Ще започна с една история, която Малкълм Гладуел, описва в книгата си „Изключителните. История на успеха“ (Gladwell 2008). Години наред корейската самолетна компания Korean Air отчита висок процент аварии, седемнайсет пъти по-висок от този на United Airlines – истинска загадка за високоразвита страна като Южна Корея с нови самолети и отлично подготвени пилоти. Гладуел търси причината за катастрофите във връзката между корейската култура и корейското комуникативно поведение. Това е една йерархична и високо ритуализирана култура, което рефлектира в езиковото общуване. При опасност по време на полет вторият пилот и бордовият инженер не се решават да сигнализират директно на първия пилот, те смекчават съобщението за опасността пред висшестоящия, водени от ритуално страхопочитание и... самолетът се разбива. За да бъде решен проблемът, през 2000 година Korean Air назначава американски наблюдател. Въведено е правилото да летят само тези, които владеят английски, а в пилотната кабина да се говори само на английски. Чуждият език освобождава от националните комуникативни стереотипи и помага да се наложи фамилиарен и прям стил на комуникация. Предишното покорство изчезва, пилотите се променят, а компанията вече е сред най-сигурните в света. В случая стереотипната комуникативна ситуация, в която влиза и статусната характеристика на комуникантите, е стимул, а вербалната форма – реакция. А корейската речева реакция на ситуацията е предопределена от това, което Х. Хофстеде нарича ментален софтуер, който винаги е културно детерминиран. В книгата си „Култури и организации: софтуер на ума“ (Хофстеде 2001), Хеерт Хофстеде въвежда т.нар. Power-Distance-Index (индекс за разстояние от властта). Според този индекс, който отчита как се осмисля неравенството, Южна Корея е на второ място като страна, в която авторитетът не се поставя под съмнение и властта се демонстрира. Без съмнение въпросният културен индекс налага съответния стереотипен модел поведение, който е свързан с определени национално и социално-исторически детерминирани избори на една или друга речева поведенческа стратегия в определена ситуация. За разлика от езиковите стереотипи, които не са свързани непосредствено с поведенческия аспект на езика, комуникативните стереотипи са проява на конвенционалното речево поведение, включено в интерактивната дейност, което регулира социалния процес. Те включват в себе си преди всичко стандартните правила на речевото поведение, които имат социален, културен, психологически и комуникативен смисъл. Това е един доста екстравагантен пример за това как културата се оказва един изключително значим фактор, който определя стила на комуникация. Културните особености обуславят начина, по който представителите на дадена езикова общност излагат своите мисли. Дали правят това ясно или двусмислено, лаконично или многословно, като проявяват свободно емоциите си или като ги сдържат, дали спазват дистанция в общуването или я пренебрегват и т.н. Феномените на езика и културата са автономни, но едновременно с това те са тясно взаимодействащи си знакови системи, съотнасящи се с мисленето и комуникацията (Нещименко 1999: 79). Това, което е характерно обаче за една култура, много често е неприемливо за друга. Именно затова известните максими на П. Грайс (Grice 1975), които са формулирани за индивидуалистични и слабо контекстни култури (low context cultures по Е. Хол), както и правилата за вежливостта на Дж. Лич не могат да бъдат приложени в същата степен спрямо колективистични и високо контекстни култури (high context cultures), към които се числят както корейската, така и българската, доколкото този тип култури предопределят други комуникативни особености и формират друг стил на комуникативно поведение. Това е причината много лингвисти и още повече антрополози да изразят своите резерви към иначе добре построения и елегантен модел за вежливостта на Браун и Левинсън, който обяснява феномена учтивост с „универсалните стратегии на речевото взаимодействие“. Критикувайки това, което наричат „някога модното учение за културната относителност“, тези автори прокарват идеята, че различията могат да са само повърхностни, появяващи се на базата на универсалните принципи и могат да бъдат обяснени само във връзка с тях (Brown & Levinson 1987 : 56)[1]. В преработената версия на техния труд става дума за устойчивостта на „местни теории“ за образа, за такта и т.н., но тази гледна точка също остава недоразвита. По подобен начин социологът Ървин Гофман (Goffman 1973 : 5–45) в своето класическо есе на същата тема, от което черпят вдъхновение Браун и Левинсън[2], лесно преминава от това, което нарича „китайското схващане за образа“ към собствения си анализ на Съединените щати, без да обсъжда разликата между двете култури. Въпросната система всъщност е съставена от един комплекс от стратегии, насочени към смекчаване на застрашаващите образа¹ актове (Face Threatening Act – FTA) – една предпоставеност, която вменява на речевото взаимодействие някаква потенциална агресия и непрекъсната заплаха за образа на другия. Критичен към внушаваната универсалност на теорията е английският антрополог Питър Бърк. От гледната точка на ретроспективната етнография на комуникацията той се съсредоточава върху три съседни култури (френска, италианска и английска) и изследва историята на две форми на езиково поведение, базирани върху уважението към другите и начина, по който се отличаваме от другите чрез използването на „по-възвишени“ езикови средства (Burke 1999: 111–126). Без да отрича съществуването на универсални параметри на вежливост, изследвайки това, което е универсално, и това, което е променливо, той доказва, че важността на универсалните човешки стратегии не може да бъде преценена, без да се изследва това, което не е универсално, което се променя според мястото и епохите.
Адресацията, обръщението към другия, са капитална дейност на общуването, при която може да се види най-добре взаимното проникване на езиковите и културните особености на даден социум. Обръщенията се характеризират с голямо многообразие на формите и употребите. Те носят информация за национално-културната специфика в речевото поведение на всяка езикова общност и разкриват онази част от езиковата картина на света, свързана с културно-специфичните модели на ролево поведение в стереотипни социални ситуации. Поради това формите на обръщението се оказват в изследователския фокус на изследвания, които търсят и интерпретират връзката на езика и културата, а и поради факта, че то има изключително важна роля в изграждането на човешката комуникация и установяването на междуличностните отношения. Системата за адресиране във всеки език е представена от цял комплекс категории и езикови единици, с които говорещият разполага, за да означи своя партньор/партньори в речевото взаимодействие (Braun 1988: 11). В българския език, както и в повечето езици, тя е съставена от местоимения, имена и междуметия. Формите на обръщение отразяват социокултурните характеристики на лингвокултултурната общност, където се употребяват. Те се определят от културно-историческото развитие на тази общност, от установената между членовете ѝ дистанция (по вертикала и хоризонтала). Според някои автори именно разликата в разбирането за дистанция предопределя основните различия при употребата на обръщенията в различните лингвокултури (Ларина 2009).
В това изложение ще проследя някои от по-специфичните особености на адресацията в българското неформално речево общуване, предоставящи материал за изводи от социокултурен порядък. Анализът е базиран на корпус от автентична разговорна диалогична реч в нейерархична обстановка (в търговски обекти, приятелско, колегиално общуване в места за отдих и развлечение), както и литературно-разговорна реч от българска художествена литература и български игрални филми. Този тип данни са много по-информативни относно нормите и значенията, свързани с традиционната култура и българската менталност, отколкото записите на институционалните типове общуване, където задължителният регламент конвенционализира и унифицира поведението и производството на реч. Като всички живи организми и човешките общности интерпретират сигналите от външата среда през моделите на вътрешната си организация, която за удобство наричаме култура. Комуникативното поведение е културно обусловена дейност. Начинът, по който всеки човек определя мястото си по отношение на другите, както и комплексът от междуличностни отношения в дадено общество са организирани и се подчиняват на определени норми и стратегии, които представят същността на вежливата комуникация. Извън своето дейктическо значение (да изразяват второ лице, т.е. да бъдат отнесени към адресата на съобщението), обръщенията се характеризират преди всичко със своето релационно значение, т.е. със своята способност да установяват между събеседниците определен тип социална и емоционална връзка.
Преди известно време бяха установени два стадия в развитието на българската култура – традиционен (преобладаващ до към средата на IX в. и частично запазен до днес в селска среда) и съвременен. Освен по другите си признаци те се рзличават и по доминиращия тип вежливост² – положителна (в традиционната българска култура) и отрицателна в съвременната (градска) култура (Mladenоva 2001: 42-45). Сред доминиращите единици на адресацията в традиционната култура са роднинските названия. Те са организирани около оста на близостта по хоризонтала и играят важна роля в хода на речевото взаимодействие на български език и които се използват често. Роднинските обръщения символизират връзка от хоризонтален тип и показват, че говорещият проявява склонност да третира всички събеседници (от семейството или извън него), като членове на семейството. Те са разделени на две категории по отношение на употребата си: тази, в която се изразява истинска роднинска връзка:
– Тихчо, Тихоле, Пресвета Богородице! Жив си, синко! Измъкнал си се от тия.
– Аз съм тате, не викай толкоз.(Димитър Томов, Нос Павликени) и тази, в която се очертава по-обща употреба, при която не става въпрос за истинско роднинство:
– Ще я видим ли чичо? – продума момичето и ясните му очи светнаха.
– Ще я видите, чедо, ще я видите. – високо заговори той – Аз я видях, ще я видите и вие. (Йордан Йовков, По жицата).
В лингвистичен план във всички деривати от роднинските термини, назоваващи хора без родова връзка, семата ‘човек’ се пази, а семата ‘родственик ’ се неутрализира. Преносът се осъществява въз основа на отделни семантични признаци, които могат да бъдат основни, концептуални и факултативни. При роднинските термини семантичната деривация се извършва на базата на хиперсемата ‘човек’ , на концептуалните ‘пол’ и ‘поколение’ и ядрените факултативни семи ‘възраст ’ и ‘оценка’. Онова, което остава извън деривационната интерпретация, всъщност е културната мотивация, която кодира разговора като общуване със свои, и това предопределя семантико-прагматичното разполагане на диалога и следващата употреба на етикетните формули. Роднинските обръщения в нероднински контекст поставят речевото взаимодействие в рамките на едно конструирано роднинство, предполагащо действия и реакции на солидарност и роднински жестове. В този тип употреба може да се реконструира значението на старинната културна опозиция свой-чужд, която играе изключителна роля в социално-историческото развитие на българите. Тя е в основата на фамилизма като модел на общностна самоорганизация, при който основният етичен принцип е консолидацията на своите срещу чуждите, враговете. Това е успешен модел да оцелееш в режим на чуждо доминиране. По времето на османското робство българските общности, подкрепяйки се вътрешно, са успели да оцелеят и дори да се развиват в една многонационална империя, доминирана от чужда сила. В модерния свят обаче, в чиито център е автономният отговорен индивид, който трябва да търси биографични решения на всички проблеми, проявата на вътрешнородова солидарност проблематизира хода на модернизацията, защото може да се разчете като корупция, като пречка пред налагането на принципа на меритокрацията, т.е. заемането на лидерски позиции от хора с качества, а не от такива, чието единствено достойнство е принадлежността към някакъв клан или партия. Преходът от традиционалистка култура (с доминиращи родови ценности) към модерността (където най-голямо значение има отделният индивид), през който други европейски общества са минали отдавна, ние преминаваме сега.
Проблемът с роднинските обръщения е свързан с факта, че са ситуационно обусловени, а не неутрални. Изобщо в нашата култура се наблюдава дефицит в употребата на неутрални индексални обръщения, като „господине, госпожо, госпожице“. Налагането на неутрални обръщения в институционалното общуване в училище например е довело до странни развойни тенденции в семантиката на самите названия. Станах неволен слушател в разговора на малко момиче, очевидно ученичка, и нейната съученичка, с която обсъждаха контролно по английски, и възрастна дама, която инстинктивно и неволно ги поправи във връзка с някаква дума. Децата се обърнаха към нея с въпроса: Вие госпожа по английски ли сте? Доста често сме свидетели на подобни употреби (госпожата по математика, господинът по физическо), където госпожа и господин очевидно са се сдобили с допълнително значение – синонимно на преподавателка и преподавател. Изобщо неформалното българско общуване е насочено към фиксиране на отношения между събеседниците, даже когато са непознати. На улицата често може да се чуят обръщения като бате, братче, брат, лелче, бабо, чичо, те обаче са силно маркиращи междуличностните отношения. Докато етикетите на западните лингвокултури имат тендеция към универсалност, в нашето общуване е много важно да се установи емоционална връзка. Според теорията на Хеерт Хофстеде са създадени специални инструменти за измерване на културните различия. В своята класификация на културите Хофстеде оперира с шест параметъра: 1) дистанциране от властта (Power Distance); 2) индивидуализъм/ колективизъм; 3) маскулинност/фемининост; 4) избягване на неопределеността; 5) стратегическо мислене (краткосрочна или дългосрочна ориентация относно бъдещето) и 6) допускане (степен на удовлетвореност от радостите на живота). Двойката индивидуализъм/колективизъм с висока степен на достоверност се поддава на наблюдение чрез изследване на езиковите факти.
Колективисткият характер на българската култура е една от най-съществените черти, определящи комуникативното поведение на българите. Тази особеност дава предимство на персоналните отношения и свежда чувството за отговорност до семейството или групата и прави индивида неспособен да се ангажира със състоянието на общността. Доминирането на родовата, клановата или груповата солидарност в някакъв смисъл е пречка за цялостната модернизация на обществото ни. По един друг параметър в класификацията на Хофстеде – мъжественост/женственост, българската култура е по-скоро от женствен тип, който се характеризира чувство за солидарност с по-слабия и ненавист към успелите, съчувствие и отзивчивост към нуждаещите се, стремеж към равенство, взаимопомощ, сигурност. Роднинските обръщения са особено подходящи за установяването на емоционална връзка. Когато се употребяват извън контекста на действителното роднинство, те се превръщат в маркери за солидарност. Роднинското обръщение братко с множество варианти (бате, братче, братле, брат, баце) има голяма честота в речта на младежките групи и особено сред подрастващите: Тити, аре бе, бате, аре и аз да кажа нещо (Блиц 18.06 2014). Е, братле, аз мисля че вие тука сте смотаняци, ама па ще отнеса боя, ако си изкажа мнението. Бате, виж как се казва тоя флакон, за да си го взема, щом върши работа за уплътненията!
Обръщения като бате, брат, брато, братле формално сякаш са сведени до един устойчив апелатив, който е изгубил своята първоначална референциалност за сметка на една експресивна и структурираща дискурсивно-прагматична функция: Баце казвам ти, баце, аз тоя ше го пребия бе, братле!!! (Личен архив).
В тези случаи се наблюдава интересен развой на едно роднинско название от релационния му произход към дискурсивната му специализация. Употребата на този тип обръщения не се ограничава само до средата на комуниканти от мъжки пол, а се среща и при общуване между индивиди от женски пол. Среща се най-вече в речта на подрастващите и младежите. Очевидно референциалното значение е поставено под въпрос, тъй като се неутрализира релационната сема. Непроменливостта на формата на обръщението в хомогенна и хетерогенна комуникативна среда позволява да се допусне, че всъщност се употребява като дискурсивен маркер, който може да бъде тълкуван като призив към съгласие, доверие, подкрепа и като такъв може да служи като смекчаваща речева стратегия при различни речеви актове.
Интересното в неформалното българско общуване е, че роднинските термини като индексални обръщения все повече губят позиция в градска среда, но набира сила употребата им (най-вече на обръщението брат и вариантите му) като дискурсивни маркери, клонящи към вокативни междуметия, които подсилват усещането за единомислие и принадлежност към една и съща социална общност. Маркират някакъв ангажимент или призив за взаимно ангажиране в името на една общност от съмишленици. Това представя в известен смисъл консесусната му функция, срв. Не така, брат. Да ти кажа, брат, не ми е толкова важно. В корпуса има записи, където говорещият се обръща към майка си с „братле“, а също и млади момичета, които се обръщат една към друга с брат. Като продължение на казанато по-горе трябва да подчертая, че българският език е развил богата вокативна морфология, която не се изчерпва със звателните форми при имената, маркирани морфологично, които са му присъщи. Българският език е развил система от форми за лесен достъп до територията на другия, интимно оцветени, граничещи понякога с агресия и типпични за културите, наречени контактни, солидаристични или направо вокативни. Някои форми са загубили лексикалното си значение и се употребяват като устойчиви форми на междуметни обръщения от типа на вече споменатия брат, към който можем да добавим, приятел, човек (човече): Абе човече, какво правиш бе? Ти да не си извънземен? Знаеш ли какви хора са се пробвали тука? http://www.vicove.biz/; Притеснявам се, приятел, няма да те лъжа. (Реплика на Мирослав Костадинов – Миро към водещия на „Като две капки вода“)
Особено употребявани са вокативните междуметия: ей, хей, абе, бе, бре, които субституират местоименното обръщение за второ лице и всъщност са негови семантични еквиваленти. Тези форми са синкретични и всъщност са неопределени като обръщения, не идентифицират адресата и се характеризират с функционална размитост: Абе, доброто се признава от другите, а не се кичиш сам с него. Аре, добро момиче да те споходи! http://www.mila.bg/. Търсенето и показването на солидарност с употребата на такъв тип обръщения е аргумент в полза на това, че по показателя маскулинност/фемининност, българската култура може да се определи по-скоро като женствена култура, където доминират особености, присъщи на по-меките общества като чувство за солидарност, отзивчивост към нуждаещите се, ценят се повече добрите отношения, отколкото амбицията и състезателният дух. Като цяло тези обръщения за лесен достъп са по-скоро част от стратегиите на положителната вежливост, макар че някои междуметия могат да се интерпретират като елементи, застрашаващи образа на събеседника. Но употребата им може да е симптоматична за една криза на апелативността и адресацията, особено при по-младите генерации. Вярно е, че неутралните индексални етикетни обръщения като госпожо, господине, госпожице съществуват като ресурс, но се употребяват главно в градска среда и в по-голяма степен от средното поколение.
Общо взето, проследените форми на обръщение показват, че за носителя на българския език е по-важно да установи контакт с адресата, да продължи този контакт, да изрази отношението към него (с ласкателни или обидни обръщения) и не толкова да го идентифицира като неповторима личност, което може да очертае още един щрих към колективисткия облик на културата ни. Предпочитанията на българите, подобно на другите балканци към алокутивната модалност обясняват богатството от езикови форми, използвани за встъпване в комуникативни отношения между индивидите, и изясняват характера на социалните контакти чрез езика.
БИБЛИОГРАФИЯ
Вежбицкая 1999: Вежбицкая, А. П онимание культур через посредство ключевых слов. В: Анна Вежбицкая, Семантические универсалии и описение язъков. Москва, с. 268.
Генов 2004: Генов, Ю. Защо толкова малко успяваме. София, Класика и стил.
Ларина 2009: Ларина, Т.В. Категория вежливости и стиль коммуникации. Сопоставление английских и русских лингво-культурных традиций, Москва, 2009.
Нещименко 1999: Нещименко Г.П. Этнический язык. Опыть функциональной дифференциации: на материале сопоставительного изучения славянских языков. München: Otto Sagner, 1999. 234 s. Specimina Philologiae Slavicae, Band 121.
Хаджийски 1997: Хаджийски, Ив. Оптимистична теория за нашия народ. София, Издателство „Отечество“.
Хофстеде , Пидърсън 2003: Хофстеде, Х. Я.,Пидърсън, П.Б., Хофстеде, Х. Изследване на културата. София, Класика и стил.
Хофстеде 2001: Хофстеде, Хеерт. Култури и организации. Софтуер на ума. София, Класика и стил.
Ратмайр 1997: Р. Ратмайр, Прагматика извинения, Москва, 2003.
Brown-Levinson 1987: Brown, Penelope and Stephen D. Levinson. Politeness: Some universals in language usage. – Cambridge: Cambridge University Press, 1987.
Gladwell 2008: Gladwell, Malcolm, Оutliers. Тhe story of success, Little, Brown&Company. 2008.
Goffman 1973: Goffman, Erving, La Mise en Scène de la Vie Quotidienne. Vol. 2. Les Relations en Public. [Traduit del’anglais par Alain Kihm]. Paris: Minuit.1973.
Goffman 1974: Goffman, E., Lesritesd‘interaction, Paris, Minuit. 1974.
Grice 1975: Grice, H. P., Logic and conversation. In: P. Cole and J. Morgan (eds) Studies in Syntax and Semantics III: Speech Acts, New York, Academic Press, pp. 183–9.
Hall 1990: Hall, Edward T., The Hidden Dimension. New York, Anchor Books.
Leech 1983: Leech, G., Principles of Pragmaticas. Londres/Nueva York, Longman.
Mladenova 2001: Mladenova Olga M., Neuter Designations of Humans and Norms of Social Interaction in the Balkans/ Anthropological Linguistics 43/1, 18–53.
