Наскоро гледах по телевизията американски филм, дублиран на български. Направи ми впечатление реплика на една от героините, отправена към друг персонаж – че вероятно се е заврял в някоя евтина квартира, с евтини мебели, натъпкани с пингвини. Помислих, че не съм чула добре – очевидно ставаше дума за достъпните издания на „Пенгуин букс“. Този пример ми напомни за друг подобен случай преди години – дори не помня заглавието на филма, но имаше реплика, в която в действителност се споменаваше Шварценегер, а преводът отрази „черен негър“. Звучи като виц, нали?
Разбира се, всеки преводач в ролята на възприемател е по-чувствителен към текста и към подобни „несъответствия“, които не биха направили впечатление на редовия зрител, и със сигурност не биха му убягнали. Подобен тип ситуации навеждат на въпроса за критериите за оценяване на даден превод като сполучлив и за отговорността на преводача.
Моят личен критерий като потребител е прост – преведеният текст да не „дразни“. Моята лична отговорност като преводач е не само по чл. 313 от НК по отношение на коректното предаване на съдържанието, но и в адекватното отразяване на текста с оглед спецификата на терминологията или социалния контекст. Именно терминологията в материала предполага предварителна подготовка, да не говорим за т.нар. обща култура, която е минималната база за един преводач. Подготовката за извършване на даден превод е свързана с индивидуална методология на работа, система на търсене и сравняване, а когато се отнася за превод на художествен текст и особено на поезия – и с талант.
Личната продуктивност на преводача, пришпорвана от необходимостта за спазване на срокове, е друг аспект на отговорността и именно тази необходимост поражда и популяризира все по-честото използване на различни видове преводачески софтуер. Тези нови придобивки са особено ценни при текстове с големи обеми.
Ясно е, че новите технологии увеличават КПД-то и все по-голям процент от преводачите се възползват от подобни програми. Това е и основната причина преводаческата професия да се цитира като една от тези, които в недалечно бъдеще вероятно ще изчезнат.
Далеч съм от мисълта, че технологиите не трябва да се развиват в посока улесняване на труда и пестене на време, и все пак едва ли качеството на един „машинен“ превод би могло да бъде идентично с това на направения от човек – не с матрична памет, а с натрупвания от познания, квалификация и опит, и емоции... Да не говорим за невъзможността (според мен) за софтуерно пресъздаване на художествени текстове. Не бих могла да си представя софтуерна симулация на преводи на Шекспирови творби, поставени до несравнимите на Валери Петров например!
