групата се доближават еднакво до „еталона“ за човек.
Според теорията на прототипите, някои членове на категорията са „по-централни“ от други. В симфоничната приказка на Сергей Прокофиев „Петя и вълкът“ птичката казва на патицата „Що за птица си ти, като не можеш да летиш?“ Патицата отвръща: „Що за птица си ти, щом не можеш да плуваш?“. В това е същността на прототипната теория: принадлежността към дадена категория се определя не чрез изброяване на набор от признаци, а чрез сравнение с прототипа, който съществува в представите на хората.
В повечето култури централно място в концепта за „човек“ заемат мъжете. Латинското homo значи и човек, и мъж. Така е и в съвременните романски езици, напр. френското homme на английски се превежда с думите man“, „human being“, „person. Историята се повтаря и в балтийските езици. В славянски и германски древният корен *man-, първоначално означаващ „човек“, е стеснил значението си до „мъж“ – стб. мѫжь, гот. manna. Това семантично развитие се възпроизвежда много пъти в културата, напр. в съвременния украински, където „мъж“ се обозначава с думата чоловік, а за „човек“ е образувана думата людина.
В славянските езици възниква иновация – мястото на корена man-, променил значението си на „мъж“, се заема от думата человѣкъ.Тази по-нова концептуализация се вижда от вътрешната форма на думата. Това е сложна дума, образувана от две основи: чел- и вѣкъ. Основата čеl- живее и в такива старобългарски думи, като челѩдь, колѣно и члѣнъ. Вторият компонент, вѣкъ, произлиза от и.-е. корен *weg- със значение „жизнена сила“ и има такива паралели, като лит. viẽkas „сила, жизненост“, veiklus „пъргав, деен, активен“, гот. weihan „боря се“, лат. vincere „побеждавам“ и англ. wake „будувам, бодър съм“ . В руски от същия корен с отрицателната частица у- е думата увечье „осакатеност, недъг“, т.е. в славянски се съдържа идеята за здрав и силен член на рода. Интересно защо?
Според древните представи носителите на отрицателното начало имат някакъв дефект. В латински думата monstrum от глагола monere „бдя, нащрек съм, гледам за опасност“ първоначално означава „знамение, прокоба“ , защото раждането на същества със странности и ненормално развитие са били смятани за лоша поличба. По-късното ѝ значение е „урод, изрод, чудовище“.
В древна Атина на празника Таргелии (Θαργήλια) избирали най-уродливите мъж и жена, биели ги по гениталиите, след което ги обличали във власеница и завинаги ги прогонвали от града. По-рано нещастниците били изгаряни живи извън чертите на града, а пепелта хвърляли в морето. Жертвите били наричани φαρμακοί и се смятало, че чрез тях градът се прочиства преди новата реколта.
В наши дни грижата за хората с дефекти се смята за добродетел. Отлъчват се обаче неудачниците, а постиженията трябва да бъдат постоянно обновявани и подобрявани.
Висшата степен на обособяване на дадена категория е граматикализирането ѝ. В древните и.-е. езици имената са били класифицирани по признака активен-неактивен. В славянски по редица причини Агенс и Пациенс от мъжки род престават да се различават формално (Вин=Им). По-раншните форми sunus (Им.) и sunum (Вин.) съвпадат в облика сынъ. Това налага образуването на нов винителен падеж, съвпадащ по форма с родителния. Той се употребява с имената на пълноправните мъже (князь, господь), докато названията на хора от ниските нива на социалната стълбица (рабъ, отрокъ) се употребяват в „стария“ винителен падеж, равен по форма на именителния. По-натам в българския език с развитието на аналитизма тенденцията не получава развитие. Но тази употреба вече набелязва зародиша на понятието за личност. Това е 1) свободен човек, 2) притежаващ максимум юридически права (обикновено достатъчно имотен, за да не работи за други хора), 3) мъж, 4) който принадлежи към активното население (не младеж и не старец).
Принадлежността към някаква единна, компактна етническа група, свързана със общо произход, е най-древният слой в концепта за човек. В кръвните съюзи всички сънародници са били разглеждани като роднини. Принадлежността към групата е била нещо като предопределение на съдбата. Преминаването към друга група е била равносилно на физическа невъзможност, както е невъзможно да се промени анатомията или физиологията. Но с образуването на държавата роднинският кръг започва да се разпада – по занаят, по имотност, по място на живеене. Един от законите на Солон прехвърлял правата и задълженията на гражданите от родовете върху кварталите, в които живеят. В българския този преход е отразен в заменянето на славянската дума людьѥ с гръцката χώρα, което буквално значи „земя, страна“. Общият произход почва да се забравя. С развитието на цивилизацията и на гражданското общество започва да се оформя новият концепт „личност“.
В зависимост от отношенията спрямо другите членове на обществото човек започва да се разглежда като индивид, който има различни страни, различни облици. Те вече са нещо отчуждено от самия физически човек; лицето му един вид може да се сменя, то се уподобява на маска. Основната латинска дума за „личност“ – persona – се смята за заемка от етруски и означава първоначално именно театрална маска.
В античния театър маски са слагали всички ония персонажи, които не са били „персони“ в живота – старци, младежи, жени, роби. Основният гражданин, свободният мъж в разцвета ни силите си, не е имал типизираща маска. Това маскиране на персонажите, различни от прототипа, поразително напомня онези групи в модерните общества, които са защитени чрез позитивна дискриминация.
Пример за позитивна дискриминация е политиката на „приобщаване на циганското малцинство“ в социалистическа България. Циганите-катунари получават по 5 хиляди лева, ако се заселят. По лично ходатайство на Тодор Живков всички кандидат-студенти от цигански произход, които на изпита получат оценка над 3, се приемат във ВУЗ. Това се прави с цел да се преодолее неравният старт на циганските деца в сравнение с българските.
В САЩ носителите на различни колективни права са обект на специални протекции на работното място. С определени привилегии се ползват афро-американците, испаноезичните, жените, младите работници, хората в предпенсионна възраст, LGBT (хората с различна сексуална ориентация), хората с увреждания, лекуващите се алкохолици и др. Единствената категория американски граждани, която не е защитена с никакви специални права, е бял хетеросексуален мъж в разцвета на силите си.
Модерните общества декларират стремежа си към социална справедливост. В същото време тъкмо онези групи, които не са обект на специални грижи, най-ярко демонстрират, че представата за прототипа, за типичния човек, не се е променила съществено.
Начинът, по който хората се назовават един други, е показателен за това, как се развива концептът за личност.В патриархалните общества личното име няма особено значение. Както отбелязва Иван Хаджийски, „Древният селянин се гордееше не със себе си, а със задругата. Тай казваше не аз , а ние. Не „Аз съм д-р Петър Пиронков“, а „Аз съм от Църовци, Баровци, Лингорите. В древния Рим жените изобщо не са имали лични имена, името на жената се е обозначавало чрез принадлежността ѝ към рода, напр. Tullia „от рода на Тулиите“. Тъй като всички жени в един род са имали еднакви имена, различава ли са ги по възраст, напр. Minor „малката“ и Major „голямата“. Другите сестри са се именували според реда си – Secunda, Tertia, Quinta и т.н. Робите пък не са имали дори такива имена, а са били наричани според името на господаря си плюс думата puer „момче“, напр. Marcipor „момчето на Марк“. Но понеже не е имало никакви твърди правила, в документите за покупко-продажба са се застраховали с формулата sive is quo alio nomine est – „или каквото и друго име да има“.
Особеност на руската именна система е т.нар. отчество – бащино име. Първоначално то е било знак за особено уважение – „По имени называют, по отчеству величают“. Отчества са имали само знатните хора, а „подлые люди“, незнатните хора, са били лишени от тази привилегия. От XVI век натам особената привилегия да имаш отчество се дава на някои незнатни хора лично от царя. Така например през 1610 г. Василий Шуйский, като благодарност за помощта на търговците Строганови в присъединяването на Урал и Сибир към Московската държава, заповядва Максим и Никита Строганови и техните потомци да пишат след името си „-ович“ и им дарява званието „именити хора“. Това е един от ранните примери за административна намеса, която обаче се опира на вече съществуваща речева практика.
В редица езици съществуват обръщения, маркиращи семейния статус. В европейските езици за мъжете, били те женени или ергени, е прието обръщението „господин“. За жените обаче не е така – омъжената жена е госпожа, а неомъжената – госпожица. За да се преодолее това неравноправие, законодателствата на редица европейски страни отменят обръщението „госпожица“ в официалните документи – в Германия още през 1972 г., по-късно в Англия, и през 2012 г. във Франция. Но колкото и да се хармонизират европейските законодателства, те могат да се натъкнат на непреодолими езикови пречки. Така например в Литва семейният статус се маркира от самото име – ако мъжът е Paulauskas, жена му става госпожа Paulauskiene, но дъщеря им е Paulauskaite, от което си личи, че е госпожица.
Демократите от Калифорния направиха предложение да се забрани използването на думите “husband“ и “wife“ в текстовете на федералното законодателство. В Калифорния от законите за брака тези термини вече са отстранени, защото отразявали „предразсъдъците на дискриминацията“. Те са заменени с „полово неутрални думи“ като married couple. Една шведска депутатка от миналия Европарламент беше стигнала още по-далече: премахване на думите „майка“ и „баща“. Защото хомосексуалните можели да се обидят или да се чувстват притеснени и дискриминирани.
Всички тези законодателни действия могат да променят поведението на хората в определени ситуации. За да не нарушат законите, хората могат да започнат да внимават какво точно казват и къде го казват. Но езикът е консервативна система, тя не може да се променя произволно, защото ако търпи резки и внезапни промени, комуникацията между поколенията ще стане невъзможна. А в езиковите концепти е закрепена дългата история на човешката култура. А трябва да си дадем сметка, че съвременната ни история е много малка част от историята на човечеството. Езикът е стар почти като самия човек.
БИБЛИОГРАФИЯ
Александренков 1976: Александренков Э. Г. Индейцы Антильских островов до европейского завоевания. – Москва. „Наука“, 1976, 232 с.
Бенвенист 1984: Бенвенист, Э. Словарь индоевропейских социальных терминов. Москва «Прогресс,. 1995, 456 с.
Гамкрелидзе, Иванов 1984: Гамкрелидзе, Т.В., Иванов, Вяч. Вс. Индоевропейский язык и индоевропейцы. Тбилиси, Издательство Тбилиского университета, 1984, 1423 с.
Гандалас 2013: Гандалас, Р. Харизма лидера. Москва, Ман, Имавом и Фербер, 2013, 224 с.
Гумильов 2003: Гумилев, Л. От Руси к России. Москва, Айрис-пресс, 2003, 318 с.
Как живееха ромите у нас, когато бяха просто цигани – Електронен адрес [http://socbg.com/2014/04/].
Кубрякова, ред. 1997: Кубрякова, Е.С. Краткий словарь когнитивных терминов. Филол. Ф-т им. М.В.Ломоносова, 1997, 245 с.
Лас Касас 1968: Лас Касас Б. де. История Индий. Москва. „Наука“, 1968.
Медникова 2002: Медникова, М.Б. Эпохальная изменчивость размеров тела человека: мифы и реальность. В: Opus. Междисциплинарные исследования в археологии. Вып. 1–2. Москва, 2002
Степанов 1997: Степанов, Ю.Константы. Словарь русской культуры. Москва, Школа „Языки русской культуры“, 1997, 824 с.
Фасмер 1964-1973: Фасмер, М. Этимологический словарь русского языка. Т. І–ІV, Москва. Издательство „Прогресс“, 1963-1973.
Хаджийски 1995: Хаджийски, И. Бит и душевност на нашия народ, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“ 1995, 590 с.
Benveniste 1970:Benveniste, E. La Vocabulaire des institutions indo-européennes. Ed. de Minuit, T.1,1970
Online Etymology Dictionary: Online Etymology Dictionary. Електронен адрес http://www.etymonline.com/sources.php;
Rosch 1978: Rosch, E., Principles of Categorization, 1978. Електронен адрес http://commonweb.unifr.ch/artsdean/pub/gestens/f/as/files/4610/9778_083247.pdf
Rawson 1989: Rawson, H. Wicked Words, Crown Publishers, 1989, 435 p.
