1. Няколко бележки за многоезичието в Европейския съюз
Да започнем с констатацията на двамата автори, че «многоезичието се разглежда като ключов фактор за културното многообразие на Европейския союз.» Това важи със сигурност за плановете и становищата на основателите на Съюза. Отразява се и в най-новите регулации на официалните езици, които запазват първоначалните принципи на езиковата комуникация в самия съюз:
24 езика са официални и работни такива. А като правна основа важи член 342 от Договора за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС). Но това, разбира се, се отнася за комуникацията в страните, чиито езици са изброени в документите, и тяхна комуникация с администрацията на ЕС. В самия апарат на Съюза се работи «преди всичко» с работни езици: на първо място английски, а също френски и немски. Така изглежда картината в рамките на европейската общност. Перспективата предвижда и езиците на кандидат-членовете да получат статуса на официални езици (албански, сръбски, черногорски, македонски, турски)[1]. Броят на официалните езици и правилата за ползването им от самото начало са свързани естествено и с труден финансов проблем, защото за спазването на правилата е необходимо огромно число преводачи и лингвисти, както правилно подчертават авторите на статията.
Тази картина важи за членовете на ЕС и несъмнено се отразява в езиковата практика в отделните страни-членки. Но езиковата ситуация в тях не може да се ограничава в тези рамки. Чрез всестранната глобализация се утвърждава английският като помощен световен език, който се е наложил също и извън границите на ЕС. Това се отнася и за гражданите на страните-членки на Съюза. Доказателства се срещат под път и над път: Чиновници или други представители на ЕС практикуват при посещение в България не българския или своя роден, а английския език. Разни надписи на забележителности или фирми, министерства и под. освен на български обикновено се представят на английски език. Има и надписи само на английски. Не може и да не се забелязва, че все повече английска лексика навлиза в българския език[2]. В някои висши училища лекции се четат не на български, а на английски език – също и от гост-професори, на които родният (европейски) език не е английският. В един излязъл през 2017 г. юбилеен сборник се натъкнах на нова българска лексика в заглавията «Информационно-комуникационни хъбове ли са читалищата през Възраждането» и «Неймингът: доброто старо именуване през XXI век»[3]. Наскоро срещнахме с жена ми в един супермаркет в Лайпциг група български момичета, вероятно студентки, които – не можейки да се ориентират в подредбата на стоките – питат немските домакини-купувачки на английски за интересуващите ги стоки. (Това – разбира се – се оказа съвсем неуспешно, но е пример за статуса на английския в съзнанието на младото поколение). В немскоезичното пространство установяваме същите признаци: Като примери ще посоча пак един факт от Лайпциг: В един голям търговски център (какъвто в България ще се нарече «мол» – англ. mall), построен през годините след промяната, доста голям брой обекти носят само английски надписи със своя търговски профил. Напоследък от Берлин се чуват оплаквания, че там има магазини и обекти за обществено хранене, в които клиентът е принуден да комуникира на английски език. Повече отколкото в България в Германия или Австрия в «шоу бизнеса» преобладават английските заглавия, термини и текстове. Освен това също е важно, че навсякъде все по-бързо развиващата се дигитализация със своята специална терминология разпространява постоянно и доста обилно англицизми.
Такива факти карат социолингвистиката с право да поставя въпроса, дали националните езици на страните-членки на Съюза не са заплашени от сериозно ограничаване на използването им. Така например още преди доста време българският социолингвист Михаил Виденов пише в една статия, част от която е отпечатана в учебник на българския език за говорещи немски: «Очаква ни бъдеще, което образно може да се представи така: с българския език – вкъщи, с английския навсякъде другаде»[4]. Тази сигурно малко преувеличена констатация същият автор напоследък е допълнил с призив към българските социолингвисти: «Темата за глобализацията като лавина помита елементите на нашата самобитност и на едно от първите места – езика, а българският език ни прави българи и е последната крепост на българщината.» Затова можело да се очаква цялото българско езикознание да «влезе в руслото на социолингвистиката»[5].
Както е известно, напоследък и дискусиите около различни позиции на отделни страни-членки спрямо стремежи към по-нататъшно развитие на Европейския съюз като мултиетническа държава се отразява и върху концепционни обсъждания на въпроса, дали английският да стане единствен управленчески (Verwaltungssprache) и – в последствие – единствен официален език (Amtssprache) във всички страни-членки. В цитирания по-горе материал, публикуван в Уикипедия, четем, че при едно допитване 59 % от немците английският бил одобрен за официален език в «държавите-части» (Teilstaaten) на Европейския съюз. Тази дискусия наистина най-малко придава по-голяма вероятност на предсказаната преди няколко години картина на бъдещата роля на родния език. Всичко това едва ли ще се повлияе съществено от излизането на Великобритания, която би била единствена унилингвална страна в Европейския съюз (ако се абстрахираме от третираните там като малцинствени келтски езици).
Всичко това според мене показва относителността на развитието на «многоезичието» като «ключов фактор за културното многообразие» в Европа, ако под «многоезичие» не разбираме общ билингвизъм в «държавите-части». Очертава се, че езикознанието, предвид последиците от «многоезичието», ще бъде принудено да следи внимателно промените в езиковата ситуация под социолингвистичен аспект, но също така да анализира и описва езиковите промени в националните езици, неизбежно причинени от многоезичието. Може да се очаква, че на базата на такива изследвания ще се наложат за идущите поколения промени в нормите от граматически, но преди всичко и лексикален и стилистичен характер, като се запазват националните функции на езика. Във всеки случай такива промени не засягат само лексиката, както обикновено се предполага и констатира, а всички равнища на езиците. Ларс Тилеман в своя статия, публикувана в интернет, класифицира англицизмите в немския език като морфологични, синтактични и семантични. Ценно изследване по проблеми на действащите върху роден (немски и френски) език англицизми, исторически и актуални, е книгата на С. Клупер за англицизмите в немския и френския език[6].
Такива трудове демонстрират, че при евентуално предстоящ билингвизъм ще има доста работа за езиковедите, занимаващи се с описание на националните езици, съществуващи при специфичен вид диглосия, който може да се появи при осъществяване на споменатите тенденции в ЕС. Откриват се нови полета за съпоставителни изследвания, за стилистиката, лексикографията, транслатологията, педагогиката[7]. Например специално за германистите ще бъде интересно да се следи как новите комуникативни условия се отразяват в регионалните варианти на немския език. Когато човек следи кинесиката, съпровождаща устната комуникация, ще установи, че в потока от англоезични влияния се усвояват и поведенчески явления, предмет на паралингвистиката (напр. «give mе five!», на немски «Abklatschen»). Може да се приеме, че както чисто езиковите така и те ще бъдат различни в отделните комуникативни култури.
2. Няколко думи за Карл Велики
Наистина Карл Велики като инициатор на т.н. Каролингски ренесанс има голямо значение за развитието на европейската култура и за историята на немския език. Той също се счита за «предтеча» на «европейската идея» със своите успехи при присъединяването на големи територии към франкската държава с подкрепата на папата в Рим, който го направил «Kайзер на Римската империя». Това присъединяване се базирало на семейна политика и войни против «езичниците», които – както саксите – били подложени на жестоки кланета и насилствени преселения. Затова смятам, че, когато се описват неговите заслуги за «Eвропа», би трябвало да се спомене и на каква цена, дадена от присъединените племена и народи, е станало това. Връзките на Карл Велики с папата в Рим са изиграли немаловажна роля за схизмата (разкола) на християнските църкви на западна в Рим и източна във Византия (1054 г.), въпреки че той през 812 г. в Аахен възторжено е прокламиран на гръцки език от представители на Византия като «Василевс»[8]. Към изложението за него в статията на двамата автори може да се добави, че освен за писането «по-добре на латински» кайзерът е имал грижата и за народния език: В «Admonitio generalis» през 789 г. той наредил използването на народния език в делата на църквата, особено в проповедите, а през 794 г. на Франкфуртския синод е приписан на народния език същият статус както на еврейския, латинския и гръцкия – триезичието на библията. Езиковата политика на Карл Велики се реализира и в създаването на първи писмени поетични творби на немски език през 9 век. Може да се каже, че още тогава са положени основите за създаване на епоса «Песен за Нибелунгите», който е преведен майсторски на български от Борис Парашкевов[9].
3. Някои допълнения за малцинствените езици в ЕС
П. Легурска и И. Златанов – в съгласие със заглавието на статията си – обръщат особено внимание на статуса на регионалните и малцинствените езици в страните на ЕС и класифицирането им. За съжаление в статията не е обърнато внимание на такива езици в Германия. Там, в съгласие с Европейската харта на регионалните и малцинствени езици, съществуват пет признати малцинствени езика (сорбски – с два варианта, датски – с три варианта, севернои сатер фризийски, романес) и долнонемски като регионален език. За българите често е изненада, когато научават, че в Германия, в две федерални провинции – Саксония и Бранденбург, има уникално славянско население, което се ползва с държавно гарантирани права и чийто два езикови варианта, горнолужишки и долнолужишки, се ползват и като официални езици (Amtssprachen). Сорбите, живеещи северно от чешката и западно от полската граница преди всичко в областта Лужица (Lausitz), поради което са познати в България и като лужичани, имат своя национална култура и свой книжовен език. По регионалната телевизия има предавания на сорбски, има издателство, театър, народни ансамбли – общо взето може да се каже, че имат много развита народна култура, която има своите корени още от Средновековието[10]. Съюзът на многобройните сорбски организации «Домовина» играе важна роля за защитата на езиците им. Организацията има над двувековна история. Интересно за нашите читатели може да бъде, че от първата половина на 18-ти век в Лайпцигския университет се преподава сорбски, а от 1951 година съществува Институт за сорабистика с лингвистичен, литературоведски и исторически профил. Там се обучават главно студенти, които стават учители по сорбски език и литература в училища в сорбските области. Институтът поддържаше и поддържа контакти с научни центрове в лужишкия град Бауцен. Не може обаче да не се спомене, че това развитие бе спъвано или забранявано от националистични съображения, особено тежко по времето на фашизма[11].
Спирам се толкова подробно на сорбите и сорабистиката във връзка с «многоезичието» в Германия, защото лужишките сорабисти и лайпцигската славистика имат значение и за българската история и култура през Възраждането. Сорбите Арнощ Смолер и Ян Петър Йордан са внушителни фигури в развитието на славистиката през първата половина на 19 век в немскоезични територии. Йордан, който през четиридестте години е бил лектор по славянски езици в лайпцигския университет, включително и по български, през 1842 г. започва издаването на «Jahrbücher für slawische Literatur, Kunst und Wissenschaft“, които са излизали до 1856 г. – най-напред в Лайпциг, по-късно в Бауцен. Смолер се присъединил през 1848 към Йордан като редактор. Първите публикации с българистична тематика в списанието излизат през 1846 г. и стават важен източник за българския език и култура в немскоезичната славистична наука. Йордан с рецензии е популяризирал «Първичка българска граматика» на Богоров и вестника му «Български орел». В тази връзка може да се предположи, че Иван Богоров като издател и автор на първия български вестник е бил в контакт със сорбската интелигенция в Лайпциг, когато Арнощ Смолер и Хандрий Зейлер по същото време се заели с издаването на вестника «Jutnička» на сорбски език[12]. Може да се предположи, че в архивите в Бауцен могат да се намерят материали с повече подробности за контактите на сорбите с българския енциклопедист Иван Богоров по време на престоя му в Лайпциг.
* * *
В заключение може да кажем, че статията на двамата колеги в сп. «Българска реч» може да послужи за стимул и българистиката, и германистиката да отделят повече и систематично внимание на целия комплекс на многоезичието (минало, сегашно и бъдещо) в Европа като исторически и актуален проблем.
