1. Художествени изразни средства не може да се използват във всички журналистически творби, от всички журналистически жанрове. Спецификата на материала, на съдържанието безспорно трябва да се съгласува с езиковата форма – не всеки материал допуска употреба на художествени похвати.
Поетични изразни средства не може да се очакват нито в хрониката, нито в кратката информационна бележка, нито в официалните материали, нито дори в статията. Наред с това очеркът, репортажът, литературната скица, художествено написаният портрет на първенец в труда (или в науката, в спорта, в ученето) задължават да се прибягва и до художествени изразни средства, тъй като в противен случай такива журналистически материали не биха били нито очерк, нито литературна скица, нито есе и пр. Без художествени изразни средства вестникарският разказ или фейлетонът не може да се възприемат изобщо като разказ или като фейлетон.
2. По принцип не всичко, което в стилистиката се разглежда като поетичен похват, може да намери място в публицистични творби. Например прекалено ярките метафорични изрази обикновено се възприемат като насилени, като доста маниерни във вестникарската практика – по начало нашият читател има навика да ги намира в поетични творби (стихотворения или есета), тъй като именно стихотворението най-силно и най-често съдържа такива метафори, в публицистичното есе пък чрез художествени средства и сложна асоциативност се изискват литературни, културни, философски въпроси.
За журналистическата практика най-често използвани изразни средства са епитетът, различните видове повторения, сравнението, олицетворението и някои други. Веднага трябва да се изтъкне: прекалено честата употреба на художествени изразни средства, дори и от по-елементарен тип, не е обичайна за журналистическия материал, такава употреба нарушава обикновеното възприемане на материалите като сравнително по-сухи, по-конкретни, затова и по-непонасящи множество струпани на едно място художествени изразни средства. В крайна сметка журналистически материал с без мярка използвани (т.е твърде наситено) художествени изразни средства предизвиква често чувство на неудовлетворение.
Епитетът като художествено изразно средство е от най-слабо въздействащите – не само защото е познато на авторите още от дълбока древност, но и защото е твърде широко разпространено. Това обикновено е дума, която се добавя към начално название с цел да се създаде по-ефектен, по релефен израз. Другояче казано, епитетът е украсяваща добавка.
Тъй че за журналистическата практика украсяващите епитети обикновено не се възприемат като много нужни, те създават впечатление за излишно натруфена реч. Прекалената употреба на „художествени“ определения в следния текст от наше списание създава не много приятното впечатление, че авторът се е силел да направи текста по-поетичен, а всъщност е постигнал обратното въздействие върху читателя, тъй като читателят възприема с не особено удоволствие изразите: „Прелестната писана хубавица на нашия ласкав юг гледа гордо и пренебрежително. Пъстрите птици, отгледани от грижливите човешки ръце, плъзват на воля из ловните полета, за да вдъхнат нови, още по-силни емоции на българските ловци. Едно закръглено модро око наднича спокойно между рошавия пръстен от тучна растителност нейде в орнитологичния резерват в Сребърна до брега на Дунав. Плоското островче от сочни листа на водна лилия, плуващо върху повърхността на водата, с неговата зеница. На брега на малкото блато почиват лениво две двойки патици – наперени гиздави мъжкари и техните по-сиви и по-скромни половинки. „Стена от стройни узрели тръстики, чиито стъбла се преливат едно в друго с убитите си пастелни тонове, се издига в дъното. Нейните основи са потънали в къдравия губер от буйни тъмнозелени растения, изригнали от топлите пазви на блатото.“
Текстовете са под снимки в списание „Лов и риболов“, обаче епитети като „прелестна писана хубавица“(отнася се за птицата кеклик), „закръглено модро око“ (отнася се за блато), „рошавия пръстен от тучна растителност“, „къдрав губер от буйни тъмнозелени растения“, „топлите пазви на блатото“ и пр. създават впечатление не само за претрупан израз, но и за изкуственост на фразата, още повече че се отнасят до такива „прозаични неща“ като блата, патици, тръстики и пр.
Един автор във в. „Трудово дело“ пише за почивна станция и я характеризира с такива суперлативи: „Крайморската кокетна среда, прикътана в сянката на кичест горист масив на лазурния бряг в Приморско, разтвори гостоприемно вратите си за първи път…“ Върху фона на чисто публицистичния начин на останалото изложение (по-сухо описателно, във втората половина дори силно критично) този пасаж стои съвършено изолирано и като пришит – т.е изкуствено и самоцелно наситен с „художествени“ епитети , които обаче в крайна сметка дразнят читателя.
Епитетът е ненужен в логически смисъл, когато няма съществено значение за хода на разсъжденията. В журналистическата практика такива „поетични„ определения-епитети почти винаги се срещат с неодобрение от читателя. Всъщност в такива случаи, когато се прекалява с употребата на ненужни украсяващи епитети, се наместват елементи от един стил на книжовната реч в елементи от друг стил (в случая от художествения стил в публицистичния стил), което създава неприятно впечатление у читателя. Дори такова съзнателно смесване на езиковите елементи от различни стилове създава хумористичен ефект, до който добрите майстори на хумора често прибягват.
4. От друга страна, епитетите от тъй нареченото „екстремно гнездо“ (например огромен, колосален, безграничен и пр.) поради голямата си фреквентност не правят впечатление – те са се шаблонизирали. Освен това такива „екстремни епитети“ не отговарят на логическото съдържание на израза, както е например със следния случай, където епитетът „безпределна“ е неуместен именно поради такива причини.: Изпратен е (един военнослужещ) на двегодишен курс за строителни техници… Радостта му е безпределна“ .
„Украсяващите“ епитети могат да се намират на място – и то доста скромно, ненатрапващо се – най-вече във фейлетона, в памфлета, в художествения очерк и др., но не и в уводната статия, в информацията, в дописката и пр.
5. Сравнението като художествен похват намира много по-често място в журналистически материали. То прилича на епитета, защото също така е добавка към първоначалния израз и също така се създава, за да стане изразът по-интересен. Сравнението внася странична мисъл, втори план в израза, то подсказва други мисли, освен основната събужда в съзнанието на възприемащия асоциации, които се отразяват върху цялата творба. Изразът „момиче като цвят“ безспорно е по-ефектен от израза „хубаво момиче“ – т.е сравнението в някои случай превъзхожда епитета.
Сравненията са обикнати в народното творчество (както и в народно-разговорната реч) и когато се заимстват умело и се вплитат в журналистическото изложение, то става с разговорен характер. Така е постъпил напр. авторът Г. Евдокиев в очерка си „Червеният трудовак“ , където изрази с такива народни сравнения придават народно-разговорен колорит на речта: „По шосето, което извеждаше от Вършец, като с чужди нозе вървяха арестуваните“; „В къщата ни като че влиза слънце“ – казвала баба Мария, майка му, когато се връщал във ваканция“ – в този израз народното сравнение, типично за разговорната българска действителност, макар да е използвано в рамките на пряка реч, пак привнася този характерен народен оцвет на журналистическата творба. А това по принцип е положителен факт.
Във фейлетонно изложение такива народни сравнения са обикнати от редица автори, които предпочитат селската тема: „Този фейлетон обаче беше намерен смачкан, захвърлен и намокрен от дъжда, също като реколтата на къра“ (Р. Иларионов).
6. Може да се каже, че различните видове повторения в журналистическите материали са едни от най-често срещаните похвати, които създават по-напрегната емоционалност. Съзнателно търсеното повторение на еднакви части в изложението –отделни съчетания, цели изречения и пр. – не бива да се схваща като тавтология (тя е елементарен недостатък, а не търсена стилистична фигура). Чрез повторението се цели да бъде подчертана, да се изтъкне на преден план значителността на изказаната мисъл, да се посочи някакво основно качество, някаква важна мисъл, която става подобна на лайтмотив в музикалното произведение, Чрез различни повторения авторът на журналистическата творба се стреми да предаде на читателя (или слушателя) своето емоционално напрежение, своята възбуда, като по този начин предизвиква и емоционално да се възприемат неговите мисли.
7. Търсените повторения на езиковите елементи се групират основно в три художествени похвата (и комбинации от тях): анафора, епифора, мезофора.
Художественият похват, означаван като анафора, се изразява в повторната употреба (най-често повторенията са трикратни) на една и съща част от израза в началото на две-три изречения или пък на едно и също изречение (понякога с незначителни вариации) в началото на отделните абзаци. С други думи, с цел да се подчертае някаква основна мисъл, използва се еднакво начало на последователни изрази. Така е постъпил напр. Н. Желев в очерка си „Път без отстъпление“, където петкратно (в този случай може да се сметне за много пресилено) започва абзаци с един и същи израз „Изключиха негов съученик за пропаганда на марксистки знания. Антон Петров стана веднага член на стачен комитет. Омуртагската гимназия притихна. Стачка!
Намалиха му поведението.
Но той не отстъпи.
По-късно в Попово участва в 22-дневна ученическа стачка. Заплахи, преследвания...
Той пак не отстъпи. Не успяха да заключат никого. Властниците се принудиха да закрият гимназията като „бунтарска“.
В Шуменската гимназия стана провал. Заедно с другите и Антон попадна от ученическата скамейка на затворническия одър. Присъда – 5 години затвор.
И пак не отстъпи. Вече член на Комсомола, продължи да служи вярно на комунистическото дело.
Но той не отстъпи. За да посрещне с открито чело свободата на 9 септември 1944 година и да вземе участие като боец... Беше трудно.
Но той не отстъпи. И избра после сам тежкия жребий на строителя. За да свърже името си с голямото преобразователно дело.“
Както се вижда, неколкократното начало на отделните абзаци е еднакво (с незначителни вариации): Но той не отстъпи, Той пак не отстъпи, И пак не отстъпи, Но той не отстъпи, Но той не отстъпи. Тази неколкократно повтаряща се фраза преминава като основен лайтмотив през цялото изложение, за да подчертае и да подкрепя дори и заглавието на материала „Път без отстъпление“.
8. Художественият похват мезофора се състои в съзнателно повтаряне на едни и същи компоненти в средата на два или повече израза – т.е еднакви среди на две (обикновено близки едно до друго) изречения, например: „Завършен е първият етап от строителството. Завоювана е първата победа…Днес – усърдни майстори в монтажа на първа доменна пещ. Утре – майстори в производството на чугун“.
Както се вижда, мезофорните повторения може да се преплитат от един израз в друг израз, както е в последния случай, където елементите първият, първата се кръстосват с елементите майстори майстори.
9. Повторната употреба на едни и същи езикови елементи в края на две или на повече фрази (съответно абзаци) се нарича епифора.
Епифората е сравнително рядко използван художествен похват в публицистиката, ала затова пък той е много по-ефектен от анафората. Този журналист, който съумее да направи сполучливи епифори в изложението си, ще постигне много по-въздействаща езикова форма на това изложение.
Повторението епифора се среща много по-често в художествената реч, например в разказ на Р. Сугарев намираме: „Знам ги аз гърците, знам какво е това „празна лодка“, и драхмите ги знам, и маларията я знам, левчетата ги знам, и как за една седмица се прави милион знам. Всичко си знам и винаги съм си го знаел, само че ще прекарам през Родопите с дизелов двигател със зехтин в резервоара пет тона багаж, не знаех“.
Всъщност тук се преплитат анафорични и епифорични настроения, дори и мезофора, твърде характерни изобщо за използването на видовете повторения – много по-често те се явяват не сами, а преплетени едно с друго, в комбинации.
Бърза се!
Бързат специалистите с поръчката за Благоевград. За жилищата в Етрополе. Металните дограми за елподстанцията в Радомир…
Бърза се!
И става ясно, че не само в кабинетите е оживено. Оживено е и в работилниците на това специализирано поделение. Бързат строителите да преградят пътя на ветровете и снеговете, защото цяла зима в сняг, в студ ще работят в жилищните блокове, и в заводските корпуси, и в кравефермата, и в онзи голям район на Перник…
Както личи от подчертаните места, тук се преплитат няколко вида повторения: анафората „Бърза се! Бърза се!“ е съчетана с епианафората „е оживено, Оживено е..“ и с анаепифората „Бързат специалистите… Бързат строителите… Всички бързат“. Освен това има наченки на метафоричен израз, „да преградят пътя на ветровете и снеговете“, а е построена и друга анафора в по-малък мащаб, реализирана от началното повторение на съюзното съчетание „и в“, „и в“…
Всички тези похвати, съчетани в цялостното изложение, създават впечатление за художествен начин на поднасяне на сравнителни прозаични факти – всекидневното трудово напрежение на строителя.
10. При метафората като художествен похват в публицистиката се наблюдава пренасяне на признаци от едни предмети върху други –т.е. в метафоричния израз има скрито сравнение.
От видовете метафорични художествени похвати (метафорични тропи) актуални за нашата публицистика днес и най-често използвани са хоминизацията и анимализацията като подвидове на олицетворенеито – т.е. когато на предмети от неживата природа се приписват качества и дейности, присъщи на живи същества.
Метафоричният похват хоминизация предполага случай, когато на наежив предмет се приписват човешки качества. Когато авторът на следния откъс изтъква, че „Обедният час е прострял успокоителна длан над строежа“ , той пренася човешки качества върху „обедния час“ – че има длан, че я прострял. Когато същият автор пише, че „Скоро строежът заговорва с бързите обороти на своите машини, той създава също така хоминизиран израз, тъй като на строежа се приписва човешко качество говорене. Само че този автор се е побоял от метафората и е поставил в кавички глагола „заговорва“, тъй като не е оценил преносимостта в значението, която преносимост (като по-малко обичайна за публицистиката –и за това по рядко срещана) всъщност оформя художествен израз.
Когато друг автор пише за един багер, че „Отгоре на ръба е стъпил един „Бенати“и с голямата обратна лъжица „сърба ли сърба!“, този автор пак се е побоял от метафората „багерът сърба с лъжицата си“, като съвършено неправилно е използвал кавички – защото изразът е добър без кавичките, изразът е метафоричен, образен, релефен, а кавичките убиват тази релефност.
11. Анимализацията като частен случай на олицетворението предполага приписване качества на животни или върху човек, или върху неживи предмети, например: „В джоба на ризата му скимтеше изморен транзистор“, или пък „Напуканата земя виеше за вода“ и пр., или пък „Дружките ѝ чуруликаха около нея“ и т.н.
Използването на метафорични изрази в публицистиката би трябвало да се дозира умело, тъй като тези похвати са твърде капризни, ако авторът няма прецизно изработено чувство за дозировка, ако самоцелно строи метафорични изрази (дори ако твърде често прибягва до тях), изложението ще стане маловерно.
12. Мястото на художествените изразни средства в публицистиката не бива да е така скромно, както сега се наблюдава в нашия печат. Умело дозирани, точно и уместно използвани, без да се акцентува непременно върху тях, различните видове художествени похвати – част от тях бяха кратко разгледани тук – могат да бъдат твърде полезен помощник в журналистическата работа, биха засилили интереса на читателя към вестникарските материали, стига авторите им да съумеят да вплитат в тъканта на изложението си не многобройни, ала наистина уместни и ефектни художествени изразни средства.
Разбира се, това се отнася не до всички жанрове, а предимно до очерка, пътеписа, есето, фейлетона, литературната скица и пр., т.е. до жанровете на художествената публицистика.
