Професор Моско Москов е от поколението български езиковеди, подготвено от университетски преподаватели, които са оставили трайна следа не само в езиковедската ни наука, но и чрез талантливите си ученици и последователи. Те проявяват сериозен интерес към научната и преподавателската дейност, а към своите учители запазват уважение и признателност. Не случайно в предговора към книгата „За чист български език“ М. Москов отбелязва: Всеки научен работник дължи нещо (малко или повече) на своите първи учители. Така и аз дължа първите си стъпки в езикознанието на проф. Л. Андрейчин. Това ми дава повод да изразя дълбоката си признателност и уважение към него, като посветя тази книга на светлата му памет. Но каквото и да пишем по тази тема – сега или по-късно – тя си остава „негова“, защото той бе неуморен радетел за чист български език…“ (Москов 1976: 5).
Това посвещение в известен смисъл обяснява насочването на М. Москов към проблематиката на езиковата грамотност и култура – област, която на пръв поглед не се вписва в изследователските интереси на учения. Неговата научна и преподавателска дейност утвърждават позицията му в Катедрата по общо, индоевропейско и балканско езикознание, свързано с дейността на видни представители на българистичната наука. Сред тях специално място заема Стефан Младенов, чието отношение към езиковата култура, което Любомир Андрейчин основателно вписва в контекста на научните му интереси, дава основание за сравнение с дейността на М. Москов: „Академик Стефан Младенов е преди всичко езиковед-етимолог, специалист по историческо и сравнително езикознание, но отделя твърде голямо и твърде живо внимание и на въпросите на устройството и изучаването на съвременния български книжовен език (Андрейчин 1982: 310).
Моско Москов се стреми да бъде полезен с научните си познания и както Ст. Младенов чрез посветените на езиковата култура трудове имплицитно показва ролята, мястото, „привилегията“, но и задълженията на езиковедите при обясняване и изучаване на езика. Дейността му може да се характеризира със схващането, което Ст. Младенов споделя в предговора на своята „Граматика на българския език“: „Преди да учи людете как трябва „правилно“ да пишат и говорят, съставителят на що-годе добра граматика трябва сам да познава добре не само днешното състояние на даден език, но и на неговото минало, историята на езика, трябва да има ясен и широк поглед върху многообразието на езика в говорите му, та да може в безброй случаи като вещ познавач да определи кои форми са „по-правилни“, т.е. по-съгласни с духа на езика и затова заслужават да се смятат за образцови и да се препоръчват в писмения и говорим език (Младенов, 1939: 2).
От позицията на филологическата си подготовка и познанията в областта на общото езикознание М. Москов се насочва към проблематиката на езиковата култура. Трудовете, посветени на нея, са адресирани към широк кръг читатели, вкл. към учениците, към младото поколение, на което предстои да изгражда и обогатява грамотността и културата си. Своята позиция обобщава в книгата „За чист български език“ (1976), като пояснява, че „предполагаемата висока езикова култура налага да бъде създаден в близко бъдеще теоретичен модел на изискванията как да се води борбата за чист български език, вкл. и на другите форми за по-висока култура на речта“. Така е поставен въпросът за теоретичната основа на езиковата култура, която да обобщи и подчини приложната ѝ страна. Към нея са насочени задачите за овладяване на изразителните възможности на езика на всички негови равнища, като специално са подчертани изискванията за:
- изразителна реч – чрез използване на стилистичните възможност на езиковите единици;
- богата реч – обогатяване на езика с нови думи, свои и чужди, или думи от народната реч;
- чиста реч – очистване на езика от чужди езикови явления, които са несвойствени за неговата система (Москов 1976: 7).
Последните две изисквания в известен смисъл са в антиномно отношение, доколкото обогатяването на езика включва заемането и на чуждоезикова лексика. Всъщност в посочената книга въпросът за „чистота на езика“ се разглежда в по-широк план, като се проследяват мястото на заетата лексика и отношението към нея още от периода на изграждане на новобългарския книжовен език (вж. Москов 1958).
Въпреки че използва утвърдените названия като чистота на езика и чист български език, които не са терминологично обосновани, (както впрочем и днес се пише и говори за меки съгласни, пълен и кратък член, променливо я и пр.), М. Москов основателно обособява лексикални пластове от заета лексика, диалектни думи и жаргонизми, за да определи мястото и различната им роля за обогатяване на лексикалната система. Така се насочва към прескриптивния аспект при изследване на заетата чуждоезикова лексика.
Като се позовава на тенденцията към интернационализация, активизирана при съвременната езикова ситуация, ученият отбелязва, че думите, които спадат към интернационалната лексика, са предимно от старогръцки и латински произход, и обобщава, че „чрез международната културна терминология езиците се приобщават един към друг и се улеснява изучаването им“. Определени като заемки (потребни чужди думи), те са богатство за всеки език и „не трябва да бъдат гонени“. Днес, почти половин век по-късно, тенденцията към интернационализация на езика е своеобразно „модифицирана“ от американизацията, което поставя нови изисквания към допускането на чуждоезиковото влияние. Интересни са например наблюдаваните „разночетения“ на утвърдени в българския език заемки от западноевропейските езици, чийто звуков облик се променя, за да се съобрази с фонетичните особености на английски език, срв. реален, но реалити, евро и банка, но юробанк, фамилия, но фемили, идол но айдъл и пр.
Без да се дефинира точно същността на езиковата култура – понятие, което и днес се тълкува различно, като не се разграничава последователно от грамотността, най-общо са набелязани основните ѝ компоненти, определени като форми за нейното изграждане. Към грамотността са отнесени изискванията за правилна писменна реч чрез спазване на граматичните и синтактичните норми и за благозвучна реч, т.е. придържане към произносителните и правоговорните норми. Езиковата култура, според М. Москов, се разкрива не само в подбора на лексикалните единици, в тяхното разполагане и граматично оформяне във веригата на речта, но и в тяхното материализиране – звуково или писмено. Езиковата култура е представена чрез свързаността ѝ с грамотността, затова в нея са определени три страни: стилистична, правоговорна и правописна. По този начин се извежда като съществено изискването към предаваното съобщение, но не и към реципиента в комуникативния процес.
М. Москов разглежда борбата против чуждите думи като форма за запазване на самобитността и я свързва с историята на езиковите носители, със спецификата на езиковата система. Без да си служи с използвания днес термин автохтонизация, изяснява нейната същност като различно проявявана в езиковия развой тенденция, противопоставена на интернационализацията:
„Борбата против чуждите думи, като израз на тази тенденция се появява при създаване на национално съзнание и език, „продължава своето развитие съобразно с развитието на обществото“ и има различни прояви в отделните езици“ (Москов 1976: 17).
Като се опитва да разграничи отношението към заетите думи, вкл. проявите на пуризма, при изграждането на книжовния новобългарски език, от една страна, и в периода около средата на миналия век, от друга страна, М. Москов обобщава, че борбата за чист български език се води в съзвучие с останалите форми на борба за по-висока култура на речта. Израз на тази идея е издадената книга „Български език и стил“, определена като ръководство за стилизиране (Москов 1974), в която е включен и раздел „Речевата единица с оглед на произхода ѝ“ (с. 253 – 267). Отбелязва се, че в стремежа към изграждане на по-висока езикова култура в средата на миналия век борбата срещу чуждите думи заема по-ограничено място, тъй като вниманието е насочено към адаптиране на заетата лексика и най-вече към нейната правилна употреба. Не е загубило актуалното си звучене следното заключение: „Поводът за борба с чуждиците не е вече техният произход – само защото са чужди. Сега се има предвид, че те като небългарски елементи невинаги са присъщи със своето звучене, строеж и значение на системата на българския език и с това се затруднява самото общуване (Москов 1976: 56).
Днес не се оспорва заемането на чужда лексика, въпреки че тя е предимно англоезична. Разпространеното схващане обаче, че всички знаят и трябва да разбират английски, служи за оправдания при употребата на думи и изрази, несъобразени с българската фонетична система, с морфологичните и синтактичните особености на българския език – съгласуване, глаголна рекция, парадигма при имената и пр.
Представеният развой на борбата за чист език основателно се свързва с дейността на книжовните дейци през първата половина на ХIХ в. Неофит Рилски, Константин Фотинов, Васил Априлов, емблематични представители на народните будители. Внимателният прочит на текста съдържа информация за дейността на народните будители, последователно разграничени от писатели, преподаватели и научни дейци. Тяхната роля и място в историята ни би обяснила защо не може днес да се избира и обявява „будител на годината“.
При представяне на ситуацията след Освобождението се разглежда дейността на радетелите за „чист български език“ – езиковеди, писатели и публицисти, чиято роля е изяснена с оглед на екстралингвистичните условия на времето около средата на миналия век. Отделено е особеното място на А.Теодоров-Балан и Ст. Младенов, чиято дейност е насочена към устройството на езика. С нея е свързано издаването на списанията „Българска реч“, излизало само една година, и „Родна реч“, просъществувало 16 години (1927 – 1943). В продължение на десет години в рубриката „Как не трябва да се говори и пише по български“ Ст. Младенов помества около 400 бележки, в които препоръчва употребата на съществуващи в български език думи вместо заети чужди, напр. поколение вм. генерация, землище вм. територия, напредък вм. прогрес, потребители вм. консуматори и пр. Разграничени семантично и стилистично, тези названия са запазили своето място в съвременниата лексикална система.
Сред писателите, ревнители за чист български език, са представени Ив. Вазов, Гео Милев, Л. Стоянов, Атанас Далчев, които експлицитно изразяват своето отношение не само към заетите чужди думи, но и към езиковедите, които невинаги успешно се стремят да ги заместват с „новосъздадени“ названия. Специално място е отделено на Йордан Радичков, Емилиян Станев и Николай Хайтов, които не само чрез художествените си творби разкриват лексикалното богатство на българския език, но и специално изразяват отношението си към него. Интересно със своята актуалност е цитираното изказване на Н. Хайтов: „И ние все търпим тези психологически предпоставки, а не бива да ги търпим, защото България не е в равното поле и в синьото небе, не само в доматите и електрокарите, а преди всичко в езика“ (Москов 1976: 56). И днес може да се каже, че България не е само туристическа дестинация, не е ансамбъл за народни песни и танци, кукерски игри и родопски гайди. На нейната земя, съхранила следите на древната ни история, живее народ с многовековно минало, традиции и култура, съхранени чрез езика. За да бъде приемана като равностоен и уважаван партньор, в нея трябва да се полагат грижи за живота и достойнството на носителите на българския език, а не за близките и по-далечни гости и посетители, за да отнесат хубав спомен от нея.
Скромното място, отделено на медиите при разглеждане на заетата лексика, се обуславя не само от ограничението, насочено към „прогресивния печат“ с представители Георги Бакалов и Димитър Найденов. То отразява спецификата на времето с присъщите му средства за информация и комуникация. Интерес представлява цитираното възражение на Д. Найденов срещу тесногръдите „ленинисти“, според които „нашето движение е работническо и затова трябва да се пише грубо, недодялано и небрежно“ (Москов 1976: 44). Това схващане твърде напомня мащабното „разкрепостяване на тоталитарния език“ в наше време, което доведе до принизяване и огрубяване на публичната реч, за да бъде съобразена с широката аудитория. Трябва да мине много време, за да се преодолеят последиците от тази наложена главно чрез медиите „иновативна тенденция“.
Дейността на българските книжовници и езиковеди, представена от М. Москов, дава възможност за сравнение със съвременната езикова ситуация и политика. Преди всичко се налага изводът, че теоретичните анализи и обяснения относно историята и развоя на езика са задача и задължение на специалистите езиковеди. Търсенето и създаването на думи, които би трябвало да изместят заемките, може и трябва да са дело на специалисти, които познават езика и са в състояние да се съобразят с неговите закономерности. В българската лексикална система са приети и се употребяват в речта думи като беда, заблуда, обява, намеса, насока, украса, укор, управа и др., специално създадени в миналото от езиковеди и книжовни деятели. Други, „новоизковани“ някога думи, днес звучат странно и неприемливо, защото не са навлезли в речевата практика.
Днес често се чуват новообразувания, спонтанно създадени от журналисти, политици, общественици, които имат широк достъп до средствата за информация и комуникация. Тяхното словотворчество обаче по-скоро показва недобър езиков вкус и отсъствие на достатъчна езикова култура, напр. въпрекист (от нар. въпреки), заедност, забързвам (процес, реформа) със значение ‚ускорявам‘. Особено изобретателни са авторите при употребата на заета лексика, напр. компроментирана реколта, репатрирани коли, трансплантирани пациенти, рехабилитирани пътища и пр. Новите по звучене и значения названия се повтарят многократно като модни и „по-престижни“, но обикновено преминават в пасивния речник и излизат от употреба.
Изследванията на М. Москов, посветени на езиковата култура и грамотност, му отреждат място сред езиковедите, които насочват теоретичната си подготовка и научни постижения към прагматичното прилагане и използване в преподавателската и популяризаторската дейност. Много от изводите и обобщенията в тях не са загубили своята актуалност и дават възможност за обогатяване и задълбочаване на познанията за развоя на съвременния български език, въпреки че c терминологията и конкретния материал, чрез който се илюстрират постулираните идеи, изследванията носят белега на своето време, отдалечено с почти половин век от нашето съвремие.
В разграничението между езиковата грамотност и култура, представено с оглед на конкретната езикова и екстралингвистична ситуация, днес може да се потърсят отговори на въпросите за преподаването и изучаването на родния език в училище, както и за същността на филологическото образование, различно от чуждоезиковото обучение.
Не е загубило своята актуалност изразеното отношение към заетата лексика, което включва и проявите на т.нар. езиков пуризъм, изяснен в диахронен план чрез свързването му с процесите за изграждане на новобългарския книжовен език. Използван е социолингвистичният аспект, умело прилаган при определяне на отношението и възприемането на чуждоезикова лексика, за да се разграничат употребата и злоупотребата при чуждите думи.
Издадените ръководства за изучаване на българския правопис (Москов 1962, 1968, 1980) осигуряват цялостен поглед върху възможните грешки, характерни за правописната практика, като се посочва „поради какви причини се допускат те и как да бъдат отстранявани (Москов 1980: 10). Третото помагало съдържа и тестова част (72 теста), в която се обобщават грешките, допускани поради неправилно редуване на звуковете при изговор. Включените обяснения за грешките, обусловени от фонетичните и морфологичните позиции на звуковете, спомагат за усвояване на правилно изписване както на домашни, така и на заети думи. Разработените тестове и обясненията в частта „Отговори на тестовете за правилно или погрешно писане“ се различават твърде много от използваните днес най-вече за проверка на знанията, които предполагат запомняне чрез многократно повтаряне, без осмисляне и разбиране.
С трудовете, адресирани към учащите, М. Москов не цели да замести или измести учебниците по български език за учениците. Те дават възможност за допълване и надграждане на учениковите знания, съдържат информация, която насочва към теоретичната основа на включения в учебниците материал, към свързване с историята и развоя на българския език. Трудовете са полезни и за учителите, които трябва да дават знания, без да повтарят учебниците.
Преди няколко десетилятия проф. Моско Москов задава реторичния въпрос „Знаете ли българския правопис“. Днес този въпрос още по-категорично търси своя отговор, не само защото целенасочено се поощрява изучаването на английския език наравно с българския и дори преди него. Забравя се неоспоримата истина, че езикът е свързан с мисленето, като мисълта провокира оформяне на понятийни категории, а социумът – тяхното назоваване и съобщаване. Отсъствието на богата мисъл, базирана на родния език, не може да осигури успешно изучаване и използване на втори език за богато изразяване и нормално общуване.
БИБЛИОГРАФИЯ
Андрейчин 1982: Андрейчин Л. Стефан Младенов (1880 – 1963). – В: Строители и ревнители на родния език. Съст. Л. Андрейчин и В. Попова. София. Държ. Изд. „Наука и изкуство“, 309–318.
Младенов 1939: Младенов Ст. Граматика на българския език (С морфология от Ст. П. Василев).
Москов 1958: Москов М. Борбата против чуждите думи в българския книжовен език. София. Изд. на БАН.
Москов 1962: Москов М. Ръководство за изучаване на българския правопис. София. Изд. „Народна просвета“, 152.
Москов 1974: Москов М. Български език и стил. София. Държ. изд. „Наука и изкуство“. 280.
Москов 1976: Москов М. За чист български език. Библ. „Родна реч омайна“. Ред. Кол. К. Димчев, П. Пашов, Т. Владимирова. София. Изд. „Народна просвета“. 93.
Moсков 1980: Москов М. Знаете ли българския правопис. София. Изд. „Народна просвета“, 206.
