Адвербиализация и препозиционализация на предложни съчетания в старобългарския език. Наречни и полунаречни изрази с предлог въ

Известно е, че от самостойните части на речта последни като отделна категория в иде. езици се обособяват наречията, откъдето произтича и тяхната най-характерна морфологична черта – лексикалната им и словообразувателна съотносителност с думи от другите лексико-граматични класове – съществителни, прилагателни, числителни, местоимения и глаголи. Продуцират се от тях по пътя на адвербиализацията – вид транспозиция[1], при който форма на дума, принадлежаща към изменяемите части на речта – глагол или име (съществително, прилагателно, числително), се отделя и се оформя без външна промяна в самостоятелна лексема – наречие с характерните за него лексикални, граматически и функционални свойства.

В палеославистичната наука тази категория думи е била обект на изследване нееднократно. Преглед на словообразувателните средства и принципи за създаването на наречия в историята на славянските езици, между които и българския, предоставят различните исторически граматики (Миклошич 1899, Leskien 1919, Милетич 1946, Мейе 1951, Вайан 1952, Lunt 1955, Кузнецов 1956, Буслаев 1959, Борковский & Кузнецов 1963, Мирчев 1963, Aitzetmuller 1978, Добрев 1982, Дуриданов 1993 и др.). Поради неизбежните ограничения в обема на съответните ръководства обаче този активен, твърде сложен и многостранен процес не е обхванат от съставителите им в неговата действителна мащабност – обстоятелство, което неминуемо е рефлектирало на времето и върху качеството на отразяване на феномена адвербиализация в трудовете по историческа лексикография на славянските езици. Твърде остаряла вече е и монографията на Ал. Дорич за употребата на стб. наречие, публикувана на немски език през далечната 1910 година[2] (Doritsh 1910).

В по-ново време от различни гледни точки тази категория думи е разглеждана в отделни публикации на редица слависти-медиевисти (Велчева 1964, Ян 1967, Moszyński 1976, Чурмаева 1980, Харалампиев 1980). Специално място темата заема в работите на В. С. Ефимова (Ефимова 1989а, б, в; 1991а, б; 2006). В своята кандидатска дисертация изследователката съставя изчерпателен списък на пълнозначните наречия в стсл.[3] език, анализира връзките им с другите части на речта и въз основа на тези данни определя начините на речепроизводство при тази категория думи, както и основните словообразувателни типове наречия, разглежда въпроси на тяхното функциониране в езика на стсл. ръкописи. Въпреки систематичността и задълбочеността на изследването то обхваща материал от ограничен кръг паметници, принадлежащи към класическия стб. корпус – предимно сакрални текстове, еднородни по съдържание и жанрова характеристика, което неминуемо редуцира и фрагментира перспективата на филологическото изследване.

В серия публикации, като част от по-голямо изследване върху словопроизводството в историята на българския език[4], на базата на ексцерпиран из основните палеославистични лексикографски трудове материал в диахронен аспект ще бъде разгледано лексико-синтактичното образуване на наречия чрез сливане в едно словесно цяло на устойчиви словосъчетания или съчетания на самостойна и служебна дума-предлог (Шанский 1968: 267).

В изследването се привличат освен лексиката от класическия старобългарски корпус (по данни на СС и СтбР) още и:

• словният ресурс на старобългарските паметници, съхранени в по-късни преписи (по данни на Срезн, Микл, СЯС)[5];
• речевият фонд на някои среднобългарски паметници (по данни на индекси към отделни произведения от Търновската книжовна школа);
• за сравнение свидетелства от РКБЕНО, днешните диалекти и съвременния български книжовен език.

Широката изворова база е умишлено търсена, тъй като извлеченият от текстове с различна жанрова и хронологична принадлежност материал позволява цялостна визия върху разглежданата категория лексикални единици с оглед на тяхната поява в разнообразни контексти, дава възможност да се обозрат парадигматичните им връзки – по-конкретно синонимията и антонимията като отношения в системата на изследвания словен регистър, да се уловят общоезиковите словообразувателни тенденции в синхрония и диахрония. Към направените в предходни научни разработки основно чрез средствата на етимологичния анализ предимно ретроспективни проучвания върху развоя на наречието в посока от дописмения праславянски период към засвидетелстваното в първите писмени паметници състояние на системата добавяме наблюдения в перспективата на по-сетнешната еволюция на категорията с оглед на индивидуалното развитие на българския език, акцентирайки главно върху синтагматиката[6], парадигматиката и трансформационните процеси, съпътстващи лексикализацията на наречните и полунаречните[7] изрази, получени от сливане на предлог с пълнозначна дума, в средновековния български език, Предлаганата студия се посвещава на 90-годишнината от рождението на големия български учен-палеославист Петър Илчев, вписвайки се в контекста на неговите индивидуални занимания с проблемите на наречната и предложната система в стб. език[8] (Илчев 1987, 1993а, б).

Срастванията на предлог с пълнозначна дума, при което настъпва лексикализация на синтагмата и трансформирането ѝ от синтактично съчетание в морфосъчетание, предоставят богат резерв за образуване на наречия в различните езици[9], в т.ч. и в стб. Наблюденията в общолингвистичен план показват, че преходът от реално разделно съществувало (или продължаващо да съсъществува в езика паралелно с лексикализираната си форма) предложно-именно съчетание към цялостно оформена дума е продължителен, свързан с различни структурно-семантични промени. В този процес предлогът губи относителната си самостойност на служебна дума, притежаваща свойствата на аналитичен показател на синтактично отношение, за да се превърне, значително изменен семантично и функционално, в морфема[10] – формираща лексикално значение единица, която внася в общото смислово цяло отделен структурно-семантичен признак. Промени настъпват и в мотивиращата наречието пълнозначна дума, която често пъти изменя своето значение от по-конкретно към по-абстрактно (Георгиев 1976: 434–436). Значението на самия падеж, изразител на определено синтактично отношение, също се променя, усложнявайки се с допълнителна обстоятелствена семантика. Всички тези изменения бележат в по-голяма или по-малка степен адвербиализацията на съответните съчетания (Виноградов 1972: 288).

Предлаганото изследване е структурирано на класификационен принцип, систематизирайки емпиричния материал според различни критерии – първо в обединения въз основа на участващия при словопроизводството предлог, в рамките на всяко отделно обединение – с оглед на обстоятелството, което означават новообразуваните наречия (за място, време, начин, количество, причина), и най-сетне – на базата на лексико-граматичната принадлежност на мотивиращата дума (съществително, прилагателно, числително, наречие, предлог). За всеки адвербиален израз се посочва пълнозначният компонент в състава му с неговото значение[11], семантиката на лексикализираното съчетание и илюстративен пример за контекстуална употреба от привлечените в изследването лексикографски справочници с указване източника на ексцерпция. Привеждат се и гръцките съответствия на разглежданите лексикални единици (когато откъсът е от преводен текст). Във всеки конкретен случай се анализира пътят на адвербиализацията, проследяват се системните връзки на новообразуваната наречна единица. Наблюденията върху лексикализираните предложни изрази в исторически план се паралелизират в съпоставка с изследването на наречната система в съвременния български книжовен език, направено от Ст. Георгиев (Георгиев 1976: 433–516).

Наречия и наречни изрази с предлог ВЪ[12]

Предлогът въ в стб. език притежава максимална словообразувателна парадигма на предложно именното лексикализиране, защото абсорбира лексика, която принадлежи към всички възможни видове мотивиращи думи. В процеса на адвербиализация препозицията често пъти изгубва изначалната си локална семантика като показател за посока (движение) и покой и придобива нови, по-абстрактни значения – за цел и предназначение, за означаване на условията, при които се извършва действието и т.н.

А. Наречия за място

Мотивирани са от нарицателни имена, назоваващи понятия за място, от прилагателни, от други наречия или предлози. Препозицията въ реализира в тях своето първично пространствено значение за движение към / разположение във вътрешността, пределите на обекта на действието. Наречията се свързват с глаголи за дейност и състояние, за движение и положение в пространството, за извършване на определеност по място.

От съществителното гора, -ы ж. ‚планина‘ в резултат на лексикализация на предложно-именно съчетание се образува наречието въ гороу ‚нагоре‘ за локализация на координатност по вертикален ориентир. Срезн отбелязва негова употреба в руски паметник (Высоко ити по лествицѣ въ гороу СтефНовг сл. 1347 г.), но присъствието в съвр. български диалекти на облика гору предполага наличие на израза и в стб. език (БЕР 1: 265). При адвербиализацията на синтагмата се наблюдава промяна в семантиката на мотивиращото съществително от конкретна (‘планина’) към абстрактна (‘място, разположено по-високо спрямо ориентира’). Би могъл да се предположи и друг път на развитие – от изходното съществително през междинното наречие гороу (адвербиализирана падежна форма на гора) до предложно-наречното съчетание въ гороу с трансформация на значението – от означаване на покой при гороу към означаване посока при въ гороу. Анализът на комбинацията в посочения от Срезн контекст с глагол за движение (ити) и предложно съчетание по лествицѣ поражда колебание за синтактичната позиция на наречния израз, дали той се пояснява от предложното съчетание или се прибавя към него като несъгласувано, адвербиално определение. Срв. нвб. нагоре.

Значение на близост, допълнена с многолинейна, многостранна, многопосочна ориентация спрямо предмета за координатно пресичане, имат наречията въ крѫгъ / въ окрѫгъ ‘в кръг, наоколо’. Образувани са от съществителните крѫгъ / окрѫгъ, -а м. ‘кръг’ (Крѫгъ ѫтрь въ иномь крѫзѣ Изб1073г. Землꙗ есть посрѣдѣ окрѫговъ нб҃сныхъ ХроногрХVIIв.) като резултат на лексикализация на предложно-именни синтагми. Примери: Остоупиша въ крѫгъ около его ЖитСтефПерм. – при глагол за движение и с експликация на основния признак от съдържанието на наречието чрез предложното съчетание около его. Нвб. В кръг. М҃никъмъ въ окрѫгъ себѣ съмѣрилъ еси. Мин1097г. – като несъгласувано определение към съществителното м҃никъмъ в несвободна употреба заедно с дателно местоимение, респ. име в р.п., придаващо му притежателен признак. Въ окрѫгъ може да се обясни и с вторична адвербиализация – като предложно-наречно съчетание между препозицията въ и адвербиалната употреба на изходната дума. Срв. Разроуши грады ты и вьсѧ окроугъ живѫщѧѩ Изб1073г. В този случай функцията на предлога въ се определя като обновителна, без да привнася промяна в значението на окрѫгъ[13]. Гр. κύκλῳ, περικύκλῳ.

Лексикализираната предложно-именна синтагма въслѣдъ се употребява предимно с глаголи за движение, най-често в състава на устойчивия израз въслѣдъ ити/ ходити, по-рядко с други глаголи. Тя възхожда към съществителното слѣдъ със значение ‘следа, стъпка, която е останала подир придвижването на предмета’ (Не бо бѣ тъгда ни слѣда рьноризььска Супр). В процеса на лексикализация най-напред избледнява конкретната семантика на пълнозначната дума, която в рамките на адвербиалното съчетание започва да означава най-общо ‘локализация на координатност по хоризонтала с ориентация към обратната, нелицевата страна на ориентационния обект’. Впоследствие допълнително се десемантизира и наречният израз, чието първоначално лексикално, самостойно значение се превръща в несамостойно – на служебно съчетание за място на действие или движение в непосредствена близост или на известно неголямо разстояние откъм гърба на някого или откъм задната страна на нещо, което се движи: след, зад, т.е. придобива функция на несъщински предлог + име в р.п., по-рядко д.п. с притежателно значение. Примери – В самостойна употреба като наречие: Они же женѣахѫ въслѣдъ Супр. В несамостойна употреба като несъщински предлог: ... Въслѣдъ его приде въ Кесариѭ Супр. ... Изиде въслѣдъ състольника кнѧжа... Супр. Възьмьшоу кънигы въслѣдъ ити ГрНазХIв. Въслѣдъ похотии своихъ не ходи ПандАнтХIв. Отъпоусти ѭ ѣко въпиеть въслѣдъ насъ Мт15:23 Мар. Граждане же его ненавидѣахѫ его. посълашѧ молитвѫ въ слѣдъ его гл҃ѭще. не хощемъ семоу да цр҃ствоуеть надъ нами Лк19:14 Мар. Гр. ὄπισθεν. Срв. нвб. след.

По същия начин и наречието въсрѣдъ ‘посред’, което има значение за ограничаване, локализиране спрямо дадена част от ориентиращия предмет, приемана в известен смисъл за негова среда, стои по-често в разположение и единство до съществително име в р.п., означаващо ориентиращия предмет. Оттук и по-силната предложна функция на това наречие и по-слабо изразеното му адвербиално значение. Образувано е от срастване на предлога въ със съществителното *срѣдъ, засвидетелствано в паметниците само в лексикализирани съчетания с различни предлози – насрѣдъ, посрѣдѣ, изъ срѣдоу, или с негова препозиционализирана[14] падежна форма. Съчетава се с времеви и пространствени понятия. Срв. у Срезн в примери от руски паметници: Загорѣ сѧ црькы стго Михаила въсрѣдъ тргоу Новг1Л. Сл҃нце помьрце ...въ оуторникъ въ срѣдъ оутра. Новг1Л). Гр. εἰς μέσον. Нвб. всред.

Специфична допълнителна интензифицираща семантика ‘дълбоко вътре, в най-вътрешната част на нещо’ има наречният израз въ дънѣ, мотивиран от съществителното дъно, -а ср. При адвербиализацията се наблюдава промяна в семантиката на базовата дума от конкретна (‘долна част на нещо – море, езеро, река, земна вдлъбнатина, триизмерен кух предмет’) към абстрактна (’локализация в най-отдалеченото от началото или входа място на някакво пространство’). Така образуваното наречие е неактуално като пълнозначна дума, превръщайки се в семантичен център на съчетание, разширено чрез съществително име в р.п. за притежание, назоваващо ориентиращия предмет, по отношение на който се означават координатите на локализацията, или, казано иначе, употребява се като несъщински предлог. Заклюи сѧ въ днѣ платаноу ПатСинХIв. Гр. εἰς πυθμένα πλατάνου. Нвб. вдън.

Отделна група обособяват лексикализираните предложно-именни синтагми, мотивирани от съществителни имена – наименования на телесни части, отново с характерната за процеса на адвербиализация промяна на конкретно-предметното значение към по-обобщено пространствено:

Абстрактно пространствено значение ‘локализация на координатност по хоризонтала с ориентация към обратната, нелицевата страна на ориентационния обект’ имат наречията въ задъ / въ заждь / въ задь ‘назад’. Образувани са от дублетните съществителни задъ, -а м. / заждь, -а м. / задь, -и ж., означаващи ‘задница, гръб’[15], в резултат на лексикализация на изходните предложно-именни синтагми. Въ задъ може да се обясни и като срастване на две препозиции – въ и задъ (втората в качеството ѝ на вторичен предлог, получен на базата на морфолого-синтактично словообразуване от първообразното съществително), със семантична трансформация на значението за покой при задъ в значение за посока при възадъ. Вж. указания у Срезн пример от късен руски паметник: Мнози же и доходивше до Иероусалима идоуть въ задь ДанИг. В стб. паметник е отбелязан в Топографията на Козма Индикоплов – Не обратитесꙗ въ заждь оию вашею, където е употребен като съставна единица във функцията на конкретизиран от име в р.п. предлог. Гр. ὄπισθεν. Въ задъ / въ заждь / въ задь се синонимизират със съответните съчетания на предлога на (назадъ, назадѣ, назади), а се антонимизират с тези на съ (съзада). Срв. нвб. назад.

От съществителното лице, -а ср., означаващо ‘предната част на главата’ в резултат на лексикализация на изходното предложно-именно съчетание се образува наречието въ лице с абстрактно пространствено значение ‘локализация на координатност по хоризонтала с ориентация към предната, лицевата страна на ориентационния обект’ и още една вторична промяна на адвербиалната семантика с обстоятелствен признак към качествено-определителна ‘направо, директно, в лицето’ при verba dicendi: Въ лице глагола окааноуумоу Оуалоу Супр. Въ лице и кромѣ его хвалимъ ПатСинХIв. Гр. κατὰ πρόσωπον, εἰς πρόσωπον. Посочените примери позволяват употребата на израза въ лице да се тълкува и като несамостойна в съчетание с конкретизиращо име или местоимение в р.п. или д.п. за притежание със значение ‘в присъствието на’. В късни паметници Срезн отбелязва варианта въ лицѣхъ със значение на предикатив ‘налице, на разположение’. Нвб. в лицето; налице.

Допълнителна вторична промяна на адвербиалното значение с обстоятелствен признак към качествено-определителна семантика се наблюдава и при лексикализираните предложно-именни синтагми от съществителното оухо, оушесе ср.:

Въ оухо / въ оуши / въ оушию – Насаме, т.е. не публично, не на висок глас, не гръмко или открито, пред всички: Глаголи въ оуши словесъноуоумоу ковьегоу, оуготоваи ми слоухоу въходъ. Супр. Гр. εἰς τὸ οὖς, πρὸς τὸ οὖς. Срв. нвб. на ухо.

За означаване на събиране, свързване на множество субекти, респ. обекти, предлогът въ се използва в изходните съчетания на лексикализираните предложно-именни синтагми от съществителните мѣсто, -а ср. и коупь, -а м., които в процеса на адвербиализация променят първичната пространствена семантика в по-общо социативна след избледняване на основното значение на мотивиращите пълнозначни думи. Така за образуваните наречия, макар и изначално свързани по смисъл с признака място, този признак вече се оказва несъществен, запазен само като вътрешна форма, като начален признак за формиране на тяхното иначе вторично но превърнало се впоследствие в единствено значение:

Въ мѣстѣ – Заедно. Да въ мѣстѣ приемлеть описание Изб1073г. Гр. ἅμα. Лат. simul.

Въкоупь / въкоупѣ нар. Заедно. Посадити вьсѧ въкупь Мк6:39 ЮрЕв сл.1119г. Въкоупь ꙗдѫща ГрНазХIв. Бѣахѫ въкоупѣ Симонъ Петръ и Тома Йо21:2 Мар. Въкоупѣ текѫще ГрНазХIв. И нааша въкоупь отърицати вьси Лк14:18 Мар (Зогр въкоупѣ). Въкоупѣ сѣдъшемъ сѣдѣше Петръ посредѣ ихъ Лк22:55 Мар. Еликоже въкоупѣ съставитисѧ не могоуть Изб1073г. Гр. ὁμοῦ, ἀπὸ μιᾶς, ὁμοθυμαδόν, ἡνωμένως. Срв. нвб. вкупом.

Десемантизацията на предлога въ ясно личи от индиферентната употреба на м.п. или в.п. в двата дублета въкоупь и въкоупѣ, независимо от прилежащия глагол – дали е за движение или за състояние.

Локализация по признака /не/дистантност означава наречието въдалѣ ‘на разстояние, отдалечено’. От словообразувателно гледище то може да се обясни двояко – или като резултат от лексикализация на предложно-именна синтагма (> въ + далꙗ ‘далечина’), или като предложно-наречен израз, получен от сливане на препозицията въ с адвербиализирана локативна форма на изходното съществително (> въ + далѣ нар. ‘далече’). Среща се и облик въдалѣе, който възхожда към срв. степен на наречието далѣ – далѣе. Употребява се обикновено с разширение от съчетание на числително и название на мярка за дължина в уточняващ разстоянието Genitivus quantitatis. Като допълнително средство за означаване на сепаративното отношение се използва препозицията отъ, с която употребено наречието приема функция на несъщински предлог. Управляваното от него име в р.п. за отделяне назовава ориентиращия обект, конкретизирайки по този начин по-общото значение на наречието, което иначе само означава дадена плоскост на ориентация, но не съдържа признак на определена локализация: Весь недалее отстоꙗщи отъ тоꙗ поустыни вдалѣе шести пъприщь ПролСепт. Тридесѧть пъприщь въдалѧ отъ манастырꙗ Супр. Гр. ἀπὸ, ἀπέχων.

Заличена е словообразувателната структура в наречието въиспрь (от *wъ-iz-prь) със значение ‘локализация на координатност по вертикала с местонахождение горе, високо спрямо ориентационния обект’ (Сыи въиспрь съ оц҃емь въинѫ ꙗко б҃ъ, не ꙗвии сѧ намъ никдеже Супр) и ‘посока нагоре, нависоко’ при глаголи за движение (ис҃ъ же възведе въ испрь очи и рече Йо11:41 Мар). Етимологично се извежда от въ + глаголен корен из-перѫ ‘излетя’ (Фасмер I: 371). Гр. ἄνω. Нвб. Ø.

Пример за вторична адвербиализация ни предоставя принадлежащото към групата на обстоятелствените думи с абстрактно пространствено значение ‘локализация на координатност по хоризонтала с ориентация към обратната, нелицевата страна на ориентационния обект’ наречие въ опѧть ‘назад’. Срезн го привежда с илюстративен пример от Чети-Миней за м. септември по ркп. от ХVIв.: Ѩзыкъ въ опѧть тыломъ изъвлеенъ отътръгноути грътанѣ ЖитГрАрм. Загубена прозрачност на първичната морфологична структура на изходното наречие с идентична семантика опѧть, чиято мотивираща основа, етимологично възхождаща към съществителното пѧта (Фасмер 3:147), се среща само в свързано състояние, е причина за създаване на дублетно предложно-наречно съчетание посредством плеонастично натрупване на още една препозиция без съществена промяна в значението на новата формация единствено с цел обнова на избледнялата вече форма на базовата дума чрез комбинирането ѝ с други предлози. Вж. още синоними, произведени чрез сливането на първичната наречна основа с други предлози въспѧть, навъспѧть и наопѧть. Гр. ὄπισθεν. Нвб. Ø.

От срастване на предлога въ с друго наречие са образувани още следните наречия за локализация по признака /не/координатност:

Прѣмо / прѣмь нар. 1. Прямо, право, в посока напред. Прѣмо прѣдъ богомь. 2. Прен. от значение за място към такова за качество – Правилно. Не вѣровати прѣмь Изб1073г. Сѫдити прѣмо. 3. Вярно. Слоужите емоу и прѣмь и правдою ИсНав24:14 ркп. ХIVв. // Въпрѣмо / въпрѣмь нар. – В право направление. Въпрѣмо жьзлъмь ьрьмное прѣсее Ирм ок.1250г. Гр. ἐπ’ εὐθείας. Въ море впрѣмъ НовгКупч ХIV– ХVв. – Че значението на предлога за посока (движение) и покой в състава на наречния израз е избледняло личи от двойната употреба на препозицията в рамките на лексикализирания израз и пред поясняващото име. Нвб. Ø.

Странь нар. Против, срещу – наречие, образувано вследствие на десубстантивация на съществителното ‘страна’. И аще о семь не покажетесꙗ, нъ поидете къ нѣ странь, поидоу и азъ къ вамъ гнѣвъмь и поражѫ вы азъ седмишьды Изб1073г. // Въстрань нар. Настрана. Въземьши книги завѣта сего, и въложите въ странь ковега Втз31:26 по ркп. ХIVв. – Конкретизацията на значението за място се постига с употреба на наречния израз в съчетание с име в р.п. – встрани от.

Ѫтрь нар. Вътре; навътре. Ѫтрь бо въ себе имать оц҃а и сн҃а и ст҃ителя, и дх҃ъ ст҃ыи истовыи огнь Изб1073г. Петръ издалеа въслѣдъ его иде ѫтрь въ дворъ старѣшишины жьрььска Мк14:54 ЮрЕв сл. 1119 г. // Вънѫтрь, въѫтрь нар. Вътре; навътре. Бѣахѫ вънѫтрь Йо20:26 Мар. Ведоша и вънѫтрь на дворъ Мк15:16 Остр, гр. ἔσω. Препозицията въ в производното предложно съчетание само експлицира определен признак от съдържанието на базата, без да внася допълнителен нюанс в значението ѝ. От примерите се вижда, че както изходното наречие за локална ограниченост в затворен обем, така и продуцираният от него адвербиален израз с предлога въ могат да се съчетават с глаголи за движение и статичност, означавайки съответно насоченост и ненасоченост. Динамичният аспект на значението за място се свързва с представата за направление на действието навътре. Когато трябва да се означи влизане, /въ/ѫтрь се употребява с предлозите въ/на. Оттук и по-силната предложна функция на това наречие. Същата може да се реализира и в съчетание на вънѫтрь с име в р.п. за означаване на действие, насочено в границите, в пределите на предмета: Аще да сѧ обрѧщетъ къто отъ васъ вънѫтрь града събираѧ въ цр҃кви правовѣрьныихъ, то съмрьтънѫѭ казнь прииметъ Супр. Р. п. в случая може да се определи двояко – като Genitivus partitivus, но също и като приименен Genitivus possessivus, имайки се предвид първичната субстанциалност на думата ѫтрь, -и ж. ‘вътрешност’. Освен прякото значение ‘ограниченост на мястото и неговата принадлежност към даден предмет’ наречието вънѫтрь може да означава в преносен смисъл също и интимното духовно пространство на човешката душа и съзнание: Не имѣи никътоже вънѫтрь зълы мысли. Клоц. Гр. ἔσω, εἰς τὸ ἐσώτερον. Синоними: ѫтрьѫдоу, вънѫтрьѫдоу. Нвб. Вътре.

Ѫтрьѫдоу нар. Вътре. Ѫтрьѫдоу сѫтъ плъни хыщениѣ и неистоты Мт23:25 Мар // Вънѫтрьѫдоу нар. Вътре; навътре. Вънѫтрьѫдоу плъни сѫть костии мрьтвыихъ и всѣкоѩ неистоты Мт23:27 Мар. И ови въходѧщоу вънѫтрьѫдоу хс҃оу прѣдътеаахѫ Супр. Наречието ѫтрьѫдоу и продуцираното от него вънѫтрьѫдоу са образувани по аналогия с местоименните наречия за място с формант -ѫдоу, който първоначално е служел за указване на движение в определена посока – към или от говорещия, респ. някакъв друг обект (Илчев 1993: 317). Още в стб. тези отсенки обаче са започнали да се заличават, за което свидетелстват и приведените примери, които илюстрират възможността на двете наречия да се съчетават както с глаголи за движение, така и с такива за статичност, изразявайки съответно насоченост и ненасоченост. Същите освен ограниченост на мястото и неговата принадлежност към даден предмет, включването му в неговите граници, могат да означават в преносен смисъл също и интимното духовно пространство на човешката душа и съзнание: Вънѫтрьѫдоу сѫтъ влъци хыщьници Мт.7:15 Зогр. Цр҃ствие бж҃ие вънѫтрьѫдоу въ васъ есть Лк17:21 Мар. Разглежданите наречия могат да се конкретизират синтактически с име в партитивен р.п., назовававащо ориентиращия обект, т.е. да функционират като несъщински предлози: Вънѫтрьѫдоу вьсѣхъ Супр. Срв. също в късен руски паметник по данни на Срезн: Всꙗ же слава дщ҃ере царевы въноутрьѫдоу КирТурПослВас. Синоними: ѫтрь, вънѫтрь. Гр. ἔσωθεν, ἐντός. Нвб. Ø.

Б. Наречия за време

Предлогът въ при тези наречни изрази се употребява за означаване момента, периода или срока, в който се извършва действието, и се съчетава с пълнозначна дума, назоваваща пряко времево понятие (врѣмѧ, годъ, наѧло, прѣжде) или имаща в семантичната си структура признаци, близки до признаците за време като съществителното прокъ, прилагателното скоръ, числителното прьвъ, сходни по своята семантика до представата за момент или някаква хронология:

Значение на неопределена продължителност на посменно повтарящи се действия има n-кратно употребяваното наречие въ врѣмѧ ‘временно, от време на време, на моменти, понякога’, образувано от сливане на предлога въ с наименованието на общото понятие за ‘време, период, времетраене’ врѣмѧ, -ене ср. И сии корене не имѫтъ, иже въ врѣмѧ вѣрѫ ѥмлѭтъ, въ врѣмѧ напасти остѫпаѭтъ Лк8:13 Мар.

Няколко адвербиализирани съчетания на предлога въ с наименования на различни времеви периоди се отнасят към групата на опосредованите наречия, които придобиват своето значение, свързвайки темпоралната даденост с някакво измерение за време (ден, година, денонощие и т.н.). Предлогът, участващ в словообразуването, внася характерната за него семантика ‘включеност в границите на назования с мотивиращата дума период’. Характерно за тези наречни изрази е, че при тях конкретността не се губи въпреки високата степен на обобщеност, получена в резултат на адвербиализацията, запазва се релацията към дадения период, вместването в неговите граници, и заедно с това извършването се представя като повторително в еднородна отнесеност към единица време:

Спрямо периода ден се определя значението на наречните изрази въ дьнь / въ дне ‘денем, през деня’.Мотивиращо е съществителното дьнь, дьне м. ‘ден’: Въ дьнь слъньце не ожежеть тебе, ни лоуна нощтиѭ Пс120:6 Син. Бѣ же въ дьне оучѧ въ цркве Лк21:37 Мар. Гр. ἐν ἡμέρᾳ, ἡμέρας. Същите образуват парадигматична двойка по признака /не/определеност с наречието дьньсь. Антоними: въ нощи, нощтиѭ.

Спрямо периода ден се определя и значението на наречието въ прѣпладньѥ / въ прѣпладни(и) ‘по обед’: Ишедъ изъ хызины своѥѩ въ прѣпладьньѥ Супр. Зною въ въ прѣпладни(и) бывьшоу ... Супр. Мотивиращо е съществителното прѣпладньѥ, -ꙗ ср. ‘пладне, средата на деня, обед’. Срв. нвб. по пладне.

Спрямо периода нощ е опосредовано наречието въ нощи ‘нощем, през нощта’. Мотивиращо е съществителното нощь, -и ж. ‘нощ’. Помѧнѫхъ въ нощи имѧ твое, г҃и. Пс118:55 Син. Гр. νυκτός. Образува парадигматична двойка по признака /не/определеност с наречието нощьсь, засвидетелствано у Срезн в късни пам. Антоними: въ дьнь / въ дне.

Спрямо периода нощ е опосредовано и наречието въ полоунощи ‘среднощ’. Не вѣсте бо къгда г҃ь домоу придеть, вечеръ ли въ полоунощи Мк13:35 Мар. Гр. μεσονύκτιον, μέσης νυκτός, περὶ τὸ μεσονύκτιον, ἐν τῷ μεσονυκτίῳ, περὶ μέσας νύκτας. Мотивиращо е съществителното полоунощь, -и ж. ‘полунощ, средата на нощта’. РКБЕНО в полоунощ.

Спрямо вечността, мислена като безкрайно дълъг период от време, се определя значението на адвербиализираните дублетни съчетания въ вѣкъ / въ вѣкы / въ вѣкоу ‘винаги, завинаги, вечно’. Мотивиращо е съществителното вѣкъ, -а м., с което в стб. се назовава ‘дълъг период от време, епоха, вечност’: Ис҃хъ вчера и дьньсь тъжде и въ вѣкы Ен. Ѣко въ вѣкъ милость его Пс135:21 Син. Страхъ гн҃ь прѣчистъ прѣбываеть въ вѣкоу Пс18:10 Син. Гр. Εἰς τὸν αἰῶνα, εἰς τοὺς αἰώνας. Допълнителен диференциращ признак тук е неразчленеността, постоянната продължителност във времето, противопоставяща се на признака ‘прекъснатост в протичането’. РКБЕНО въ вѣки. Нвб. вовеки, вовек.

Само изначалност, самобитност, отдалечена предходност, значителност, без да включват като задължителен признака на ориентираност към момента на съобщение или някакъв допълнителен момент в миналото, показват наречните изрази въ наѧло и въ наѧтъкъ със значение ‘в началото, отначало’. Предлогът, който участва в словообразуването, внася характерната за него семантика ‘включеност в границите на назования с базовата дума период’: Въ наѧло сътвори б҃ъ небо и земьѭ Супр. Въ наѧтъкъ ты, гд҃и, землѭ основа Пс101:26 Син. Гр. ἐν ἀρχῇ.

Преносно за изразяване на времеви отношения при едновременни, съвпадащи действия се използва и наречието въкоупѣ с първично пространствено значение (вж. по-горе): Въ мирѣ въкоупѣ оусънѫ и поиѭ Пс4:9 Син. И бысть соугоубь б҃ъ въкоупѣ и л҃къ СинЕвх.

И при тази категория наречни изрази вследствие на процеса на адвербиализация изходните предложно-именни съчетания могат да изгубят изконното обстоятелствено значение за определено темпорално отношение и да придобият по-абстрактна и обобщена семантика на вътрешно присъщо на действието качество, като понякога се наблюдава колебание между обстоятелственото и качественото значение.

За мотивираното от названието на основното понятие за време лексикализирано наречно съчетание въ врѣмѧ ‘навреме’ изначално присъщият му темпорален признак се оказва вече несъществен. Той се е запазил само като вътрешна форма за формиране на неговото обстоятелствено значение, което в процеса на адвербиализацията се трансформира в качествено, по своеобразен начин синтезирайки обстановка и квалитативна определеност: Не въ врѣмѧ враьство пакость боудеть НиконПанд.

Квалифицираща семантика добива и наречието въ годъ, в чието преносно значение ,с мяра, в умерено количество’ е постигната висока степен на обобщение чрез отвличане на действието от неговата конкретна фиксираност и темпорална отнесеност, характерни за първичния смисъл на мотивиращата дума годъ, -а м. ‘определена част от денонощието, момент, време, час’: Подобаѥть въ годъ гнѣвъ имѣти ЖитМакед /МинЧетФевр/. Не тѣмь же тъьѭ ѫродивы, нъ понеже надѣашѧ сѧ възѧти оу тѣхъ и не въ годъ просиша Супр.

При лексикализацията на съчетанието от предлог въ и съществителното коньць с основно значение ‘предел в пространството или времето, завършек, последният етап от някакво действие’ на базата на първичната обстоятелствена семантика ‘накрая’ се поражда нов семантичен признак ‘крайна степен, пълнота, предел на някаква вътрешно присъща характеристика’, който отдалечава производното наречие въ коньць от първоначално темпоралната му същност и го доближава до качествената определеност с развитие на вторично абстрактно значение ‘докрай, изцяло, съвсем’. Вражьѣ оскѫдѣшѩ орѫжьѣ в конець и грады раздроушилъ е Пс9:7 Син.

Kрайния момент в реда от една последователност на моменти означава лексикализираното предложно именно съчетание въ послѣдъкъ ‘накрая’ с пълнозначна дума в състава си, назоваваща пряко времево понятие: Таины своего свѣдѣниꙗ въ послѣдъкъ обавлѧють Пал1406г. Гр. ἐπ’ ἐσχάτων. Срв. нвб. напоследък. На базата на тази първична обстоятелствена семантика в определени контексти същият адвербиализиран израз може да означава ‘градирана оценка на действието – съвършено, напълно’: Обагривъшу въплъщение цр҃ꙗ въ послѣдъкъ Мин1096г.

‘Започване или завършване на действието в близост до ориентационния момент’ означава образуваното от сливане на предлога въ с прилагателното скоръ, -ыи ‘бърз’ наречие за време въ скорѣ, съдържащо всички нюанси на значението за малка времева дистанция – скоро (бързина на извършване), незабавно, тозчас, начаса (идентичност с ориентационния момент), веднага (сигурност, непоколебимост в настъпването), тутакси (непосредствена следходност)’: Егда възгорить сѧ въскорѣ ꙗрость его Пс2:12 Син. Гр. ταχύ, ἐν τάχει, διὰ τάχιστα, ἐν ἑπιτομῇ.

За означаване на близост по време или малка продължителност се използва и наречието въ малѣ, мотивирано от прилагателното малъ, -ыи ‘малък’. Засвидетелствано е и в двете значения – 1. Скоро, не след дълго (за следходна последователност): Въ малѣ и къ томоу не видите мене, и пакы въ малѣ оузрите мѧ Йо16:16 Мар. 2. За кратко, непродължително време: Покааныи постъ въ малѣ ꙗвлꙗеть сѧ прискръбенъ, нъ въ вѣкы радостныѩ плоды подаеть. СинЕвх.

Анализираните току-що изрази биха могли да се обяснят словообразувателно като адвербиализирани елиптични съчетания с изпуснато съществително врѣмѧ в м.п. Тъй като формите скорѣ и малѣ са се превърнали към този момент от езиковия развой в наречия и без съответния предлог, въ малѣ и въ скорѣ могат да се причислят и към наречните синтагми с мотивираща дума друго наречие, произведени посредством междинна адвербиализация.

Семантика на опосредовано наречие за съвпадение, успоредност на едно действие спрямо друго протичане има отбелязаният у Срезн по данни на късни паметници адвербиализиран израз въ живѣ ‘приживе’, мотивирано от прилагателното име живъ.

Наречните изрази въ прьвоѥ и въ прьвыихъ означават началния момент в реда от една последователност на моменти в два основни аспекта – с ориентация към момента на съобщение или някакъв допълнителен момент в миналото – ‘най-напред, първом’ (Онъ же въпрьвое въземъ въжьженѫ свѣштѫ, положивъ подъ спѫдомь, и рее къ женѣ своеи сѫшти еи дѣвици Супр. Гр. ἐν προοιμίῳ), или безотносително само като отдалечена предходност – ‘някога’ (Приде въ прьвыихъ ПатСинХIв. Гр. ἐν τοῖς πρώτοις). Посредстващо звено в този случай на адвербиализация е частичната субстантивация, когато числителното прьвъ се отделя от съответното подразбиращо се съществително (врѣмѧ, дьнь, чл҃къ или др.) и се свързва с глагола, като преминава в наречие.

Лексикализираната предложно-наречна синтагма въпрѣжде (Еже есть лѣпо въпреже всего въ домоу творити Златоструй) възхожда към наречието прѣжде ‘преди, по-преди, по-рано’ и също като него означава предходност в реда от следващи едно след друго действия, което ще рече, че присъединяването на препозицията не внася промяна в семантиката на изходната дума, следователно новото словопроизводство в случая има само обновяваща роля. В цитирания контекст въпрѣжде е употребено несамостойно в съчетание със ср.р. на обобщителното местоимение в р.п., т.е. има функция на несъщински предлог. На базата на първичната обстоятелствена семантика ‘преди всичко’ се поражда нов семантичен признак за оценка ‘първостепенност, значимост’.

От сливане на предлога въ с относителните местоименни наречия за време егда и егдаже ‘когато’ са се получили вънегда и вънегдаже със същото значение като изходните – да заместват други наречия или адвербиални съчетания, като еднакво могат да отнасят темпоралната даденост към различни подразделения на последователността – предходност или следходност. В случая предлогът е само материален експликатор на съдържащата се в мотивиращите думи сема за принадлежност към обхвата на означавания времеви отрязък, без да привнася нов смислов елемент в производните. Характерната за тези наречия пределна абстрактност, пряко кореспондираща с тяхната дейктичност, ги поставя в по-особени дистрибутивни връзки с другите думи и ги подлага на допълнителни семантични и категориални промени, вкл. до преминаване към сферата на служебните думи и доминиращата им употреба за съюзна връзка в изречението: Вънегда възывахъ оуслыша мѧ бж҃е правьды моеѩ Пс4:2 Син. Вънегдаже то сѧ творѣше, и пилатъ ни глати, ни слышати можаше Супр.

От местоименното прилагателно инъ през междинна субстантивация на неговата падежна форма за ж.р.ед.ч. е мотивирано наречието въинѫ ‘винаги, всякога, постоянно’ – за безкрайно повтарящо се действие (Гл҃ѭтъ въинѫ възвелиить сѧ гь СинЕвх) и за изразяване на постоянна продължителност (А ои мои въинѫ къ гоу Пс24:15 Син).

В. Наречия за качество и начин

При тази категория лексикализирани предложно-именни синтагми мотивиращи са предимно съществителни за отвлечени понятия, с които употребен предлогът въ означава област, в чиито предели възниква и се извършва действието, + допълнителна инструментална семантика. Някои развиват в рамките на лексикализираното съчетание нови преносни значения на пълнозначната дума. Вж. по-долу празьнь и рѧдъ. Ето някои конкретни примери:

За(а)па, -ы ж./ запъ, -а м. – 1. Надежда, очакване. // Въ незаапѫ / Невъзаапъ – Ненадейно, неочаквано. Невъзаапъ приставъши ЙоЕСлВъзн. Невзаапъ дроугоици обещрѣетъ ЙоЕШ. Мотивировката като признак в значението на наречието се свързва с възникването на действието и по-точно с неговата обстановка като случайно, непредвидено. Срв. нвб. внезапно.

Истина, -ы ж. Истина // Въ истинѫ – Наистина, действително. Въ истинѫ бж҃ии сн҃ъ сь бѣ Мт27:54 Мар. Гр. ἀληθῶς, ἐπ’ ἀληθείας, ὄντως. Синоними: по истинѣ. РКБЕНО в истинѫ. Срв. нвб. наистина.

Лѣпота, -ы ж. Красота, благообразие. // Въ лѣпотѫ – Подобаващо, добре. Овъ же множаи и овъ же хоуждеи приносъ показаста, да въ лѣпотѫ и на тризнахъ не тъьно приимета Супр. Гр. εἰκότως, εὐλόγως, καλῶς. Синоними: по лѣпотѣ, съ лѣпоты.

Мѣра, -ы ж. Мяра. // Въ мѣрѫ – Премерено, според мярата. Оустави себѣ законъ и правила да въ мѣрѫ вьсе твориши Супр. Гр. ἐν μέτρῳ, ἐκ μέτρου. Срв. нвб. по мяра.

Правьда, -ы ж. Правда, справедливост. // Въ правьдѫ – 1. Справедливо. Ни ли ты боиши сѧ б҃а, ꙗко въ томь жде осѫждении еси и вѣ оубо въ правьдѫ Лк23:41 Мар. Гр. δικαίως. 2. Наистина. Въ правьдѫ страшьна таина Супр. Гр. ὄντως.

Празьнь, -и ж. Свобода, свободно време, бездействие. // Въ празьнь – Без нужда. Не въ празнь емлꙗ НиконПанд. Срв. нвб. напразно.

Радость, -и ж. Радост. // Въ радости – Радостно. И пожърѫтъ емоу жрьтвѫ хвалѫ и исповѣдѧть дѣла его въ радости Пс106:22 Син. Също съ радостьѭ.

Рѧдъ, -а м. Ред, строй, порядък, число, последователност. // Въ рѧдоу в израза не в рѧдоу сътворити – 1. Сметна за негодно. Камень, егоже не въ рѧдоу сътвориша зиждоущеи, сь бысть въ главѫ ѫглоу Мт21:42 Остр. 2. Осъдя несправедливо. Ни которыи же насъ да не въ рѧдоу сътворить Кол2:18 АпТкХVв. Срв. РКБЕНО врѣден ‘способен’. Нвб. в ред.

Рѣснота, -ы ж. Истина // Въ рѣснотѫ – Наистина. В рѣснотоу оубо достоить намъ намъ почтити тебе ЖитСтефПерм. Гр. ἀληθῶς. Нвб. Ø.

Сласть, -и ж. Наслада, наслаждение. // Въ сласть – С наслада, с удоволствие, приятно. Праздьноуимъ оубо въ сласть и цѣломѫдрьно Супр. Гр ἡδέως, ἐν ἡδονῇ.

Соуѥта, -ы ж. Безсмислие, тщеславие // Въ соуетѫ – Напразно. Аще бо би имѣлъ, то облишиемь и въ соуетоу рее: да боудоуть свѣтильници ЙоЕШ. Срв. нвб. всуе.

Съкровъ, -а м. Закрито място; тайник; тайна. // Въ съкровѣ – тайно. Не въ съкровѣ гл҃ющи, ни малымъ гласомь Златоструй.

Таи, -ꙗ м. / Таина, -ы ж. Тайна // Въ таи / в таю / въ таѣ / въ таинѣ / въ таиноу – Тайно, скришом. Повѣдаꙗ емоу въ таѣ отъ л҃къ бываѭштаꙗ дѣлеса Изб1073г. Никтоже ниьто не смѣаше взѧти или въ таю или въ ꙗвѣ ... отъ идоложрьтвьныихъ и отъ коумиротрѣбьныихъ ЖитСтефПерм. Да бѫдеть милостыни твоѣ въ таинѣ. Мт6:4 Мар. Моⷧ҇ въ таинѫ СинЕвх.

Десемантизацията на предлога въ при тези лексикализирани адвербиални изрази ясно личи от индиферентната употреба на м.п. или в.п. в отделните дублети.

Тврьдь, -и ж. Твърдина, крепост; твърдост, здравина. // Въ твьрдь – Твърдо, здраво. Аще ли не искоупить, дондеже съконьаеть сѧ лѣто все, да оуставить сѧ храмъ соущии имоущемоу ограждению въ тврьдь притѧжавъшемоу е Лев25:30 по ркп. от ХV в. 2. Прен. Твърдо, непоколебимо. Вѣроуеть въ тврьдь сего оц҃а соуща, а оноу мт҃рь ЙоЕБ.

инъ, -оу и -а м. Ред, порядък. // Въ инъ / въ иноу – По установения ред. Богонаоуенѫѭ въпоустимъ въ инъ пѣснь, благословешенъ грѧдыи въ имѧ гн҃е, осанна въ вышьниихъ Супр.

Мотивиращи при наречните изрази за качество с предлог въ могат да бъдат и прилагателни, минали през етапа на субстантивацията:

Бездобь прил нескл. Безполезен. // Въ бездобь – Напразно. Иде оубо образъмь ходить л҃къ, обае въ бездобь мѧтеть сѧ Пс38:7 ПсХIв. Гр. μάτην.

Бръзъ, -ыи прил. Бръз, пъргав. // Въ бързѣ, въ бързѣхъ нар. Бързо[16]. ХронГАм, гр. ῥαδίως.

Кратъкъ, -ыи прил. Кратък, къс. // Въ кратъцѣ – Накратко. Лѣтописьць въ кратъцѣ Изб1073г. Гр. ἐν συντόμῳ.

Льгъкъ, -ыи прил. Лек. // Въ льгъцѣ – Леко. Аще ли видѧ дроугыѩ въ льгъцѣ живѫщѧ, не оудисѧ Изб1073г. Видиши грѣшьника въ льгъцѣ прѣбывающа НиконПанд.

Простъ, -ыи прил. Прост, обикновен; прав. // Въ простѫ – Свободно, безконтролно. Того же дѣльма и зѫби и оустьнѣ на оутврьждение ѩзыка сътворены сѫть, да николиже въ простѫ оуврьзъ ѧзыкъ двьрии изидеть Супр. Също въ съпростѫ ‘безцелно’. И се нѣ въ съпростоу есть ЕфрСир по ркп. от ХIIIв.

Соуи прил. Суетен, глупав, лекомислен. // Въ соуѥ нар. 1. Лъжливо. Въсоуе оклеветалъ мѧ ИпЛ. 2. Случайно. Годи сѧ въ соуѥ НиконПанд. Гр. (εἰς) μάτην, ματαίως, εἰς κενόν, εἰκή.

Тъщь, -ии прил. Празен. // Вътъще нар. Напразно, безполезно. Любѧи же жизнь съпаде сѧ безаконовавъ въ тъште Супр. Γρ. εἰς κενόν, διὰ κενῆς.

От сливане на предлог въ с друго наречие (прѣкы) се е получило въпрѣкы със значение ‘противно’. Въпрѣкы гл҃ати Супр. Гр. ἀντιλέγω. Дублетната двойка въпрѣкы – съпрѣкы е чудесен пример за това как новите семантични връзки на предлозите в състава на производните наречия могат да доведат до синонимизиране на дериватите на препозиции с иначе противоположна семантика.

Предложно-наречно е и съчетанието въ поустошь. Има идентична семантика с изходното поустошь ‘напразно, безполезно’: Молишѧ дѣвицѧ и придошѧ и тлъкнѫшѧ, и вьсе въ поустошь и без оума Супр. Това показва, че присъединяването на препозицията не внася промяна в семантиката на изходната дума, следователно новото словопроизводство в случая има само обновяваща роля.

В съчетание на предлога въ с мотивираща дума, назоваваща определено количествено понятие, се образуват наречни изрази за означаване на мярка или количество. Когато обаче размерността като семантичен признак е чисто квалифицираща, безотносителна към конкретен количествен и степенен показател, наречието се трансформира в качествено:

Лихоть, -и ж. Неравенство. Лихоть великаꙗ Златоструй. // Въ лихоть – Излишно. И мыслимо еже въ лихоть есть въ насъ ЙоЕБ.

Като въвеждащи и уточняващи изрази могат да бъдат определени лексикализираните предложно-именни синтагми въ прое ‘касателно останалото’ (от прилагателното проии ‘останал’) и въ инъ ‘между другото’ (мотивирано от съществителното инъ, -а м. ‘ред, порядък’).

От направения анализ можем да направим следните изводи:

Наречията, образувани с предлог въ, са продуктивна и твърде многообразна група по принадлежащите към нея производни лексеми. Тук влизат наречия за място, време, качество и количество, с мотивираща основа име (съществително, прилагателно, числително), местоимение, предлог или друго наречие. Словообразувателната структура на мотивиращата основа в някои лексикални единици като въиспрь и въопѧть е заличена и би могла да се възстанови единствено чрез етимологичен анализ, което свидетелства за ранния им произход. За древността на много от наречията в групата говори и фактът, че в състава им влизат предимно първообразни думи, т.е. такива с проста структура, коренови, без афикси с амбивалентен, дори тривалентен морфосинтаксис, следователно възхождащи към време, когато граматическите категории все още не са били отчетливо диференцирани. Оттук и двояката, даже трояка мотивация на значителен брой от производните, чиято деривация може да се изведе еднакво логично както директно от изходното съществително, така и индиректно от негова наречна или препозиционална форма.

В процеса на лексикализация на съчетанията настъпват различни семантични промени и в двете съставящи ги думи. В едни случаи предлогът запазва значението си за движение към / разположение във вътрешността, пределите на обекта на действието. В други препозицията изгубва първичната си пространствена семантика, за да придобие нови, по-абстрактни значения – за цел и предназначение, за означаване на условията, при които се извършва действието и т.н. В някои случаи функцията на предлога може да се определи като обновителна, без да привнася промяна в значението. Тук спадат случаите на вторична адвербиализация, характеризиращи се с плеонастичното натрупване на предлози. Че опозицията в значението на предлога за посока (движение) и покой при редица наречни изрази е изчезнала личи от срещащите се пълни дублети, възникващи на базата на различна падежна реакция на предлога без оглед на глагола, с който върви. Чудесен пример за това как новите семантични връзки на предлозите в състава на производните наречия могат да доведат до синонимизиране на дериватите на препозиции с иначе противоположна семантика, предоставя дублетната двойка въпрѣкы – съпрѣкы.

От своя страна в състава на съчетанието пълнозначната дума може да добие семантика, която иначе не присъства в семантичната ѝ парадигма при несвързана употреба (напр. думата годъ в съчетанието въ годъ).

Привличането на лексикален материал от запазените по-късни преписи стб. паметници, както и от такива, принадлежащи към други редакции с изразено силно влияние върху тях на стб. език, обогатяват групата на наречните изрази с предлог въ с нови членове, незасвидетелствани в класическия корпус, някои от които в качеството си на синоними и антоними на вече известните ни от най-старите писмени паметници, допълват семантичната парадигма на редица от познатите ни адвербиални съчетания с нерегистрирани в КСП значения.

В рамките на анализираната група наречни и полунаречни синтагми синонимията и дублетността са широко застъпени. Синонимизират се:

а) адвербиални изрази с предлога въ и морфологични дублети на една и съща мотивираща дума – въ задъ / въ заждь / въ задь;

б) адвербиални изрази с предлога въ и мотивираща дума в различни граматически форми: в различни падежи – въкоупь / въкоупѣ; въ таи / в таю / въ таѣ; въ таинѣ / въ таинѫ; въ дьнь / въ дьне; в различни числа – въ оухо / въ оуши / въ оушию; въ бързѣ, въ бързѣхъ.

в) адвербиални изрази с предлога въ и различни мотивиращи думи – въ истинѫ / въ рѣснотѫ (лексикални синоними); въ таѣ / въ таинѣ и въ наѧло / въ наѧтъкъ (суфиксални дублети);

г) адвербиални изрази с една и съща мотивираща дума и различни предлози, един от които въ – въсрѣдъ / насрѣдъ / посрѣдъ; възадъ / назадъ; въ истинѫ / по истинѣ; въ нощи / об нощь; въ опѧть / на опѧть; въ / оу полы;

д) адвербиален израз с предлога въ и деадективно наречие – въ таи / таино; въ скорѣ / скоро; въпрѧмо / прѧмо;

е) адвербиален израз с предлога въ и адвербиализирана падежна форма на мотивиращата дума – въ нощи / нощиѭ, въ дьнь /дьниѭ, в радость / радостиѭ;

ж) адвербиални изрази с и без плеонастично натрупване на предлози в резултат на вторична адвербиализация – въ крѫгъ / въ окрѫгъ; въ опѧть / опѧть; въ простѫ / въ съпростѫ.

Тази богата синонимия и дублетност, както е известно, са характерни изобщо за лексикалната система на средновековния български език и се дължат на неговата ненормираност.

Наречията от разглежданата група имат добре изразени антонимни отношения в езика. Антонимизират се адвебиални изрази, съставени от:

а) предлози с противоположно значение и една мотивираща –

въ ↔ отъ: въ горѫ / отъ горы;

въ ↔ изъ: вънѫтрь / изѫтрь, изѫтри; вънѫтрьѭдоу / изѫтрьѭдоу;

въсрѣдъ / изъ срѣдоу;

въ ↔ съ: въ задъ / съ зада; въслѣдъ / съ слѣда;

б) един предлог и мотивиращи с противоположно значение – въблизь / въдалѣ; въ наѧлѣ / въ коньць; въ горѫ / въ низъ.

в) две противополагащи се части – предлози и мотивиращи – въ горѫ / издола.

В редица случаи се натъкваме на антонимни контексти, т.е. реализация на антонимите в един и същ контекст: Никтоже ниьто не смѣаше възѧти или въ таю или въ ꙗвѣ ... ЖитСтефПерм. Покааныи постъ въ малѣ ꙗвляеть сѧ прискръбенъ, нъ въ вѣкы радостныѩ плоды подаеть. СинЕвх. Въ дьнь слъньце не ожежеть тебе, ни лоуна нощтиѭ Пс120:6 Син.

Абстрактното значение на наречията от анализираната група, изразяващо поначало отношение, тяхната дейктичност, резултат от обобщеност на субстанциалност или квалитативност, ги поставят в по-особени дистрибутивни връзки с другите думи в изречението и ги подлагат на допълнителни семантични и категориални промени, включително до преминаване към сферата на служебните думи. Голяма част от разгледаните по-горе адвербиални изрази, както видяхме, се употребяват и несамостойно в съчетание с име в р.п. или д.п. с притежателно значение, т.е. придобиват функция на несъщински предлози. Така адвербиализацията и препозиционализацията като тясно взаимосвързани транспозиционни процеси при едни и същи изходни думи се наблюдават активно не само в предписмения период на праслав. език, но и в историческия етап на писмената кодификация на стб. език, водейки до интензивно развитие на лексикална омонимия.

Резките семантични трансформации, семантичните скокове от един категориален вид наречие в друг, на които са подложени адвербиализираните предложни съчетания, водят до развитие на полисемия, а понякога и до омонимия. Такива са категориалните преходи от наречие за място в наречие за време и/или качество и начин (въмѣстѣ, въкоупь, въ коньць, въ лице, въ оухо), от наречие за време в наречие за качество и начин (въ врѣмѧ, въ годъ, въ послѣдъкъ). В други случаи полисемията се развива в рамките на една и съща категория на базата на експликация на различни нейни признаци (вж. въѫтрь, въ малѣ, въ прьвое / въ прьвыихъ, въ рѧдоу).

Част от основния речников фонд на съвременния български книжовен език продължават да бъдат думи и изрази като в кръг, всред, вдън, в лицето, в полунощ, в тайна, въпреки[17]. Други днес съществуват в съчетание с различен предлог или без предлог: въ истинѫ : наистина, въ оухо : на ухо; въ дьнь : през деня, въ нощи : през нощта, въ врѣмѧ : навреме, въ живѣ : приживе, въ рѧдоу : наред, въ бързѣ : набързо; въ кратьцѣ : накратко, въскорѣ : наскоро, въслѣдъ : след. За трети се използват дублетни наречия с аналогична семантика от прилагателни имена – вънезаапъ : внезапно, въ льгъцѣ : леко, въ простѫ : просто, въскорѣ : скоро. При еквивалентите въ проче : впрочем се наблюдава закостеняване на пълнозначната дума в различна падежна форма от тази на стб. съответствие а при въѫтрь : вътре и въкоупѣ : вкупом съвременният континуант е с падежно окончание, възприето като словообразувателен афикс по аналогия с други стб.склонитбени парадигми. Систематична субституция на пълнозначната дума има при еквивалентите въ коньць и в края. Стилистично маркирани са вкратце всуе, вовеки. Има и лексикални единици, които са напълно отпаднали – въдалѣ, въиспрь, вънѫтрьѫдоу, въопѧть, въпрѧмо, въ годъ, вънегда/же/, въ празьнь, въ рѣснотѫ и др. Като цяло е налице редукция на дублетите в нвб. език. Така от дублетните редици въ задъ / въ заждь / въ задь / назадъ, назадѣ, назади днес се пазят само назад и назаде (диал.), от въ таи / в таю / въ таѣ / въ таинѣ / въ таиноу само в тайна и др.

БИБЛИОГРАФИЯ

Борковский, Кузнецов 1963: Борковский, В.И., П.С. Кузнецов. Историческая грамматика русского языка. Москва: Издательство АН СССР. 1963.

Буслаев 1959: Буслаев, Ф. И. Историческая грамматика. Москва: Изд-во Учпедгиз. 1959.

Вайан 1946: Вайан, А. Руководство по старославянскому языку. Москва: Изд-во иностранной литературы. 1952.

Велчева 1964: Велчева, Б. Показателни местоимения и наречия в новобългарските паметници от ХVII XVIIIв.. Изв. ИБЕ, кн. 10, 1964, 159–235.

Виноградов 1972: Виноградов, В.В. Русский язык /грамматическое учение о слове/. Москва: Изд-во Высшая школа, 1972.

Галкина-Федорук 1939: Галкина-Федорук, Е.М. Наречие в современном русском языке. Москва: Изд-во ИФЛИ. 1939.

Георгиев 1976: Георгиев, Ст. Система на наречието в съвременния български книжовен език. Дис. за получаване на научната степ. „Доктор на филологическите науки“. София. 1976.

Дуриданов 1993: Граматика на старобългарския език. Фонетика, морфология, синтаксис. Гл. ред. Ив. Дуриданов. София: Изд-во на БАН. 1993.

Ефимова 1989а: Ефимова, В.С. О значений наречий вельми, мъного и зѣло в языке старославянских рукописей. Этимология 1986–1987. Москва. 1989.

Ефимова 1989б: Ефимова, В.С. Наречия в языке старославянских рукописей. Диссертация на соискание ученой степени канд. филол. наук. Москва. 1989.

Ефимова 1989в: Ефимова, В.С. О старославянских наречиях, мотивированных существительными. Советское славяноведение. 1989, № 2, 74–84.

Ефимова 1991а: Ефимова, В.С. Старославянские отъадъективные наречия с суфиксом – ѣ. Советское славяноведение. 1991, № 3, 71–80.

Ефимова 1991б: Ефимова, В.С. Об употреблении непроизводных наречий в языке старославянских рукописей. Palaeobulgarica. 1991. (XV), № 2, 32–36.

Ефимова 2006: Ефимова, В.С. Словообразовательная морфемика старославянского наречия. В: Старославянская словообразовательная морфемика. М., 2006, 298–337.

Илиева 2016: Илиева, Т. Субстантивное употребление имен прилагательных и других слов с адъективным значением в средневековом болгарском языке. Субстантивно употребляемые прилагательные – названия лиц. – Linguistique balkanique LV (2016), 2–3, 211–231.

Илиева 2017: Илиева, Т. Субстантивное употребление имен прилагательных и других слов с адъективным значением в средневековом болгарском языке. Субстантивно употребляемые прилагательные – названия места (nomina loci). – Linguistique balkanique LVI (2017), 1, 89–107.

Илиева под печат: Субстантивна употреба на прилагателни имена и други думи с адективно значение в средновековния български език. Субстантивaти с абстрактно значение (nomina abstracta) – под печат.

Илчев 1987: Илчев, П. Единична и двойна поява на някои проклитични морфеми /предлози и представки/ в старобългарски. Във: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. Т. 2. История на българския език. София. 1987, 89–95.

Илчев 1993а: Илчев, П. Наречия. В: Граматика на старобългарския език. Фонетика, морфология, синтаксис. Гл. ред. Ив. Дуриданов. София: Изд-во на БАН. 1993, 314–324.

Илчев 1993б: Илчев, П. Предлози. В: Граматика на старобългарския език...., 350–356.

Кузнецов 1956: Кузнецов, П.С. Историческая грамматика русского языка /морфология/. Москва: Изд-во „КомКнига“, 1956.

Миклошич 1899: Миклошич, Фр. Сравнительная морфология славянских языков. Вып. 2, Москва: Университетская типография. 1899.

Милетич 1946: Милетич, Л. Старобългарска граматика /синтаксис/. София: Целгра, 1946.

Мирчев 1963: Мирчев, К. Историческа граматика на българския книжовен език. София: Изд-во „Народна просвета“. 1963.

Шанский 1968: Шанский, Н.М. Очерки по русскому словообразованию. М., 1968.

Doritsh 1910: Doritsh, Al.. Gebrauch der altbulgarischen Adverbia. Leipcig, 1910.

ИЗТОЧНИЦИ

БЕР: Български етимологичен речник. Т. I–VII. София 1971 -.

РБЕ: Речник на българския език. Т. I –XV. София: БАН. 1977 -.

РКБЕНО: Речник на книжовния български език на народна основа (върху текст на Тихонравовия дамаскин). Гл. ред. Е. И. Дьомина. София: Изд-во В. Траянов. 2012.

СДРЯ: Словарь древнерусского языка ХI–ХIVвв. В 10 т. Москва, 1988 -.

Срезн: Срезневский, И. И. Материалы для словаря древнерусского языка по письменым памятникам. Т. I–III, Санкт Петербург, 1893–1903

СтбР: Старобългарски речник. Т. I. София, 1999 и Т. II София, 2009. Отговорен редактор Д. Иванова-Мирчева.

СС: Старославянский словарь (по рукописям X–XI в.). Под редакцией Р. М. Цейтлин, Р. Вечерки и Э. Благовой, Москва, 1999.

СЯС: Slovnik jazyka staroslovĕnskeho. ČAV. Т, I – III. Praha, 1958–1994.

Фасмер: Фасмер, М. Этимологический словарь русского языка. Перевод с немецкого и дополнения О. Н. Трубачева. М., 1., 1964, 563 с.; 2., 1967, 672 с.; 3., 1971, 828 с.; 4., 1973, 856 с.; 2 изд. М., „Прогресс“, 1986, Т. I–IV.

СЪКРАЩЕНИЯ НА СРЕДНОВЕКОВНИ ПАМЕТНИЦИ

ГрНазХIв. – Тринадесет слова на григорий Назиански по ркп. от ХI в.

ДанИг – Пътешествие на иг. Данаил по св. земи в началот на ХII в. По изд. на А. С. Норов.

СобрГосудГрI – Сбирка държавни документи, Т. I.

ЕфрСир по ркп. от ХIII в. – Паренесис на Ефрем Сирин по ркп. от ХIII в.

ЖитГрАрм – Житие на Григорий, еп. Арменски, от Чети-Миней за м. септември (ркп. от ХVI в.).

ЖитМакд /МинЧетФевр/ – Житие на преп. Македоний от Чети-Миней за м. февруари (ркп. от ХV в.).

ЖитСтефПерм – Житие на Стефан, еп. на Перм (ркп. сл. 1396 г.).

Златоструй – Сб. със слова на св. Йоан Златоуст „Златоструй“ по ркп. от ХII в.

Зогр – Зографско евангелие.

Изб1073г. – Симеонов изборник (по Светославовия препис от 1073 г.).

ИпЛ – Летопис по Ипатския препис (ХII в.).

Ирм ок.1250 г. – Ирмологий по ркп. от 1250 г.

ЙоЕБ – Богословие на Йоан Екзарх.

ЙоЕСлВъзн – Слово за Възнесение на Йоан Екзарх.

ЙоЕШ – Шестоднев на Йоан Екзарх.

КирТурПослВас – Послание на Кирил Туровски до Василий, иг. Печорски по ркп. от ХVI в.

Клоц – Клоцов сборник.

КозмаИнд – Топография на Козма Индикоплов.

Мар – Мариинско евангелие.

Мин1097г. – Служебен миней за м. септември по ркп. От 1097 г.

НестЖитТеод – Житие на Теодосий, иг. Печорски, от монаха Нестор (до 1093 г.).

НиконПанд – Пандекти на Никон Черногорец.

НовгКупч ХIV–ХVв. – Новгородския купчия ХIV–ХV в.

Новг1Л – Новгородски летопис, синодален препис.

Остр – Остромирово евангелие.

Пал1406г. – Палея по ркп. от 1406 г.

ПандАнтХIв. – Пандекти на Антиох по ркп. от ХI в. 

ПатСинХIв. – Синайски патерик по ркп. от ХI в.

ПролСепт – Пролог за м. септември.

ПсХIв. – Псалтир по ркп. от ХI в.

Псков1Л – Първи Псковски летопис

Син – Синайски псалтир.

СинЕвх – Синайски евхологий.

СтефНовг сл. 1347 г. – Кн. Странник на Стефан Новгородски сл. 1347 г.

Супр – Супрасълски сборник.

ХронГАм – Хроника на Георги Амартол.

ХроногрХVIIв. – Хронограф по ркп. от ХVII в.

ЮрЕв сл.1119г. – Юриевско евангелие по ркп. сл. 1119 г.

СЪКРАЩЕНИЯ НА БИБЛЕЙСКИ КНИГИ

Лев – Книга Левит

Пс – Книга Псалтир

Мт – Евангелие според Матея

Мк – Евангелие според Марка

Лк – Евангелие според Лука

Йо – Евангелие според Йоан

Кол – Послание на св. ап. Павел до колосяните