Когато става дума за диалектите, първата асоциация, изникваща в паметта на всеки човек, е онази толкова близка и вдъхваща сигурност представа за родния край – бащината къща, безрезервната обич на баба и дядо и уютът на разговорите с тях, изпъстрени с леко странните и едновременно с това красиви и образни думи, които използваме единствено тук, но разбираме чудесно и възприемаме винаги като сигурен знак, че сме си у дома. За съжаление съвременната икономическа обстановка, която е причина селата да обезлюдяват, хората да се стремят към големите градове, а бабите и дядовците да работят наравно с родителите или да се намират на стотици километри разстояние, прави тази картина все по-непозната за децата ни.
Никой не отрича всеизвестния факт, че териториалните говори са богатството на езика, че те са източник на уникална по своята многообразност, красота и експресивност лексика, че стоят в основата на книжовноезиковата норма и обогатяват книжовния език, а владеенето на диалекта, както и на умения за уместната му употреба са една от най-важните езикови компетентности, свързани с обучението по роден език, които детето следва да усвои в училище. Едновременно с това обаче откъсването от рода и родното място, така типично за съвременния живот, правят това знание все по-книжно и теоретично, като по този начин се стига до ситуация, в която се налага разработването на трудове като „Кратък речник на диалектните думи“ (Антонова-Василева и др. 2001), за да могат учениците да разбират езика на класиците ни.
Безспорно лексиката е най-забележимата и атрактивна част от всеки диалект, но точно затова тя е и много по-ясно маркирана в съзнанието на говорещия като неуместна извън битовата сфера на общуване. Освен със специфичната си лексикална парадигма териториалните говори обаче се отличават и с наличието на своя строго специфична система от граматични норми, повече или по-малко различаваща се от книжовната. Именно те са много по-дълбоко вкоренени в съзнанието ни и затова са значително поустойчиви и подлежат много по-трудно на промяна. За да заличи следите от родния си диалект при официално общуване, човек трябва да положи сериозни съзнателни усилия, началото на които се полага в училище.
Ето защо е от изключителна важност преподавателят по български език и литература да познава отлично местния териториален говор. Това би му помогнало да предвиди какви трудности ще имат учениците му при усвояването на книжовната норма и да подбере адекватни за конкретната ситуация мерки, за да бъдат постигнатите резултати оптимални. За илюстрация на казаното ще бъдат приведени няколко примера.
Най-важната фонетична диалектна особеност, която разделя българското езиково землище на две части – източно и западно наречие, е т.нар. променливо я. В зависимост от вида на застъпника на стб. ѣ диалектите в рамките на българското езиково землище се делят на източни, които се характеризират с непрегласен (максимално близък до старинния изговор като широко ê на старобългарската ятова гласна, който от синхронна гледна точка се пази само в част от родопските говори) и полупрегласен ятов изговор, и западни, за които е типичен прегласеният в е ятов изговор (Стойков 1993: 206; БДА 1988, к. № 2/1 и 2/2). Като се има предвид спецификата на книжовната норма, отнасяща се до ятовия преглас, нормално е да се очаква, че повече грешки в това отношение ще допускат учениците от Западна България. Проблемът обаче е доста по-комплициран. Носителите на западнобългарския прегласен ятов изговор обикновено добре осъзнават, че в това отношение родният им говор би могъл да ги подведе, и са особено внимателни. От друга страна, източните българи са със самочувствието, че, що се отнася до променливото я, те говорят „правилно“. Това би могло да е изключително подвеждащо, особено в районите, за които е характерен широк застъпник на старобългарската ятова гласна, и би могло да доведе до прояви на хиперкоректност (срв.: вид‘àли, б‘àли и под.).
Друг основен въпрос от диалектната фонетика, който би могъл да доведе до задълбочаване на правописните проблеми, е наличието на редукция на широките гласни в слаба позиция. Традиционно се счита, че наличието на тази особеност е характерна черта на източните говори, докато при западните това явление не се забелязва (Стойков 1993: 211). Обобщените лингвогеографски изследвания по въпроса обаче категорично показват, че с наличието на редукция на гласна е не се характеризират редица източни по тип говори (странджанските, част от тракийските и от разположените в близост до ятовия изоглосен пояс диалекти), докато явлението е типично за част от крайните северозападни и за много от същинските и крайните югозападни български говори (БДА 1988, к. № 10). Изоглосата на това явление при останалите две широки гласни навлиза още по-дълбоко в западното наречие, като а се редуцира във всички диалекти на изток от линията Плевен – Тетевен – Пловдив – Ардино – Петрич – Солун, както и в белослатинския, ломския, в част от крайните северозападни и в много от същинските и крайните югозападни български говори (БДА 1988, к. № 12), а о – на изток от линията Лом – Враца – Своге – Панагюрище – Пазарджик – Разлог – Гоце Делчев – Солун и отново в част от крайните северозападни и в много от същинските и крайните югозападни български говори (БДА 1988, к. № 11). Наличието на редукция в определен местен диалект би могло да доведе до проблеми с правописа на широките гласни извън ударение, особено при децата от началния етап на училищното образование. Ето защо учителите по български език от тези райони би следвало да отделят повече време на проблеми като принципа за единност при изписването на морфемите, както и да посветят повече време на упражнения с цел усвояване на практически техники за проверка на правописа в случай на колебание.
Някои морфологични диалектни особености също биха могли да се окажат в основата на системно допускани по отношение на книжовната норма граматични грешки. И естествено първенството в това отношение абсолютно заслужено принадлежи на членуването на съществителните от мъжки род в единствено число. Причината за това се открива в широко известния факт, че правилата за употреба на пълния и кратък определителен член при анализираната група имена са изцяло книжни и не са характерни за нито един от диалектите на естествения език. Освен това по отношение на морфологическата категория ‚неопределеност/определеност‘ българската езикова територия демонстрира изключително разнообразие както от типове системи за членуване, така и от видове членни форманти (по-подробно по въпроса вж. Гаравалова 2014). При това следва да се има предвид, че ареалът на разпространение на еднокомпонентните определителни членове е много поширок от този на двукомпонентните, което намира пряко отражение в подбора на упражнения в учебниците по български език. Ако обаче преподавателят по роден език е в район, където се употребява двусъставен (с наличие на съгласна т в състава му) формален показател за определеност, неговите ученици ще се затрудняват да открият грешни употреби не на пълния, а на краткия член, така че би било редно да се отдели повече време на усвояването и затвърждаването именно на тези умения у тях.
Друг проблем с усвояването и прилагането на граматичната норма, който става все по-труден за пренебрегване с течение на времето, е т. нар. „мекане“, т.е. неправилната употреба на окончание -ме за 1л. мн. ч. сег. време при глаголите от І и ІІ спрежение. Ежедневието изобилства от примери, илюстриращи сериозността на този проблем, защото разглежданият тип грешка става все по-масово явление както при обикновените хора, така и при водещи медийни звезди, политици и др. публични личности. Обяснението е изключително просто. Макар на пръв поглед анализираното явление да няма широк диалектен ареал на разпространение, тъй като се среща единствено на запад от линията Оряхово – Враца – Своге – Елин Пелин – Пазарджик – Велинград – Девин и в малка част от родопските говори (в Момчилградско, Крумoвградско и Ардинско), огромна част от диалектите, разположени в рамките на българското езиково землище допускат дублетност на ок. -м / -ме в тази част на глаголната парадигма (БДА 1964, к. 175; БДА 1966, к. 186; БДА 1975, к. 202; БДА 1981, к. 264). Когато към това се прибавят и по-голямата продуктивност на трето спрежение, спрямо първо и второ, както и фактът, че водещите български медии са в Западна България и съответно техните водещи са носители на тази диалектна особеност и не се стараят да я избягнат, то контролирането на процеса става особено трудно. Затова, макар правилото за употреба на окончание -ме в 1л. мн. ч. сег. време при глаголите от І и ІІ спрежение да е изключително просто, ясно и безизключително, учениците срещат трудности при прилагането му.
Друг вид граматична грешка, която обаче се характеризира с голяма фреквентност дори в разговорната форма на книжовния ни език, е замяната на винителната / дателната с именителна форма на личното местоимение в изрази от типа „аз ме боли ръката“, „аз ми се яде“. Това речево явление има изключително широка диалектна основа. То е характерно за всички северозападни, мизийски и странджански говори, за огромното мнозинство от балканските, тракийските и същинските югозападни диалекти, както и за някои единични родопски, западнорупски и крайни югозападни български говори (Гаравалова 2015). Към това следва да бъдат прибавени и обширните вариантни зони, в които правилната употреба на винителната или дателната местоименна форма се среща успоредно с използването на именителната. Големият ареал на разпространение на анализираното граматично явление, както и широкото навлизане (въпреки нормативните ограничения) на този тип местоименни конструкции в книжовния език, е категорично доказателство за жизнеността и функционалността им. Това по недвусмислен начин индицира наличието на сериозно системно основание на граматично равнище за тяхната устойчивост – тенденцията за развой към аналитизъм, която е една от основните развойни тенденции, на които се подчинява българският език (Гаравалова 2015). Именно сериозната мотивираност на разглежданата замяна на равнище езикова система, сигурността, че грешка в разбирането не би могла да се получи, тъй като съпътстващото първата лична местоименна форма кратко местоимение носи всички необходими за осмислянето на фразата граматични характеристики, прави този тип грешки много трудни за отстраняване. Ето защо още при уроците за усвояване на знания за личните местоимения този проблем трябва задължително да присъства и по него да се работи продължително и систематично.
Темата за ползата от познанията по диалектология при преподаването на книжовен български език в училищата е много интересна и изключително широка. Към приведените по-горе примери могат да се добавят още много от областта не само на фонетиката и морфологията, но и на синтаксиса, лексикологията и фразеологията. Целта на тази разработка не е абсолютна изчерпателност по въпроса, а акцентиране върху факта, че изключителното богатство от трудове, създавани в Секцията за българска диалектология и лингвистична география към Института за български език „Проф. Л. Андрейчин“ – БАН, могат да бъдат от полза на учителите в ежедневната им битка с неграмотността. Основни познания за всеки диалект могат да бъдат получени лесно и бързо чрез Говорещата карта на българските диалекти, поместена на сайта на Института (http://ibl.bas.bg//bulgarian_dialects/), от публикуваните томове на БДА (БДА 1964; БДА 1966; БДА 1975; БДА 1981; БДА 1988; БДА 2001; БДА. ОТ. Ч. ІV. Морфология и др.), както и от широк спектър диалектоложки разработки.
БИБЛИОГРАФИЯ
Антонова-Василева и др. 2001: Л. Антонова-Василева, С. Керемидчиева, Кратък речник на диалектните думи., С., Изд. „Планета 3“.
БДА 1964: Български диалектен атлас. Югоизточна България. Ч. І. Карти. Ч.ІІ. Статии. Коментари. Показалци. (Авт. колектив), С., Изд. на БАН.
БДА 1966: Български диалектен атлас. Североизточна България. І. Карти. Ч.ІІ. Статии. Коментари. Показалци. (Авт. колектив), С., Изд. на БАН.
БДА 1975: Български диалектен атлас. Югозападна България. І. Карти. Ч.ІІ. Статии. Коментари. Показалци. (Авт. колектив), С., Изд. на БАН.
БДА 1981: Български диалектен атлас. Северозападна България. І. Карти. Ч.ІІ. Статии. Коментари. Показалци. (Авт. колектив), С. Изд. на БАН.
БДА 1988: Български диалектен атлас. Обобщаващ том. Встъпителна част. С., Изд. на БАН.
БДА 2001: Български диалектен атлас. Обобщаващ том. Ч І–ІІІ. Фонетика. Акцентология. Лексика. (Авт. колектив), С., Книгоизд. къща „Труд“.
БДА 2017: Български диалектен атлас. Обобщаващ том. Ч. IV. Морфология. (Авт. колектив).
Гаравалова 2014: Гаравалова И. Членуването на съществителните имена в българските говори, С., Изд. „Авангард прима“.
Гаравалова 2015: Гаравалова И. Причини за появата на изрази от типа: „аз ме боли ръката“, „аз ми се яде“ в българската реч (от гледна точка на езиковата типология). – Български език, 2015, № 1, 93–110.
Стойков 1993: Ст. Стойков, Българска диалектология С., Изд. на БАН.
