Старобългарският език – класически език на славянството

Като отделен, самостоятелен език със свои собствени, присъщи само на него лингвистични черти, българският език е започнал да се обособява много рано – преди южните славяни да преминат Дунав и да нахлуят в Балканския полуостров; още тогава той е притежавал някои от най-важните си специфични особености, с които се е различавал от езиците на другите славянски племенни групи. През многовековната си история нашият език е преживял различни по-чувствителни или по-дребни развойни процеси, които постепенно, но неотклонно са променяли първоначалния му облик и са го водели към днешното му състояние. Действували са и центробежни, и центростремителни сили, периоди на забързано движение са се редували с епохи на сравнително спокоен ход, имало е и изпълнени с драматизъм моменти, когато е било застрашено дори самото му съществуване. Защото през цялото време той е бил най-тясно свързан с живота на онази човешка общност, от която се е формирала българската народност, изразявал е нейните интереси и духовните ѝ свойства, споделял е нейните съдбини; С това ще си обясним някои най-общи тенденции, които откриваме в езиковия развой – диференциация на езиковите явления, резултат от териториалното раздалечаване на племената, принадлежащи към дадена етническа група, и на продължителните им контакти с представители на чужди, неродствени племена, и, от друга страна, стремеж към унификация на културното достояние – значи и на езика, когато неговите носители са образували някаква по-здрава и по-трайна икономическа и политическа общност; голяма роля е играла в този случай и появата на писмеността с нейния единен и стоящ над отделните диалекти книжовен език.

2. В най-ранните етапи от своя живот българският език е съществувал под формата на известен брей племенни диалекти. Между тях е имало някакви различия, но те са били съвсем незначителни – много по-малки, отколкото са напр. разликите между днешните български народни говори. Тези диалекти са се обединявали от няколко общи черти, на първо място от начина, по който е било заменено праславянското съчетание от т или д и следваща ги йота (*tj, *dj[1]): в български групите *tj и *dj са се развили така, че са стигнали в края на краищата до шm и жд, срв. прасл. *svetjā и *medjā със старобълг. свѣшта и межда.

Съгласната ш, респ. ж, тук е всъщност видоизменение на някогашната йота, която е започнала да се произнася все по-рано – най-напред едновременно с преградната съгласна, а после и преди нея[2]. В някои говори е запазена една от предишните фази на този развой: штш (=шч), съответно ждж, където променената йота стои не само пред, а частично и след преградната. Дали ще имаме ш или ж, зависи от другата съгласна в съчетанието – ако тя е беззвучна (т), йотата е представена също от беззвучна (ш), а при звучна (д) и модификацията на j e звучна (ж)[3]. Трябва да изтъкнем, че в никой друг славянски език групите *tj и *dj не са дали шт и жд, срв. рус. свеча, межа, сърбохърв. cвeћa, мeђa, пол. świeca, miedza, чеш. svíce, meze.

Друга много древна фонетична черта на българския език е била особената гласна ѣ, наричана ят – тя се е произнасяла като много широко и отворено е, т.е. като нещо средно между е и a. Подобен звук намираме в съвременния английски език, напр. в думи като back, cat и т.н. Това произношение на ятовата гласна е преобладавало в български докъм XV в., като се е запазило и до днес в редица народни говори. Останалите славянски езици, с изключение на полски, много отдавна имат обикновено, т.е. тясно е на мястото на стария ят (в полски праславянската ятова гласна е представена двояко – и като е, и като а, а предходната съгласна е омекчена).

Покрай тези старинни отлики в диалектите на племената, от които по-късно ще се развие българската народност, са се появявали и други общи езикови черти. Тяхното разпространение е било улеснено и от образуването на племенни съюзи през последния период от развоя на родовообщинния строй у славяните: между диалектите на обединени в такъв съюз племена е настъпвало допълнително сближаване.

3. През II–IV в. южните славяни са преминали Карпатите (вероятно по два пътя – от запад и от изток) и са стигнали до средното и долното течение на Дунав. Оттук българските славяни, т.е. източната част от южнославянските племена, са започнали да преминават Дунав и да нахлуват на юг. През втората половина на VI в. нашествието е било толкова мощно, че предците на българските славяни са заели почти целия Балкански полуостров, а през 623 г. достигат чак в Крит и започват заселването на Мала Азия.

Ние не знаем достатъчно точно какви причини са предизвикали първите раздвижвания на славянските племена; що се отнася до периода между IV и VI в., известно е, че славяните са участвували в грандиозния исторически преврат, наречен „велико преселение на народите“, и са изиграли решителна роля в неговия заключителен етап[4].

От VII в. южните славяни стават господствуващ елемент на Балканския полуостров, при което източната част от тях, бъдещите български славяни, е заемала огромна територия, в която са влизали днешните Влахия, България, части от Източна и Южна Сърбия, цяла Македония, Средна и Южна Албания, цяла Гърция, включително Пелопонес, и много гръцки острови[5]. Освен това племена от същата група са отседнали и много по на запад – в пределите на днешна Унгария и в Седмиградско.

Във всичките тези области българските славяни са били за определен период преобладаващ, но никога не са били единствен етнически елемент. Днешното българско езиково землище е много по-малко от територията, върху която са били разпространени някогашните шт-жд диалекти – по-голямата част от славянските племена, носители на тези говори, е асимилирана и деславянизирана (срв. аналогичната съдба на различни славянски племена в пределите на днешна Германия, Австрия, Унгария и другаде). Навсякъде обаче се откриват повече или по-малко обилни следи от езика на, населяващите някога тези земи български славяни.

Особено значение сред тях имат местните (топонимните) названия, т.е. имената на различни географски обекти, преминали без съществени промени от езика на старото славяно-българско население в други езици и така запазени досега. Най-ценни в това отношение са местните названия в днешните гръцки земи, защото отразяват едно много архаично състояние на българския език и при това не са повлияни от някакъв друг славянски език; именно техният анализ ни позволява да установим, макар в най-общи линии, основните особености на българската фонетична система отпреди появата на писмеността. До твърде важни резултати може да ни доведе и проучването на българо-славянската топонимия в румънски, унгарски и албански.

Не по-малко съществени факти за историята на българския език могат да се изведат и от българските заемки – главно съществителни нарицателни – в различни други езици (срв. и разд. 4).

4. До идването на южните славяни Балканският полуостров е бил поделен между гръцкото и латинското културно влияние. Границата между тях, определена най-напред от К. Иречек, е вървяла от албанския град Леш (лат. Lissus) на изток, като е минавала на юг от Скопие, после край София по южните склонове на Стара планина и към морето (на североизток); югоизточната половина е била елинизирана, северозападната – романизирана. Haй-силни са били гръцките и латинските елементи по крайбрежията, а също и по течението на Дунав, (който е бил естествена северна граница на Източната Римска империя. Във вътрешността на полуострова са се говорели и други езици – тракийски (дако-мизийски и същински тракийски), илирийски, различни ирански диалекти (главно скитите по долното течение на Дунав), известно време келтски, а също и отделни езици от германската група (готски в Източна Мизия), може би и други. Изобщо тези области са били заселени много отдавна, и то все от различни индоевропейски племена (както е известно, около средата на II хилядолетие пр. н. е. е започнало нашествието на гърците от север към юг; гърците са заварили тук други племена); през същите земи, след завладяването им от славяните, са минавали и са оставяли повече или по-малко забележими следи и много други етнични елементи, между които и немалък брой неиидоевропейски (преди всичко от тюркската група).

Остатъци от тракийския език, главно хидрои топоними, са разпространени из цялата източна и южна част на полуострова, напр. Тимок (=трак. ‘тъмна вода’), Лом, Искър, Вит, Осъм, Струма, Места и др.; Пловдив (от Пулпудева с типичната съставка -дева, -дава), Скопие, Берое и др.

Като заемки от иранско-скитски се тълкува морфемата бог(в бог, богат, убог; впрочем, това твърдение не е безспорно), формата сто, думата чаша и др.; скитско е старото название на Черно море, което съдържа прилагателното черен (срв. ст. перс. ахшаена) и е било схванато от гърците като аксенос ‘негостоприемен’, а после променено в евксенос ‘гостоприемен’.

За келтско се счита името Дунав (според някои то е скитско); топонимичният суфикс -дунум (напр, в Сингидунум, старото име на Белград) е също келтски и значи ‘крепост, укрепление’, както тракийското -дева, -дава. Следи от балканския готски се намират в брадва, скут, може би виноград (от герм. weingards).

Много по-изобилни са следите от езика на претопилото се по-късно българо-славянско население в Гърция, Албания, Унгария и Румъния – техният брой обикновено възлиза на няколко стотици, а в Румъния те са хиляди. Въпреки че са били подложени на някои фонетични изменения, българските думи в споменатите езици се познават сравнително лесно. Интересно е да се отбележи още, че в немалко случаи между българските заемки откриваме такива думи, които в самия български език днес са почти изгубени (те могат да се срещнат само в отделни наши народни говори).

Преминаването на български думи в други езици е ставало в продължение на векове, затова в тях са отразени различни етапи от историята на българския език. Както беше посочено по-горе, най-архаични са българо-славянските елементи в гръцки. Тук решително преобладават местните имена, докато по-голямата част от останалите, с изключение на няколко десетки, са разпространени само в отделни новогръцки диалекти (предимно в съседните до българското езиково землище области – Епир и Тесалия, където погърчването се е осъществило най-късно).

Днешната албанска територия също е била до XI в. напълно славянизирана (самите албанци са дошли тук от вътрешността на полуострова много след идването на българските славяни), а и след това се е намирала ту под българска, ту под сръбска власт. Българските езикови елементи се явяват в Южна и Средна Албания, но в северната част на страната има и известен брой имена със сръбски фонетични особености.

Унгарците са дошли в сегашните си поселища към IX–X в.; по това време там са живели различни славянски племена, значителна част от които са принадлежали към славяните от българската група. Днес в унгарския език има над 1000 корена, преминали там от езика на завареното славянско население; най-старинните, а, както изглежда, и най-многобройните показват български фонетични особености.

Необикновено силно и много продължително е българското влияние върху румънски. То се доказва както чрез типичните български езикови черти на заемките, така и чрез техния много голям брой (в някои румънски речници стигат до 40%), Заслужава внимание и сферата на разпространението им – това са по принцип обикновени, общоупотребявани и простонародни думи.

Тук ще приведем някои примери с характерни български фонетични черти; за улеснение ще изберем само съществителни и ще ги дадем в кирилска графика.

Местни имена в Гърция: Песта, Рекистяна, Користяни (съчетанието -cm- предава българското щ), Граздана, Мездани (-зд- е на мястото на жд[6]); Бряза, Ляска, Дряновон, Ряховон (я срещу старинния ят); Домбус, Лонгос (стб. дѫбъ, лѫгъ ‘горичка, горска поляна’), Гренда, Лендини (тук -ен- предава малката носовка, срв. и във византийски хроники личните имена Сфендостлавос, Сфендопликос). Нарицателни: астряха ‘стреха’, санон ‘сено’ (стб. сѣно), хранос ‘хрян’, яврани ‘гарван’, густерица, заканон ‘закон обичай’, кокотос‘петел’ стб. (кокотъ) и др.

Български лексикални елементи в албански: Пещер, Граждани, Саждани (срв. стб. садъ ‘градина бахча’); Лясковик, Лябово (срв. стб. хлѣбъ); Ланга (стб. лѫгъ), Зъмби (стб. ꙁѫбъ); гражд (стб. граждь ‘обор, кошара’), пъндар, остен, краставец, кокош, закон и др.

Няколко български думи в унгарски : пещ (срв. и втората част от местното име Будапещ), мощоха, палащ (стб. плашть), рожда (стб. ръжда), междье; коронг (стб. крѫгъ), гомба (стб. гѫба), сомбат (стб. сѫботь), ренд (стб. рѧдъ), пентек (стб. пѧтъкъ), сент (стб. свѧтъ).

Измежду хилядите българо-славянски думи в румънски: пещера, сфешник, гражд, обще (в стб. обьшт ‘група, общество’), вяк (стб. вѣкъ), мряжа, дял, бряза, плява, мряна; мунка (в стб. мѫка ‘тежък, изморителен труд’), скумп и заедно с това дъмб, крънг, гринда, чинсте (стб. ѧсть) И същевременно рънд, сфънт и т.н. За характера на тези думи срв. още въздух, влага, храна, живина, долина, пояна ‘поляна’, брод, извор, остров, мушица, пиявица, рак, шеран, сом, каракуда, паун, остен, колиба, кошара, кочина, праг, стобор, обор, потури, риза, шапка, сукман, черга, опинка, иглица, сланина, шишкав, мършав, слаб и много, много други.

5. През VII в. славянските племена постепенно започват да се организират в държавни обединения. Първата трайна славянска държава възникнала в пределите на Византия; тя е образувана от славяни и прабългари, като основната маса от нейното население са били отседналите в Мизия славяни. Два-три века по-късно възникват и останалите славянски княжества – Велика Моравия, Киевска Рус, Полша, Чешкото (Бохемското) княжество, държавата на сръбските племена, Хърватското кралство и т.н. Със засилването и централизацията на държавната власт е нараствала и необходимостта от единна и обща система за размяна и съхранение на информация (законодателство, договори, заповеди, укази и под.). От друга страна, новата обществена организация –феодалната държава – се е нуждаела и от своя култура, преди всичко от идеология, която да санкционира по нов начин политическата власт. В Европа през Средновековието тази функция е принадлежала на християнството; християнската идеология. пък е тясно свързана с определени текстове, т.е. с писмеността (затова често казват, че писмото върви след религията).

За разлика от идеологията на родовата аристокрация християнството е утвърждавало божествения характер на властта. Така напр. преди християнизацията на българската държава властта на хана се е извеждала от големия хунски завоевател Атила (първата половина на V в.[7]), а след това – от бога[8].

Докато българските ханове са прославяли и увековечавали делата си с надписи на гръцки език, българските славяни, които са се намирали под силното непосредствено влияние на византийската култура[9] и голяма част от които са живеели в пределите на Византийската империя, са предприемали, първите опити да фиксират писмено своята реч. Тези наченки на писменост не са се опирали на подкрепа от страна на властта, а са имали неофициален и ограничен характер; те са били предназначени за по-тесни нужди и са били твърде примитивни („като се покръстиха, мъчеха се с римски и гръцки букви да пишат славянската реч“ – свидетелствува Черноризец Храбър), защото старобългарската фонетична система е много богата и със знаковете на различните чужди азбуки е било невъзможно да се предадат голяма част от нашите звукове.

Този момент в историята на славянската писменост е бил предшествуван от периода на „чертите и резките“, за които споменава Черноризец Храбър. С тях българските славяни са записвали, както изглежда, числа (в търговията, военното дело, разни сметки и под.). Знаци от този тип имат характер на мнемоническо писмо и са познати у много първобитни общества. Пръчици, върху които се нанасят резки (рабоши), са се употребявали у южните славяни чак до началото на нашия век.

6. „Устроеното“ славянско писмо и първият славянски литературен език са създадени от Константин Философ, наречен по-късно Кирил (ок. 826–869 г.) и неговия по-стар брат Методий (ок. 816–885 г.); в това начинание са участвали и няколко техни съмишленици и последователи, между които най голямо значение има Климент Охридски. Изходен пункт в осъществяването на Кирило-Методиевото дело са преговорите между византийското правителство и пристигналите през 862 год. в Цариград пратеници на Великоморавската държава. Основоположник на славянската писмена култура е ръководителят на моравската мисия Константин, който е съставил първата славянска азбука – според повечето изследователи това е глаголицата – и е превел на един от старите; югозападни български диалекти първите текстове; след смъртта му неговото дело е било продължено – при много тежки условия – от Методий.

Двамата братя са били видни византийски дипломати и обществени дейци; преди да заминат за Моравия, те са заемали високи и отговорни длъжности в държавния апарат; Методий е управлявал една славянска област в империята, а Константин е преподавал философия във висшето дворцово училище (т.нар. Магнаурска школа), където са били привлечени най-изтъкнатите учени на онази епоха[10], и няколко пъти е изпълнявал, сам или заедно с Методий, извънредни поръчения на правителството в страната и в чужбина.

Завършен теолог, дълбок познавач на християнската идеология, възторжен и тънък почитател на поезията и сам поет, Константин – за разлика от много тогавашни тесногръди богослови – е ценял високо светските знания и се е стремял да ги овладее из основи. Константин е бил не само един от най-културните хора на своето време, не само един от най-блестящите и ерудирани представители на византийската образованост – със своя истински хуманен и прогресивен мироглед, с уважението си към презираните от византийската интелигенция „варварски“ племена, със своята борба за културно и просветно равноправие на всички народи и той, и Методий са се издигали високо над своите съвременници. Освен това Константин е притежавал и необикновен лингвистичен дар – той не само е владеел в съвършенство както гръцкия език (литературната му форма и някои негови диалектни разновидности), така и българския език от IX в.; не само е познавал и редица други, езици, но е умеел да вниква в езиковите структури, да схваща специфичните особености на отделните езикови системи и да ги съпоставя. И в това отношение той е изпреварил с много векове своето време – като езиковед той е на висотата на лингвистиката от XX в. Затова неговото дело е изключително явление в културната история на човечеството[11]

7. Глаголическата азбука е извънредно точна система за предаване на българската реч от IX в. Като е имал предвид отношението между звуков (фонетичен) и писмен (графичен) език в гръцки и в другите езици, които е познавал, и като е изхождал от относителната честота на известен брой съвкупности от едновременни (или непосредствено съседни) езикови факти, т.нар. диференциални признаци в старобългарския език, Константин е създал отделен графичен знак за всеки такъв сегмент (фонема) така, че на всяка фонема да съответствува отделна буква и обратно, т.е. поставил е елементите на звуковия и на писмения език в едно-еднозначно отношение. Освен това в много случаи един общ на няколко фонеми признак се отбелязва с един и същ компонент в състава на различни знакови фигури. В това отношение глаголицата е много па-съвършена от всички днешни европейски азбучни системи, напр. от системата на съвременния български писмен език, и стои неизмеримо по-високо от френската, английската и т.н. графика. От друга страна, за да подчертае независимостта на бъдещата славянска писмена култура, нейната новост и самостоятелност, Константин не само е обединил стилно външния вид на своите графични знакове, но им е придал и напълно самобитен облик – като цяло глаголицата не наподобява нито гръцката, нито латинската, нито коя да е друга азиатска или африканска азбука. И най-после, в глаголицата ясно се вижда стремежът на Константин към красота и естетическа завършеност – буквите са здраво стъпили в реда, грижливо, спокойно и с любов начертани, симетризирани и архитектурно уравновесени фигурки.

Другата славянска азбука, наречена кирилица в чест на Константин-Кирил, е почти изоморфна трансформация на глаголицата, но повече от половината нейни буквени начертания са заети направо от византийския шрифт, наречен унциал[12]. Различни са само знаковете, предаващи специфични старобългарски звукове; както изглежда, повечето от тях са стилизирани видоизменения на съответните глаголически букви. С течение на времето по различни исторически причини глаголическата азбука е била изместена в западната част на славянския свят от латинската азбука, в източната – от кирилицата.

Глаголицата се е запазила до нашия век сред някои католици в западната част на Балканския полуостров, главно по далматинското крайбрежие, където е била видоизменена под влияние на други шрифтове (това е т.нар. ъглеста или хърватска глаголица) и се е използувала не само за богослужебни книги, но и за записване както на преводи (от латински, италиански), така и на оригинални произведения; там се е явил и самият термин глаголица, вероятно към края на Средновековието или по-късно.

8. Не само в създаването на славянска графична система се е проявило необикновеното дарование на Константин, той е трябвало да преведе на един безписмен, напълно необработен в литературно отношение език твърде сложния евангелски текст и е извършил това с поразително съвършенство. Никъде в неговия превод няма да намерим рабско наподобяване на гръцкия образец, безсмислено и сляпо подражание на оригинала – всичко тук е ясно, логично и обосновано, всичко е изцяло в духа на славянските езикови норми. Същевременно Константин-Кириловият текст е извънредно точен и правилен – без да е буквален, той предава напълно вярно смисъла на всеки отделен пасаж. Нещо повече – в някои случаи разказът е почувствуван и осмислен така дълбоко, че старобългарският превод превъзхожда оригинала си по изразителност.

С удивителен усет и дълбоко вникване в контекста Константин е използвал напр. старобългарската синонимика. Една и съща дума от оригинала се предава по различни начини в зависимост от някой смислов нюанс. Така, когато грц. πηγή означава конкретен воден извор, Константин го превежда с кладѧѕь или стѹденьць, но когато е употребено преносно, с стоьнкъ; αἰγιαλός: понякога е помор ‘крайбрежие’, друг път (когато трябва да се изтъкне стръмнота, височина) – брѣгъ, както в съвременните български народни говори, а може да бъде преведено и адвербиално c на кра (за кораби); различно значение имат домъ (както в новобългарски) и храмъ, храмна (само сградата) за грц. οἴκος, οἰκία; много изразителен е преводът на грц. ὄρνις, което в гръцки има по-широко значение – ‘птица ; домашна птица, кокошка, петел’ – с лѧжаѣ ‘квачка’ (пасажът гласи: колко пъти исках да събера децата ти както квачката събира своите пиленца под крилата си) и т.н. Прилагателното ὑγιής се превежда съдравъ (днешното здрав), когато става дума за току-що излекуван цѣлъ (срв. глагола цѣлт), λευκός е бѣлъ, но когато определя узряла и жълтееща нива и плавъ ‘жълт, жълтеникав, златист’ и пр. Със същото умение са използвани и другите части на речта, срв. напр. разликата между тѹн̑е ‘даром, безплатно, безвъзмездно’ (даром получихте, даром и давайте) и спꙑт ‘напразно, неоснователно, без право’ (тези, които се гнeвят срещу вас без право), правѣ, право ‘право, вярно, законосъобразно’, но току-що изцеленият ням започва, да говори чисто (и на двете места в оригинала има само по една дума; δωρεάν и ὀρθώς), пролѣт за течности, но расꙑпат за твърди тела (в грц. само ἐκχέω), двт сѧ, когато е станало чудо и ѹдт сѧ ‘очудвам се, изненадвам се’ (учениците се изненадваха, че разговаря с жената), ѹдарт, когато подлогът е човек, но пораꙁт – подлог e божеството, надѣѣт сѧ, ѹпъват и аѣт (съответно в гръцки ναυμάζω, πατάσσω, ἐλπίζω) и мн. др.

Приведените тук примери дават съвсем бегла представа за някои от достойнствата на първите преводи. Всяко сравнение между двата текста, гръцкия и Константин-Кириловия, показва все нови и нови страни от изумителното преводаческо изкуство на великия славянски първоучител. (Константин се е грижел и за стройността на отделните изречения, за тяхната стилна изисканост и емоционална изразителност. Нещо повече –Константин-Кириловият превод е обработен и за речитативно произнасяне, респ. за пеене, затова отделните фрази могат да имат определена музикална структура (говори се напр. за избор на гласни, за мелодична линия, за изграждане на музикално заключение – каденция – във фразата; нека добавим, че глаголическата графика е давала в това отношение много по-широки възможности, отколкото днешната).

9. Така Константин-Кирил създава върху фонетико-морфологичната основа на един от старите югозападни български диалекти първия славянски литературен език. Обработката на този език се е състояла в изграждане на средства, чрез които да се предават всички особености и тънкости на високоразвития гръцки литературен език и е засягала преди всичко лексиката, фразеологията и синтаксиса. Константин е трябвало да въведе голям брой думи за изразяване на нови, непознати дотогава на славяните понятия, да придаде нови значения или отсенки на съществуващи лексеми, да изработи нови синтактични модели. Знаем, че с тези изключително трудни задачи той се е справил блестящо.

Константин е оставил непреведени или думи, които са били разпространени вече като народни в южните говори на тогавашния български език (напр. крнъ, стратгъ, сѫбота, тектонъ, трапеꙁа), или специфични елементи на църковната терминология (анћелъ, апостолъ, ћеона, дѣволъ, сатана; имената на месеците; църковните чинове); новите благословт, ꙁълословт за εὐ- или κακολογίζω, евент. формации от типа на беꙁакон, беꙁоьство, беꙁѹм, вел), но и създадени изцяло от Константин (срв. напр. лцемѣръ, ‘който придава различен израз на лицето си в зависимост от събеседника’). Нови значения или нюанси имат напр. бѣсьнъ ‘в когото се е вселил зъл дух, демон’ – ’болен’, вна ‘причина’, въꙁлежат ‘вечерям’, сла ‘чудо’, слово ‘причина; равносметка, баланс’. В областта на морфологичните и синтактичните структури Константин е обобщил и нормализирал такива тенденции и обрати, които дотогава са били по-малко развити в славянската народна реч, като се започне със суфиксацията – напр, образуването на абстрактни имена (със суфиксите -е, -ьство), на деятелни имена (с -тель), разширяване на префиксацията (напр. пророкъ, пророьство и под., въꙁвѣстт, въꙁдат и под.) и се стигне до големи и сложни конструкции от типа на инфинитивните, дативус абсолутус (дателен самостоятелен) и под. Значителна част от новообразуваните думи днес са налице в литературния български език.

Доведеният до такова съвършенство старобългарски език е и най-старият от всички европейски литературни езици (с изключение на готски[13]) – известно е, че в цяла Западна Европа векове наред като книжовен език се е използувал латинският, достъпен само на малцина. Наистина, отделни, и то твърде оскъдни, елементи от народните европейски езици – собствени имена, преведени отделни думи (т.нар. глоси) и под. – се срещат тук-там в написаните на латински книги, но по-големи и свързани текстове на някои от европейските езици се явяват, общо взето, едва след X–XI в.[14]

10. Славянската книжнина не е могла да се задържи дълго в Моравия, след смъртта на Методий неговите ученици са били изгонени или продадени в робство (наскоро след това моравската държава пада под ударите на маджарите).

Някои от Методиевите ученици са избягали на запад, сред чехите; за тяхната книжовна и просветна дейност свидетелствуват някои стари чешки паметници (Пражките глаголически листове, първата легенда за св. Вацлав, чийто автор-глаголит е познавал добре Кирило-Методиевите преводи на евангелието и псалтира, и др.[15] Известна част от учениците на Методий са отишли, както изглежда, на юг, при хърватите; възможно е, впрочем, славянското богослужение в Хърватско да има по-стари корени и да е заложено още от Първоучителите, когато са пътували за Рим. Има данни за разпространението на славянска глаголическа писменост и сред словенците, поляците и лужичаните. В най-добро положение са били по-старите съратници на двамата просветители, които, сами българи, са се запътили към България; чрез тях именно се запазва, доразвива и предава на славянството делото на Константин-Кирил и Методий.

Същинска родина на славянската просвета става България, където след 886 год. с подкрепата на държавната власт се оформят две книжовни средища и съответно две школи. Едната от тях, Охридската школа, е организирана и ръководена от Климент, първият български епископ, който е използувал в богослужението българския език (до идването на Кирило-Методиевите ученици богослужението в България се е извършвало на гръцки). Начело на Преславската школа е стоял, както изглежда, току-що завърналият се от Цариград Симеон; важна роля тук е играел първоначално Наум, който по-късно заминава за Македония. Поддържани и насърчавани от държавната власт, която е считала развоя на българската просвета за своя първостепенна задача[16], двете средища развивали оживена и многостранна литературна дейност: не само се преписвали и размножавали първите преводи, но се превеждали и други гръцки книги, съставяли се различни сборници, пишели се оригинални произведения. Охрид и Преслав в онази епоха са били най-важните центрове на славянската просвета и култура.

11. Българската литературна култура се е ползвала с огромен авторитет в Източна Европа и на Балканите – изработваните в България книги са се разпространили далече извън нейните предели и са станали основа за книжовната дейност на други славянски народи[17], а по-късно и на румъните; българи – просветни дейци или обикновени „граматици“ – са работели в руските, сръбските и румънските княжества. Нормите на българския език са се смятали за образцови и книжовниците-небългари са се стараели да ги спазват колкото може по-точно[18]; постепенно обаче в текстовете са се вмъкнали и особености, главно фонетични и лексикални, от живата реч на преписвачите. Така са възниквали различни местни книжовни варианти на българския литературен език. В славистиката се употребяват за тях названията редакции (или рецензии) на старобългарския език, а старите книжовници говорят за изводи. (Литературните разновидности на старобългарския език не са се различавали съществено както една от друга, така и от по-късното състояние на българския книжовен език (след XI–XII в.). На това се дължи до голяма степен и тяхното извънредно широко разпространение – тези книжовни езици са прескочили сферата на православното богослужение и на свързаната с него чисто религиозна християнска книжнина, навлезли са в обществения живот и са се превърнали в езици на богата и разнообразна литература. Най-голямо културно-историческо значение има руската редакция на старобългарския език, наричана обикновено църковнославянски език, която по силата на историческите условия с течение на времето се е разпространила широко и сред южните славяни.

През епохата на славянското възраждане църковнославянският език е изиграл съществена роля в изграждането на самостоятелните славянски култури[19]; днешният руски литературен език напр. е оформен под силното влияние на църковнославянски[20], а чрез него голям брой старобългарски езикови елементи, преди всичко лексикални (и словообразувателни), са навлезли в съвременния, български книжовен език[21].

12. Интересът към езика, на който са написани най-старите славянски книги, датира още от времето на ранните преводи. Постепенното увеличаване на функциите, които книжовният език, една оформена и подчинена на свои норми и правила лингвистична система, е имал в Симеонова България, а после и в други страни, все по-широкото разпространяване на грамотността и на книжовната дейност сред различни източноевропейски народи е обуславяло не само необходимостта от практическо овладяване на този език, но и чисто теоретичните занимания с него. Средновековните книжовници повече или по-малко ясно са осъзнавали различията във формата и структурата на отделните езикови системи, искали са да си уяснят техния генезис и отношенията помежду им. Вниманието към паметниците на старата славянска писменост, както и към живите славянски езици, се усилва в края на XVIII и началото на XIX в. и е свързано с националното възраждане на славянските народи (главно в Австро-Унгарската империя) и с общия развой на езикознанието. По това време не само че не са били открити същинските старобългарски ръкописи, но и за живия български език не се е знаело почти нищо. Едва няколко десетилетия по-късно, след публикуването на всички големи старобългарски ръкописи, след проучванията на народната новобългарска реч и особено на нашите югозападни говори, е станало ясно, че езикът, на който славянските Първоучители са превели църковните книги, е стар български диалект, т.е. че той е едно по-древно състояние на българския език.

Значението на старобългарския език за лингвистиката и особено за индоевропейскою и за славянското езикознание е било осъзнато постепенно от изследователите; интересът към този класически славянски език от началото на миналия век досега непрестанно е нараствал и днес научната литература, посветена на различни въпроси от старобългарската граматика, обхваща хиляди изследвания, монографии, дисертации, статии, научни съобщения, бележки и т.н. Все по-често се явяват и цялостни синтетични трудове. Можем да споменем тук, че до днес са издадени на различни езици (латински, отделните славянски езици, немски, френски, английски, испански, италиански, румънски, унгарски) стотина старобългарски граматики – много повече, отколкото са граматиките на съвременния български език, и с много по-широко разпространение (наскоро ще излезе в Токио втори старобългарски учебник). Все по-често се явяват и нови издания на старобългарските ръкописи.

13. От ХІІ в. българският език навлиза в нова фаза от своята история – в него започват да се проявяват редица нови явления, които малко по малко изменят облика му. Промените са засегнали преди всичко фонетичната и морфологичната система на българския език, макар че не са се ограничили само в тях. Именно през тази епоха, която продължава докъм XV в. и се нарича среднобългарски период, става превръщането на старобългарския език в новобългарски. За да получим поне бегла представа за характера и големината на изживените от нашия език изменения през среднобългарския период, трябва да направим една кратка характеристика на старобългарския език.

Старобългарският език от времето на Първоучителите се е отличавал с необикновено богата вокална система, той е имал освен запазените до днес гласни и, е, а, о и у (нашият ъ тогава е звучал другояче, не както днес), още гласната ят (ѣ), за която стана дума по-горе (разд. 2), ери (ꙑ), голям ер (ъ), който се е произнасял като нещо средно между у и о (срв. съвр. френско затворено о, напр, в beau или rose), но е бил много кратък, малък ер (ь), произнасян между и и е (срв. съвр. френско затворено е, напр, в été или assez) и също много кратък, две или три носови гласни, при артикулацията на които издишната струя е минавала едновременно и през устната, и през носната кухина – носово о, голяма носовка (ѫ), носово е, малка носовка (ѧ), може би носово ö (нещо като френския звук в brun, commun и под.), вероятно и чисто ü (както във френското tu, немското grün и под.); освен това във функцията на гласни са можели да бъдат и съгласните р и л, и то с по два варианта – твърд и мек (т.е. р̥, р̥’, л̥, л̥’[22]).

И в групата на съгласните е имало някои пo-необичайни за нас. звукове; ще споменем само, че шушкавите ч, ж, ш и съскавите ц, s (дз), понякога j още з, а дори и с, са били много меки (подобни меки шушкави звукове има в съвременния полски език[23]).

Най-съществената особеност на старобългарската морфологична система в областта на имената (съществителни, прилагателни, причастия, числителни, местоимения) е синтетизмът, т.е. наличието на специални окончания за изразяване на отделни падежни отношения; положението по принцип е такова, каквото ни показват другите славянски езици днес[24]. Друга интересна черта па старобългарската морфология е двойственото число, чиито форми се употребяват, когато се говори за два предмета (най-много при частите на тялото). Двойствено число имат съответно и глаголите, тъй като те по принцип се съгласуват със своите подлози.

Съществителните са били групирани в десетина склонения (напр. всяка от думите градъ, мѫжь, сꙑнъ или село, пол̑е, мѧ, отроѧ, слово, или жена, кость, црькꙑ, мат се е скланяла по различен начин). Важно е да се изтъкне също, че имената не са имали членувана форма. Прилагателните са се явявали в по две форми (добръ, добра, добро и добрꙑ, добраꙗ, добро; близки до тях са т.нар. кратка и пълна форма в съвременния руски език), същото се отнася и до повечето старобългарски причастия и до някои числителни. Cpaвнителната степен на прилагателните се е образувала синтетично (добрѣ, добрѣш, добрѣе и добрѣше, по изключение и с друга основа – лѹ, лѹьш, лѹьше). Бройните числителни са притежавали редица специфични особености (напр. числителните от пет до десет не се съгласуват с определените от тях имена, а изискват родителен падеж – пѧть хлѣбъ ‘пет хляба’, пѧть десѧть ‘пет десетки’ – ‘петдесет’, пѧть сътъ ‘пет стотици’; по-малките числителни са функционирали като обикновени определения дъва ѹенка, дъвѣма ѹен- кома и т.н., или тр съта, трьхъ сътѣхъ и т.н.); повечето от тези особености са запазени в другите днешни славянски езици. Личните и притежателните местоимения са имали само първо и второ лице (диалогичните лица), показателните са били по-къси от днешните (срв. напр, тъ, та, то – този, тази, това), изключително често са се употребявали косвените падежи на едно особено местоимение, наричано анафорично (, ѣ, е); то е влизало и в състава на сложната форма при прилагателните, от него се е образувало и относителното (же, ѣже, еже). Сред въпросителните най-много се среща къто, респ. ьто (с едното се пита за лица, с другото – за предмети) и пр.

В областта на глагола разликите между старои новобългарски не са така чувствителни – глаголните форми са били подложени на сравнително по-малко промени. Както и днес, имало е прости и сложни времена; прости са сегашно (несѫ, несеш, хождѫ, ходш), минало несвършено (несѣахъ, несѣаше, ходѣахъ, ходѣаше[25]), минало свършено (няколко разновидности: несъ – нѣсъ – несохъ) и един тип бъдеще (нарича се просто бъдеще и се изразява чрез сегашните форми на глаголи от свършен вид, както в други славянски езици днес – прнесѫ, съберѫ). Сложните минали времена са били изградени от т.нар. елово причастие и съответната форма на спомагателния глагол (ходлъ есмь, ходлъ бѣахъ), сложното бъдеще – от сегашното време на някакъв спомагателен глагол и инфинитива на нужния глагол хощѫ пт ‘ще пия’, не мамь пт ‘няма да пия’), респ. от имперфекта на хотѣт и съответния инфинитив (напр. лад... погрѧꙁнѫт хотѣаше ‘лодката... щеше да потъне’, бъдеще в миналото) или от сегашните форми на бꙑт и елово причастие (бѫдетъ пршьлъ ‘ще бъде дошъл’, бъдеще предварително). От две думи се състои и условното наклонение (плъ бмь, малко по-късно и плъ бꙑхъ). Освен изявително и условно, съществувало е и повелително наклонение, при това не само с форми за второ лице, както е днес. Затова пък и в старои среднобългарски още не се е развило преизказното наклонение – то е значително по-късно. Особено типична за литературно обработения старобългарски език е честата поява на различни причастия – сегашно деятелно, сегашно страдателно, минало деятелно I и II, минало страдателно (срв. сегашно деятелно в изразите ходѧ пр мор...вдѣ ‘като ходеше край морето...видя’,  се рекъ ꙁдъше ‘и като каза това, издъхна’, народ вдѧште бꙑваѭштаѣ бѭште прьс своѩ въꙁвраштаахѫ сѧ ‘хората, като гледаха това, което става, и като се удряха в гърдите, връщаха се’, жена ... не прѣста облобꙑꙁаѭшт ногѹ его ‘жената...не престана да целува краката му’ и т. н.).

И в синтаксиса можем да отбележим наличието на едни особени конструкции, в които важна роля са играли неличните глаголни форми (инфинитив, причастия), напр. дателен с инфинитив (бꙑстъ же ѹмрѣт нштюмѹ ‘така стана, че беднякът умря’) или дателен самостоятелен (еште же емѹ глаголѭштю ‘още докато той говореше’, вечерѹ бꙑвъшю ‘когато настъпи вечерта’); такива съчетания са били характерни и за другите древни класически езици – санскрит, старогръцки, латински.

14. Сега вече можем да се спрем върху някои от най-важните промени, които са се извършили със старобългарския език при неговия преход към новобългарски.

Двете ерови гласни, които са били много по-кратки от всички други (в това отношение те са приличали на френското е muet, наричат ги свръхкратки или редуцирани гласни) в зависимост от своето фонетично положение в думата постепенно или са се изравнили по дължина с останалите гласни („силни“ ерове), или, напротив, са изчезнали („слаби“ ерове). В първия случай те са променили и своето фонетично качество – от тях са се получили други вокали, напр. в много от югозападните, а и в редица други български диалекти силният ъ се е превръщал в о, а силният ь – в е (сънъ > сон, пѧтъкъ > петок, дьнь > ден, старьць > старец); подобен разной се среща и в други славянски езици, срв. съвременния руски. Другаде големият ер е изгубвал своята лабиализация (закръглянето на устните) и така се е появил нашият съвременен ъ-звук. Изчезването на слабите ерове пък е довело до различни нови фонетични явления, напр, обеззвучаване на крайните звучни съгласни (хлѣбъ звучи днес хл’ап, градъ – грат, богъ – бок), вътрешни уподобявания на съгласни (сватьба се произнася сега свадба, съграда – зграда, сладъка – слатка), поява на подвижни ъ и е (сладък, но сладка, гладен, но гладна и, от друга страна, добръ е станало добър, пѣснь – песен и т.н.), ятовата гласна, която е била нещо средно между е и а, пак под влияние на околните звукове или се е разширявала в обикновено а, като е прехвърляла своята мекост върху предходната съгласна (цѣлъ > цял, т.е. ц’ал[26]), или се е стеснявала в чисто е (цѣл > цели); втората възможност е обобщена по-късно за всички положения в нашите западни говори (цѣлъ > цел, бѣлъ > бел и т.н.). Eри се е изравнило със старото и и е изчезнало като отделна фонема[27]. Носовките също са претърпели изменения както във вокалната си част, така и с това, че са престанали да се изговарят с носов призвук и днес на тяхно място се чуват други гласни, най-често ъ или а за голямата, е — за малката (пѫть > път и диал. пат, някъде пот, по изключение и пънт, пѧть > пет. и т.н.). Старите сонанти р и л вече не могат да изпълняват ролята на гласни, освен в някои западни говори[28]; още преди това е изчезнала разликата между твърдия и мекия тип, т.е. между р̥ и р̥’, съответно между л̥ и л̥’.

Някогашните меки съгласни бавно, но неотклонно са затвърдявали, което е причинило редица промени в българската фонетика[29] (напр, смесването на ъ и ь на ѫ и ѧ, на ꙑ и , разликите между новобълг. овче и овчо, наше и нашо и др.).

При съществителните се наблюдават няколко процеса – преди всичко почти пълно изчезване на двойственото число, обединяване на имената в по-малко склонения, като се изхожда от признака род (това е станало с имената от мъжки и среден род, а частично и от женски род и в други славянски езици), обобщаване на някои падежни окончания. Но в български развоят не е спрял дотук – за няколко века у нас се е осъществил и преходът към аналитизъм. т.е. падежните окончания са отпаднали и е останала само по една форма за единствено и за множествено число (наричана общ падеж), падежните отношения сега се предават само с помощта на предлози. Много характерна за българския език е и появата на член – това днес е една от най-съществените разлики между нашия и другите славянски езици. Прилагателните са изгубили способността да се явяват в проста и сложна (кратка и пълна) форма – надделяла е простата; степенуването вече става с предпоставени частици пои най(по-добър, най-добър). Изменило се е и управлението на числителните – днес имаме пет хляба и петима студенти (и едното, и другото е стар именителен падеж[30]). Появило се е третоличното местоимение (той, тя, то, респ. диал. он, она, оно), а така също и формите за трето лице на притежателното местоимение (негов, неин). Показателните местоимения са удължени с разни частици (този и тоя, тази. това), изгубила се е формата къто, а от ьто се е получило що, изградено е ново относително местоимение, вече от въпросителното (който, която, което).

Двойственото число не е изчезнало безследно, днес от него са останали такива форми, като очи, уши (вм. „правилните“ ока, уха[31]), ръце, нозе (вм. ръки, ноги[32]) и др., срв. и паралелните рамена, крила, колена и т.н. (множествено число) и рамене, криле, колене и т. н. (двойствено число). Нещо повече, старите форми за двойствено число се явяват като правило при т.нар. бройна форма на съществителните от мъжки род и то не само когато става дума за два предмета[33], срв. два (три, четири....) лева, молива, чина – много левове, моливи, чинове. Стари дуални форми (за двойствено число) са още два и две (с разлика в рода).

Следи от някогашните различия между отделните склонения могат да се открият в съвременния български език, по-специално при образуване на формите за множествено число, срв. народи (стари о-основи), домове (стари у-основи), мъже, сънища (вм. мъжове, сънове тук се е появил оттенък на събирателност, срв. тръне, гробища), села, но чудеса, имена, телета (последните примери са били от старите консонантни основи, срв. тяхното влияние в момчета, копчета и т.н.). Родовата разлика още личи при промяната на к, г, х в ц, з, с в множествено число, срв. ученици, кожуси, но майки, мащехи и т.н.

Стари падежни форми са запазени в днешни народни говори, както и в езика на писатели от близкото минало (Ботев, Каравелов, Вазов, П. П. Славейков, Влайков и др.); освен това голяма част от наречията в съвременния български език са фактически някогаши падежни форми, напр. сбогом, даром, денем (творителен падеж) и по аналогия с него нощем (покрай нощя от ноштѭ), сутрин, заран, вечер (винителен за време), горе, долу (местен падеж; в старобългарски горѣ е форма от гора ‘планина, възвишение’, т.е. горе буквално е значело ‘на планината, на високо’, долѹ е от долъ) и мн. др. За звателната форма в новобългарски срв. днешните Иване, народе, Елено, родино и т.н.

Някогашната сложна форма на прилагателните се вижда при мъжки род, единствено число, когато e употребен като обръщение (драги, мили, скъпи; и е получено от -ꙑ), винаги при членуване (добър, но добрият, а не добрът[34]) и във формите на -ски (български, софийски), в местни имена (Черни връх, Бели Осъм, Малки Искър, Сини вир).

В днешното триста е запазено съгласуването (ста в множествено число от сто), срв. и остаряващото вече двесте (тук имаме двойствено число), при петстотин, шестстотин и пр. се явява родителна форма за множествено число стотин (от съществителното стотина), двама, трима и т.н. запазват някогашното окончание за дателен и творителен падеж – двойствено число.

Именителният падеж на третоличното местоимение пази при формите за мъжки и женски род някогашното анафорично местоимение (той е получено от тъ+, тя – от та+ѣ); същото местоимение продължава живота си и в косвените форми него, го, му, я, ѝ. От него са и притежателните негов, неин. Относителното който и т.н. е образувано точно по схемата на по-старото +же (местоимение, което се скланя, и неизменяема частица след него, срв. +же, его+же, емѹ+же с кой+то, кого+то, кому+то).

При глаголната система са отпаднали само две от няколкото форми за минало свършено време (т.нар. прост или асигматичен аорист и І сигматичен аорист I с удължаване на коренната гласна, т.е. типовете; несъ и нѣсъ)) които изобщо са по-редки още в старобългарски и не са можели да се образуват от всички глаголи; тяхната функция е поета от обикновения старобългарски аорист (тип несохъ). Загубено е и простото бъдеще, понеже сложните форми непрекъснато са се развивали и са го изместили. Спомагателните глаголи в състава на сложното бъдеще постепенно са се превърнали в неизменяеми (новобългарската частица ще е от формата за трето лице, единствено число, но днес се употребява за всички лица и числа; така е и със запазената само при отрицание форма няма), а инфинитивът след тях се е развил нормално в съчетание от да и лична глаголна форма, като после и да е станало излишно (хъштетъ пт > штетъ да петъ > ще да пие > ще пие). Впрочем, до неотдавна в новобългарски са се срещали и конструкции, в които помощният глагол се спряга (аз ща да пия, ти щеш да пиеш и т. н.); що се отнася до инфинитива, в съкратен вид и той се е удържал чак досега, срв. редките видя щем – тук видя е от вдѣт – или след глаголни форми като стига, мога, недей, напр, стига плака – плака е от плакат, недей ходи, можем каза[35]).

През новобългapската епоха глаголната система се е обогатила с ново наклонение – преизказното; във връзка с него е и появата на минало несвършено причастие (пишел, четял, ходел и т.н.), каквото в старо- и среднобългарски няма. Напротив, някои от толкова честите в стария език причастия (сегашните, минало деятелно първо) постепенно са излезли от употреба; те са въведени отново през миналия век в литературния език. От старобългарските сегашни деятелни причастия обаче са се развили днешните деепричастия, които имат твърде разнообразни форми в диалектите.

15. С някои от своите нови черти днешният български език се противопоставя на останалите славянски езици; разлагането на синтетизма при имената, появата на членна форма, изгубването на стария, инфинитив, изчезването на простото бъдеще и образуването на сложни форми с помощта на глагола хътѣт (вм. бꙑт), а, напротив, запазването на простите минали времена (носех, ходех, носих, ходих), новата семантика на еловите причастия (преизказнoсmma), възможността на някогашните кратки местоимении форми за дателен падеж да изразяват родително отношение (срв. дадох му с баща му, казах ѝ с книгата й[36] и др.). Тези особености на съвременния български език обаче са го доближили до различни други езици. На какво се дължат те, как и защо са се появили в езика? Науката все още не може да даде окончателен отговор. Едни изследователи търсят обяснението във влияние от страна на езиците, заварени тук от славяните, на първо място тракийски, други приемат напълно самостоен развой на българския език. Често се посочват общи черти между нашия и другите, така наречени балкански езици (румънски, албански, новогръцки), говори се дори за балкански езиков съюз. Действително, между новобългарски и останалите балкански езици има някои общности, но можем да намерим и паралели с такива индоевропейски езици, които никога не са били в непосредствен контакт с български.

Така например днешните романски езици (френски, италиански, испански) са аналитични, а тъкмо този от тях, който се е оформял на Балканите, румънският, е запазил в редовна употреба някои падежни форми. Членна морфема, получена от старо показателно местоимение, се явява както в романските, така и в германските езици; наистина, по принцип тя стои пред името (както напр. и в гръцки), но някъде може да бъде и задпоставна (напр, в шведски; изразяващо определеност задпоставно местоимение участва и в сложната форма на славянските прилагателни). Образуването на бъдеще време с помощен глагол, който е имал значение ‘искам’, е характерно не само за балканските, но и за други европейски езици или за някои техни териториални разновидности[37]. Преизказването е представено много широко в тюркските и в угрофинските езици, а също и в някои периферни индоевропейски езици (балтийски, арменски и др.[38]). Дателен, който изразява притежание, имаме още в санскрит, в старогръцки и латински и т.н.

Явно е, че процесите в българската езикова история са твърде сложни, че в тях се преплитат влияния и на външни, и на вътрешни фактори. Някои тенденции напр. са заложени още в праславянски, може да възхождат дори към индоевропейската епоха, а са се развили много по-късно, след като българските славяни са отседнали в своите земи на Балканския полуостров; други пък са се появили по-късно, но са осъществени пак със собствения материал на българския език. Важно е да се подчертае, че нито една старобългарска морфема не е изчезнала напълно през вековете, които делят старобългарски от новобългарски[39] – всъщност се е променила, в някои случаи твърде рязко, честотата, с която се явяват днес в речта. Следователно, колкото и да се е променяла функцията, семантиката и фреквентността на основните градивни езикови единици, морфемите, тяхната основна част си е останала славянска.