Музиката и музикалните инструменти са неотделима част от традиционната култура на българина, от обредно-обичайната система. Народните музикални инструменти са неизменен спътник в семейните и календарните празници чрез солови изпълнения или чрез съпровод на вокални изяви, като малки инструментални групи (Атанасов 2015:13).
В достигналите до нас текстове от античността се споменават певческите и инструменталните прояви на траките. Най-известният певец и музикант е Орфей. Необикновените музикални качества на Орфей стават източник на многобройни легенди. Освен Орфей античните текстове сочат и други тракийски музиканти: Музей, Филимон, Тамирид и др. За обществото на траките е характерен музикалният синкретизъм на поетичен текст и музика (Андреев 1955: 451-457).
Източник на информация за употребяваните в средновековна България музикални инструменти и за музикалните изпълнители са стигналите до нас изображенията в летописи, миниатюри, в запазените образи по стенописи, релефи и резби, както и разказите на чужди пътешественици (Андреев 1955: 469–491).
В традиционната култура свирачът участва във всички значителни събития в личния и обществения живот на българина като сватба, седянка, хоро, трапеза и т.н. Свирачът придружава калушари, кукери и коледари. Неговата функция не се свежда единствено до носител на празнично веселие. Той е активен участник, обредно лице с определена роля (Захариева 1977: 81). При калушарите например свирачът изпълнява различни мелодии, които редува съобразно протичането на обреда, променя музикалното темпо, като довежда участниците в калушарската дружина до екстаз – необходимо условие за излекуване на болния (Захариева 1977: 101; Славянские древности 2004: 330). Свирачът се включва активно във всички етапи на сватбения цикъл. Той съпровожда младоженеца в най-отговорните моменти на обредното действие – от взимането на момата от дома ѝ до брачното свождане и традиционното ходене на невестата за вода с девера и свирача (Захариева 1977: 123–140). Основната функция на музиканта – да свири на музикален инструмент, замества вербалната и акционалната дейност в обряда и е средството за неговата комуникация с обществото и света. Способността да създава музика, притежаваща магически свойства, придава на свирача статут на посредник между човека и „другия свят“.
Представата за магическите способности на музиканта е разпространена сред всички славянски народи. Свирачът прибягва до помощта на нечисти сили, за да овладее музикалното майсторство, но и музиката, изпълнявана от него, привлича нечистите сили. Често митологичните персонажи проявяват пристрастие към музиката или сами се изявяват като музикални изпънители (Славянские древности 2004: 328–329).
В средновековните писмени паметници са регистрирани лексемите свирьць за ‘свирач’ (СтбР) гѫдьцъ (X – XI в.), гѫсльнкъ (XIV в.) за ‘гуслар’ (Вакарелски 1977: 404).
Разнообразните названия за хиперонима ‘човек, който свири на някакъв инструмент, музикант’, които се откриват в българските диалекти, имат различен произход. Част от тях са славянски названия. Преки наследници на старобългарската лексема свирьць (СтбР) са формите свирèц (Горна и Долна Василица, Ихтиманско; Еленско; Тръстеник, Плевенско), свùрец (БЕР VI), свырèц (Банат), свиръц (Рабиша, Белоградчишко). С мотивационен признак свириса облиците свирàч (Доброславци, Софийско; Костурско); свирджùйа (Самоков; Рабиша, Белоградчишко; Ихтиманско), свирджùа (Самоков; Тръстеник, Плевенско), свирджùйъ (Софийско), сфирджùъ (Владимирово, Монтанско); свирбаджийа (Желево, Леринско); свирилжùê (Устово, Райково, Серафимово, Левочево, Серафимово, Широка лъка, Смолянско); свирикàнтин (Руховци, Еленско); свиркàр (Виево, Кутела, Смолянско). Употребяват се и заети названия като чалгаджùйа (Костурско), чългъжùйъ (Съчанли, Гюмюрджинско), чъгъджùа (Кукуш) от тур. ҫalgici. Във фолклорните текстове е регистриран обликът мехтер (Прилеп) от тур. mehter ‘военна музика’.
В говорите се срещат следните названия за изпълнителите на различни музикални инструменти:
‘свирач на гусла’– гỳслар (БЕР I);
‘свирач на гъдулка’– гъдулàр (БЕР I), кеменджѝя от тур. kemanci (БЕР II), кеменчеджùа (Самоков);
‘свирач на тамбура’– тамбурджѝя (Родопите); бълъмджèе (Войнягово, Карловско) от тур. bağlama;
‘свирач на цигулка’– лаутàр (Кулско; Ново село, Видинско) срв. рум. Lâutàr ‘музикант’ (БЕР III), левутàр (Рабиша, Белоградчишко), лаутàрин (Гурково, Видинско), виолджùа (Ихтиманско), кеменчеджия (БЕР II), сàзарджия (Долнопреспанско);
‘свирач на гайда’– гайдàр (Родопите), гайдàрин (БЕР I), гàйдаджия (БЕР I); гайдаджùйа (Костурско), гàйгаджийа (Еникьой, Ксантийско), гàйдъджùйъ (Съчанли, Гюмюрджинско), гъйдъджèе (Войнягово, Карловско), гайдарджùя (БЕР I), гàйдарджия (Долнопреспанско), гàйдържùйъ (Еленско), гайдарджùа (Самоков), гайдарджùйе (Странджа), гайдаржùе (Еркеч); мешничèрь (Руховци, Еленско) от мешнùк ‘гайда’, срв. стб. мѣхъ; ‘свирач на кавал’– кавалджùя (Ихтиманско, Костурско; Стойките, Смолянско); кàвалджия (Долнопреспанско), гавалджùя (БЕР II);
‘свирач на зурна’– зурнаджùя от пер. тур. zurnaci (РРОДД), дзурнаджùя (БЕР I), зỳрладжия (Велинградско), дзỳрладжия (БЕР I);
‘свирач на кларинет’ – г'ърнетчия (Долнопреспанско);
‘свирач на тъпан’– т'ъпанджия (Долнопреспанско), тупанджùя (Ихтиманско, Ботевградско), тупанджùа (Самоковско), тъпанàр (Хасковско, Еленско), тъпанàрин (Хасковско); мехтерджия (БЕР III).
Една от отличителните особености на народния музикален инструментариум е назоваването на различни музикални инструменти с едни и същи лексеми. Някои от диалектните названия за музикантите също имат повече значения. Така лексемата кеменчеджия е регистрирана със значения ‘гъдулар’ и ‘цигулар’. Обликът лаутàрин в Гурково, Видинско се употребява за ‘свирач’ и за ‘цигулар’ и др.
Музикантите в традиционната култура са предимно мъже. Регистрираните названия свирàчка (Костурско), гàйдаджийка (БЕР I) и гайдàрка (БЕР I) – ‘жена, която свири на гайда’, кеменджùйка (БЕР II) – ‘жена, която свири на гъдулка’ показват, че има и изключения от тази практика. Възможно е облиците от женски род да са възникнали по-късно, когато музикалният фолклор се превръща в сценично изкуство, а в инструменталните групи участват и жени.
В тайните говори от Югозападна България са регистрирани названия за цигулари от цигански произход, срв. дарлè, дàрлевец.
Освен като солови изпълнители народните музиканти се изявяват и в групи, включващи различни инструменти, срв. дайковци ‘музикална група от тъпан и зурни’ (Прилеп), зурнаджийска тайфа ‘група музиканти, които свирят на зурна’ (Разложко, Гоцеделчевско, Петричко, Санданско) и др. За традиционната българска инструментална музика не са типични големите състави. Обикновено групите са малки и зависят от наличния брой музиканти в селището (Атанасов 2015:121). Названията за музикалните формации често се образуват от участващите музикални инструменти на базата на метонимичен пренос, срв. свиркьи, тапаните, зурни и тъпани и др. (Пейчева, Димов 2002:31). Формите на лексемите за музикалните инструменти по-често са в множествено число, но се откриват и в единствено – зурна и тъпан. Срещат се и словосъчетания, които посочват броя на инструментите, включени в инструменталната група, срв. два тъпана и две свирки, три чифта тупане и др. (Пейчева, Димов 2002:35). Облиците мỳзика (Ново село, Видинско), музùка (Лозенец, Ямболско; Банат), мỳзики (Петрич; Войнягово, Карловско) ‘оркестър’ са навлезли по-късно и са заети от международната културна лексика.
Названия за народни музиканти се откриват във фразеологичния фонд на българския език, срв.: Попски син – или гайдарджия, или хайдутин. Мразила Мара хорото, че се оженила за гъдуларя. Обичала Мара хорото и отишла подир гъдуларя. Обичала Мара хорото и отишла подир гайдаря. Обичала мома хорото и взела мъж цигулар. Цигулар къща не храни. От чорбаджия – тамбурджия и др.
Музикантите и музикалните инструменти присъстват и във фолклора. Напр. в хумористична обредна песен, изпълнявана на Бабинден, девет баби пеят и играят хоро, а им свирят „дедо Ване сос тапане, дедо Яким гайдаджия, куци Гьорги зурнаджия“ (Пейчева, Димов 2002:30). В песенните текстове от Пиринския край често употребяваното название за музикантите е свирци (Пейчева, Димов 2002:31).
Свирачът е лице със значима функция в празничната система на традиционното българско общество, активен участник в обредните практики – маскарадни и магико-лечителни.
БИБЛИОГРАФИЯ
Андреев 1955: Андреев А. Приноси към музикалната история на нашите земи. – Известия на института за музика. Кн. II – III, 1955, с. 443-491.
Атанасов 2015: Атанасов В. Български традиционни народни музикални инструменти. Фондация за българска и балканска етноорганология, София, 2015.
Вакарелски 1977: Вакарелски Хр. Етнография на България. Изд. „Наука и изкуство“, София, 1977.
Захариева 1987: Захариева С. Свирачът във фолклорната култура. София, 1987.
Пейчева, Димов 2002: Пейчева Л., Димов В. Зурнаджийската традиция в Югозападна България. „Българско музикознание“, София, 2002.
Славянские древности 2004: Славянские древности. Т. 3. „Международные отношения“. Москва, 2004
ИЗТОЧНИЦИ
АрхБДР: Архив за Български диалектен речник на Секцията за диалектология и лингвистична география.
Бояджиев 1971: Бояджиев Т. Речник на говора на с. Съчанли, Гюмюрджинско. – Българска диалектология. Проучвания и материали, кн. VI, 1971.
БЕР I: Български етимологичен речник. Т. I, А-З, Изд. На БАН, София, 1971.
БЕР II: Български етимологичен речник. Т. II, И-КРЕПЯ, Изд. на БАН, София, 1979.
БЕР III: Български етимологичен речник. Т. III, КРЕС – МИНГО. АИ „Проф. М. Дринов“, София, 2012.
БЕР VI: Български етимологичен речник. Т. VI, ПУСКАМ – СЛОВАР. АИ „Проф. М. Дринов“, София, 2012.
Вакарелска-Чобанска 2002: Вакарелска-Чобанска Д. Самоковският говор. – Трудове по българска диалектология и история на българския език, кн. 1, 2002, АИ „Проф. М. Дринов“.
Вакарелска-Чобанска 2006: Вакарелска-Чобанска Д. Речник на говора на с. Хърсово, Мелнишко. УИ „Неофит Рилски“. Благоевград, 2006.
Гълъбов 1965: Гълъбов Л. Говорът на с. Доброславци, Софийско. – Българска диалектология. Проучвания и материали, кн. ІІ, 1965, с. 3–113.
ИРБЕ: Идеографски речник на българския език (авт. колектив). Т. I А – Д. Български бестселър – Национален музей на българската книга и полиграфия. София, 2012.
Младенов 1967: Младенов М. Лексиката на ихтиманския говор. – Българска диалектология. Проучвания и материали, кн.ІІІ, 1967, с. 3-196.
Радева 1982: Радева В. Лексикалното богатство на българските говори. Изд. „Народна просвета“, София, 1982.
РРОДД: Речник на редки, остарели и диалектни думи в литературата ни от ХІХ и ХХ век (авт. колектив). Издателство на БАН, София, 1974.
СтбР: Старобългарски речник. Т. І. Изд. „Валентин Траянов“, София, 1999, Т. ІІ. Изд. „Валентин Траянов“, София, 2009.
Стефанов 2010: Стефанов Вл. Речник на говора на село Рабиша, Белоградчишко. София, 2010.
ФРБЕ: Фразеологичен речник на българския език (авт. колектив). Издателство на БАН. Т. 1, София, 1974; Т. 2 София, 1975.
