Съвременната наука приема взаимовръзката когниция-емоция, въз основа на която емоционалният аспект на езика има своето място в лингвистиката, официализирано, така да се каже, през 1987 г. в Берлин на 14-я международен конгрес на лингвистите (вж. Danes1987: 272–291).
Емоцията, представяна от междуметието, доминира дефинирането на тази особена експликация в Граматика на съвременния български книжовен език: „Междуметието е неизменяема лишена от всякакви морфологични категори (маркирането е мое – М. Г.) дума, с която се изразява непосредно чувство (емоция) или емоционално-волева подбуда“ (Граматика ..., 1983: 467). Отсъствието на каквито и да са морфологични категории при изразяването на чувство, и то непосредно, извежда на преден план експликацията, каквато е нашата теза, заради която разгръщаме настоящето си изследване.
Неезиковата природа на междуметията се проявява като отнемане на номинацията от тях, функция, която е основополагаща в езика, що се отнася до думата като негова единица. Деноминативното поведение на междуметието е отразено в граматиката на П. Пашов: „Междуметието е особена неизменяема част на речта, която изразява непосредно и без да ги назовава (маркирането е мое, М. Г.) различни чувства и волеви подбуди. Тези междуметия се наричат в ъ з к л и ц а н и я ...“ (Пашов, 2001: 251).
Неназоваването – синоним на десемантизация или отсъствие на репрезентативност като проява на рационалността, отпраща недвусмислено отвъд територията на езика и, разбира се, отвъд неезиковото съзнание. Тази особеност се извежда от Ив. Куцаров, според когото „междуметието е изолирана неизменяема част на речта, чрез която се дава звуков израз на чувства и емоции или се наподобяват шумове от живата и неживата природа. Междуметието не притежава никакви морфологични категории. В изречението е изолирана дума (М.Г.) или експресивно сказуемо, а често е и самостоятелно изречение с рудиментарна структура (М.Г.)“ (Куцаров 2007:171).
Деноминативният характер на емотивните междуметия, което се има предвид от нас, за да ги квалифицираме като неезикови експликати (вж. Георгиева 2009: 162), е категорично изведен и определен от Ст. Георгиев. Когато пише за междуметието, той подчертава, че „не съдържа в обикновения смисъл на думата номинативно значение, че неговата назоваваща служба като лексикална единица се ограничава и определя от емотивната и изобразителната“ (Георгиев 1983: 112).
Предмет на работата ни са неезиковите експликати на емоциите, които езикът допуска да присъстват редом с него, като ги „уподобява“ някак. Целта е да се потърси обяснение за едно такова „уподобяване“: дали езикът е активната страна в подобен феномен, или уподобяването е резултат на една аналогия впоследствие и тази аналогия е априори получена заради общата трансмисия, която е част от физиолого-органичната природа на човека. Има се предвид гласът (вж. Дерида 2007).
Неезиковата им природа не се обосновава само с отсъствието на семантика. Даже не е коректно да се дефинират като лишени от самостойно значение, защото те служат за означаване на емоция, а емоцията е част от интимитета на човека, което се вписва в онтологията така, както нейна част е самото съзнание за себе си, самосъзнанието. Онова, което е обект на рефлексия, по принцип е онтология. Предвид на това експликатите ох, ах, ех, о, и, а, у и пр. притежават значение – емотивно значение (вж. Пенчев 1998: 218). Това значение даже има синонимни отношения с радвам се, радост; учудвам се, учудване; възмущавам се, възмущение и прочие езикови аналози заради сходния денотат. Въпреки денотативното сходство обаче, ох, ах, о ... не са езикови форми. Парадоксите на означеното присъствие, синонимните денотати и значението, което не влиза в отношения с езикови форми, а е позиционирано контактно, са основание да се потърсят причините за това и да се направи опит да се разкрият характеристиките като функция от тези причини.
При тези експликати я няма категориалността, която изгражда граматиката на езика. Наличието им като ресурс за комуникация е при синтаксиса. Уговаряме, че позиционирането им сред основните комуникационни единици е със специфична самостойност. Те притежават лимитираната до графичност граматическа оформеност на синтактичните единици; носители са на интонационна характеристика, която има даже особено място (вж. Пенчев 1998), информативното им съдържание изцяло се разполага в имплицитната онтологичност, разбирана като емотивен свят на човека. Тъй като имат своята си, някак самостоятелна употреба, следва да се припознаят като осигурени посвоему с предикативност, защото приписват признак на субекта, на говорещото лице, чиято парадигма следва спектъра на емоционалността и в позитивен, и в негативен план.
Експликатите на емоциите са фониране по езикова аналогия.
Това е безспорно, защото в езика са налице лексеми, които означават емоции: радост, гняв, тъга, смях, бодрост, веселие и пр. Тези емоционални състояния и предицират – радвам се, гневя се, тъгувам, смея се, веселя се. Езиковата личност и езиковото съзнание явно рефлектират себепознанието на емоциите. Тезата още повече изнася като значим факта, че има и паралелна, емоционална рефлексия, която се изчерпва само с фониране. Каква е синкретичността на тези експликати и защо се манифестира тя, е достатъчно предизвикателна за науката хипотеза (Й. Пенчев, 1998).
Наличието на паралелната експликация на емоции я проявява като случваща се извън езиковото съзнание. Рефлексията е на неезиковото съзнание. Доказателството се съдържа в индиферентността им спрямо времето. Формите ох, ах, ех, их, уу, аа нямат проективност във времето. От друга страна, аз-ът се проектира във времето и пространството тук и сега и затова презентацията му е в предикатния синоним „съм“ (Георгиева 2009: 53; Дерида 2007: 59). Някои автори спорят за взаимоотношението модалност и време като препокриване и като вероятни и условни разлики между тях (Й. Пенчев 1994: 81–85). Отсъствието на времева проективност при емотивните неезикови експликати подчертава безспорно относителната им потенциалност като контрапункт на актуалността.
Доколкото лингвистиката уговаря наред с личност, субект и термина „езикова личност“ като носител на „езиково съзнание“, може да се отбележи, че онази част от съзнанието, която не се изразява във и с езика, дори това да е субкомпонентът подсъзнание например, пак има основание да се маркира с „неезиково съзнание“ като контрапункт или просто втора позиция от една такава корелация. Преминаването на емоцията като онтология на себепознанието през неезиковото съзнание може да придобие някаква материална форма като жест, конвулсия, движение някакво. Може, разбира се, да придобие и своя фоничен израз, без да се трансформира в езикова единица, какъвто е случаят с изследваните от нас експликати ох, ех и т.н.
Емотивните експликати участват в комуникацията, защото вокалността ги приобщава към основното средство за това, езика. Но въпреки това те не са налични в езика. Ние например можем да употребяваме езика, без да използваме гласа си, както като адресанти, така и като адресати. В първия случай е припомнянето или вътрешният монолог, или просто си „казваме“ нещо, без да помръдваме устни (вж. Дерида 2007: 51). Т.е. безспорно е възпроизвеждането на език без артикулационно съпътствие. Обаче емотивните експликати не се поддават на подобно репродуциране. Те не са репрезентация; не принадлежат на езиковото ни съзнание. Дори насаме със себе си, подвластни на тъгата или радостта, не можем без глас да охнем или ехнем. Всякакви волеви автопровокации не са възможни без озвучаването, каквато и старателност да преследваме в едната или другата посока на пробата. Емотивните експликати са продукти на неезиковото ни съзнание, което предполага принадлежността им към една друга част на познанието, различна от езиково постигнатото. Тъй като емотивността ни е наша функционалност, така да се каже, част от общата ни сетивност, необходимостта от означаването ѝ се обслужва от артикулационния апарат. Езиковите репрезентации на емоционалността ни не я покриват изцяло. Мисленето не осмисля целия регистър, защото емотивността все пак е посвоему самостойна. Натрупаната експликация – език плюс озвучена емотивност – обогатява комуникативната култура. По тази причина експлицираната емотивност се разполага в равнището на синтаксиса като облигация на информацията, без за това да пречи некатегориалната им природа и отсъствие на структура.Това е синтезирана информация, за която Аз-ът има само воля, порив да я обозначи, без да му е възможно да я означи с репрезентативни модели и структури.
Комуникативната функционалност на гласа като феномен легитимира неезиковите емотивни експликации с интонирането. Затова те съвместяват позиционността си с изреченските единици точно по признака информационна оформеност, маркирана с графиката на пунктуацията. В интонацията като гласова легитимация на смисъла не може да се отделят една от друга информацията и отношението, присъствието на субекта като преживяване чрез времето в един или друг факт, сегмент действителност. В неезиковите експликати има отношение, бележи се присъствие, но я няма информацията като конкретика. Отношението доказва станало преживяване извън времето обаче, по някаква причина. „Ох“ съобразно позицията си сред изреченските структури може да е несъгласие с рецепция, може и съзнание, може свръхсъзнание, а даже собствено може да предхожда поток от интерпретации на нещо преживяно. Позицията в никакъв случай не снема отношението, интенцията като познавателен ресурс на експликата. Езиковото обкръжение е осъзнатият и осъзнаван контакт с действителността, репрезентиран от съзнанието ни в езиково оформено мислене.
Ох! Хубавото време ме зарежда.; Ох, колко много работа имам/ме чака/ свърших. Ах, как не се сетих/допуснах/ще се веселя; Ех, да беше дошъл вчера/ навреме.; Е-е, защо не ми каза/защо ще се занимавам и с това.; Ух, че ми е досадно/ми беше неприятно/ще трябва да се срещна с ония странни хора.; Е-е, не ме повика и мен/днес.
Интонацията като присъствие на субекта в гласа е трансгресия на неезиковото съзнание в езика, встрани, паралелно на мисленето. Предвид на природата ѝ на неосъзната дълбинност, възприемана в съответствие с Дерида като „интенционално одушевяване“, като „трансцендентална плът на гласа“ (Дерида 2007: 22), в комуникацията тя може да се налага и в обратна посока. Интонацията може да десемантизира езиковата единица, като я свежда до „оголена“ емотивност единствено. Така се обяснява причисляването в групата на емотивните експликати, наричани от граматиката (лингвистиката) междуметия, на думите мале, майчице, боже, божичко (вж. Ницолова 2008: 482–483; Куцаров 2007: 173; Пашов 2002: 252), с което Ницолова собствено не е докрай съгласна. Р. Ницолова е права, че протича десемантизация. Разбираемо е и известното ѝ колебание да се причислят тези десемантизирани единици към емотивните междуметия. И отчетената десемантизация, и колебанието за причисляване към емотивните експликати са достатъчни, за да се обърне внимание както на причините за десемантизация, така и на последиците от причисляването. Онова, което освобождава формите мале, майчице, боже, божичко от лексикално значение, са интонацията, гласът. Гласът ексцерпира емотивността от значението така, че я обособява до равнището на комуникативна самодостатъчност. Тази комуникативна самодостатъчност неутрализира, изолира лексикалното значение, което унищожава категориалната характеристика на думата. Т.е. изваденото от обращението на комуникативния процес значение и затова унищожената впоследствие категориална характеристика всъщност може да се квалифицират като неналичие на думата. Това от една страна. От друга страна, имаме въведена поновому емотивност, която е някак по-различна откъм прототип. Все пак няма как да се подмине посоката на трансгресия. Както се отбеляза, десемантизацията извежда в комуникативна доминанта емотивността.
Следва също така да се подчертае, че преди десемантизацията тези думи са не просто и не само ’мама’ и ’Бог’, а вокативи. Вокативът тук е актуализиране на съкровения контакт чрез акцент, което е част от интонацията. ’Мале’(сема ’архаичност’ – изначалие и чрез, и във формата), ’майчице’ (’умалителност’ – подсилена емотивност в семантичната структура) са безспорно съхранявани и в подсъзнанието като условнорефлексивно наличие, което е както причина, така и последица, предвид на генетичната предопределеност. Другият вокатив –’боже’, и умалителното ’божичко’ изразяват стремежа на Аз-а към свръхпознание, което е трансгресия към свръхсъзнанието. Стремежът на Аз-а да постига познавателна удовлетвореност, е изначален и по тази причина стои по-високо и е по-силен от езиковото съзнание.
Емоционалната рефлексия като обем и своевременност е непосилна за преодоляване от субектно-предикатната сводимост в комуникативни единици. Аз-ът се експлицира вокално и синкретично. Емотивността е паралелно знание. Синкретизмът е резултат от безспирния обмен между подсъзнанието и свръхсъзнанието през неезиковото съзнание. Затова неезиковите емотиви присъстват в комуникативния ресурс, но това не ги превръща в езикови средства. Те са паралелна на езика комуникативна единица, интонирана и с иманентна информативна стойност, но без граматика и каквато и да е категориална характеристика. Това е поток на познанието, вокализиран, но не и предициран, а проектиран заради самоизразяването.
Модулиращата комуникацията вокалност е трудно, разбира се, да се остойности, но повече от ясно е, че в нея има ресурсност. Затова вокалността може да бъде припозната и призната като контрапункт на мисълта. Мисълта е релевантна и без гласа. Мислим наум. Пишем. Четем и без глас, а единствено с очи. Но както не е възможно да се смеем без глас, а за смеха науката е категорична, че е продукт на свръхсъзнанието с информативна стойност (вж. Симонов 1981), така не са налице и експлицирани неезикови емотиви без глас. „Много лингвистични изказвания приличат на смеха по това, че имат само изразителна функция и не представят съждения. Пример за това са виковете от типа „О,о!...“, а на по-високо равнище – стиховете“. Смехът, лириката и музиката са експресивни. Те изразяват емоционални и волеви съждения (Карнап, 1935 – цит. по Лангер 2000). Гласът е комуникативна величина на Аз-а. Аз-ът се експлицира. Онова, което е прототип на тази звучна експликация, не носи езиков характер. Фактът обаче, че Аз-ът го произвежда и потребява, вече безспорно е с комуникативен характер. Неслучайно тази озвучена нементална Аз-овост се разполага между позитива и негатива, между плюса и минуса. Неезиковата емотивност няма времева характеристика. В този подстъп Аз-ът се експлицира вокално с о, а, и, у, е, ъ. В ох, ах, их, ух и пр. „Х“-то е финалност на вокала, неговото приглушаване. „Х“-то не е натоварено с емотивност.
Аз-ът е носител на глас като органическа потенция, като физиологическа характеристика. Езикът се обслужва от гласа, но може и без него – обаче впоследствие. Гласът обаче принадлежи на Аз-а и го обслужва така, както и езикът. Т.е. гласът съучаства в езика като продукт и след това езикът може и да се означава и обозначава без него.
Първенстващата от страна на гласа продуцираност „език“ е важна за статута на гласа като феномен на Аз-а, като част от неговата онтология, така да се каже. Затова Дерида отбелязва „искам да река“ (Дерида 2007:37). Всичко преди гласа е „искам“. Гласът е модулатор. Характерът на това модулиране зависи от Аз-а и неговото познание. Гласът е на Аз-а, преди да е на езика. Гласът не е на езика, а по-точно той съучаства с Аз-а в производството на езика. Затова гласът е достатъчно самостоен като принадлежност на Аз-а и тази достатъчна самостойност се проявява и в модулирането на други единици, производни на него. Такъв е случаят с емотивната експлозивност, означавана неслучайно с вокалите о, а, у, е, и, (ъ) (вж. Пашов 2001). Емотивната рефлексия на Аз-а е паралелна на рационалната познавателна обезпеченост.
Комуникативността ѝ, осигурена от гласа, я прави съвместима и съвместна с езиковите единици. Затова тези емотивни експликати са паралелни на синтактичните – заради общото, каквото се представя от интонационната им характеристика. Интонацията не се проявява на друго езиково равнище. Общата интонационна характеристика, която е гласов параметър, разбира се, не е условие за смислов контакт. Позиционната съвместност не осигурява смислови взаимоотношения просто защото емоционалните експликати не са ментални производни. В тяхната природа не е налице отношението като структуриращ механизъм. Те са отделни продукти, и то на емотивната рефлексия. Те самите са отношение, но не са продукт на отношение. Т.е. отношението при тях е едновалентно, може да се каже, всеизвестна дясна интенция. Графичното им оформяне е част от аналогията на комуникативните единици, но само на пръв поглед аналогия. По същество графичната им облицованост е следствие на интонираността им като някакъв техен продуцент, като техен модулатор. Тази графичност не е привнесена синтактичност. Интонирането се обозначава с графични знаци. Комуникативният „релеф“, да го наречем, не е езикова производна. Напротив. Той е самостоятелна облигация на гласа и по тази причина се намира както и колкото при езиковите (синтактични) единици, така и толкова и при неезиковите емотивни експликати.
Трябва да се подчертае, че междуметията се специфични езикови експликати, които се различават от предлозите, съюзите и частиците, където се придобива значение вследствие на позиционния контакт с други думи. Междуметията нямат никакви признаци за валентност, нито потенциална, да речем, която да припознае нечия друга такава като при съюзи и предлози – чисто схематично макар. Междуметията нямат езиково обкръжение. За коректност ще отбележим, че се държи сметка за единствения „съпровод“ на обръщението (Ох, Иване!...; Ех, мило мое дете!) (вж. Павлова 2018), но синтаксисът изключва словесно-смислов контакт.
’Ох’,’ах’, ’ех’, ’у-у’ и прочие са емотивни експликати. Струва ни се, че тяхната материализация не е даже чисто езикова, а просто буквена конфигурация, зад която стои душевна рефлексия. Нерационалният контакт оправдава дефинитивната референция на междуметията, сама по себе си заредена с противоречивост, от която произтича известно съмнение относно езиковия характер по принцип на този клас експликати.
Не е точно да се наричат думи. Никаква допълнително привнесена квалификативност и класификация не може да направи „устоима“ употребата ’дума’, когато се имат предвид тези експликати на човешката фоника. Подобно ситуиране не е приложимо за ’ох’, ’ах’, ’`ех’. Тези комплекси не са съвместими с думите, нямат значение. Те изразяват емоция, която не е продукт на съзнанието с референт феномена ’език’.
’Ох’ и ’ах’, ’ех’ и ’пфу’ обаче имат битност в човешката комуникативност така, както комуникативността ни се ползва от вдигането на ръка за поздрав или махане за сбогом; или кимането на глава за съгласие или не. Но никой не казва, че това е езиково средство, а че мимиката и жестът са нашата паралингвистика. Значи на този етап може да се изрази категоричност, че ’ох’, ’ах’,’ех’не са класически лингвистични ресурси.
’Ох’ и ’ах’, за разлика от кимането с глава или махането с ръка, са фоника. Докато паралингвистиката е екстравертна семиотичност за комуникативността, то тези експликати все пак са част от нашата фоника. Интровертността им като продукт ги доближава до лингвистичните ресурси, които също имат фонична характеристика. Разликата е, че нямат значение. Но пък изразяват емотивност. Естествено стои въпросът какво е това. Разбирането за отсъстващо, или неналично значение, първо, но за израз на емотивност, второ, и статут на комуникативност, трето, разполагат тези експликати феномени в нементалния сегмент на съзнанието, чийто фокус е субектът на езика. Тъй като артикулацията и фонирането са негови физиологични параметри или по-скоро параметри на езика с физиологична характеристика, то материализирането по този начин на съзнанието води до наличието на конфигурациите ’ох`, ’ах’, ’ех` и пр., по аналогия на материализираното съзнание, което се постига по мисловен път.
Значимостта като информативна единица е релевантна за съзнанието. Познавателната им стойност обаче не се постига мисловно и точно затова няма субектно-предикатна структура. Смислово-интонационната характеристика ги легитимира като комуникативни модели, но аналогията свършва дотук. Единственият компромис може да се изрази само като уговаряне на синкретична предикация и синкретична предикативност.
БИБЛИОГРАФИЯ
Георгиев 1983: Георгиев, Ст. Морфология на съвременния български език (неизменяеми думи). София, 1983, 112.
Георгиева 2009: Георгиева, М. Синтактични аспекти на гносеологическата недостатъчност. Дефицити на предикацията. София. Унив. изд. „Св. Климент Охридски“. 2009, 53, 162.
Граматика 1983: Граматика на съвременния български книжовен език. Т. 2. Морфология. София, 1983. БАН, 467.
Дерида 2007: Дерида, Ж. Гласът и феноменът. Въведение към проблема за знака във феноменологията на Хусерл. ИК Сема РШ. София, 2007, 22, 37, 51, 59.
Джемс 1991: Джемс, У. Психология. М., 1991, 58, 72.
Куцаров 2007: Куцаров, Ив.Теоретична граматика на българския език. Морфология. Пловдив, 2007, 171, 173.
Ницолова 2008: Ницолова, Р. Българска граматика. Морфология. Унив. изд. „Св. Климент Охридски“. София, 2008. 482–483.
Павлова 2018: Павлова, Н. За някои междуметни обръщения. В: Българският език – древен, съвременен, единен. София, 2018, 253–265.
Пашов 2002: Пашов, П.Българска граматика. София, 2002, 251.
Пенчев 1994: Пенчев, Й. Модалност и време. – Български език, 1994. № 2. 81–85.
Пенчев, Й. 1998: Синтаксис. Съвременен български книжовен език. Пловдив, 1998, 218.
Симонов 1981: Симонов, П. Эмоциональный мозг. Москва, 1981.
Carnap 1935: Сarnap, R. Philosophy and Logical Syntax. 28 – цит. по Лангер 2000: Лангер, С. Философия в новом ключе: Исследование символики разума, ритуала и искусства: Москва, 2000. Республика.
Danes 1987: Danes, F. Cognition and Emotion in Discourse Interaction. A. Preliminary – Survey of the Field/F. Danes//Preprints of the Plenary Session papers of the XІV-th International Congress of Linguists. Berlin, 10–15 August 1987, Berlin, 272–291.
