В бр. 3 на сп. „Българска реч“ от 2016 г. бе публикувана статия на Ив. Илиев и М. Михайлов със заглавие „Говорът на село Главки, Ксантийско (фонетични особености)“. В първата част на публикацията, озаглавена „Говорната ситуация в българомохамеданските села в Североизточна Гърция и досегашните опити за изследването ѝ“, авторите правят опит за критичен преглед на досегашни публикации по темата. На с. 82 е отбелязано, че според изследователката на девесилския ô-/оговор в Крумовградско Р. Маринска, към последния трябва да се отнесе и говорът на с. Като Вирсини (Козвиран, Кезрен, Кезерен, Кьозерен), Комотинско. На следващата страница е продължено: „Цитираният автор (Митринов 2014: 76) твърди, че съществуват и само о-говори в Саракини (Саранджина), Кардамос (Гердима), както и споменатото по-горе Вирсини (Кезерен) – всичките в Комотинско. Тук по отношение на Вирсини неговата информация се разминава не само с тази на Маринска, но той и сам си противоречи, защото по-горе се видя, че селището е отнесено от него към а-говорите, А на друго място (Митринов 2015: 54) същият изследовател пише, че следи от о-говор (!) има в причисляваните тук от него към о-говора селища Кардамос (Гердеме) и Саракини (Саранджина). Всъщност, въпросът за отношението между ô – и о-говорите вероятно стои като в девесилския говор, където под ударение има ô, а извън него – о, както показва нецитираната от Митринов Маринска (Маринска 1991: 30–35). И последната вероятно е права, като казва, че говорът на Вирсини е същият като девесилския“ (Илиев 2016: 83).
В случая недоброто познаване на района е изиграло лоша шега на авторите. В цитираната публикация от 2014 г. Г. Митринов е изписал само селищни имена Саранджина, Гердима, Кезерен, без гръцки съответствия, а селищно име Кезерен е без посочени варианти, изброени по-горе от Илиев и Михайлов, по публикацията на Р. Маринска. Село Кезерен от турско Кез Виран е с гръцко име Кими. Разположено е непосредствено до българо-гръцката граница и е доста отдалечено на север от с. Коз Виран с гръцко име Като Вирсини, което е с а-говор. Отделно авторите споменават и гръцко название Вирсини на с. Кезерен, което също не е вярно, защото селищно име Вирсини, отбелязвано в гръцките карти и справочници още като Ано Вирсини, е със старо име Хаджи Верен, изговаряно от местното население и в облик Ажурен, също с а-говор. В селата Хаджи Верен с народно име Ажурен (Ано Вирсини, Вирсини) и Мусаджик (Миртиски) с народно име Мусову, покрай основно употребяван застъпник а на старобългарските задни носов и еров вокал, се открива и спорадична употреба, по-скоро като идиолектна особеност, на застъпник о, който е по-различен от обикновено о, но в никакъв случай няма характеристиката на среднородопското широко о (ô). Досега събраният теренен материал с изговор на вокала не дава възможност да се правят категорични изводи за изговора му в различни позиции. Грешката започва от публикацията на Р. Маринска, изброила две селищни имена с куп техни варианти, и недобре осведомените специалисти по южнородопските говори са се хванали за нея. По същество няма как Маринска да е имала надеждна информация във времето, когато е провеждала проучванията си, през 80-те години на ХХ в., в Крумовградско и е направила своята публикация. Тогава беше невъзможно да се посещават Южните Родопи, в гръцка територия. А сега, когато е възможно, Илиев и Михайлов вместо да провеждат теренни проучвания, се ровят в отдавна публикувани материали. Може би защото е по-лесно. От написаното дотук следва да се обобщи, че селищни имена Кезерен и Коз Виран са на отделни, отдалечени едно от друго българоезични села в Гюмюрджинско, чиито говори според застъпниците на старобългарските носови и ерови вокали са различни. Отделно пък гръцки селищни имена Вирсини, Ано Вирсини и Като Вирсини са на различни българоезични селища в същия доста обширен район.
На с. 84 в цитираната статия за говора на с. Главки отново е подхваната темата за непоследователност в публикациите на Г. Митринов, като вече е изписано селищно име Ано Вирсини, но с неправилно отбелязаното старо име на селото Хаджи Вирен вм. Хаджи Верен. Между другото един от съавторите и в други свои публикации допуска подобна грешка с употреба на несъществуваща редукция е > и в местния родопски говор, в случая при изговора на селищното име. Може би това е остатък от родния му неродопски говор. Ето и цитата: „Според Митринов, смесен ô-/о-/а-говор в Комотинско, по топонимични данни, освен в Ано вирсини (Хаджи Вирен), се открива и в Миртиски (Мусаджик) (Митринов 2015: 56) – тук за пореден път има разминаване в информацията на изследователя, защото по-горе говорът на Миртиски бе отнесен само към а-говорите от него“ (Илиев 2016: 84). Но за да се изясни кой какво е написал, ето какво пише във въпросната публикация на Г. Митринов: „Следи от застъпник ô- (о-) се откриват в говорите на селата Мусаджик и Хаджи Верен, в които е по-широка употребата на застъпник а. В случая може да става въпрос за влияние на съседните ô- (о-) говори в западна посока. А може би говорите на двете села са били преди ô- (о-) говори, попаднали впоследствие под силното влияние на съседните а-говори“. (Митринов 2015: 56). Интересно как авторите приемат израза „следи от застъпник…“ за наличие едва ли не на характерна особеност в говора. Те допускат и друга грешка, като споменават за позоваване на топонимични данни, което Митринов не прави. Той събира и топонимични материали, но основно проучва местните говори и цитираните примери в случая са от диалектите, а не от топонимията на отделните селища.
Интерес представлява бележката на авторите или поне на единия от тях, че в с. Органи (Хеметли), Гюмюрджинско, по негови лични наблюдения, отделни лица изпускали по някоя българска дума и по-скоро се престрували, че не знаят „диалектен български“. В случая би трябвало той да включи оскъдните си данни, за да се види колко е диалектен и колко български изговорът и въобще има ли го. Още патриарх Кирил пише за това село, по данни от 40-те години на ХХ в.: „Село Хеметлий е напълно потурчено, но имената на местностите са български. Населението говори смесен турско-български език“ (Кирил 1960: 91). А близо 70 години по-късно картината е доста променена. Сега вече общуване на смесен турско-български език не се открива. Дори когато чуят употреба на родопски диалект в речта на събеседника си, местните жители демонстративно продължават да общуват само на турски с него.
Във въпросната статия на Илиев и Михайлов, на с. 83 е направен опит да се опишат селата с ô- (о-) и а-говори в Ксантийско. Материалът така е поднесен, все едно става въпрос за класификация, направена от тях, но се добавят и данни от публикации на Г. Митринов: „Към ô- (о-) говорите в Ксантийско (вж. и Митринов 2014: 74-75) следователно се отнасят тези на следните села: Сатре (Синиково), Мики (Мустафчево), Еранос (Отманери)… Аратос (Караолан)…“ (Илиев 2016: 83). Тук те показват очевидно непознаване на описвания район, тъй като няма село Караолан, особено пък с гръцко име Аратос. Както пише патриарх Кирил, а това приема и Митринов в цитираните библиографии, има планински район Караолан (Караулан), който включва повече от 10 пръснати махали и една от тези махали носи гръцко име Антиро, но не Аратос. Това е махала Ихтиар или Ихтяр! В публикациите на Митринов не се споменава село Караолан с гръцко име Аратос.
Подобна грешка е допусната и при отбелязване имената на села в гръцка територия, южно от района на Златоград, по публикация на Г. Митринов, в която обаче той дава само старите селищни имена: „Гласна ы не е характерна за ъ-говорите на селата Демерджик, Лъджата, Менково, Жуванци, Сареля, Угурли, спадащи към групата на златоградския говор“ (Митринов 2014: 75). Илиев и Михайлов са изписали в публикацията си и гръцките имена на селищата, като в списъка се откриват названия Сатро (Сареля) (Илиев 2016: 96). Тук трябва да се поясни, че гръцкото име на с. Сареля, със старо турско име Саръ яр, е Кидарис! Гръцко селищно име Сатро няма. Ако са имали предвид ойконим Сатрес, то това е гръцкото име на с. Синиково, доста отдалечено на югоизток от с. Сареля.
При изброяване на селата с а-говори в Гюмюрджинско авторите споделят: „…Монастирион (Манастир), Кехрос (Мехрикос) – последното, наред с Хамило (Сливовица), освен а-, познава и ъ-застъпници в топонимията, както отбелязва Митринов. Според него в Комотинско следи от а-говор има в топонимията на Нимфея (Яникево, Еникьой) – вече изцяло турцизирано, наред с Митикас (Аралък борун), Органи (Хеметли) и др. (Митринов 2015: 54)“ (Илиев 2016: 83). Тук е пропуснато да се отбележи, че Митринов се позовава на данните в изследването на патриарх Кирил, що се касае за села в Козлукьойска и Хеметлийска община. Но ето какво точно пише в цитираната му на с. 54 публикация: „В топонимичните данни от с. Яникево – Еникьой, Козлукьойска община, се откриват следи от а-говор (Вàлковица, Вàлчова нѝва, Гàрцко, Чàрквата). Следи от ô-говор пък има в топонимията от селата Гердеме (Бôрце, Гòрбово, Дангалоавица, Длего бôрце, Лôките, Ялуцки пôть) и Саранджина, Хеметлийска община (Бôрдо) (Кирил 1960: 95-96; 100-101)“. Данните за говорите на селата Мехрикос и Сливовица са чак на с. 57 във въпросната статия. Но там въобще не се споменава за топонимия: „Все пак трябва да се отбележи, че за говорите на селата Мехрикос и Сливовица, както и на някои околни махали в източните краища на района, е характерно наличието и на застъпник ъ, особеност на тракийските говори на някогашните съседни големи български християнски села Манастир, в югозападна посока, и Съчанли, Гюмюрджинско, в югоизточна посока (Бояджиев 1991: 111). Може да се предположи, че в случая става въпрос за влияние на съседните ъ-говори.“ (Митринов 2015: 57).
Следващата грешка, която Илиев и Михайлов откриват в публикации на Г. Митринов е, че той „причислява“ говора на с. Дрангово към златоградския говор „само по ъ-рефлекса“: „На свой ред Митринов (Митринов 2008а: 86) също греши, като причислява към златоградския говор, само по ъ-рефлекса и този на Дрангово, Кърджалийско, в който не се отбелязва тройно членуване (вж. Илиев, Георгиева 2015б), подобно на (черниченско)-авренския говор (Маринска 1991: 19)…“. А ето какво пише във въпросната публикация на Г. Митринов: „Ъ-диалектът на с. Дрангово, Момчилградско, разположено на изток от Златоградско, също би могъл да се включи в границите на златоградския говор, макар за него да са характерни особености, свързващи го с говорите в Момчилградско. Това в известен смисъл важи и за диалекта на с. Кушла, което се е роило от южнородопското село Угурли, Ксантийско през 20-те години на ХХ в., при прокарване на новата гръцко-българска граница…“ (с. 86). Както е видно, тук въобще не става въпрос за отбелязани конкретни диалектни особености! Но дали предположението на Митринов е грешка?
Интерес представлява включената от двамата автори териториална диалектна единица (черниченско)-авренски говор, по цитата на Р. Маринска. На друго място, в друга съавторска публикация на Илиев пък е изписано авренско-черничевски говор, отново по цитат на Маринска (Илиев 2015: 74). Терминът е употребен и в самостоятелна публикация на Илиев, посветена на източнородопските говори (Илиев 2017). И тъй като няма коментари към понятието, не става ясно съавторът в двете публикации и самостоятелен автор в третата Илиев прави ли разлика между двата термина и смята ли, че правилно са употребени те, тъй като селата Черничино и Черничево, Крумовградско са доста отдалечени едно от друго, както и от с. Аврен, а са и с различни говори. Важно е да се отбележи, че досега няма данни някой изследовател да е приел в употреба въпросния термин. На практика такава териториална диалектна единица няма. Трите села са доста отдалечени едно от друго, а и имат различия в говорите.
В публикацията на Илиев и Георгиева за говора на с. Дрангово е отбелязано, че той не е типичен родопски говор (Илиев 2015: 73). Доводите са, че не се открива тройно членуване при имената. Но тройно членуване няма и в други родопски говори, които все пак са родопски, например в чепинския говор (Стойков 1993: 135-139). Тук би трябвало авторите да изяснят що е то типичен родопски говор, при наличието на такова голямо диалектно разнообразие в Родопите. А що се отнася до тази характерна особеност на част от родопските говори, в написаното от Илиев и Георгиева се натъкваме на странен факт. Те възприемат наличието на тройно членуване в публикувани песенни фолклорни материали по говора на с. Дрангово за „псевдообразци на дранговския говор, почерпани от „дранговския“ фолклор“ (Илиев 2015: 74). Но това не им пречи в същата статия да цитират употреба на частица што в други песенни фолклорни материали от Дрангово (Илиев 2015: 75)! Нужно е да им се припомни, че песенните фолклорни материали са ценен източник на данни за по-старо състояние на местния говор. Такива данни се откриват например в песенни фолклорни материали от с. Припек, Джебелско (Митринов 1998: 23-24). Освен това в подобни материали по говора на с. Дрангово, публикувани през 30-те години на ХХ в., се срещат следи от тройно членуване при имената: „…да не тътъм каловьено / да не берам срамовьено…“; „…Бьелено лице да вейне / черните очи да плачат…“ (Стоин 1934: 259, 270). Разбира се, има и примери без тройно членуване, но следите от него показват, че то е било характерно за местния говор на някакъв по-ранен етап в развитието му. А колкото до отбелязани нехарактерни за говора особености от записвачите на фолклорни текстове, знайно е, че те не са диалектолози и трябва внимателно да се анализират въпросните текстове.
Според авторите на статията за говора на с. Дрангово, в него битува въпросителна частица што и не се употребява типичното въпросително местоимение кинà с фонетични и морфологични варианти. Но дали това е старо явление и колко старо е? През 80-те години на ХХ в. местните осведомители от по-отдалечените от средищната махала на селото многобройни махали твърдяха, че употреба на частица што е характерна най-вече за говора на тази средищна махала. Тогава все още се откриваше и спорадична употреба на тройно членуване при имената, главно като идиолектна особеност. В говора на днешното с. Яковица, стара махала на с. Дрангово, наличието на въпросително местоимение кинà е факт. Доколко то е остатък от старо състояние на говора или пък се е появило под влияние на съседните родопски говори в района на средищното с. Кирково (Илиев 2015: 74), е спорен въпрос. Посочените особености като наличие на преглас е > и; ’а > е, засилена употреба на въпросителна частица што вместо въпросително местоимение кинà, наличие на остатъци от гласна ы са характерни и за други родопски говори. Срещат се и в говорите на околните родопски селища. Но и според историческите данни няма как говорът на с. Дрангово да не е родопски по тип. За авторите историята на селото започва от 1965 г. – най-ранната дата, свързана с историята му, отбелязана в публикацията им. А селището е съществувало още през XVII в., наред с Даръ дере (дн. гр. Златоград), Узундере (дн. гр. Неделино), Ак пънар (дн. с. Бял извор, Ардинско) и др. През целия дълъг период на съществуването му неговото население е общувало с еднородно българоезично население от околните българоезични села в днешно Златоградско, Момчилградско и Ксантийско. Административно е спадало към Даръдеренска каза, т.е. към османска административна единица с център Даръдере (дн. гр. Златоград). Не е периферен говор, за да не е типичен родопски, ако е подложен на влияние от съседни тракийски говори например.
Буди недоумение една бележка на с. 85 в публикацията на Илиев и Михайлов за говора на с. Главки, от която научаваме: „За разлика от други автори (Бояджиев, Митринов, Антонова-Василева и т.н.) смятаме за по-подходящо селищата в Гърция да се дават с официалните им имена, защото обратното силно затруднява лингвистите, които не се занимават пряко с изследване на българските диалекти в тази област, и би им спестило излишно време за подобни справки“ (Илиев 2016: 96). Това звучи несериозно. А какво им пречи на българските изследователи да употребяват успоредно старото и новото гръцко име? Или като се уговори всичко в уводната част, по-нататък всеки читател, дори да не е тесен специалист, ще знае за кое селище става въпрос. Нали целта на тези проучвания е да бъде показан българският характер на езика, на обичаите на местното българоезично население. Защо тогава да не се употребява неговото старо име, особено пък това от български произход, ако има такова? На старите имена на проучваното селище с днешно гръцко име Главки – Гьокчебунар, Салища (пропуснали са Салинища) – авторите са отделили точно един ред в публикацията си (Илиев 2016: 85). На други места пък отбелязват само гръцкото и старото турско име на селището, сякаш гръцки или турски изследователи са писали материала: „…и изследваното от нас село Главки (Гьокче бунар)“ (Илиев 2016: 83). Нито дума не е спомената за българското по произход име Салища (Салинища)! Би трябвало те да са се запознали основно с важното помагало „Упътване за проучване лексиката на местен говор“ на Ст. Стойков и М. Младенов (Стойков 1971). В него има раздели, посветени на събиране сведения за селището и за говора (с. 20–22). Несъмнено е важно данните за историята на селището, за стари негови имена, за характерна топонимия, ойконимия, антропонимия да се включат в изследването, което ще го обогати. Но при събрания оскъден материал от теренните проучвания на говора на с. Главки, който е цитиран в публикацията им, едва ли Илиев и Михайлов имат достатъчно данни за историята на селото и за неговите имена. Тук е налице и един парадокс. Съавторите употребяват небългарски имена на селища и райони в Гърция, с цел да улеснят чуждите изследвачи. Имената обаче са трудни за възприемане от тях. Например вместо Гюмюрджинско изписват Комотинско, по български образец. А според административното деление в Гърция районът на Гюмюрджинско се отбелязва като ном Родопи!
Но да продължим с критиките към публикациите на Г. Митринов. На с. 96 в своята статия Илиев и Михайлов отбелязват поредно противоречие, открито от тях в негова публикация: „Ученият обаче допуска една неточност, като казва (Митринов 2014: 75), че за а-говорите, като този на Орео (Исьорен), Кикнос (Садновица) и Емонио (Вълканово), Ксантийско, не е характерно наличие на ы. С това той си противоречи, защото пак там (Митринов 2014: 76) споменава, че гласната ы била характерна за говора на Стрижба, Кирковско, който е а-говор (БДА 1964). На друго място (Митринов 1991: 116) обяснява, че ы се среща в говорите в Кирковско, половината от които според същия автор (вж. и Илиев, Георгиева 2014; Илиев, Георгиева 2015а; Илиев, Георгиева 2016) са а-говори, а другата половина – ъ-говори)“ (Илиев 2016: 96). В случая няма никакво противоречие, защото за а-говорите в Ксантийско не е характерна употребата на гласна ы, но за а-говора на с. Стрижба, Крумовградско, а не както те са го отбелязали Кирковско, е характерна. Трябва да се държи сметка за старото административно деление, възприето в БДА, а и в изследванията на учени от по-старото поколение. Още повече, че в днешно време административното деление често се променя. Това важи и за говорите на селата в района на с. Кирково, Момчилградско. Характерната гласна не се открива и в а-говорите от района на с. Жълтуша, Ардинско. А има а-говори и в други части на Родопите, които също са без наличие на гласна ы: говорът на с. Дорково, Велинградско (Стойков 1993: 137), на с. Бачково, Асеновградско и др. (Стойков 1968: 229–243). Или в случая наличие на застъпник а на старобългарските носови и ерови вокали не е във връзка с наличието на гласна ы!
Редно е да се спомене и за един укор, отправен към Г. Митринов в статията на Илиев и Михайлов на с. 83, който гласи: … същият автор, рядко цитиращ други български автори освен Кабасанов и себе си…“ (Илиев 2016: 83). Тук няма смисъл да се представят данни, а всеки читател може да види справочния апарат към статиите на Митринов, за да прецени доколко това е вярно.
Накрая не може да се подмине тенденциозността при цитирането на примери, извадени от контекста на написаното от Г. Митринов. В своя скорошна публикация Ив. Илиев пише: „Стойчев (1965) и Антонова-Василева, Митринов (2011) не обръщат внимание на съюза пàк. Митринов (2011: 129) дори по отношение на речника на Теохаридис казва, че непознаването на особеностите на българския език от него е довело до допускане на груби грешки – при съюза πακ (пак) наред със значенията ’пак’, ’отново’, има и значение на съюз ’пък’ (!?). Ето един от въпросните примери, направо в кирилска транслитерация: Врит ходиха на мечит, пак (= пàк – б. м. – Ив. Ил.) йа не. Този най-показателен пример е от с. 428 на помашкогръцкия речник на Теохаридис. И в него изобщо няма груба грешка, както впрочем личи и от самия контекст – това изречение не би могло да се обясни с друго значение, освен с ’всички ходиха на джамия, но аз не (ходих)’ (Илиев 2017). Но да видим какво е написал Митринов: „Непознаването на особеностите на българския език е довело до допускане на груби грешки при оформяне на отделни речникови статии. Така например в речникова статия πακ пак са отбелязани три значения на наречие пак: = 1. επίσης ’пак, отново’ (Σε βόρβε πακ ούτρε. Се вòрве пак у҃тре); 2. ξανά ’пак’ (Νιστό ντα τα βίντβαμ πακ. Ни стò да та вѝдвам пак); 3. πάλι ’пак, отново’ (Мπουγιουν πακ νιχοντιχ να μετσˇίτ. Бу҃г’ун пак ни хòдих на мечѝт). Наред с тях се откриват и три значения на съюз пък: = 1. αλλά ’но, обаче’ (Гια σε ντόιντα πακ νιζνάεμ. Йа се дòйда пак ни знàйем); 2. ενώ ’макар че’ (Вριτ χόντιχα να μετσˇίτ πακ για νε. Врит хòдиха на мечѝт пак йа нè); 3. όμος ’но, обаче’ (Митринов 2011: 129). От цитирането на Илиев става ясно, че или не е разбрал написаното от Митринов, или тенденциозно се опитва да преиначава фактите. Но като се прочете и продължението на цитата, става ясно, че най-вероятно е искал да покаже познаване на материята, да се види, че и той използва гръцки източници, което не е лошо, стига да не е на чужд гръб. А ето какво гласи продължението: „Твърдението ми не може да бъде оспорено и от факта, че Кокас (2004б: 103) дава като съответствие на pak в изречението от Главки, Ксантийско, гръцкото εάν πάλι (= pak ko): Kotróna móma beendìsa / tìye she mu dadéme / Pak ko si mane beendìsa /mane she mu dademe. Тук pak (= пàк) просто е в значение ’и’.“ (Илиев 2017). Но както и да се погледне въпросното цитиране, налице е грубо преиначаване на фактите, което би трябвало да е недопустимо за учен, уважаващ труда на своите колеги. Още повече, че е преподавател във филиал на ВУЗ. Все пак това да го оставим на съвестта на Илиев.
А тенденциозността е налице и в друга една критика към Г. Митринов в статията на Илиев и Михайлов?. На с. 85 е написано: „От наличието на някои от изброените материали – обемните речници на Теохаридис (Теохаридис 1996а); Теохаридис 1996б) и базирания в интернет кратък речник на Кокас, озаглавен Pomak Dictionary (Кокас), се възползва отново Митринов (Митринов 2007а; Митринов 2007в; Митринов 2011), който изцяло, само въз основа на тях, прави кратко описание на основните черти на говора на Мики (Мустафчево) и едно по-обемно изследване на особеностите на говорите в целия южнородопски регион“ (Илиев 2016: 85). Тук прави впечатление употребата на глагол възползвам се. В българските тълковни речници, дори в тези, качени на електронен носител, глаголът е отбелязан с две значения: 1. ’извличам полза, облага’; 2. ’използвам, употребявам’ (OnlineRechnik.com; Български тълковен речник). Нужно е да се припомни на авторите на въпросната статия, че науката е поле за изява, за съревнование, в търсене на научната истина. Но това съревнование има своя етика. И ако Митринов тенденциозно е откраднал някакви данни от някого или пък се е възползвал за сметка на друг изследовател, това трябва да се подкрепи с факти. А това, че е попаднал на въпросните публикации и е писал за тях свои критични материали, да се определя от някого като възползване, е направо некоректно. Митринов смята, че всеки български диалектолог, попаднал на такива материали, пренаписващи българската езикова история, би трябвало да отстоява своята българска позиция, да покаже своето отношение към написаното в тях.
Не бива да се подминава и фактът, че дори в цитирането двамата автори показват невежество. Обемните речници на гръцкия изследовател Теохаридис са два: помашко-гръцки и гръцко-помашки, а в цитираната от тях библиография (Теохаридис1996а) е посочена граматиката на помашкия език на Теохаридис: Γραμματικη της πομακικης γλωσσας. Θεσσαλονικη 1996 (Илиев 2016: 98), въпреки че в цитата се споменава за речници, а не за граматики.
Целта на настоящата публикация е да се даде отговор на отправени критики към статии на Г. Митринов, въпреки че има доста какво да се критикува в публикациите на Илиев и Михайлов. Тук не може да се подминат някои по-фрапиращи примери. В публикация за говора на с. Дарец, Крумовградско Ив. Илиев вкарва в употреба термини „хасковизми“ и „нехасковизми“; „родопизми“ и „неродопизми“, „съчанлийски елементи“ (Илиев 2016а: 211, 216), каквито никой запознат с родопските и с тракийските говори изследовател не би си позволил да употребява. От написаното научаваме, че наличието на частица за бъдеще време зъ в говора на с. Дарец, Крумовградско е „хасковизъм“, наличието на тройно членуване при имената в част от родопските говори е „родопизъм“, а на тройна показателна система при имената – „неродопизъм“; наличието на местоименна форма не ’нас’, ’ни’ за 1 л., мн. ч. е „съчанлийски елемент“, а защо не „съчанлизъм“? Така и не се разбира смисълът на изложеното авторово мнение за характера на говора на с. Дарец: „…въпросният смесен характер ясно личи при противопоставянето на „родопизми“ и „неродопизми“ (липса на тройно членуване, но наличие на тройна показателноместоименна система)“ (с. 216). Ако се приеме, че „родопизъм“ е тройното членуване при имената, няма как „тройната показателноместоименна система“ да е „неродопизъм“, след като тройната показателна система при местоименията е характерна за родопските говори! В справочния материал към въпросната статия са посочени и други куп авторови публикации по темата, дори на английски език, в които кой знае какви още приносни моменти могат да се открият. Тук не се цитират немалко подобни примери от монографичното изследване в съавторство за говора на с. Припек, Джебелско (Тончева 2016), на които може да се посвети отделна статия.
В последната си публикация, свързана с темата за източнородопските говори, Илиев употребява термин малкоардински говори, включващ върбинския, вишневския, гълъбовския, давидковския, загражденския и редица други, както споделя, които били в процес на проучване (Илиев 2017). Само по себе си това е абсурдно. По поречието на р. Малка Арда има ô-, ъ- и а- говори. Ако са „малкоарденски“, дали са източнородопски говорите на селата Славейно, Петково, Малка Арда, Виево и Кутела Смолянско? Няма как говорите на селата Давидково и Загражден например, наричани тук давидковски и загражденски, да са малкоарденски, след като селата са разположени в поречието на Давидковска река. Същото важи за говора на с. Върбина, Маданско, разположено по поречието на р. Арда. С незнанието си в областта на географията Илиев подвежда и съавторите си. Така в изследването за говора на с. Припек, Джебелско може да се прочете следното: „…по отношение на селищата в Златоградско като характерна също се посочва форма ни ’им’, докато за тези по поречието на река Малка Арда (Давидково, Вълчан дол, Загражден) се дава форма ми, което ще рече, че в припешкия говор тя е заемка от малкоардинските говори“! (Тончева 2016: 46). Между другото съавторът му М. Михайлов в своя дисертационен труд, озаглавен „Златоградският говор“, включи в границите на златоградския говор диалектите на селата Лещак и дори на Оряховец в района на с. Баните, погрешно посочено от него в района на Мадан: „От селищата, включени в том III на БДА, към златоградския говор категорично могат да се причислят пунктовете № 4661 и № 4651, които днес са малките селища Лещак и Оряховец в района на Мадан“ (Михайлов 2006: 10), което също е абсурдно. Но в следващия си труд „Източни родопски говори“, в раздела за обхват, граници и деление на източнородопските говори, въобще не се спира на границите на източнородопската говорна област (Михайлов 2012: 13–16). Хубаво ще е двамата да обсъдят вижданията си, та да уточнят границите на източнородопските говори в западна посока. Защото в публикациите им никакви солидни критерии за разграничаване на източнородопските говори и говорите в Среднородопието не се представят. Не е представена надеждна типологична характеристика на говорите в тази част на Родопите, след което вече да се прокарват граници. Напротив, отбелязват се някои по-ярки особености на говорите, според които се прави опит те да бъдат обособени и разграничавани. Но както е видно, това не води до разрешаване на проблема.
Тук трябва да се отбележи и недообмислената употреба в публикациите на Илиев на термин за говора на отделно селище дранговски, припешки, дарешки и др., успоредно с понятие за териториален говор като златоградски, смолянски или кирковски говор. Така не се разграничават двете понятия: название на говора на отделно селище и название на териториален говор, особено когато е налице успоредната им употреба. Впрочем съавторът му Михайлов в други свои публикации използва термин „говор на с. Припек“ например (Михайлов 2012: 98, 99, 103 и др.) и като цяло се стреми да назовава така говорите на отделни села, което е по-прегледно.
БИБЛИОГРАФИЯ
Бояджиев 1991: Бояджиев, Т. Българските говори в Западна (Беломорска) и Източна (Одринска) Тракия. София, 1991.
Илиев 2015: Илиев, Ив., Георгиева, М. Една фонетична особеност на родопския дранговски говор. – В: Сб. Лингвистиката: история, предизвикателства, перспективи. Сборник в чест на 80-годишнината на проф. Иван Кочев. Благоевград, 2015.
Илиев 2016: Илиев, Ив., М. Михайлов. Говорът на село Главки, Ксантийско (фонетични особености). В: Българска реч, 2016, кн 3.
Илиев 2016а: Илиев, Ив. Морфологични и синтактични особености на дарешкия говор в Източните Родопи. – В: Филологически проучвания на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Т. 35, 2016, 201–217.
Илиев 2017: Илиев, Ив. За някои общи особености на източнородопските български говори. В: Дзяло е-списание в областта на хуманитаристиката Х–ХХI в. год. V, 2017, брой 9; ISSN 1314-9067; http://www.abcdar.com/
Каневска-Николова 2006: Каневска-Николова, Е. Тройното членуване в родопските говори. Смолян, 2006.
Кирил 1960: Кирил патриарх. Българомохамедански селища в Южни Родопи. Топонимно етнографско и историческо изследване. София, 1960.
Маринска 1991: Маринска, Р. Девесилският говор. Фонетика и морфология. София, (дисертация).
Митринов 1998: Митринов, Г. За недоразуменията при тълкуване на някои диалектни особености. В: Българска реч, 1998, кн 1, 23–24.
Митринов 2014: Митринов, Г. Следи от гласна ы в южнородопските български говори (Ксантийско). В: Български език, 2015, № , 74–82.
Митринов 2015: Митринов, Г. Южнородопските български говори в Гюмюрджинско (фонетични особености). В: Българска реч, кн. 3 / 2015, 54–60.
Михайлов 2006: Михайлов, М. Златоградският говор. Автореферат на дисертация за присъждане на образователната и научна степен „доктор“. София.
Михайлов 2012: Михайлов, М. Източни родопски говори. Фонетика и фонология. Смолян, 2012.
Стоин 1934: Стоин В. Родопски пясни, нотирани и записани от Васил Стоин. В: СбНУК, кн. 39, 1934.
Стойков 1968: Стойков, Ст. Към вокалната типология на родопските говори. В: Славистичен сборник. София, 1968, 229–243.
Стойков 1971: Стойков, Ст., М. Младенов. Упътване за проучване лексиката на местен говор. София: Издателство на БАН, 1971.
Стойков 1993: Стойков, Ст. Българска диалектология (под редакцията на М. Сл. Младенов). София 1993.
Тончева 2016: Тончева, Хр., И. Илиев. Говорът на село Припек, Джебелско. Пловдив, 2016.
