След толкова много изказвания и мнения искам да се спра само на две неща: първо, преводът като общуване, и второ, норма и узус (при това ролята на преводача, именно на преводача).
Преди няколко години Г. Борисов направи във вече покойното списание „Факел“ една анкета – „Боледува ли българският език“. За жалост мненията на много превеждащи и пишещи хора по въпроса така си и останаха непрочетени, а анкетата би трябвало до излезе в интернет за широк достъп, поне така мисля аз.
Ние общуваме още преди да се научим да говорим на смислен език, всъщност още преди да се родим. Първият вик на новороденото е общуване, което изразява някакви чувства, още само като усещания. Чак после научаваме разни думички и започваме с тях да изразяваме мисли – но това е предмет на изучаване от страна на психолози, философи и т.н.
Дори в този момент, докато аз говоря, а вие ме слушате, ние си превеждаме един на друг. В момента обаче не става въпрос за това.
Днес, в този посветен на св. Климент ден, искам да ви напомня две неща, които всички ние знаем, но постоянно пропускаме, понеже ги приемаме за даденост.
Първо, историята
Цялата не само наша, но и европейска, почти световна вече култура (сиреч това, което се сади и отглежда, та да можем да берем все някакви плодове) се основава на превода и на съгласието, че трябва да постигнем някакво разбирателство. И почти целият свят се е съгласил, че трябва да има някаква норма, тоест правила, чрез които да се постигне това разбирателство.
Така че ще говоря за превода и за нормата.
И децата знаят кой е измислил буквичките, но ние, големите, „славянските грамотни хора“, както пише Черноризец Храбър в може би най-великото полемично българско (срам ме е да го нарека произведение, така че ще го нарека чудо), просто забравяме – или пропускаме като нещо самоочевидно, че в основата на нашата култура и на нашия език лежи преводът.
За по-лесно ще давам закръглени числа. Някъде около 300 години преди Христа по някакви свои си причини Птолемей Първи Сотер решава да основе Александрийската библиотека. Петдесетина години след това Птолемей Втори Филаделф нарежда пак по някакви свои си или обществени причини да се преведе Старият завет на гръцки.
И става чудото – 70 (72-ма всъщност) тълковници (сиреч тълмачи, сиреч преводачи) го превеждат абсолютно еднакво. Е, чудото си е чудо и вероятно е измайсторено много по-късно, за да възвеличи Писанието и един вид да възвърне чрез единството на превода единството на разделените по времето на Вавилонското стълпотворение езици, сиреч народи.
Вижте обаче колко години минават между различните преводи.
От онзи на Филаделф до превода на Вулфила – 600.
До Вулгатата на покровителя на преводачите св. Йероним – още 50.
До нашия, славянския, са, грубо казано, цели хиляда, че и десет процента отгоре.
А от нашия на практика тръгва цялата източнославянска литература.
Имам предвид, че днес си говорим за бъдещето на българския език, а непрекъснато забравяме всичките тези хиляда и почти двеста години от средата на девети век до днес и двете хиляди и триста от онзи пръв и невъзможно еднакъв превод и съответно колко са се променили всички езици оттогава, че и дори много са изчезнали и са се родили нови. Говорим за бъдещето на днешния наш език, който на практика е още пеленаче – само на някакви си сто и петдесет – двеста годинки.
За превода ще кажа още нещо. Една от най-красивите истории в Стария завет – за Йосиф и фараонката, е взета от египетската литература, доколкото тя е по-стара от Библията, а и едва ли египтяните биха я взели от презрените потискани по времето на Мойсей евреи. Да не говорим за преразказването, което си е вид превод, авторов превод на Писанието в Корана.
Второ, нормата
Т.нар. „замърсяване“ с „чуждици“ и изобщо промените в езика, включително нормативно-правописни, поне според мен са си чиста глупост. Още Вазов казва на проф. Шишманов: „Едно време и аз бях по-строг пурист. Сега виждам, че не съм бил прав“. Освен това пише в един разказ, няма да ви казвам кой е, намерете си го: „Кой купува у нас книги?“.
И не е само Вазов, разбира се, а и много други. Симеон Радев например. В „Ранни спомени“ той цитира Черноризец Храбър във връзка с това как по-късно четял без проблем на руски, пише за разликата между хляб/хлеб и мляко/ млеко и „едно от първите окръжни на министъра на Народната просвета Йоцов“ и че това е „пакост“, понеже „за какво ли Кирил и Методий създадоха „е-двойното, ако не именно за казаната характерност на езика ни още тогава!“.
Тук стигаме до въпроса за езика и в частност за книгите, които установяват нормата и, така да се каже, бдят над нея, понеже поначало са по-дълговечни от вчерашния вестник, миналоседмичния седмичник или думите на радиоводещите и по принцип си ги пазим и ги пазим и за децата си, които – децата – са бъдещето на езика ни във всичките значения на тази дума. И съответно, до ролята на преводача, по-специално на преводача на художествена (без да пренебрегвам останалата) литература.
От една страна, преводачът, а и авторът (Вазов например пише „йолка“ с „йо“) няма как да не „замърсяват“, доколкото описват чужда реалност и въвеждат нови понятия и съответно нови думи, както ги въвежда и самият живот. И затова трябва да сме благодарни на хората, които напасват новите думи според нашите езикови правила (за това пише много добре един руски, по-точно съветски учен, Дм. Шмельов). Думата си влиза в езика и си живее в него като жаба в гьол: може – живее, не може – обръща корема. Преводачът обаче – и може би това е един от най-големите му проблеми, трябва да се оправя с днешното състояние на езика (иначе нямаше да има нужда от нови преводи на вече преведени книги).
Странно, обаче в Българския етимологичен речник липсват думи, които по принцип не би трябвало да са обърнали корема. Ще ви изброя няколко, тъкмо защото са свързани с бъдещето на езика: преводач, редактор, професор (някъде между протосингел и профил, които ги има). Няма дори ректор (може би заради ректора Ян Хус и защото всички ректори трябва да бъдат анатемосани, жигосани и изгорени (!).
Но ето няколко въпроса (без никакви политически алюзии):
– къде ги развития и зрелия социализъм и цялата лексика, която много от нас учехме като деца и дори като зрели хора? Изчезва „реалността“, изчезват и думите (примери много, мога да ви давам до безкрай, но няма време). Как да обясним на днешните деца не само книгите на Каравелов, Вазов и другите „стари“, чиито думи уж не разбирали (!), но и книгите за Втората световна война?
– ето ви ги навсякъде новите думи и значения, с които често не сме съгласни – но те са въпрос на узуса, а узусът е в ръцете на днешните деца и младежи, и дори зрели хора.
– а какво става с жаргона (не знам някой да се занимава с него, а той е страшно необходим особено за преводачите, в смисъл да е кодифициран в някакво помагало поне). След „Речник на българския жаргон“ на Г. Армянов, развитие на „Жаргонът, без който не можем“, поне аз не съм виждал такова пособие.
Въпросите и оплакванията са безкрай, разбира се. И имат само един отговор.
Ние просто трябва да осъзнаем, че езикът е днес, а не да се оплакваме (пак пример от Древен Египет) като онзи писар, че младежите никакви ги нямало, че били мързеливи и непослушни и така нататък и че Пенчо не четял. Не четял, не четял, ама сега седят един до друг на „Славейков“ и до тях сядат маргинали и пенсионери. Да осъзнаем, че нашата работа – на учители, на преводачи, на преподаватели и т.н., е да опазим поне до време нормата чрез христоматийни примери и произведения, за да ги има споменатото вече разбиране и следващото от него разбирателство – и че от узуса, пяната на днешната норма, както казва Вл. Илич за интелигенцията – ще се роди утрешната норма. И че не сме ние, които ще я въвеждаме. Ние просто трябва да опазим миналото, за да има все пак някакво бъдеще.
С други думи, с ваше позволение, в момента входирам едно изказване, което в този период от време (и пространство) би могло да сбъдне очакванията ни за бъдещето на „езика свещен на нашите деди“, така че той да се случи.
Това не е шега, макар да изглежда дори не шега, а подигравка. Не ми се ще, след като дори „Пипи“ се поправя политкоректно, утре децата ни да казват:
Европейче съм, обичам
помощи, евра зелени,
брюкселче да се наричам
първа радост е за мене...,
а ние да им казваме:
Чати, дете, неравностойно зрящото
то 3D-очилато прави...
А и не ми се ще да чувам по националното радио, че на тази и тази дата император Константин Велики забранил „всички езикови храмове“. От друга страна, какво толкова – те библиотеките и читалищата и без това са празни. Дайте – не заради бъдещето на българския език, просто заради българския език – да вземем да ги понапълним.
Във връзка със споменатата в изказването на Ал. Кьосев теза за „непреводимостта“ на М. Русков и безпроблемната „преводимост“ на Г. Господинов се сетих за П. Незнакомов и „Бай Гъцо и въргозуняка“ и за изкуствения език есперанто. Покрай това и за Радичков, разбира се, и за неговия мекотаковец и твърдотаковец, за тенеца като регионално същество от някой паралелен свят да не говорим.
С измислените от авторите думи (и с измислените от човешката цивилизация все нови и по-нови вещи и понятия) си се справяме ние, преводачите, и все някак ги уйдурдисваме, с което – ако успеем, дай боже – обогатяваме езика, стига нашите преводачески решения да се ашладисат (примери за това много). Когато обаче един автор (в случая М. Русков) още отначало ни заявява, че си е поизмислил някои неща – тогава какво? Ако го предадем с нашите измислици, това вече няма да е неговият текст.
Но пък и всеки преведен текст е колкото на автора, толкова и на преводача.
Това обаче е основен въпрос и в теорията и практиката на превода.
Сега за есперантото. Този опит е обречен още като идея, макар че идеята за общосветовно разбирателство като идея си е чудесна, също като комунизма. Понякога си мисля, че като лекар, Л. Заменхоф се е повлиял и от общия език на лекарите – латинския: ами да де – слагаш си диагнозата на латински и на всички други лекари им е ясно какво си видял, какво си предприел и т.н.
Само че с езика не става така – езикът не се интересува от нас и си спазва своите метафорично-асоциативни закони, така да го кажа. Иначе нямаше да има не само поезия, но и проза, а сухи статистически справочници, различни наръчници и указания за монтиране на водопроводни кранове например.
Някой от вас да е чел Пушкин, Шекспир и Омир на есперанто? За Пушкин поне знам, че е превеждан, но пък и есперантото е измислено в тогавашна Русия.
Хората, ако не са адепти на различни съюзи, общества и прайдове – да, именно прайдове, си искат книгите на своя си език и ние, преводачите на нормалните езици, се опитваме да им ги дадем, като заедно с това трябва да се стараем не само да спазваме, а и да запазваме, да опазваме днешната норма на своя си език. Нескромно е да го кажа, но ще го кажа – да я въвеждаме.
Пък каквото поникне от нея – поникне.
Е, езикът си знае работата, ние просто се опитваме да си вършим нашата.
Съжалявам, че повечето доклади бяха за преподаването на българския език, и то на чужденци, а не за състоянието и именно бъдещето му.
