Комуникацията е една от най-важните страни на културата, а диалогът е форма на езикова взаимност. Човекът през цялото време общува със себеподобните си. Готовите форми на общуване в определени случаи му дават увереност. Той разбира хората около себе си, разбира ситуацията, в която се намира, и знае как да се държи. Затова трябва да познаваме тези форми, за да бъде комуникацията адекватна и успешна.
Речевото общуване е осъществяване на комуникативна цел, чието постигане е възможно само при наличие на езикови компетенции, познаване на нормите и стереотипите на поведение в определена социокултурна среда. Националната културна традиция е тази, която ни предоставя съответните форми на обръщение към познати и непознати лица. Често се затрудняваме при избора на форма за адресиране и назоваване на адресата. Съществуват различни подходи и статусно определяне на обръщението. В литературата по този въпрос при интерпретиране на термините за адресиране, някои от изследователите вземат предвид комуникативния аспект, а други – номинационния. В религиозната сфера обаче е ефикасен комуникативно-номинационният подход, който дава възможност за комплексно описание на системата от типовете обръщения и тяхната функция, като неотделима част от характеристиката на религиозния дискурс.
Когато говорим за отделянето на някакъв тип дискурс, добре е да дефинираме най-напред понятието национален дискурс. Бихме могли да го определим като вербализирана речемисловна дейност, разбирана като съвкупност от процес и резултат, която притежава лингвистичен и екстралингвистичен план и се осъществява на български език от представителите на българската лингвокултурна общност. В рамките на това единно национално-културно поле разграничаваме различни видове дискурс, които представляват модификации на българския национален дискурс, адаптирани по определен начин към сферата, в която функционират. Неизбежно е обаче в рамките на националния дискурс да се отделят всички институционални типове дискурс – политически, педагогически, научен, медицински, религиозен и т.н. Класификацията на типовете дискурс според особеностите на ситуацията и сферата на общуване е оправдана и подходяща.
Религията, най-общо казано, е определен мироглед и светоусещане, а също и поведение на индивида и определени култови действия, основаващи се на вярата в съществуването на висшата сила – Бог. По този начин религиозният дискурс в неговия тесен смисъл е съвкупност от речеви актове, които се използват в религиозната сфера. А в широк смисъл представлява комплекс от определени действия, ориентирани към приобщаването на човека към вярата, съвкупност от речеактови комплекси, съпътстващи процеса на взаимодействие между общуващите хора. Където и да протича религиозният дискурс, една от основните му задачи може да бъде формулирана по следния начин – да изрази стремежите, молбите, надеждите на вярващия човек, да намери духовна подкрепа и същата вяра у последователите или у Всевишния.
Развитието и формите на религиозния дискурс се определят от неговите цели: 1) получаване на подкрепа; 2) пречистване на душата; 3) апел към ближните за вяра и покаяние; 4) утвърждаване на вярата и добродетелите; 5) осъзнаване на конфесиалната принадлежност чрез съответния ритуал. Централен институт на религиозния дискурс е църквата, но границите на този дискурс надхвърлят рамките на църквата и ограничаването му само в рамките на храма може значително да стесни и изкриви същността му. Могат да бъдат отделени редица подвидове на религиозното общуване в зависимост от типа ситуация и особеностите на взаимоотношенията на комуникантите: а) общуване в църквата като основен религиозен институт, характеризиращо се с висока степен на клишираност, ритуализираност и театралност; б) общуване в малките религиозни групи, осъществяващо се не в храма, а извън него (характерно за някои секти и религиозни конфесии); в) общуване на човека с Бога (случаите, когато вярващият няма нужда от посредник, за да се обърне към Бога и най-ярък пример за това общуване е молитвата). Важна роля в религиозния дискурс играе ритуалът. Голяма част от вербалните и невербални действия на религиозния дискурс са силно ритуализирани. За разлика от други видове дискурс (политически, педагогически, научен и др.), при които ако премахнем вербалния компонент, те престават да съществуват, при религиозния дискурс, отсъствието на вербален пълнеж не прекратява съществуването му, а само го трансформира в друга хипостаза – безмълвно (основано на жестове и движения на тялото) общуване с висшето начало. Затова говорим за вътрешна безмълвна молитва (молитва на душата). Във всеки друг тип дискурс на първо място е речевата дейност, а конкретните действия, закрепеният или установеният ритуал само я подкрепят, но в религиозния дискурс понякога вербалните действия отстъпват на втори план по значимост, а на първи план излиза ритуалът, т.е. съвкупността и установеният ред на обредните действия при извършването на някакъв религиозен акт, изработеният от обичая ред на извършване на нещо, церемониалът, стандартният сигнален поведенчески акт. Присъстващите в религиозния дискурс ритуални действия – вербални и невербални, предопределят тоналността, закономерностите на построяване и стратегиите на разгръщането му. Ритуалът се определя от нормите и правилата, определени от социума, в който функционира даден религиозен институт.
Той включва определени жестове и поведение, например: обхождането на храма с кандило от православния свещенослужител преди началото на службата или пък, вдигнатата ръка на протестантския пастор като знак за начало на службата; полагането на ръка върху главата на вярващия като знак за опрощение на греховете; целуването на ръката на свещенослужителя или иконата е молба за прошка; обливането на вярващия с вода е ритуал за очистване от греховете и др.
Трябва да се отбележи, че обществените норми на поведение в дадено общество понякога внасят някои специфики в жестовете и ритуалите като цяло. В католицизма или будизма например е неразбираем ритуалът, при който се целува ръката на свещенослужителя или се целува иконата по време на молитва, а също и каденето на тамян в храма по време на литургия. Ритуалът на молитвата в православната култура е придружен от коленичене, прекръстване и целуване на иконата, за католицизма е характерна общата молитва без специални съпровождащи жестове. В исляма молещият се не само е коленичил, но е притиснал чело до земята.
Според Е. В. Бобирева религиозният дискурс е сложен комуникативно-културен феномен, в основата на който е система от определени ценности. Той се реализира в определени жанрове и се изразява чрез определени езикови и речеви средства (Бобырева 2007: 162–167). Както отбелязва Н. Б. Мечковска, анализът на религиозния дискурс позволява да се разкрият дълбинните характеристики, както на езика, така и на религията и е интересно да бъде изследвана структурата на този тип дискурс в лингвистично отношение. (Мечковская 1998). Религиозният дискурс е най-старият и значим тип на институционалното общуване и представя първоосновата за развитие на всички други форми на социалната комуникация. Религията и църквата, като неин основен институт, възникват преди всички съществуващи и функциониращи в обществото днес институти – на политиката, на училището, на правосъдието и т.н. Всички съществуващи институти водят началото си именно от религиозния.
В рамките на общата теория на комуникацията религиозното общуване би могло да бъде формулирано като отношения, в хода на които се осъществяват предаване и обмен на информация с религиозно съдържание с помощта на система от знаци, специфична за всяка култура. Притежава редица отличителни черти. Структурата на религиозната комуникация се реализира във вертикален и хоризонтален план. Вертикалният вектор на тази комуникация разкрива двустранната връзка между човека и Бога (между профанното и сакралното). Основният смисъл на комуникативния вертикал се изразява в това, че има трансцедентен характер, а самото комуникативно пространство се сакрализира. В хоризонталния план се осъществява социалният аспект на религиозната комуникация. Тук тя е представена чрез взаимодействието вътре в религиозната институция и от външното общуване (междуконфесионалните отношения, различни видове информативна и комуникативна дейност).
Спецификата на религиозната комуникация се изразява най-вече чрез особената роля на вербалните средства. Основната функция на езика в религиозната сфера не е просто комуникативна, а сакрално-комуникативна, изразяваща се в сакрализация на комуникативното пространство. Най-общо религиозният език се характеризира с едно неизбежно колебание между тържественото и достъпното. Това е език, който чрез своята специфика трябва да бъде разграничен от всекидневния, без да губи възможността да бъде разбиран. Тържествеността, която се проявява например чрез използване на чужд език или сакрализиран консервативен вариант на общ език – (църковнославянски) е най-силна в литургичните текстове и много по-слаба в проповедта и другите комуникативни жанрове на този дискурс. Ключов текст на религиозния дискурс е Библията (Евангелието в частност). Той е смисловото ядро, което поражда нови смисли и нови текстове. Библията се отнася към текстовете, които постоянно се възпроизвеждат, но библейските цитати невинаги гарантират принадлежност на изказването към религиозния дискурс. Решаваща роля в случая играе комуникативната цел на участниците в комуникативната ситуация. Ако авторът на изказването не осъзнава интертекстуалната връзка на определен цитат (напр. Омръзна ми да хвърлям бисерите на свинете ‘Омръзна ми да правя нещо, което не е оценявано по достойнство’.) със Свещеното Писание или го използва с цел пародиране, то изказването не може да се отнесе към религиозния дискурс. Само когато за говорещия Библията е хранилище на свещени смисли, можем да свържем изказването, съдържащо определен цитат от нея с религиозния дискурс. Религиозният дискурс включва в себе си религиозната комуникация, в която поне единият от участниците е вярващ и практикуващ християнската или друга религия. Най-висшата форма на религиозна комуникация е службата на Бога, която в нашия случай често се води на църковнославянски език (по-късна руска редакция на старобългарски език).
Както отбелязва В. И. Карасик „уникалната специфика на религиозния дискурс се състои в това, че към неговите участници се причислява и Бог” (Карасик 1999: 221). Традиционната комуникативна рамка, предполага наличие на две места, заети от адресанта и адресата, които се трансформират в религиозния дискурс. Отношенията на подателя и получателя на съобщение се изграждат в зависимост от това какво място заемат в отношението към Бога. В религиозната комуникация традиционно се отделят две групи участници: 1) човек – Бог (небесните сили, Божията Майка, светците) и 2) човек – човек (Бугаева 2013: 18). За това общуване е характерна, от една страна, йерархичност („бащинско-синовна линия“ – свещенослужител – мирянин), а от друга страна, равенство – „братска“ линия: свещенослужител – свещенослужител и мирянин – мирянин). Тези отношения могат да се разглеждат като аналог на прототипния модел, който намираме в Новия Завет на Библията – Иисус Христос (Божият Син) – Учениците (Апостолите) – хората. Н. Б. Мечковская нарича този модел „комуникативна триада“ на участниците в общуването: Бог – посланик на Бога – хората, към които е насочено откровението на Бога.
В религиозния дискурс контактоустановяваща функция могат да изпълняват, както звателните форми на онимите (собствените имена), така и нарицателни имена във вокативна употреба. От гледна точка на прагматиката обръщението изпълнява покрай фатическа още регулативна и емотивна функция. В религиозния дискурс към този списък се добавя още молитвеното обръщение към Господ Бог, Божията майка и светците. Покрай посочването на адресата и фатическата си функция, обръщението носи допълнителна информация за социалното положение, степента на познанство на комуникантите и тяхната роля в конкретната ситуация на общуването. Социалният статус на човека влияе върху неговата реч. В. И. Карасик отделя ролеви, дистанционни и нормативни характеристики на речевото поведение и говори за статусно-маркирано общуване, което се проявява в поведенческите стратегии (Карасик 1992). Отношенията на адресанта и адресата в религиозната сфера могат да бъдат описани от позицията на статусното и ситуативното равенство/неравенство (според Карасик 1992). При това следва да се отчитат особеностите на църковния етикет, кристализирали в течение на векове, основаващи се на нормите на християнската нравственост, отличаващи се от етикета на светското (религиозно неутрално) общество. Спецификата на църковния етикет е свързана преди всичко с факта, че конструира основното съдържание на живота на вярващия човек – с благочестие и почитане на Бога. Според основните понятия на нравственото богословие, животът на човека преминава едновременно в три сфери на битието – природна, обществена и религиозна. Като свободен индивид, човекът е ориентиран към собственото си битие, към етично отношение спрямо заобикалящия свят и/или към религиозно отношение към Бога. Основният принцип в отношението на човека към ближния са искреността, истината и осъзнаването на другия като образ и подобие на Бога. Именно такова отношение към събеседника дава право на човека да се обръща към Бога.
В сферата на религиозната комуникация са възможни различни регистри на общуването. Традиционно се отделят три: висок, среден и нисък. Тези три регистъра се наричат още: възвишен, висок и неутрален. Възвишеният регистър се отбелязва при молитвеното обръщение – срв. Господи и Владико на моя живот, не ми давай дух на безделие, униние, властолюбие и празнословие... (Из Великопостната молитва на Св. Ефрем Сирин – http://www.pravoslavieto.com/molitvoslov/).
Високият регисър е присъщ на официалните и тържествени комуникативни ситуации, при отчетливо йерархично статусно общуване, където граматически се реализират, както общи форми, така и звателни – срв. Ваше Преосвещенство, отче Йоане, по думите на ап. Павел епископът трябва да „внимава върху себе си и върху цялото стадо, сред което Дух Светий го е поставил епископ” (Интервю с епископ Йоан, Християнство и култура, 2010, кн. 9). Неутралният регистър е представен в по-голямата част от комуникативни ситуации при обръщение към свещенослужител и мирянин – срв. отче дяконе, отче игумене, отче, майко игуменке, братя мои) Всекидневно снижено значение имат някои форми на обръщение, присъщи на речта на някои свещенослужители с висок духовен статут, например: чада мои! или чада Божии!
В теорията на речевите актове, описващи като цяло нерелигиозната комуникация, перлокутивен ефект наричат главно въздействието на речевия акт върху адресата, чиято позиция, както и тази на адресанта се заема от човек. За религиозната комуникация е присъща по-сложна перлокутивна прагматика, свързана със спецификата на субектната организация на религиозния дискурс, където незримо участват Бог–Отец, Исус Христос, Светият Дух, светци и ангели.
В такива религиозни дискурси, където адресат е самият Бог, за перлокутивен ефект можем да говорим само по отношение на адресата. Както казва В. И. Постовалова (Постовалова 2012), в православно-християнския дискурс става въпрос за по-дълбок перлокутивен ефект – онтологическа промяна на самия човек, а чрез него и за тайнственото преобразяване на целия свят. Според православната доктрина Бог се явява в света като човек, за да може човекът да стане Бог по благодат.
Когато разглеждаме първата група комуниканти от посочените по-горе: човек – Бог, (Богородица, светци), трябва да отбележим, че целта на обръщението е само една – молитва (прошение, славословие, благодарност). Според църковните отци молитвата е беседа на човека с Бога. Комуникативната същност на каноничната молитва е призоваването на Бога с цел изразяване на благодарност или молба. Тя е най-съвършеният религиозен акт, диалог-разговор с Бога, а „молитвената стратегия на религиозния дискурс се реализира в искреното обръщение към Бога (Карасик 1999: 14). Без да се опитвам да анализирам молитвите в жанрово отношение, ще отбележа само, че те биват три типа: прошение (някаква молба), славословие и благодарност. Те не се срещат в чист вид, обикновено са преплетени взаимно или се заменят една с друга. Доколкото всеки култ е действие и има знаков характер, стандартните формули, изказванията напълно отразяват особената система на отношенията, съществуващи между този, който отправя молитвата, и адресата (Бог). Както за всеки комуникативен акт, и за молитвата са актуални планът на адресата – Бог, личността на адресанта с неговата готовност и желание да се обърне към висшата сила, създаването на комуникативна ситуация, свързана със състояние на богопочитание и преклонение. В молитвата също така се използват стандартните средстава за адресация: именни обръщения и местоимения за второ лице.
В езиковото си изразяване тези отношения редовно се позиционират в социално-концептуалния модел на антонимичното противопоставяне на висшестоящия (господаря, владиката, царя) и подчинения (раба Божий) – cрв. устойчивите форми на адресация към Бога, Богородица и светците: Господи, Владико наш, прости ни греховете и беззаконията! „Смили се за мене Боже в милосърдието си” (Псалом 51) „Сърце чисто сътвори в мене, Боже“ (Псалом 51: 10); „Избави ме от виновността на кръвта, Боже, Боже на спасението ми.“ (Псалом 51 :14); Станал от сън, благодаря Ти, Света Троице, че поради голямата Твоя благост и дълготърпение, не се прогневи на мене, ленивия и грешния...“ (http://www.pravoslavieto.com/molitvoslov/).
„Станал от сън, полунощна песен ти принасям, Спасителю, и като падам пред Теб викам: не давай да заспя в греховна смърт, но смили се над мене..... И след нощния сън, дай да изгрее за мен ден безгрешен, Христе Боже и ме спаси!“ (Молитва от св. Макарий Велики, http://www.pravoslavieto.com/molitvoslov/); Дево, Владичице, Богородице, спасение на целия християнски род! (Молитва на св Ефрем Сирин към Богородица); Владичице Богородице, която си носила в утробата Си Спасителя Христос, нашия Бог, на тебе възлагам всичката си надежда, на тебе се доверявам, по-висша от всички небесни Сили !(Молитва на св. Ефрем Сирин към св. Богородица, (http://www.pravoslavieto.com/molitvoslov/); Безсмъртни Царю, приеми нашите моления.... Погледни, Царице блага, и наклони ухото си към воплите на твоите раби. Сам Ти, Владико, Творче на всичко, удостой ме с Твоята истинска светлина... Господи, Вседържителю, Боже на силите и на всяка плът, Който живееш във висините и гледаш на смирените... (http://www.pravoslavieto.com/molitvoslov/).
В реалната ситуация молитвата е общуване без обратна връзка (макар че вярващият, произнасящ молитва, възприема някои вътрешни състояния и външни събития като ответни знаци). Затова речевият акт, наричан молитва, може да се интерпретира като някакъв род фатическа комуникация. Може би, именно молитвата е този жанр, в който фатическата функция на езика се реализира в чист вид. Комуникативната цел и прагматическият смисъл на молитвата се изразяват в това, че авторът на изказването се вижда в мислите си , като причастен към Бога, светците и Царството Небесно, за да се настроят по-специално умът и сърцето му, за да постигне хармоничното състояние на вътрешния му свят (Мишланов 2003: 291).
Спецификата на молитвата като речев жанр се състои в това, че говорещият (молещият се) излиза от сферата на социалното взаимодействие, защото адресатът на молитвата не е член на социума, не е земно същество, а висша сила. При типологичното описание на молитвата много от параметрите, които се считат за съществени от типологична гледна точка, се оказват несъществени за разбирането на спецификата ѝ. Според първичната си комуникативна функция молитвата е обръщение към Бога с цел неговата възхвала, изразяване на благодарност или отправяне на молба. Но като основен начин за общуване с Бога в същото време тя е и най-важната форма на богопочитане. Молитвата, адресирана към Бога, Богородица или някой светец обикновено включва 1) ритуално обръщение (Отче наш, който си на небесата); 2) възхвала (Защото е Твое царството и силата и славата во веки). Обръщенията при възхвалата обикновено включват оценъчни думи, възхваляващи и възвеличаващи епитети (Преблага майко на Всевишния Бог, с вяра прибягваме към силния твой покров.); 3) обръщение с благодарност (Благодаря Ти, Господи за великата Ти милост!), която често се съчетава с възхвала; 4) оптативи (Да се свети името Твое. Да дойде Царството Твое. Да бъде волята твоя, както на небето, така и на земята!); 5) реални молби (И прости ни дълговете наши, както ние прощаваме на длъжниците наши. Не ни въвеждай в изкушение, но ни избави от лукавия.).
Структурно-семантичните формули на вокатива в тези случаи са представени от определени форми на наименованията, които съдържат перифрастични определения и символични метафори по отношение на Бога и Богородица, ангелите и светците: срв.: Многомилостиви Боже; Всемилостиви Боже мой, Господи Иисусе Христе! Господи, Царю небесни, Утешителю, Душе на истината, смили се и помилуй мене, грешния Твой раб. Многомилостиви Владико, Господи! Възпявам твоята благодат, Владичице и те моля: облагодати ума ми.Спасителю, спаси ме по благодат, моля Те. О, светий Ангеле Божий, пазителю и покровителю на окаяната ми душа и тяло, прости ми всичко, с каквото те оскърбих....Преблаги и всевишний Боже, Господарю на цялата земя и Царю на всички народи! Мария, Царице наша, закрилнице, Майко свята.Ние сме пред Тебе, мислим за Тебе, бдим и се молим (http://www.pravoslavieto.com/molitvoslov/).
При обръщенията към Господ и Богородица апелативите се подлагат на онимизация и се изписват с главна буква: Цар, Изкупител, Спасител, Владичица, Застъпница, Царица.
Социалният аспект на религиозната комуникация от своя страна се реализира във формата на междуличностна, групова и масова комуникация. Психологическата близост, емпатията е характерна за междуличностното общуване в религиозна среда и присъства в ранните форми на религията в дописмените слабо стратифицирани общества. Във втората двойка човек-човек съотношението на статусното положение между адресанта и адресата е различно. Йерархията на взаимоотношенията в църквата е твърде строга. Формално погледнато, ситуации на статусно равенство са възможни в следните няколко варианта: свещенослужител – свещенослужител и мирянин – мирянин. Ситуациите на пълно равенство между комуникантите са малко, а даже и в такива случаи традиционно действат законите на църковния етикет, регламентиращи уважителното отношение един към друг, без да се допуска фамилиарност. Възможните комбинации са следните:
1. Свещенослужител – свещенослужител – Статусно равенство е възможно между лица с един и същи духовен сан (архиерей – архиерей, дякон – дякон, свещеник – свещеник и т.н.) В такива случаи вокативната формула включва два компонента: владика/отец и собственото име в каноничен вариант – напр. владикo (епископe) Йоанe, отче Кириле. Обръщението отче без собствено име се среща при общуването на свещенослужители със симетричен статус помежду им, но едновременно с това се среща и обръщението брат (брате/братко), придружено със собствено име – срв. „Ваше Преосвещенство, възлюбени во Христе брате епископе Йоане, Голяма е духовната ни радост в Господа, че с Божията помощ извършихме хиротонията на още един епископ на Българската православна църква, с която работниците на нивата Божия се увеличават, за да се изпълняват словата на нашия Господ и Спасител...“ (Напътствено слово на митрополит Иоаникий към Главиницкия епископ Йоан, 30.11.2010). Голям брой случаи на вътрешноцърковна комуникация се характеризират със статусно неравенство: патиарх – паство, архиерей – свещеник, свещеник – дякон. Църковният етикет предписва изразяването на почтително отношение към адресата. Вокативът отче се среща най-често в неофициална ситуация на общуване. Фактическото статусно неравенство в средите на духовенството не означава, че това трябва да се проявява на вербално равнище. Напротив, висшестоящият по сан или длъжност свещенослужител, в съответствие с евангелските заповеди, трябва да се отнася към низшестоящите с дълбока почит и смирение – срв. Ваши Преосвещенства, Боголюбиви отци, обични в Господа братя и сестри, В днешния неделен ден светата Православна църква е установила чрез литургийното свето Евангелие да си припомним поучителната история на Закхей (Слово на Пловдивския митрополит Николай за мир и единство в светата ни Църква и за укрепване на нашата вяра, 29.01.2011). Специално внимание заслужава общуването на духовниците вътре в православния манастир. В общуването на монасите и съответно във формите на адресиране на монах към монах се отчитат степента на иночество и духовно съвършенство, длъжност, наличие или отсъствие на духовен сан. С това се умножават и вариантите на формите за адресиране – напр. отче Вениамине, отче иконом, отче игумене. Простото обръщение майко в женския манастир се прилага по отношение на игуменката на манастира или послушница на преклонна възраст. Към другите монахини обръщението може де е майко, придружено от собствено име (майко, майко игуменке) – срв.: Много грешки сторих, майко игуменке, много хора накърних, и е трудно да ги поправя! – сведе очи младата жена и дълго не можеше да ги вдигне.(Иванка Денева, Две прошки, Словото).
Към послушниците, но често и към монаси и монахини, се обръщат с вокативите сестро и брате (братко). Обикновено степента на иночество е свързана със статут на духовно съвършенство. В православните манастири се използва специално обозначение – старец (срв. старецът Зосима в Братя Карамазови на Достоевски). Тези обозначения и обръщения са актуални дори в румънския православен етикет – stareţ и stareţă (за монахиня). Съответстват на гръцките обозначения – γέρων и γερόντισσα, срв. Ама, геронда, как даваш покой на всички хора? Защо тези, които идват при теб, намират утеха и всички си тръгват радостни? (Лимасолски митрополит Атанасий – http://kjelqzkov.log.bg/article.php). Българският вариант на това неформално обозначение на духовник с определена висока степен на духовно съвършенство е дядо, което се използва и като форма за адресиране от страна на духовници и миряни, срв. дядо Неофит (българският патриарх), дядо Николай (пловдивският митрополит), дядо Йоан (варненския митрополит) и т.н. Използването на роднинския термин дядо с първично значение ‘бащин или майчин баща’ вместо неутралното старец е знак за интензифициране на интимността в общуването, за скъсяване на дистанцията и установяване атмосфера на искреност и доверие, подобна на тази в семейството. В случая роднинското наименование е резултат от вторична номинация в една среда, която би трябвало да се възприема като семейна, визираща църквата като духовно семейство. Роднинския вокатив дядо срещаме като обръщение към висши духовници, свещеници и дори към Бога (най-често в речта на деца):
срв.: „Дядо Господи, прости ми.
Моля ти се от душа.
С ум и разум надари ме,
да не мога да греша.” (Ив. Вазов, Детска молитва)
Дядо Боже, моля те не позволявай,
да има в детските очи сълзи....
http://help-natalia.blogspot.bg/2011/08/
„Мрачен и тъмен ми е светът, дядо попе, и аз само смърт желая да ме избави. Джама се счупи и не виждам никакъв способ да се поднови“ ( писмо на П. Р. Славейков до поп Кою Витанов).
За разлика от нормите на речевия етикет на православните народи, които показват по-големи или по-малки различия, комуникативните стереотипи в религиозната сфера показват висока степен ва сходство, което впрочем е закономерно, като се има предвид, че езиците им са интегрирали модела на византийския първоизточник. Тези стереотипи показват емоционална близост и скъсената дистанция между адресант и адресат. За сравнение само ще отбележа, че католическата църква едва през 60-те години на миналия век „разреши” ти–формата на адресиране по отношение на Бога, а обръщенията към духовниците много често включват компонента „господин“. Във френската религиозна комуникация например няма нищо неестестествено в това да се обърнеш към свещеник или кардинал с обръщението Monsieur le Curé, Monsieur le Cardinal ‘господин Свещеник, господин Кардинал’.
2. Мирянин – мирянин.
Доколкото вярващите са единни в Христа и лоното на църквата, то църковният етикет предписва да се обръщат един към друг с роднинските термини брат и сестра. В този случай, както и в предишния, ситуациите на статусно равенство са по-малко, отколкото ни се струва на пръв поглед. Тук от значение се оказват такива социолингвистични стратове като възраст и джендър. В църковна среда не е прието даже възрастните хора да се назовават по фамилия, а само по име. Общуването между миряни извън църквата не е така строго регламентирано. Макар че е препоръчителна употребата на собствените имена, доколкото името на православния християнин често има значещ смисъл и е свързано с неговите небесни покровители, често в речевата комуникация, главно като обозначения се употребяват и фамилни имена – срв. сестра Делева, брат Димитър Бранков. В прякото общуване най-често се използват собствените имена, а при практикуващи християни – роднинските звателни форми братко и сестро. Употребата на деминутивни форми на имената често се среща, защото е характерна черта на речта ни и е свързана с манталитетни и култултурни особености. Умалителността има свойството да изразява изключителния характер на някои лични отношения, като субективност, емоционален ангажимент и др. Въпреки това, умалителните имена в религиозната дискурс се срещат не само по отношение към деца, приятели и близки роднини, но и при обозначенията и обръщенията, свързани с Бог и светците. На въпроса на репортер пред катедралата защо е дошла в „Св. Александър Невски“ една от посетителките в храма отговори, че е дошла „да се помоли на Богородичка за здраве“. В литературата и в живата реч се срещат многобройни употреби на умалителни от Бог – срв.: „Света Богородичке, помогни ми само да стигна до манастира, Божичко, закрили го, българин е, тръгнало е за християнска вяра курбан да става“. (Ив. Вазов, Една българка)
3. Мирянин – свещенослужител и свещенослужител – мирянин.
Тези двойки комуниканти се характеризират със ситуативно неравенство. Духовникът се възприема като носител на благодат, получена от него в тайнството на свещеното служене на Бога. Затова и отношението на миряните към него е почтително. При адресиране на реч към свещенослужител, се отчитат обикновено духовният сан, длъжността и званието. Към свещеника традиционната форма на обръщение е вокативът отче и името – отче Йоане, а в разговорната форма извън църквата – само отче. В Българския религиозен дискурс се среща и съчетанието отец и фамилно име (отец Чимширов). Благодатните степени в Българската православна църква са три – дяконска, презвитерска и епископска. Бялото духовенство достига до първите две: дяконска и презвитерска, а черното духовенство: дяконска, презвитерска и епископска. В ситуациите на статусно неравенство при обръщенията към свещенослужителите са често срещани двойните номинации, които са част от религиозния дискурс, например: Ваше Преосвещенство, Ваше Преподобие. В официална ситуация към епископ се обръщат с формулата Ваше Преосвещенство, а обозначаването му е Негово Преосвещенство, към митрополит с формата – Ваше Високопреосвещенство, към патриарха – с Ваше Светейшество. Обозначаването или титулуването на архимандрит е Негово Високопреподобие, на йеромонах – Негово Всепреподобие, на архидякон, йеродякон и монах е Негово Преподобие. Неофициалните обръщения са съответно: към патриарха – Светейши владико, към митрополит и епископ – владико и дядо, към архимандрит, йеромонах, потойерей (свещеник), йерей, монах – отче, към монахиня – майко. В обръщенията на свещенослужителите към миряните е интегрирано същото лексикално-семантично поле на роднинските термини, които обозначават членовете на едно духовно семейство – отец, майка, брат, сестра,деца (чеда, срв.: „Искрена, обърнала очи към злощастието си, се сепна и я погледна внимателно:
– Бог може да прости, но човекът как да си прости?
– Трябва, дъще, първом той да го стори, и тогава и Бог няма да го подмине в милостта си! Ох, дете, да знаеш на каква жар съм се пекла аз – от младини, та досега! И мъчнотията е там: съвестта покой не знай, кога мира душевен си накърнил...
– Как тъй, майко игуменке?
– Човек е из корен добър и свестен, чедо! Злина прави кога го подсторят или от глупост, често — и за келепир, напоследък — повече от немотия! (Иванка Денева, Две прошки, Словото).
„Досточтими отци, Обични в Господа, братя и сестри, Честни поклонници на светата Рилска обител...“ (Из Патриаршеско слово за праника на Св. Йоан Рилски Чудотворец).
Без съмнение в църковно-религиозния дискурс се реализира стремежът на адресанта към емоционално въздействие върху адресата, но това въздействие изключва манипулацията и агресията. Комуникацията в религиозния дискурс има стратегически характер, определен от целите на религиозното общуване. В религиозния дискурс слушателят (адресат) се социализира в института на църквата, където става неговата „конфесионализация“. По това си прилича с педагогическия дискурс, чиято цел е възпитанието на членовете на обществото, тяхната социализация в обществото. Така проповедникът например, диалогизира с възрастни хора, които притежават собствен мироглед и мнение и очакват уважително обръщение от другите. Целта е не да се натрапи мнение, а да се предостави материал за размишление. Адресатът трябва сам да реши дали свещеникът е прав и дали иска да сподели неговата гледна точка. Преди да пристъпим към общуване обаче, трябва да оперираме с ресурс от знания, за да се ориентираме в избора на най-адекватната форма на адресиране във всяка ситуация. Защото обръщението полага началото на общуването. Статията се опитва да направи стъпка в анализа на лингвистичните особености на комуникацията в християнска религиозна среда.
БИБЛИОГРАФИЯ
Бобырева 2007: Бобырева, Е. В. Религиозный дискурс: ценности, жанры, стратегии (на материале православного вероучения), Волгоград: Перемена.
Бугаева 2005: Бугаева И. В. Стилистические особенности и жанры религиозной сферы // Стилистика текста: межвузов. сб. науч. тр. Нижний Новгород: НГЛУ им. Н. А. Добролюбова, 3–11.
Бугаева 2006: Православный социолект: лингвокультурологические аспекты религиозной комуникации // Язык, литература, ментальность: разнообразие культурных практик. Курск, 69–79.
Бугаева 2013: Бугаева, И. Особености номинации адресата в религиозной сфере // Теолингвистичка проучвања словенских jезика. Београд, 15–27.
Мечковская 1998: Н. Б. Мечковская, Язык и религия: Пособие для студентов гуманитарных вузов. Москва. Агентство „ФАИР“, 352 с.
Мишланов 2003: Мишланов В. А. Молитва как речевой жанр // Прямая и непрямая коммуникация. Сб. научных статей. Саратов: Изд. „Колледж“, 290–302.
Карасик 1992: Карасик, В.И. Язык социального статуса. Москва: Институт языкознания РАН, Волгоградский гос. пед. ин-т. 330 с.
Карасик 1999: Карасик, В.И. Религиозный дискурс. // Языковая личность: проблемы лингвокультурологии и функциональной семантики: Сб. Научных трудов – Волгоград: Перемена, 5–19.
Постовалова 2010: Постовалова В. И. Сокровенный диалог в духовном опыте священнобезмолвия // Логический анализ языка. Моно-, диа-, полилог в разных языках и культурах / Отв. ред. Н. Д. Арутюнова. Москва: Индрик.
Постовалова 212: Постовалова В. И. Адресация в православно-христианском дискурсе: проповедь, исповедь, молитва // Логический анализ языка. Адресация дискурса /Отв. ред. Н. Д. Арутюнова. Москва: Индрик, 177–191.
ИЗТОЧНИЦИ
