Адвербиализация и препозиционализация на предложни съчетания в старобългарския език. Наречни и полунаречни изрази с предлог до

В съвременното езикознание особено актуални са изследванията, насочени към изучаване на преходните зони в езика. С оглед на днешното състояние на българския език темата е била разглеждана в работите на редица учени (Захаревич 1965, 1972; Злачева-Кондрашова 2003а, б 2006а, б; Крумова 1972, 1973; Крумова-Цветкова 1984а, б, Лакова 1993; Лукин 1973; Метларова 1978, Парашкевов 1988, Пернишка 1972 и др.). Този засилен интерес е продиктуван от факта, че преходността като следствие и форма на проява на асиметрията на езиковия знак разширява неговите номинативни възможности и играе значителна роля в устройството и функционирането на езика. В исторически план обаче този лингвистичен феномен не е достатъчно проучен. В палеославистиката на тази проблематика обръщат внимание A. Ваян (1952: 148–149), Н. И. Толстой (1957: 119), В. О. Мареш (1961: 138–148), Р.М. Цейтлин (1973: 105–106; 1977: 94), а в най-ново време В. С. Ефимова (2000: 56–69; 2011: 41–54). Явлението намира отражение и в трудовете по историческа лексикография на славянските езици (Трубачов 1974; Славски 1974; Фасмер 1986–1987; Срезн 1989; СЯС 1968–1998; СС 1994; СДРЯ, СтбР 1999–2009). При все това досега процесите на функционална транспозиция[1] при различните части на речта в еволюцията на славянските езици и в частност на българския не са били обект на цялостно монографично проучване. Това ме мотивира в поредица публикации да се опитам да осветля явления като субстантивация, адективация, адвербиализация, препозиционализация, конюнкционализация и под. с оглед на миналите етапи от развитието на българския език[2].

Предмет на научно наблюдение в няколко статии е динамиката на процеса адвербиализация и неговия креативен потенциал от диахронна гледна точка[3]. Стъпвайки върху основата на предходни изследвания[4] и на базата на ексцерпиран из основните палеославистични лексикографски трудове[5] материал в исторически план се разглежда лексико-синтактичното образуване на наречия чрез сливане в едно словесно цяло на устойчиви словосъчетания или съчетания на самостойна и служебна дума – предлог. Основна цел на изследването е да бъде описан феноменът адвербиализация като продуктивен тип функционална транспозиция в еволюцията на българския език, което предполага решението на няколко конкретни задачи:

• Да се проследи адвербиализацията като исторически процес, в резултат на който се е сформирала съществуващата в съвременния български език наречна система;
• Да се очертаят основните типове адвербиализация – продуктивни през изучавания исторически етап от развитието на езика;
• Да се представи адвербиализацията във взаимовръзката ѝ с останалите видове функционални транспозиции в стб. език и особено на фона на деадвербиализацията и прехода на наречията в категорията на служебните думи.

Изследването е структурирано на класификационен принцип, систематизирайки емпиричния материал според различни критерии – първо в обединения въз основа на участващия при словопроизводството предлог, в рамките на всяко отделно обединение – с оглед на обстоятелството, което означават новообразуваните наречия (за място, време, начин, количество, причина), и най-сетне – на базата на лексико-граматичната принадлежност на мотивиращата дума (съществително, прилагателно, числително, наречие, предлог). За всеки адвербиален израз се посочва пълнозначният компонент в състава му с неговото значение[6], семантиката на лексикализираното съчетание и илюстративен пример за контекстуална употреба от привлечените в изследването лексикографски справочници с указване източника на ексцерпция. Привеждат се и гръцките съответствия на разглежданите лексикални единици (когато откъсът е от преводен текст). Във всеки конкретен случай се анализира пътят на адвербиализацията, проследяват се системните връзки на новообразуваната наречна единица. Наблюденията върху лексикализираните предложни изрази в исторически план се паралелизират в съпоставка с изследването на наречната система в съвременния български книжовен език, направено от Ст. Георгиев (Георгиев 1976: 433–516).

На следващите страници ще спра вниманието си върху наречните и полунаречните изрази с предлог до в стб. език.

НАРЕЧИЯ И НАРЕЧНИ ИЗРАЗИ С ПРЕДЛОГ ДО[7]

С предлог до в стб. език се образуват наречия и наречни изрази за място, време и количество – обикновени и местоименни, със значение ‘достигане, съприкосновение при граница във времето и пространството’ (в конкретен или абстрактен смисъл), както и ‘предел на количествено нарастване или измеримост’. При лексикализирането се изгубва конкретното значение за граница и се придобиват нови, по-отвлечени значения – за степен на пълнота, изчерпване или максималност.

Малко от адвербиализираните изрази с предлог до, мотивирани от пълнозначни думи, назоваващи понятия за място, запазват първичното си пространствено значение. Могат да се съчетават с глаголи за движение или някакво ненасочено действие.

Достигане до пределите на ограничено пространство в затворен обем означава довънѫтрь, образуван от срастване на предлога до с наречието вънѫтрь ‘довътре’: Петръ издалече въслѣдъ его иде до въноутрь въ дворъ архиереовъ Мк14, 54 Мар. Гр. ἕως ἕσω. Съчетаването на двете препозиции до и въ е явен признак за формализирането на предлога въ и преминаването му в словообразувателен афикс.

От нарицателно име, назоваващо понятие за място – долъ, -а м., е мотивиран наречният израз до долоу / до дола ‘додолу’ за локализация на координатност по вертикален ориентир. При адвербиализацията на синтагмата се наблюдава промяна в семантиката на мотивиращото съществително от конкретна (‘вдлъбната земна форма, долина, яма’) към абстрактна (‘място, разположено по-ниско спрямо ориентира’). Би могъл да се предположи и друг път на развитие – от изходното съществително през междинното наречие долоу (адвербиализирана падежна форма на долъ) до предложно-наречното съчетание до долоу: Облѣчена въ котыгѫ льнѣнѫ раздъранѫ отъ горы дожи и до долоу Супр. Гр. ἀπὸ ἄνωθεν ἕως κάτω. В приведения пример е налице контекстуално съчетаване на две наречия за място, произведени съответно от сливане на предлозите отъ и до с антонимизиращи се пълнозначни думи, означаващи противоположни посоки (векторни антоними) за изразяване пълнота, завършеност на действието. Срв. още Съ горы и до дола ЖитНифХIIIв. Съчетава се често с частицата дожи / даже за подчертаване на достигнатия пространствен предел: Даже и до дола КирЙерХIIв.

Двойна, дори тройна мотивация може да се предположи при синонимното на предидущето наречно съчетание до низъ (низоу) – от съществителното низъ, -а м. със значение ‘място, намиращо се по-ниско спрямо ориентира’ съответно през неговата адвербиална (низъ₁ ‘долу’) или предложна употреба (низъ₂ + в. п. за означаване на движение отгоре надолу). Засвидетелствано е в антонимен контекст, в съчетание с друго наречие за място с противоположно значение, образувано съответно от сливане на предлога отъ и пълнозначна дума, означаваща локализация обратна по координатата на вертикала (векторни антоними) за изразяване пълнота, завършеност на действието: отъ горы до низъ (низоу), ‘отгоре додолу, през цялата дължина’: И тьма бысть и слъньце помръкъшю и катапетазма црьковьнаѣ раздъра сѧ на двое отъ горы до низъ Лк23, 45 Зогр, Ас. Гр. μέσον. Вж. също в Мк15, 38 според Мариинското евангелие и опона црквьная раздъра сѧ на дъвое съ выше до ниже, където се явява още един синоним на до долоу и до низъ – до ниже с мотивираща дума наречие в сравнителна степен.

При наречния израз до землѩ ‘дóземи’, мотивиран от съществителното земля, -ѩ ж., вследствие на процеса на адвербиализация изконното обстоятелствено значение за пространствено отношение локализация на координатност по вертикален ориентир на изходното предложно-именно съчетание избледнява за сметка на развитието на по-абстрактна и обобщена квалифицираща семантика на вътрешно присъщо на действието качество, като се наблюдава известно колебание между обстоятелственото и качественото значение. Така изразът покланятисѧ до землѩ, засвидетелстван още в СинЕвх, означава не просто ‘покланям се ниско, правя дълбок поклон’, но и ‘засвидетелствам голяма почит, изключително уважение към някого; изразявам извънредна благодарност’.

Допълнителна вторична промяна на адвербиалното значение с обстоятелствен признак за място към качествено-определителна семантика се наблюдава и при наречието до врьха ‘догоре, до върха; напълно, докрай’, образувано от съществителното врьхъ, -а м. в резултат на лексикализация на предложно-именно съчетание. При адвербиализацията на синтагмата семантиката се променя от конкретна за локализация на координатност по вертикален ориентир към абстрактна – за крайна степен, пълнота и обхват. Нвб. довръх диал.

Специфичен допълнителен интензифициращ смисъл на върхова градация, която можем да определим като пределност и приключеност, придобива и наречният израз до дъна ‘напълно, до основи’, мотивиран от съществителното дъно, -а ср. И тук при адвербиализацията се извършва промяна в значението на базовата дума от конкретно пространствено (‘долна част на нещо – море, езеро, река, земна вдлъбнатина, триизмерен кух предмет’) към абстрактно градуално. Изразът не е засвидетелстван в КСП. У Срезневски присъства с пример от късен руски паметник: Бѫдѫть стая ваша до дна осквернена Зав12 патр. Гр. ἕως ἐδάφους. За наличието му в средновековния български език съдим косвено. Нвб. до дъно.

При лексикализацията на съчетанието от предлог до и съществителното коньць с основно значение ‘предел в пространството или времето, завършек, последният етап от някакво действие’ на базата на първичната обстоятелствена семантика ‘до края’ се поражда нов семантичен признак ‘крайна степен, пълнота, предел на някаква вътрешно присъща характеристика’, който отдалечава производното наречие до коньца от първоначално темпоралната му същност и го доближава до качествената определеност с развитие на вторично абстрактно значение ‘докрай, изцяло, съвсем’ в съчетаване с глаголи вече не за движение и положение в пространството, а за дейност и душевно състояние: до коньца възлюби ѩ Йо13, 1 Мар. Не забѫди до коньца Пс73, 19 Син. Не до коньца прогнѣваеть сѧ (гь) Пс102, 9 Син. Прѣтрьпѣвыи же до коньца Мт10, 22 Мар. Гр. παντελῶς, μέχρι τέλους εἰς τέλος.

Контекстуално съчетаване на две наречия с първично обстоятелствено значение за място, произведени съответно от сливане на предлозите отъ и до с мотивираща пълнозначна дума коньць, означаващи противоположни посоки (векторни антоними) за изразяване пълнота, завършеност на действието, има в устойчивото съчетание отъ коньца ... до коньца / отъ коньць ... до коньць ‘открай докрай’. Срв. изходната разделна предложно-именна синтагма в примерите и съберетъ избъраныѩ своѩ отъ четыръ вѣтръ отъ коньца землª до коньца н҃бсе Мк13, 27 Мар, Зогр; и съберетъ избъраныѩ своѩ отъ четыръ вѣтръ отъ коньць н҃бсъ до коньцъ ихъ Мт24, 31 Ас, Сав.

Tемпорална финалност спрямо времевия ориентир при съвпадане на пресечната точка по координатната ос със самия момент на съобщение означава наречието донынѣ ‘до този миг, досега’, образувано чрез срастване на предлога до с първичния adverbium нынѣ. Често се съчетава с частицата дожи за подчертаване на достигнатата времева граница: И игоумени сътвориша праздьникъ великъ. дръжѧтъ же памѧть свѧтыихъ моштии дожи и донынѣ. се ѥсть свѧтааго дометия житиѥ. Супр. Контекстуално свързване на два наречни израза с темпорално значение, произведени съответно с предлозите отъ и до за означаване на границите – начална и крайна – на определен период, илюстрира примерът Бъ мои имъже наоучи мѧ отъ юности моѥѩ и донынѣ възвѣштѫ чюдеса твоя Пс70, 1 Син.

Значение на темпорална финалност при отдалеченост спрямо времевия ориентир без актуализиране към момента на говорене има наречието допоздѣ ‘докъсно’, получено в резултат от сливане на предлога до с първообразния adverbium поздѣ. Употребата му с нѣколи понѣ има подсилващ ефект върху неопределеността и абстрактната обобщеност на граничния момент. Вы златоносивыѩ жены понѣ допоздѣ нѣколи, отъложивъше златьнаго желания... прѣмѣните оутварь ѥѭже обложени есте. Супр.

Няколко адвербиализирани съчетания на предлога до с наименования на различни времеви периоди се отнасят към групата на опосредованите наречия, които придобиват своето значение, свързвайки темпоралната даденост с някакво измерение за време (ден, година, денонощие и т.н.). Предлогът, участващ в словообразуването, внася характерната за него семантика ‘достигане, съприкосновение при граница във времето’. Характерно за тези наречни изрази е, че при тях конкретността не се губи въпреки високата степен на обобщеност, получена в резултат на адвербиализацията, запазва се релацията към дадения период.

Спрямо периода ден плюс допълнителен диференциращ признак определеност се дефинира значението на наречните изрази до дьньсь и до сего / нынѣшьняѥго (дьне) с факултативно присъствие, респ. отсъствие, на съществителното дьнь – до днес, досега, до този момент. Отъвѣщавъ же исъ рече, оставите до сего, и коснѫвъ въ оухо его ицѣли и Лк22, 51 Мар. Гр. ἕως τούτου. Тѣмьже нарече сѧ село то село кръве до сего дьне Мт27, 8 Мар. Гр. ἕως τῆς σήμερον. Се же до нынѣшьняѥго съхраненъ прѣбываатъ въ странахъ тѣхъ Супр. Видѣхъ дыма иж неѩ до нынѣшьняѥго въсходѧща Супр. Гр. Μέχρι τοῦ νῦν, ἐπὶ τοῦ νῦν. Въинѫ трапезѫ въ црквахъ отъ того до дьньсь и до пришьствия емоу жрьтвѫ съврьшенѫ творить. Супр. В последния пример е налице контекстуално съчетаване на два наречни израза с темпорално значение, произведени съответно с предлозите отъ и до за означаване на границите – начална и крайна – на определен период. Нвб. До днес, досега.

Спрямо периода ден се определя и значението на наречието до обѣда ‘в първата половина на деня’. Да прѣбѫдетъ въ болѣзни ж҃ днеи...аще ли зѣло страшьна бѫдеть то до обѣда, ли до полоудьне СинЕвх. Мотивиращо е съществителното обѣдъ, регистрирано в паметниците с две значения: 1. Обед, основното хранене през деня. 2. Обедно време. Срв. нвб. Преди обед.

В късни руски паметници Срезневски отбелязва и наречния израз до вечера: На сулѣ бивше ся с Половци до вечера быхомь оу Халѣпа ПоучВладМон. Че същият е бил характерен и за стб. език може да се съди по присъствието му и в съвременния български дискурс.

Спрямо периода година се определя значението на наречието до года с допълнителен диференцираш признак итеративност ‘всяка година’. Вж. регистрирания у Срезневски пример от ИпЛ: Давати цреви по 2000 гривенъ сребра догода. Контекстуално съчетаване на два наречни израза с темпорално значение, произведени съответно с предлозите отъ и до в съчетание със съществителното годъ за означаване на границите – начална и крайна – на определен период с повтаряща се цикличност ‘ежегодно, от година на година’, е документирано в Ис29, 1. по ркп. ХIVв. Съберѣте жита отъ года до года, гр. ἐνιαυτὸν ἐπὶ ἐνιαυτόν Срв. пак там Втз14, 22. Същото съчетание отъ года до года е засвидетелствано и в значението ‘винаги, постоянно’ с оглед на семантичните признаци продължителност, трайност, частичност/цялостност на времевото протичане: Ядъ же твоа, юже еси ты, въ мѣроу двоюдесѧте циклъ на днь отъ года до года яси Ез4, 10. Срв. Изх13, 10 по ркп. ХIV в. Гр. ἀπὸ καιροῦ ἕως καιροῦ.

Спрямо вечността, мислена като безкрайно дълъг период от време, характеризиращ се с цялостност и интегритет в протичането, се определя значението на адвербиализираното съчетание до вѣка ‘винаги, завинаги, вечно’. Мотивиращо е съществителното вѣкъ, -а м., с което в стб. се назовава ‘дълъг период от време, епоха, вечност’: Да оупъваеть иль на гѣ отънынѣ и довѣка Пс130, 3 Син. Тук отново се илюстрира контекстуално съчетаване на две темпорални наречия, произведени съответно с предлозите отъ и до за означаване на границите – начална и крайна – на определен период.

Първичната семантика на обстоятелство за време се трансформира в квалифицираща такава при преносното значение на коментирания по-горе наречен израз до года ,напълно, докрай’, в което е постигната висока степен на обобщение чрез отвличане на действието от неговата конкретна фиксираност и темпорална отнесеност, характерни за началния смисъл на мотивиращата дума годъ, -а м. ‘определена част от денонощието, момент, време, час’: Разоумѣи сноу члчь, еще бо до года скончание видѣнию Дан8, 17 по ркп. от ХIVв. Гр. εἰς καιροῦ πέρας.

В старите писмени паметници са засвидетелствани и три синонимни наречни израза за количество и степен с предлога до в значение ‘достатъчно’ в смисъл на цялостно изчерпване, мотивирани от имена с абстрактно значение:

Довълѣ/доволѣ ‘доволно’, образуван от предложното съчетание до волѧ ‘до желание, докато искаш’ (изходна глаголна основа). Доволѣѥ намъ небольшеѥ извѣщениѥ ЙоЛествХIVв.

До сыти ‘донасита’, с пълнозначна дума в състава си конверсива сыть, -и ж. ‘ситост, усещане за пълна задоволеност от храна или питие’. Възалка кръмѧи вьсь миръ иже отъ пѧти хлѣбъ пѧтъ тысѫщь до сыти накрьми Супр.

До овилия ‘донасита’, базирано на отвлечено съществително обилиѥ, -ия ср. ‘голямо количество, излишество’. Брашьно посъла имъ д-о-билия Пс77, 25 Син. Гр. εἰς πλησμονήν.

От прилагателно за означаване на количествен признак ѕѣлыи ‘твърде, много’ е мотивирано предложното съчетание до ѕѣла ‘извънредно много, съвсем’ (не отыми отъ оустъ моихъ словесе истиньна до зѣла Пс118, 43 Син, гр. ἕως σφόδρα), а от обобщителното местоимение вьсь адвербиалният израз до вьсего ‘напълно, съвършено’ (Жита пожгоша и до вьсего ЛаврЛ), също за изразяване на крайна степен, която можем да определим като пределност и приключеност.

Отделна група формират лексикализираните предложно-наречни съчетания на предлог до с местоименни наречия. Те се отличават с пределна абстрактност, която се намира в тясна връзка с тяхната дейктичност.

Наречието доселѣ ‘досега’ означава достигане в момента на говорене на границата на действие или състояние, което е започнало преди, като началната граница е неизвестна в миналото, но може и да се уточни с предложен израз отъ + съществително, означаващо момента за начало на протичащото действие. Корелатът дотолѣ ‘дотогава’ маркира крайната точка в някакъв отдалечен от времевия ориентир минал или бъдещ момент. Доколѣ и донюда, с които се въвежда пряк и косвен въпрос, изразяват неопределен момент на граница във времето, а относителните доньда и донелѣ указват съответно границата на /не/извършване на действието – крайния момент непосредствено преди началото на неговото протичане.

Местоименните наречия досьде и дотѫда (дейктични корелати, противопоставящи се по признака близо и далече – локализация на /не/дистантност), доньде, доньдеже, доньжде, доидеже (относителни с несамостойна употреба като съюзни думи), както и въпросителните докѫды и донѭдоу означават достигане или разпространение до определен предел в пространството, като значението за място въз основа на заложения признак за достигане на краен пункт започва да се възприема и като значение за време ‘докато’ – пределна точка на успоредно, едновременно протичане на действия (при доньде, доньдеже, доньжде, доидеже), или за противоположност с известна отсянка на условност, а също и за степен ‘дотолкова’ при дотѫдь с характерната за него индиферентност по отношение на признака максималност/минималност, който е изцяло ракурсивен и зависи от съотносителността на наречието с дадените количествени величини.

Примери: Они же крѣплѣахѫ сѧ глѭще, ѣко развраштаатъ люди оучѧ по вьсеи Июдеи, наченъ отъ галилеѩ досьде Лк23, 5 Мар. Ходите доньде свѣтъ имате да тъма васъ не иметъ Йо12, 35 Боян. Не мимоидеть родъ сь, доньдеже вься си бѫдѫтъ Мт24, 34 Остр. Якоже и дотѫда слоушаи НиконПанд. Дотѫдъ драша и, доидеже ребра его обнажиша МъчТеодТир /МинЧетФевр/. Отъ днии Иоана Крьстителя доселѣ Мт11, 12 Остр. Отъ начѧла вьсего мира доселѣ Мт24, 21 Остр. Ѡ роде невѣрьныи и развращеныи ... доколѣ трьплѭ васъ Мт1, 1 Мар. Блаженыи же то слышавъ оубоя сѧ не оубо бѣаше дотолѣ видѣлъ аггела Супр.

РКБЕНО: довечера, довънка, довѣка, догде / доде, догдето, догодина, докога / докоги, докрай, докът, допослѣд, досега / досеги, досрѣд, доста, досущ, дотолкози, дотука, доутрѣ.

От направения анализ можем да направим следните изводи:

Според достигналите до нас свидетелства в групата на лексикализираните адвербиални изрази в стб. език, образувани с предлог до, влизат наречия за място, време, качество и количество, с мотивираща основа име (съществително, прилагателно), местоимение, предлог или друго наречие. В процеса на лексикализация на съчетанията настъпват различни семантични промени и в двете съставящи ги думи. В едни случаи предлогът запазва първичната си семантика да означава предел в движението, пространственото разположение, времевото протичане, количеството или обсега на действие, но може и да изгуби конкретното значение за граница и да придобие нови, по-отвлечени значения – за степен на пълнота, изчерпване или максималност. От своя страна, в състава на съчетанието пълнозначната дума също може да претърпи промяна на смисъла си от конкретен към абстрактен (вж. до долоу, до землѩ и др.) или дори да добие семантика, която иначе не присъства в семантичната ѝ парадигма при несвързана употреба (напр. думата годъ в съчетанието до года). Чудесен пример за това как преосмислянето на думите в състава на предложните наречни съчетания може да доведе до синонимизиране на изрази, базирани на лексикални единици с иначе противоположна семантика, предоставя синонимната двойка до дъна и до връха ‘напълно, изцяло, докрай’. Изменението в значението обуславя и промяна в синтагматиката на съответните думи, например съчетаване вече не само с глаголи за движение и положение в пространството, а и за душевно състояние.

Привличането на словен материал от запазените по-късни преписи стб. паметници, както и от такива, принадлежащи към други редакции с изразено силно влияние върху тях на стб. език, обогатяват групата на наречните изрази с предлог до с нови членове, незасвидетелствани в класическия корпус, някои от които в качеството си на синоними и антоними на вече известните ни от най-старите писмени паметници, допълват семантичната парадигма на редица от познатите ни адвербиални съчетания с нерегистрирани в КСП значения.

В рамките на анализираната група наречни и полунаречни синтагми синонимията и дублетността са широко застъпени. Синонимизират се:

а) адвербиални изрази с предлога до и морфологични дублети на една и съща мотивираща дума – до долоу / до дола;

б) адвербиални изрази с предлога до и различни мотивиращи думи – до долоу / до низоу / до ниже; до сыти / до обилия; донынѣ / доселѣ;

в) адвербиални изрази от предлога до + съчетания от различни думи – до дьнь сь и до сего (дьне) / до нынѣшьняѥго (дьне).

Тази богата синонимия и дублетност, както е известно, са характерни изобщо за лексикалната система на средновековния български език и се дължат на неговата ненормираност.

В редица случаи се натъкваме на антонимни контексти, т.е. реализация на антонимите в един и същ контекст: отъ горы до низъ, съ горы и до дола.

Резките семантични трансформации, семантичните скокове от един категориален вид наречие в друг, на които са подложени адвербиализираните предложни съчетания, водят до развитие на полисемия. Такива са категориалните преходи от наречие за място в наречие за време или количество и начин (доньде, доньдеже, доньжде, доидеже; дотѫдь), от наречие за време в наречие за качество и начин (догода).

Част от основния речников фонд на съвременния български книжовен език продължават да бъдат думи и изрази като довътре, докъде, досега, до днес, до ден днешен, до дъно. Други се различават по афиксалния си строеж като до сыти : донасита (непрефигирано : префигирано), догода : догодина (с различна суфиксация + промяна в значението). За трети се използват дублетни наречия с аналогична семантика от прилагателни имена – доволѣ : доволно. Систематична субституция на пълнозначната дума има при еквивалентите до коньца и докрай. Стилистично маркирани са довека, доземи, докле. Има и лексикални единици, които са напълно отпаднали – до ѕѣла, доселѣ, дотолѣ, донюда, доньда, донелѣ, доньде, доньдеже, доньжде, донѭдоу и др. Като цяло е налице редукция на дублетите в нвб. Език.

БИБЛИОГРАФИЯ

Борковский, Кузнецов 1963: Борковский, В.И., П.С. Кузнецов. Историческая грамматика русского языка. Москва: Издательство АН СССР. 1963.

Буслаев 1959: Буслаев, Ф. И. Историческая грамматика. Москва: Изд-во Учпедгиз. 1959.

Вайан 1946: Вайан, А. Руководство по старославянскому языку. Москва: Изд-во иностранной литературы. 1952.

Велчева 1964: Велчева, Б. Показателни местоимения и наречия в новобългарските паметници от ХVII XVIIIв. Известия на Института за български език, кн. 10, 1964, 159–235.

Георгиев 1976: Георгиев, Ст. Система на наречието в съвременния български книжовен език. Дис. за получаване на научната степ. „Доктор на филологическите науки“. София. 1976.

Добрев 1982: Добрев, Ив. Старобългарска граматика. Теория на основите. София: Изд-во „Наука и изкуство“, 1982.

Ефимова 2000: Ефимова, В.С. Об употреблении прилагательных в роли существительных в старославянских текстах. Славяноведение, № 1, 56–69.

Ефимова 1989а: Ефимова, В.С. О значений наречий вельми, мъного и зѣло в языке старославянских рукописей. Этимология, 1986–1987. Москва, 1989.

Ефимова 1989б: Ефимова, В.С. Наречия в языке старославянских рукописей. Диссертация на соискание ученой степени канд. филол. наук. Москва. 1989.

Ефимова 1989в: Ефимова, В.С. О старославянских наречиях, мотивированных существительными. Советское славяноведение. 1989, № 2, 74–84.

Ефимова 1991а: Ефимова, В.С. Старославянские отъадъективные наречия с суфиксом -ѣ. Советское славяноведение. 1991, № 3, 71–80.

Ефимова 1991б: Ефимова, В.С. Об употреблении непроизводных наречий в языке старославянских рукописей. Palaeobulgarica. 1991. (XV), № 2, 32–36.

Ефимова 2006: Ефимова, В.С. Словообразовательная морфемика старославянского наречия. В: Старославянская словообразовательная морфемика. Москва: Институт славяноведения РАН. 2006, 298–337.

Ефимова 2011: Ефимова, В. С. Наименования лиц в старославянском языке: способы номинации и приоритеты выбора. Москва: Институт славяноведения РАН, 2011.

Захаревич 1965: Захаревич, Е. А. Суффиксация и субстантивация при образовании наименований лиц в болгарском языке. В: Очерки по словообразованию и словоупотреблению. Ответственные редакторы: Б.А. Ларин, П.А. Дмитриев. Ленинград, 1965, 44–59.

Захаревич 1972: Захаревич, Е. А. К вопросу о субстантивации в болгарском языке: субстантивация прилгательных в форме среднего рода. В: Славянская филология. Вып. 2. Ленинград, 1972, 46–53.

Злачева-Кондрашова 2003а: Злачева-Кондрашова, С. Адвербиализация именных форм в русском и болгарском языках. В: Русистика 2003. Язык, коммуникация, культура. Шумен: УИ „Еп. Константин Преславски“, 2003, 200–207.

Злачева-Кондрашова 2003б: Злачева-Кондрашова, С. Лексико-грамматическая омонимия и процессы прономинализации и нумерализации частей рчи в русском и болгарском языках. Науч. тр. ПУ „Паисий Хилендарски“, ХLI, 2003, № 1, 173–178.

Злачева-Кондрашова 2006а: Злачева-Кондрашова, С. Адвербиализация глагольных форм в русском и болгарском языках и ее отношение к лексико-грамматической омонимии. В: Девятый международный симпозиум МАПРЯЛ 2006. Теоретические и методические проблемы русского языка как инстранного. Новые информационные технологии в лингвистической и методологической науке. Доклады и сообщения. Велико Търново: „Астарта“, 2006, 169–170.

Злачева-Кондрашова 2006б: Злачева-Кондрашова, С. Омонимия служебных слов в русском и болгарском языках. В: Инновации в исследованиях русского языка, литературы и культуры. Конференция МАПРЯЛ, Болгария, Пловдив, 31.Х. – 3.ХI. 2006. Сборник докладов. Т. 1. Пловдив: УИ „Паисий Хилендарски“, 2007, 128–131

Илчев 1993а: Илчев, П. Наречия. В: Граматика на старобългарския език. Фонетика, морфология, синтаксис. Гл. ред. Ив. Дуриданов. София: Изд-во на БАН. 1993, 314–324.

Илчев1993б: Илчев, П. Предлози. В: Граматика на старобългарския език Фонетика, морфология, синтаксис. Гл. ред. Ив. Дуриданов. София: Изд-во на БАН. 1993, 350–356.

Крумова 1972: Крумова, Л. Един случай на адвербиализация. – Български език, 1972, № 1, 76–80.

Крумова 1973: Крумова, Л. Езиково-стилистична функция на субстантивираните прилагателни имена в поезията на Н. Вапцаров и П.Пенев. Български език, 1973, № 6, 553–558.

Крумова 1973: Крумова, Л. Субстантивация на прилагателните имена в българския език (в съпоставка с някои случаи в руски). В: Славистичен сборник. София: БАН, 1973, 213–221.

Крумова-Цветкова 1984а: Крумова-Цветкова, Л. Субстантивирани прилагателни за място (nomina loci) в българския език (в съпоставка с другите славянски езици. Studia z filologii polskiej i słowiańskiej. T. XXIII. Warszawa., 1984, 202–214.

Крумова-Цветкова 1984б: Крумова-Цветкова, Л. Субстантивация на прилагателните имена в съвременния български книжовен език. Дисерт. София, 1984.

Крумова-Цветкова 1987: Крумова-Цветкова, Л. Субстантивация на прилагателните имена в съвременния български книжовен език. София: БАН, 1987.

Кузнецов 1956: Кузнецов, П.С. Историческая грамматика русского языка /морфология/. Москва: Изд-во „КомКнига“, 1956.

Лакова 1993: Лакова, М. Конверсия при словоформи в съвременния български книжовен език. Съпоставително езикознание, 1993, № 1, 54–71.

Лукин 1973: Лукин, М. Ф. Субстантивация причастий в восточнославянских и болгарском языках. В: Русский язык и его связах с украинским и другими славянскими языками. Симферополь: Типография Изд-ва „Таврида“, 1973, 52–54.

Метларова 1978: Към въпроса за адективацията на страдателните причастия в българския език. – Науч. тр. ПУ „Паисий Хилендарски“, ХVI, 1978, № 5, 225–232.

Миклошич 1899: Миклошич, Фр. Сравнительная морфология славянских языков. Вып. 2, Москва: Университетская типография. 1899.

Милетич 1946: Милетич, Л. Старобългарска граматика /синтаксис/. София: Целгра. 1946.

Мирчев 1963: Мирчев, К. Историческа граматика на българския книжовен език. София: Изд-во „Народна просвета“, 1963.

Парашкевов 1988: Парашкевов, Б. Субстантивирани латински глаголни форми. Чуждоезиково обучение, 1988, № 5, 49–51.

Пернишка 1972: Пернишка, Е. Някои функционалностилистични прояви и особености на субстантивираните прилагателни. Български език, 1972, № 1–2, 22–26.

Славова 2017: Старобългарски език. Университетски учебник. София: УИ „Св. Кл. Охридски“, 2017.

Харалампиев 1980: Харалампиев, Ив. Качествените наречия на -о и -ѣ в произведенията на Евтимий Търновски. Трудове на ВТУ „Кирил и Методий“. Т. 15, кн. 2. София, 1980, 111–135.

Чоролеева 1970: Чоролеева, М. Отглаголни прилагателни имена или адективирани причастия. Известия на Института за български език, ХIХ, 1970, 190–195.

Чоролеева 1972: Чоролеева, М. Адективация на причастията в съвременния български език. Дисерт. София, 1972.

Чоролеева 1972: Чоролеева, М. Отразяване на адективацията на причастията в българските тълковни речници. В: Въпроси на съвременната българска лексикология и лексикография. София: БАН, 1986, 59–73.

Чурмаева 1980: Чурмаева, Н.В. Описание наречий в историческом словаре. В: Древнерусский язык. Лексикология и лексикография. Москва: Изд-во „Наука“, 1980, 60–78.

Шанский 1968: Шанский, Н.М. Очерки по русскому словообразованию. Москва: Учпедгиз, 1968.

Ян 1967: Ян, Я. Старославянское наречие как член предложения. Slavia, XXXVI, № 1, 1–23.

Aitzetmüller 1978: Aitzetmüller, R. Altbulgarische Grammatik als Einführung in die slavische Sprachwissenschaft. Freiburg im Breisgau: U.W.Weiher, 1978.

Doritsh 1910: Doritsh, Al.. Gebrauch der altbulgarischen Adverbia. Leipcig, 1910.

Leskien 1919: Leskien, A. Grammatik der altbulgarischen (altkirchenslavischen) Sprache. Heidelberg, 1919.

Lunt 1955: Lunt, H. G. Old Church Slavonic grammar. S’ – Gravenhage, 1955.

Moszyński 1976: Moszyński, L. Starosłowianskie *perdъ – *perdь. Zeszyty naukowe wydziału humanistycznego. Filologia polska. Prace językoznawcze Un-tu Gdańskiego, 1976, № 4, S.124.

ИЗТОЧНИЦИ

РБЕ: Речник на българския език. Т. I–XV. София: Изд-во на БАН, 1977–.

СДРЯ: Словарь древнерусского языка ХI–ХIVвв. В 10 т. Москва: РАН. Ин-т рус. яз., 1988–.

Срезн: Срезневский, И. И. Материалы для словаря древнерусского языка по письменым памятникам. Т. I-III, Санкт Петербург: Отд-ние рус. яз. и словесн. Имп. АН, 1893–1903. Репринт. Москва: „Книга“, 1989.

СтбР: Старобългарски речник. Т. I. София, 1999 и Т. II София, 2009. Отг. ред. Д. Иванова-Мирчева.

СС: Старославянский словарь (по рукописям X-XIв.). Под редакцией Р. М. Цейтлин, Р. Вечерки и Э. Благовой, Москва: Изд-во „Русский язык“, 1999.

СЯС: Slovnik jazyka staroslovĕnskeho. Т. I – III. Praha: AV ČR, 1958–1994.

СЪКРАЩЕНИЯ НА СРЕДНОВЕКОВНИ ПАМЕТНИЦИ

Ас – Асеманиево евангелие
Боян – Боянски палимпсест
Зав12 патр – Завет на дванедесетте патриарси (в Палея от ХIV в.)
Зогр – Зографско евангелие
ЖитНифХIIIв. – Житие на Нифонт по ркп. от ХIII в.
ИпЛ – Ипатски летопис
ЙоЛествХIVв. – Лествица на Йоан Лествичник по ркп. от ХIV в.
КирЙерХIIв. – Огласителни слова на Кирил Йерусалимски по ркп. от ХII в.
ЛаврЛ – Лаврентиев летопис
Мар – Мариинско евангелие
МъчТеодТир /МинЧетФевр/ – Мъчение на Теодор Тирон в Миней-чети за м. февруари
Остр – Остромирово евангелие
ПоучВладМон – Поучения на Владимир Мономах
Сав – Савина книга
Син – Синайски псалтир СинЕвх – Синайски евхологий
Супр – Супрасълски сборник