Езиковите форми носят в себе си потенциал на възможна употреба, който на свой ред се е развил благодарение на употребата им в дискурса. Обръщението може да се изучава като единица на езиковата система (1а langue) с присъщите ѝ особености като инвариантност, възпроизводимост, абстрахираност от конкретния комуникативно-прагматичен контекст на определен адресант и адресат и като единица на дискурса, възникнала в хода на социалното и комуникативното взаимодействие на конкретни лица в конкретна обстановка. Езиковата система включва множество знаци от всякакъв род с различно предназначение. Тези знаци притежават означаваща, означаема и информативна страна. В тази съвкупност от езикови знаци влизат и обръщенията, които според общото схващане осигуряват адресацията на изказванията към някого от участващите в даден комуникативен акт (към някого от комуникантите) и дадено социално взаимодействие (спрямо някого от интерактантите). С тяхната помощ говорещият прави очевидно за адресата своето желание да бъде чут и изслушан. Освен това обръщенията изпълняват и редица други функции и това прави използваните за адресация думи и съчетания от думи (номинални синтагми) интересни за изследване. На тези индексални знаци е присъща определена синтактична форма, поради което можем да говорим и за синтактико-интонационна оформеност на обръщенията. В българския език съществуват определени морфологични показатели, които оформят така наречените звателни форми. В идиолекта на всеки човек, който е част от определена езикова общност, съществува практически неограничено множество от номинационни форми, чрез които говорещият регулира своите междуличностни отношения и показва принадлежността си към определена социална група. Тези номинации, които могат да бъдат потенциални обръщения, са част от лексикалната система на езика. Поведението на лексемите във функция на обръщение в голяма степен зависи от семантиката на имената, която се съгласува или не със семантиката на различните типове на речевия акт обръщение, както и от други фактори. Например имената за лица по професионален статус, пол, възраст и роднинските термини се характеризират с тривиална прагматическа функция, изразяваща се във възможността да бъдат употребявани като обръщения. И. М. Кобозева определя отклоненията от стандартния комплекс възможности на думата като „нетривиални“ прагматични функции и ги илюстрира с лексемите доктор и лекар (рус. врач), при което втората не се използва за адресиране към човек от дадената професия, когато той изпълнява задълженията си (Кобозева 2000). Преди нея и преди Т. Янко, която също спира вниманието си върху проблема за вокативния капацитет на думите, Е. Шчеглоф и А. Зуики (Schegloff 1968; 1972; Zwicky 1974) показват в изследванията си как думи с близки значения като doctor ‘доктор’ и physician ‘лекар’ в ролята на обръщение се държат по различен начин. Според тях Doctor! е „добро“ обръщение, а Physician! – „лошо“. Обръщенията като цяло се групират в множество достатъчно разнообразни класове. За повикването/призива (calls по Zwicky 1974) или обръщението, иницииращо контакт в условията на отстранен (отдалечен) достъп, е от съществено значение функцията – идентификация на слушащия в заобикалящия свят. В този случай предимство получават уникалните имена на хората (напр. антропонимите: Мария, чакам те на входа. Петров, трябва да подготвиш доклада за международните връзки на фирмата.), синтагми-описания на простраствената локализация на адресата (един своеобразен род адресация, напр.: Момичето на последната банка, искате ли да обясните разликата....), и уникалните признаци (Ей, русокоске, ще ми обърнеш ли внимание най-накрая!). При вече установен контакт е лесно да се активира социалната стратификация, която може да се съдържа в думата. Тя е в състояние да отрази вежливото отношение на говорещия към слушащия като към по-старши или по-висшестоящ (шефе, професоре, инспекторе, мамо, татко, бабо), към по-млад (синко, чедо, младежо, девойче), към равен (колега, земляк, съседе). При изразяване на особените чувства на говорещия по отношение на слушащия са релевантни символиката и метафориката на умилението, гнева, презрението, насмешката (душичке, слънчице, радост моя, съкровище, цървул, селяндур). В условията на вече иницииран контакт говорещият може да отрази в обръщението своята оценка, която се изразява със съответната лексема (благодетелю, красавице, умнико, отворко, тъпако). Както думите, изразяващи метафорично чувства, така и думите-оценки са насочени към изразяване отношението на говорещия към слушащия, преди всичко положителното, което в контекста на комуникативния акт на обръщението служи като основно условие за нормално общуване.
Според А. Зуики има два основни типа вокативна илокутивна сила: 1) обръщения, иницииращи контакт, съответстващи на англ.calls (Иване, може ли да ми отделиш една минутка!) и 2) обръщения, поддържащи контакта или англ. adresses (На мене, Иване, гостите ще ми дойдат в повече, а точно сега това не ми трябва.). Точно в рамките на това илокутивно противопоставяне лексикалните единици разкриват основните си различия. При реализиране на речевия акт обръщение, повече отколкото при други речеви актове, влияят прагматическите условия на общуването, т.е. пространствената, психологическата и социалната дистанция между комуникантите. В тясна връзка с тези условия са фонетичният и прозодийният аспект на обръщенията. В условията на пространствена и психологическа близост акцентът при имената за адресиране е различен, в сравнение с тези при наличие на дистанция между говорещия и слушащия. Факторът прагматическа дистанция може да оказва решаващо влияние върху избора на думата за адресиране, напр. опозиционните двойки, при които изборът на лексема за обозначаване е продиктуван от противопоставянето „официално обръщение“~ „неофициално обръщение“ Господин Благоев! ~ Иване!, Ваньо!; колега ~ човек, приятел, братче.
Върху избора на лексема за адресиране и върху устойчивото фиксиране на дума или конструкция в ролята на вежливо клиширано обръщение културната традиция влияе повече, отколкото при формирането на речевите актове от друг тип. Владеенето на вокативната вежливост или адекватната адресация предполага наличие на знания у говорещия за това как се обръщат например един към друг съпрузите, другите родственици, братята и сестрите, чичото към племенниците, колегите по работа, лекари към болни и обратно, и т.н. В рамките на действащата социокултурна традиция някои думи могат да функционират като обръщение, но с течение на времето могат да изгубят способност за тази роля. Свидетели сме как остаряват обръщения като: байо, другарю и др. – За отечеството работим, кажи ти байо, моите, и аз твоите кривици, па да се поправим и да вървим напред (Левски, Писма); Хей, другарю, ти какво решил си с чука! С тоя трясък и искри? (Смирненски).
Би било добре наличието на прагматически функции да бъде фиксирано лексикографски. Традиционните тълковни речници невинаги отбелязват способността на думата да реализира вокативна функция и предлаганият илюстративен материал рядко включва изказвания, илюстриращи тази синтактична функция. Изключения правят някои традиционни обръщения. Функцията обръщение незаслужено се разглежда като периферна синтактична характеристика, макар че отбелязването на тази характеристика в речника за много имена на лица може да разшири представата за семантичния и комуникативно-прагматически капацитет на думите, както и да покаже взаимната зависимост между семантика синтаксис и прагматика (Янко 2010, Hills 2014, McCarthy и O‘Keeffe 2003, Shiina 2005). Включването на комуникативно-прагматическа информация в идеографските речници например, е изключително важно и за изучаващите български език като чужд. Ако направим сравнение между думите професор и учен откриваме, че думата професор за разлика от учен може да се употребява изолирано, изпълнявайки вокативна функция. Аналогична двойка образуват учител/учителка (даскал/даскалица) и преподавател/преподавателка: Учителю, на теб са ти длъжници поетите на всички времена... (Х. Харалампиев). Ти хора ни направи, учителко, целувам ти ръка. Изкаля ли се, даскаличке – питам я аз (Чудомир, Даскалицата). Тук само първите форми могат да се използват във функция на обръщение без спомателни вокативни думи. Разглеждането на вокативността като речникова характеристика на думата предполага възможността за очертаване на един кръг от лексикални единици, за които вокативността е тривиална или нетривиална прагматическа функция (Плотникова 2015: 62). За да се определи способността на съществителното да бъде употребявано във функцията на обръщение, може да бъде използван експериментален начин – съществителното се поставя в конструкция с обръщение. Националният корпус на българския език в известна степен позволява да се провери възможната употреба на някои думи във функция на обръщение, а също и някои идеографски речници. В много примери с експресивни единици, където дума с квалифицираща семантика в експресивен контекст е използвана за оскърбление на адресата, се наблюдава несъвпадане на синтактичната и прагматическата функция на обръщението, напр. Проклет демократ, свали си ръцете от славното българско минало! (forum. abv.bg). Къде си тръгнал бе, цървул? (Личен архив). В. И. Карасик свързва вокативността с категорията на социалния статус и разделя вокативите на стандартни и нестандартни. Към основния тип той отнася „определени вокативи, които съставят лексикален клас, в който влизат титли, роднински термини, лични местоимения за второ лице, собствени имена, емоционално-експресивни обръщения (Карасик 2002: 196). Най-интерпретираният клас обръщения вероятно са роднинските термини в основното им значение, свързано с роднински отношения и като обръщения, резултат от вторична деривация, където семата „роднинство“ е неутрализирана от типа брат, братче, бате, лельо, стрино, чичо, дядо, бабо и т.н.: Дадено бе, брат, дадено! Речена дума – хвърлен камък... (Чудомир). Обръщенията според професията и по рода занятие влизат в такива идеографски области като военна служба, религия, управление, образование, транспорт, право, сфера на обслужването, средства за масова информация, развлечения, икономика, строителство и т.н., т.е. присъстват във всички зони, в които човек открива социална активност. В религиозната, военната и отчасти в правната област статусните обръщения имат конвенционален характер, фиксират положението на човека в съответната йерархия. За представянето на обръщението в речниците е важна граматичната форма за число и наличието на синтактична връзка. Например лексемата съотечественик не е засвидетелствана във функция на обръщение, докато множествената форма на думата се среща във вокативна употреба: Скъпи съотечественици, не забравяйте заветите на Левски! Както се вижда, релевантно е синтактичното свойство на обръщението, което се изразява в способност или неспособност на думата за изолирана употреба. Съществителното зрител в единствено число също почти не се използва като обръщение (освен когато формата за единствено число служи за колективно назоваване на множество, подобно на лексемата читател) за разлика от множествената му форма в съчетание с определение, която регулярно функционира като обръщение (драги зрители, уважаеми зрители).Трябва да се обърне внимание също и на факта, че съществуват цял кръг единици, които притежават мощен вокативен потенциал (скъпи, уважаеми, мили, драги и др.). Те са в състояние да създават вокативизиращ по израза на Т. Е. Янко контекст за лексеми, които не се употребяват в ролята на вокатив (Янко 2010). Особено важно е за анализа на семантичните параметри на обръщенията да бъдат отчетени специалните вокативизиращи средства, които превръщат „лошите“ обръщения като Радиослушатели!, Абонати! Зрители! и др.в „добри“ – Скъпи радиослушатели! Драги абонати! Уважаеми зрители! Към основните вокативизиращи средства трябва да отнесем: 1) вежливи думи като: уважаеми, скъпи, драги, мили, които се използват не само в случаите, когато слушащият е мил и драг на говорещия или е уважаван от него; 2) притежателните местоимения мой, наш (радост моя, страдание мое, приятелю наш, Отечество наше), както и личните местоимения ти и вие (Ей, ти, шофьора, може ли да отвориш вратата!); 3) вежливите обръщения: господин, госпожа, господа, другари, граждани; 4) диминутивните суфикси (войниче, девойче); 5) вокативни междуметия Ей! Хей! О!,Ало!, Абе! (Ей, баровец!), които са сигнал за призив към начало на речево действие. Вокативизиращите средства елиминират много ограничения и забрани за употреба на именни групи (номинални синтагми) във вокативна функция. Ако думата може да се употреби като обръщение в контекста на вокативизиращи конструкции, не означава че сама по себе си е „добро“ обръщение. Като мощен вокативизиращ контекст за думите с нисък вокативен капацитет служат определителните групи, формиращи именна група във вид на дескрипция. Съществителното пътник например не блести с някакъв специален вокативен потенциал, макар че се среща в поетични текстове (Пътнико свиден, пътнико драг, тръгнал да види белия свят...). Придобива способност за употреба в ролята на обръщение, предимно с множествената си форма в контекста на различни конструкции (Пътници с билет, но без места за влак 6798 с направление от София за Варна да изчакат следващата влакова композиция!. Названията на националности общо взето са „лоши“ обращения във всекидневен и официален институционален контекст. Но се срещат в специални контексти, когато говорещият има информация за националността на адресата (напр. култовото обръщение на бившия депутат и кандидат-президент Жорж Ганчев: Не гледай умно, българино!). Когато стават прозвища обаче, тези названия придобиват вокативен статус. Названията за професии, подобно на тези за националностите се оказват „лоши“ обръщения (не съм се натъквала на обръщения от сорта на счетоводителю!, водопроводчико!, пианистке!, зидарю! или търговецо!). Включването на професионалния признак в конкретен сценарий може да даде на името за професия вокативната способност: Ха де, майсторе! Върни се да ти видя майсторията! Защо бягаш (Чудомир, Страст). При обръщението Келнер! професионалното название се превръща в название за роля, която представителят на тази професия играе при работата му в ресторанта. Същественото тук е, че имаме ситуация на повикване на келнера. Трябва да се уточни обаче, че ако той вече е обърнал внимание на посетителя, същият в редки случаи би се обърнал към него с обръщението Келнер!. Според Т. Янко имената на ролите служат само за инициално повикване (calls), но не и за поддържане на комуникацията (Янко 2011: 417). В тези условия „келнер “ вече не е професия, а роля. Очевидно е също, че названията на професии и занятия, както и названията на народности и националности са богат източник не само за роли в ситуации на житейски сценарии, но и за прозвища. В българския контекст, без съмнение, първенството държи названието циганин.
Както се спомена по-горе, именните групи имат установен в езика културно и исторически формиран вокативен потенциал. На това обръща внимание Е. Шчеглов, когато анализира английските думи doctor ‘доктор’ и physician ‘лекар’ (Schegloff 1968). Наблюдението на Шчеглоф е напълно релевантно за аналогичната ситуация в български с доктор и лекар. Доктор (Докторе, колко дълго ще проължи възстановяването ми след операцията?) е образец на „добър“ вокатив, а лекар – на „лош“.
Езикът е изработил различни процедури за образуване на обръщения от лексеми, които нямат собствен вокативен потенциал. Към тези средства трябва да причислим междуметието Ей! и местоимението Ти! – Ей! Ей ти, шофьора! Както се спомена и по-горе, средство за образуване на вокативни синтагми са прилагателни като: скъпи, уважаеми, мили, притежателни местоимения като: мой,наш, които позволяват да се получи от „лош“ вокатив „добър“ вокатив: Скъпи жители на квартал „Люлин“! Драги софиянци! Почитаеми членове на научния съвет! Вокативните формули с мой се характеризират с това, че прилагателните скъпи, драги или местоименията мой/мои придружават лошия вокатив: Шампионке моя! Сърце мое, Йовано! Скъпи мои, състуденти!
Когато лексемите уважаеми и скъпи служат като средство за образуване на вокатив, ударението се премества върху тях : Драги радиослушатели! Уважаеми пътници не забравяйте багажа си! Изобщо прилагателните скъпи, драги, уважаеми, мили са мощен „вокативизиращ“ контекст за лексеми, които не притежават капацитет за употреба в ролята на вокатив.
Трябва да се подчертае, че едни и същи номинални групи се използват различно при различните типове вокативи. Наименованията на хора влизат във функция на обръщение с ограниченията, които налагат върху лексикалната семантика на вокатива съответната специална вокативна илокутивна сила (тъй като вокативите могата да бъдат предназначени за повикване/призив, за поддържане на контакта или са компонент от някакви идеологически и политически призиви), прагматическият контекст и културните наслоения. Някои имена могат да бъдат употребявани в базови типове обръщения и всякакви прагматически условия. Към тях се отнасят личните имена (Иване!, Мария!, Даринке!, Калино!), много роднински термини (Мамо!, Татко!, Бабо!, Дядо, Лельо! и т.н.), някои релационни названия ( Колега! Приятели! и др.). Други антропоними като фамилните имена също имат широк диапазон на приложение, но се използват по-ограничено от личните имена (Борисов, ще се отбиеш ли при мен на тръгване?). С по-тесен спектър от прагматически ситуации в сравнение с личните имена, в които те се срещат, са уникални наименования на участници в ситуации и сценарии (Шафнер!, Келнер!, Обвиняеми! – Обвиняеми, вие сте обидили служебно лице!). Съществува обширен клас имена, които почти не се срещат в ролята на обръщение (*Лекарю! *Студенте! *Китаецо!, *Лаборанте!, *Водопроводчико! и др. ). Лексемите от този клас, както се спомена по-горе, изискват специални условия за вокативизация – включване във вокативизиращи конструкции, в контексти на контраст, генерична употреба в призиви и лозунги, в прозвища. Понятието вокативен потенциал позволява да се отдели собствено езиковата семантика на думата от компонентите на смисъла и свързаните с него ограничения, които се определят не от езика, а от културната традиция. Във връзка с понятието вокативен потенциал, който теоретично може да бъде достатъчно висок, но фактически да остане нереализиран, можем да приведем като примери роднинските названия баба и прабаба, и съответно дядо и прадядо, които имат еднакъв вокативен потенциал, но регулярно като обръщение се използват само бабо и дядо. Всички роднински имена имат висок вокативен потенциал, но не всички се реализират в речта като вокативи. Лекссемите тъща, тъст, девер, етърва, прабаба и др. биха могли да бъдат обръщения, но не са станали поради културните рестрикции. Понятието вокативен потенциал позволява да се обясни употребата на лексикалните единици във вокативна (комуникативна) роля или отсъствието на такава.
Няма съмнение, че съществува връзка между семантиката на думите и вокативния им потенциал. Т. Е. Янко (Янко 2011: 243), подобно на А. Зуики, отделя при анализа на вокативния потенциал на лексемите две основни вокативни роли: 1) обръщение, което се използва за инициация на общуването (повикване, англ. call); 2) обръщение, което се използва за поддържане на контакт (англ.address). Отделя като релевантни и пет лексикални класа съществителни: 1) съществителни, обозначаващи таксономически класове хора (преподавател, войник, студент, лекар, китаец); 2) имена-оценки (умник, подлец, красавица, предател, тъпак); 3)имена, назоваващи роли на хората в различни сценарии и ситуации (ищец, ответник, дежурен, защитник, старши, шеф и др.); 4) релационни имена, назоваващи родствено, социално, или възрастово отношение на говорещия по отношение на слушащия (мамо, дядо, кръстник, колега, приятел, земляк); 5) собствени имена.
Отделянето на вокативните функции и семантическите класове думи има смисъл, тъй като комбинациите от съответните илокутивни и семантични значения се проявяват различно във вокативен контекст. Не можем да се обърнем към слушащия, който не ни вижда и не ни чува с обръщения-оценки. Не можем да кажем „Стой, глупако!“, защото думата глупак не е подходяща за идентификация на човека, отдалечен в пространството. Във функция на обръщение имената-оценки се държат различно от имената, обозначаващи роли. Уникалните роли в стандартни житейски сценарии са типичните термини за иницииране на контакт: Келнер, може ли да ни дадете менюто! Таксономичните класове имена на хора, както и имената-оценки не са съвместими с функцията на иницииращо началото на контакта повикване.
Относно анализа на съчетаемостта на функцията с лексикално-семантични параметри, трябва да се отбележи следното: 1) анализът не отразява всички различия, които има между думите вътре в класовете. Съществува например разлика между личните и фамилните имена, но това остава встрани; 2) думите с различни части от значенията си могат да принадлежат към различни класове. Думата келнер например може да принадлежи към първия клас като професия и към третия клас като роля в ситуация на общуване на посетителя в ресторант и обслужващия персонал. Имена за лице, снабдено с постоянен или дълговременен признак, който отнася човека към устойчив таксономичен клас хора, не се използва като обръщение при инициране на контакт, нито при поддържане на общуването (не можем да се обърнем към китец с реплика: „Ей, китаецо, може ли за минутка“ или към човек с постоянно софийско местожителство със „Софиянецо, къде си се забързал“). Случаи на преход от един в друг лексико-семантичен клас и влизане във оскърбителни контексти няма да бъдат разглеждани сега. Тези имена съставят ядрото на множеството названия на човека в езика. Според Т. Е Янко такова значение е собствено номинативно (Янко 2011). Думи като войник, лекар, китаец, французин, гражданин и др. именуват живи хора, а не роли, функции, титли. Лекарят е човек, който лекува хората. На повърхността на тълкуването на думата войник стои семата човек, който притежава съзнание, душа и тяло. Между другото, лексемата генерал в основното си значение има семата ‘армейско звание (чин, титла)’, което веднага повишава вокативния потенциал на думата генерал в това значение. Концептът чин се актуализира в ситуация на общуване, защото в него се отразява една от социалните йерархии, позволяваща на говорещия да се обърне към слушащия като към по-старши (или по-младши, ако към него се обръща маршал). Съответно субзначенията, формулирани от концепта чин, попадат в четвъртия клас – с висок комуникативен потенциал. Ю. Д. Апресян характеризира посоката на семантичната деривация от значението ‘звание <степен, чин>’ към значението ‘човек, носещ това звание’, като отделя особения тип многозначност ‘чин’ ~ ‘човек, имащ този чин’, привеждайки съответните примери (Апресян 1974: 202). Към този особен клас думи, формирани от концепта ‘чин’, можем да изброим не малко примери като: академик, барон, граф, доктор, доцент, император, кмет, майор, полковник, президент, премиер и др. Имената, които представят концепти, формиращи таксономични класове като националности и професии са „лоши“ идентификатори, защото ако говорещият е в състояние да определи по външността на непознат човек неговата националност или професия, то използването на съответните догадки като обръщения излиза извън рамките на адекватното общуване. Така думите от таксономическите класове имат слаба идентифицираща функция и затова не служат като термини за инициално адресиране. Не се използват и за поддържане на общуването, защото тяхната семантична структура не се свързва с идеята за положително отношение на говорещия към слушащия, което е необходимо за общуването. Някои термини, назоваващи обобщено хора по национална принадлежност, се използват като инвективи (напр. циганин). Тези термини са емоционално обагрени и фактически представляват оскърбителни прозвища, затова от гледна точка на езика имат висок вокативен потенциал. Между думите, които обозначават човек, който притежава постоянен признак, се отделят подгрупи имена, обозначаващи човека като Homo sapiens (човек, хора, народ) и неговите джендърно-възрастови характеристики (мъж, жена, момче, момиче). Този подклас таксономически признаци разкриват особени вокативни свойства, напр. Ей, младеж, помогни ми моля ти се да вдигна кашона! Имената, съдържащи в значението си полови и възрастови характеристики на човека, образуват особен клас. Някои от тях, за разлика от повечето думи, свързани с по-частни признаци като националност или професия са способни да изпълняват ролята на обръщения. Те служат като аналози на местоименията за второ лице при общуване с непознат адресат. Но тези имена не са добри идентификатори, изпълняват по-скоро дейктична функция и са семантични еквиваленти на местоименията за второ лице. Те играят ролята на обръщение в следните случаи: в условия на започната комуникация, в контекста на специални жестове, въвеждащи комуникантите в контакт, при отсъствие на избор у слушащия (когато говорещият има само един потенциален слушател или обратно, когато слушащите са много и говорещият се обръща към всички присъстващи), а също и при завършване на комуникацията без планове да се възобнови (Какво ти стана бе, жена! Що не кажеш, че те боли ръката бе, пич?). Ако такива обръщения не се произнасят с подчертано любезен тон, те не могат да служат като вежливи обръщения и се използват ограничено, заради невъзможността да поддържат нормално дружелюбно общуване. Думите със значение ‘човек’ (плюс джендърно-възрастова характеристика) изискват специална интерпретация. В българската реч се използва като обръщение лексемата с най-общо значение ‘човешко същество’ (Абе, човек, не си прави майтап с мене! Остави ме на мира бе, човек! Чакай бе, човек, къде ти е къщата? Ти ми бъркаш делото, бе човек, бъркаш ми делото! (afera.bg. 28.06.2009) Еее, къде се изгуби бе, човек?! (Личен архив). Обръщението се използва за иницииране на общуване, но също и в хода на комуникацията. Така се обръщат предимно към мъже, но се използва като обръщение и към жени. При обръщенията момиче, момче, младеж, девойче, дете вокативният потенциал е доста висок, защото те съдържат в семантичната си структура семата ‘положително отношение към назовавания обект’. Младостта в българската култура е маркирана положително (Момче, можеш ли да ми кажеш с кой трамвай да стигна да гарата? Девойче, можеш ли да перфорираш билета ми?). Обръщенията към множество лица имат по-висок вокативен потенциал в сравнение с обръщенията към едно лице. В обръщението към много хора в голяма степен се снема изискването за идентификация на слушащия в комуникативното пространство. Говорещият се обръща към всички присъстващи. Когато се обръщаме към всички присъстващи, се изисква име, назоваващо човека и едновременно изразяващо значение на квантора всеобщност. Сред най-добрите кандидати за тази роля е формулата Всички присъстващи!, напр. Уважаеми господин Председател, уважаеми членове на научното жури, уважаеми присъстващи!) Често формулата се редуцира до обобщаващото местоимение всички: (Здравейте, всички!) Другите претенденти за тази роля са номинални синтагми, назоващи Homo Sapiens в множествено число, срв. Хора! Добри хора! Абе, хора, как да изтрия тема, която съм постнал? (http://forums.data.bg/) и специалните вокативизирани модификации (Добри хора! Мили хора!).
Думите с изразена идея за отношение съдържат значителен вокативен потенциал. Имената-оценки много лесно влизат в ролята на обръщения, поддържащи започната по-рано комуникация. Говорещият може да ласкае, хвали или обижда слушащия, да се умилява от него или да го иронизира. В ролята на обръщение, иницииращо контакт не се използват думи-оценки. Говорещият не може да повика слушащия, с когото не е влязъл в комуникация, като се обърне към него с думите Мръсник! Мерзавец! или Мошеник!, защото този, когото назовава предател, мошеник, умник, красавица, слънчице, нищожество още не знае, че е такъв и не може да отъждестви себе си като адресат на речта. Имената-оценки имат слаба идентифицираща функция. По принцип словоредът с начално положение на думата-оценка е възможен (Подлец, изчезвай от тук веднага!), но само в случай, че говорещият вече разполага с потвърждение за встъпване на слушащия в контакт, когато комуникантите са достатъчно близко един до друг и говорещият може да реализира съответстващия на обръщението жест. Във всеки случай това не е призив в чист вид, защото началото на комуникацията най-вероятно е поставено от други средства за адресиране, а този род обръщения съдържат и имплицитна предикация, т.е., обръщение като мръсник! всъщност означава Ти си мръсник. При инициация на общуването, на оценките е необходим контекст от специални вокативизиращи конструкции с използването на междуметия (Ей, красавице!), лични местоимения (Ей ти, красавице, няма ли да се обърнеш?Абе, пич, ще ми направиш ли услуга да се отместиш) или специални вокативни жестове, способни да инициират контакт. Това означава, че в чист вид обръщенията-оценки като форми за установяване на контакт не се използват.
Според Т. Е. Янко (Янко 2011) думите, обозначаващи ролите на хората в стандартни житейски сценарии, могат да станат временни аналози на собствените имена и съответно да служат за идентификация на адресата. Под стандартни жизнени сценарии се разбират установените в културата ситуации и процеси с добре разработени ритуали. Временните участници в такива ритуали играят установените в културата и езика роли. Примери за такива роли са участниците в развлекателни и спортни игри (водещ, защитник, вратар, съдия), ритуали (младоженец, булка, кум, девер, побащим и т.н. „Яж, куме, пий, на тебe е ред,//на тебe е ред, куме, да си най-отпред“ (Народна песен), официалните процедури на съда и следствието (ищец, ответник, подсъдим), концерт (водещ, диригент, първа цигулка, солист). Разбира се, не всички участници в ритуализираните ситуации имат подходящи за идентификация комуникативни имена. Още повече не всички участници се оценяват като играещи релевантни роли. В сценариите на „посещението в ресторант“ решаваща роля играят келнерът, салонният управител и портиерът, а посетителите нямат функция. Съответно такива роли като посетител, клиент, пациент не могат да служат за идентификация на комуникантите в ситуация на общуване. Актуални роли обаче има обслужващият персонал. В редица ситуации и сценарии могат да се разграничат такива обобщени роли като старши/старша и дежурен. Ролята на участник в ситуацията може да се идентифицира само по отношение на друг участник, на когото е противопоставен първият. Така обръщенията към келнера според неговата актуална роля в ситуация е релевантна само за посетителите в ресторанта, но не и за служителите там – чистачка, портиер, управител и т.н. Келнерът за тях е само колега по работа. По подобен начин свидетелят играе ролята на свидетел в общуването със следователя, адвоката и съдията. Ролите на хората в актуални ситуации служат по каноничен начин да бъдат призовани докладчикът на катедрата, свидетелят на мястото за показания, дежурният – на пулта за управление. По този начин имената на ролите са типични термини за адресиране, те отговарят на изискването за идентификация на слушащия в точно определено комуникативното пространство.
За поддържане на общуването термините за роли не се използват. Вече се каза по-горе, че обръщението келнер се използва само в ситуацията, когато трябва да бъде привлечено вниманието на визирания служител. Когато последният е осъществил речев контакт с посетителите, те се обръщат към него по друг начин.
Съществуващите роднински или социални отношения, които слушащият има с говорещия, се актуализират лесно в ситуация на общуване. Те са в състояние да изразят необходимото в неконфликтно общуване отношение към слушащия като към старши, равен или младши. В кръга на релационните имена влизат думи, отразяващи социалната стратификация, възрастовата или родовата йерархия. Релационните имена са богат източник за вторични устойчиви, установени в културата деривати на релационни обръщения като: шефе, дядо, приятелю, сестричке, братко, братче, земляк, лелче, бабче и т.н., където слушащият не е шеф, брат, баща, дядо и даже колега на говорещия. Вокативният потенциал на релационните имена може да се сравни само с вокативния потенциал на собствените имена, специално предназначени за вокативна роля. Релационните имена, отговарящи на изискването за именуване на родственици са приети в културата също както и имената за временни роли, но на постоянна основа, могат да станат аналози на личните имена (мамо, татко, кръстник, бабо, дядо). Така може да се обясни и разликата в способността към вокативна употреба на лексемите лекар и доктор. Понятието доктор предполага не само умението да се лекуват хора, но и положението на лекаря в обществото като образован човек, към когото обкръжаващите го „неучени“ се обръщат с уважение. За тях докторът е началник, благодетел, личност, заслужаваща респект. Докторът заема определено положение в социалната стратификация, която се актуализира в момента на общуването. Лексемата може да се използва и в двете комуникативни функции – апел за иницииране на контакт, но и за поддържане на вече инициирания. В концепцията на лексемата лекар не влиза принадлежността към социалната йерархия, което обяснява различието във вокативния потенциал на лексемите лекар и доктор.
Роднинските термини и личните имена лесно присъединяват диминутивни и хипокористични суфикси, което придава на съответното обръщение допълнителна вокативна тежест (мамичко, татенце, братче, братле, синко, бабче, лелче Митко, Ице, Мименце и др.). Собствените имена имат максимален вокативен потенциал. От гледна точка на езика те са идеалните идентификатори. Употребата на собствените имена като обръщения-идентификатори напълно се съгласува с прагматическата функция „привличане вниманието“ на слушащия (ролята на инициалното повикване). Освен това в съчетание с интонацията собствените имена прекрасно поддържат вече започнатото общуване (Разбираш ли, Ани, на мене ми беше трудно да преглътна този провал...). Собствените имена се използват във всякакви вокативни ситуации, с изключение на генеричните контексти на възвания, обяви, включващи разгърнати дескрипции.
В концепцията на фамилното име обаче влиза понятието за принадлежността на човека към семейство или клан, който има определена фамилия (Павлов) или един баща, според когото назовават човека. Спецификата на семейното име е в това например, че някои са доста разпространени, а други не толкова. Множествеността влиза в концепцията на семейното име в езика. Индивидуалното име от гледна точка на езика е уникално, защото в него не се съдържа признак, който да отнесе човека към някаква група хора и ако някои или много хора имат имена, които съвпадат, това е феномен на живота, а не на езика. Личните и фамилните имена имат висок, но различен вокативен потенциал.
Разнообразието от дискурсивни функции на обръщенията е свързано със съответстваща на тези функции лексика. Обръщенията могат да бъдат насочени към инициация на комуникацията или към нейното поддържане, към отделяне на потенциален изпълнител на абстрактно, но благородно действие в слогани и възвания (Пролетарии от всички страни съединявайте се!), към ограничаване на потенциалните адресати в дадено изкаазване (Пътници с температура, пристигащии на летище София, вас ви очаква медицински екип на изхода на терминала!).
Лексемите, именуващи адресата, се съгласуват с функцията на обръщенията в дискурса, което обяснява ограниченията за апелативна употреба, които се натрупват върху лексикалната семантика на именната група. При избора на лексеми, влизащи в ролята на обръщения, които инициират или поддържат общуване, действат достатъчно категорични забрани, а семантиката на възванията към анонимен адресат и обръщения, съдържащи разгърнати дескрипции, може да бъде достатъчно широка. Оказва се, че на първи план излизат собствено езиковите параметри, които позволяват да бъдат обяснени някои рестрикции, свързани с лексикалното запълване на вокативни позиции. Няма съмнение, че за установяване способността на думата да бъде употребявана в ролята на обръщение имат значение прагматическите фактори, като образът на адресата (дали обръщението се използва при встъпване в комуникацията или в хода на общуването, дали се съчетава се с ти или Вие), образът на говорещия (социалното лице на говорещия) и интенциите на говорещия (Добровольский 2014: 16). При определянето на вокативната способност на думата се оказва, че значение имат не само семантични фактори като принадлежността на думата към определена лексико-семантична група, но и стилистичните различия на обръщенията за мъжки и женски род, както и различията в използването на словоформите за единствено и множествено число.
БИБЛИОГРАФИЯ
Апресян 1974: Апресян Ю.Д. Лексическая семантика: синонимические средства языка. М.: Наука, 1974.
Арутюнова 1977: Арутюнова Н.Д., Номинация и текст. Номинация – обращение. – Языковая номинация. Виды наименований. М.: Наука, 1977. C., 340–344.
Добровольский 2014: Добровольский Д. О., Русские обращения в параллельных корпусах (К вопросу культурной специфики некоторых лексических классов). In: Die Welt der Slaven. Internationale Halbjahresschrift für Slavistik, 2014, LIX, 1–21.
Карасик 2002: Карасик В. И., Язык социального статуса. – М.: Гнозис, 2002, 333.
Кобозева 2000: Кобозева И. М., Лингвистическая семантика. – М.: УРСС, 2000, 352.
Кронгауз 1999: Кронгауз М.А., Обращения как способ моделирования коммуникативного пространства. — Логический анализ языка. Образ человека в зеркале разных языков и культур. М. Индрик. С., 1999, 124–134.
Плотникова 2015: Плотникова, А.М. Вокативность как словарная и прагматическая характеристика слова. // Вестник Новосибиркого пед. Универитета, 2015, 2, 57–65.
Янко 2010: Янко Т. Е., Обращение в структуре дискурса // Логический анализ языка: Моно-, диа-, полилог в разных языках и культурах / отв. ред. Н. Д. Арутюнова. – М.: Индрик. – C., 2010, 456– 468.
Янко 2011: Янко Т. Е., Лексическая семантика обращений: семантические особенности русских антропонимов и других имен, обозначающих людей ....В: Язык и речевая деятельност, Санкт Петерсбург, 2011, Т. 10–11, 239–253.
Hills 2014: Hills V. Vocatives: how Syntax meets with Pragmatic. – Leiden: Brill, 2014., 258.
McCarthy , O‘Keeffe 2003: McCarthy, M., O‘Keeffe, A., ‘What‘s in a name? – vocatives in casual conversations and radio phone in calls’. // Corpus Analysis: Language Structure and Language Use / eds. P. Leistyna. and C. Meyer. – Amsterdam: Rodopi, 2003, 153–185.
Shiina 2005: Shiina, M. The Use of Vocatives in Early Modern English Gentry Comedies: A Corpus-based Approach. Lancaster University, 2005
Schegloff 1972: Schegloff, E.A. Notes on a conversational practice: formulating place – P.P. Giglioli (ed.) Language and social context. Harmondsworth: Penguin, 1972.
Schegloff 1968: Schegloff, E.A. Sequencing in conversational openings – American anthropologist 70.6. 1968.
Zwicky 1974: Zwicky A. Hey, whatsyourname! – Papers from the Tenth Regional Meeting of the Chicago Linguistics Society. Chicago: Chicago Linguistics Society, 1974, 787–901.
