Моско Москов е учен с широк профил на научните интереси, оставил многобройни публикации в респектиращи научни области, каквито са индоевропеистиката, славистиката, балканистиката, тюркологията, общото езикознание, българистиката. Той е лингвист, от вниманието на когото не убягват и маргиналните и не толкова привлекателни явления на езика, без осмислянето на които не би било възможно той да бъде разбран в дълбочина и пълнота. Такова явление, привлякло вниманието на лингвиста Моско Москов, е звукоизобразителността. Но не лесно разпознаваемата звукоизобразителност, каквато често можем да наблюдаваме в съвременната разговорна реч, а деетимологизираната, създавана в минали епохи, за разпознаването на която е необходим нелек етимологичен анализ, за който няма отъпкани пътеки.
Една студия Моско Москов посвещава на думи, за които предполага звукоизобразителен произход с неговите две разновидности – звукоподражание (предполагащо свързване на звуковата форма на думата със звуков образ) и звукосимволизъм (предполагащ свързване на звуковата форма на думата с незвуков образ, най-често зрителен), макар и да не използва точно тази терминология (Москов 1969).
За да осъзнаем значимостта на тази публикация на учения, трябва да отбележим времето, в което тя е създадена. Това е време, белязано от краен скептицизъм към звукоизобразителността и особено към звукосимволичната лексика. Все още е актуално казаното от Вестерман, че езикознанието се съпротивява на опитите да се установи връзка между звука и значението „като ги подлага на съмнение или изобщо не ги признава, виждайки в тях дилетантство“ (1963: 95, първо издание на статията – 1927 г.). Неведнъж категорично е изразявано мнението, че разработките върху звуковата символика „са извън науката“ (вж. Леонтьев 1967: 105). А ако все пак понякога звукосимволизмът се признава, то това се прави предпазливо, пише се за „предполагаемо“ наличие „на способността на някои звукове на речта да съответстват на едни или други представи“ (Ахманова 1966: 404) или към термина „звуков символизъм“ се добавя определението „така наречен“ (Солнцев 1977: 131–132; Серебренников 1977: 183). Както по-късно с характерната си експресивност видният етимолог-теоретик Яков Малкиел отбелязва, тъй като звукоизобразителността, и особено звукосимволизмът, не показват „необходимата прилежност и предсказуемост („регулярност“)… към нея се отнасят или с чувство на обърканост, раздразнителност, или пресметлива индиферентност“ (Malkiel 1990: 1). М. Москов е наясно със скептичното отношение към съществуването на звукосимволичните думи и отбелязва този факт в уводните думи на студията си (Москов 1969: 435).
Този скептицизъм към звукоизобразителността и в частност към звукосимволизма е обусловен от догматичното отношение към постулата на Фердинанд дьо Сосюр за арбитрарността на езиковия знак и от водещия постулат на структурната лингвистика, че фонемата, както и всяка езикова единица, е значима не сама за себе си, а чрез опозициите, които образува с другите едноименни единици на езика. Идеята за съществуването на звукосимволична лексика противоречи и на постулата, че минималната двустранна единица на езика е морфемата.
Нека да видим какво е състоянието на познанието за звукоизобразителността през 60-те години на XX в. (времето на публикуване на студията на М. Москов) в съпоставка с днешните постижения на науката. Това е време, когато все още не са извършени многобройните теоретични, експериментални и описателни изследвания върху фонетичната мотивираност, с които съвременната наука разполага и въз основа на които се правят обобщения и се класифицират нейните свойства. (Вж. богата библиография на такива изследвания, съставена и публикувана в интернет от Маргарет Магнъс (Magnus 1997–2006). Това е време, когато руският лингвист С. В. Воронин все още не е написал книгата си „Основи на фоносемантиката“ (Основы фоносемантики), с която отбелязва създаването на нова лингвистична наука (1982). В. И. Абаев не е публикувал програмната си статия „Как могат да бъдат подобрени етимологичните речници“ (Как можно улучшить этимологические словари), в която призовава за по-голямо внимание към звукосимволизма. „Етимологичните речници трябва да бъдат преразгледани с цел възможно най-пълното разпознаване на звукосимволичните думи“ – подчертава ученият (1986). Все още не е издадена и книгата на Я. Малкиел „Диахронни проблеми на звукоизобразителността“ (Diachronic Problems in Phonosymbolism, 1990) с принос към етимологичните изследвания на звукоизобразителната лексика. Все още не е издаден и сборникът „Звукоизобразителност“ (“Sound Symbolism”), обхващащ теоретични изследвания върху различни езици, в увода към който неговите редактори Л. Хинтън, Дж. Никълс и Дж. Охала категорично заявяват: „Въз основа на съвместните ни изследвания, представени в настоящия сборник, ние можем да направим извода, че в езика звукоизобразителността играе много по-голяма роля, отколкото досега се смяташе“ (Hinton еt al., eds. 1994). Важна роля в развитието на науката за примарната връзка между езиковата звукова форма и значенията играе и състоялият се през 1999 г. международен симпозиум по въпросите на звукоизобразителността, докладите от който са издадени в сборник под заглавие „Идеофони“ (Ideophones, Voeltz–Kilian-Hatz, eds. 2001). Цитираните изследвания са публикувани в книги под различни заглавия, но разглеждат въпроси, които засягат един и същ тип думи (За трудностите, свързани с липсата на единна терминология в дадената научна област, вж. Колева-Златева 2008: 24–34).
Многобройните описателни и теоретични изследвания на звукоизобразителната лексика, осъществени от позициите на психолингвистиката, когнитивната лингвистика, лингвистичната прагматика, социолингвистиката, невролингвистиката и фоносемантиката, доказаха универсалния ѝ характер, допринесоха за намаляване на негативното отношение към нея и в историческата лингвистика. Те разкриха и систематизираха нейните признаци: прагматични, семантични, структурни, формални, граматически. Установено е, че на звукоизобразителната лексика е свойствено използването в устните регистри на езика, споделянето на обща паралингвистична категория с жестовете, изпълняването на „драматична функция“, за която е характерно „въвличането“ на говорещия и слушащия в обозначаваното събитие, креативността на индивида, който може свободно да видоизменя съществуващите звукоизобразителни думи и да създава нови такива. Тази лексика се характеризира с емотивност и експресивност, образност на семантиката, конкретност (отсъствие на хипоними), семантична дифузност и вариативност, образуване чрез редупликация, фонетична аномалност, проявявана чрез нетипична фонемна дистрибуция, използване на специфични фонеми (обикновено заимствани), фонетична хипервариативност и относително еднообразие на звуковата форма, морфологична хипераномалност. По-подробен преглед на признаците на звукоизобразителните думи вж. в Колева-Златева 2008: 54–76.
Нека да видим как е представена звукоизобразителността в студията на Моско Москов и как изводите на учения могат да бъдат оценени с оглед на времето на публикуване и от позициите на съвременните постижения на науката. По отношение на използваната терминология ще отбележим, че за двете разновидности на звукоизобразителната лексика авторът използва термините „звукоподражателни“ и „незвукоподражателни“ думи. В някои случаи използва термина „звукоподражателен“ и като общо наименование на двата класа думи, когато има предвид тяхната специфика на особени знаци, чиято звукова форма пряко се свързва с изразяваното значение. В много редки случаи „незвукоподражателните“ думи са квалифицирани като „образоподражателни“.
Студията има за цел да открие „турски и тюркски заемки от звукоподражателен и незвукоподражателен характер в балканските езици“ (за което говори и нейното заглавие), преди всичко в български, а също и в някои други езици, като сърбохърватски, унгарски, словашки, като им даде убедително етимологично тълкуване. Важен момент в изследването на тези турски и тюркски заемки е откриването на закономерности в тяхната звукова форма и словообразуване. М. Москов подчертава важността на установените закономерности, защото те се явяват и своеобразно доказателство за съществуването на оспорвания клас думи – „незвукоподражателните“, т.е. думите, чиято звукова форма пряко се свързва с незвуково значение (Москов 1969: 435). По-нататък в изложението този вид думи ще ги наричаме „звукосимволични“ или „образоподражателни“, каквито днес са най-често употребяваните термини за тях. Относно двата класа думи, когато се имат предвид техни общи свойства, ще употребяваме наложилия се днес във фоносемантиката термин „звукоизобразителни“ думи (вж. Воронин 1982).
Относно звуковата форма на звукоподражателните и звукосимволичните думи в тюркските езици М. Москов открива следните закономерности:
1. Авторът установява формален паралелизъм между двата класа думи, състоящ се в използването на корени с една и съща структура, едни и същи звукоизобразителни и други наставки и в пълното формално съвпадане в някои случаи между звукоподражателни и звукосимволични думи (Москов 1969: 346–444, 512). Такава закономерност в други изследвания е установена и за японската (Поливанов 1968: 304) и славянската звукоизобразителна лексика (Колева-Златева 2008: 259–261). Възниква въпросът не би ли трябвало да разглеждаме образуванията с „незвукови“ значения като звукоподражателни по произход. В такъв случай трябва да се намери убедително обяснение на семантичното развитие на „звуково“ значение в „незвуково“, а това не е възможно за всички звукосимволични названия. По всяка вероятност причина за формалните съвпадения на звукоподражателни и звукосимволични образувания са ограничените възможности на езика да образува фонетично мотивирани езикови знаци. Неговите фонологични средства са ограничени по количество и възможности за изобразяване на образи, защото той е преди всичко система от конвенционални знаци със системно обусловена значимост на фонемите, а не пряка. Голямо количество образи, звукови и незвукови, трябва да бъдат изобразени с неголям брой фонеми. Така се стига до обозначаване на различни образи с една и съща звукова форма.
Възможно е и друго обяснение на формалното съвпадане на звукоподражателни и звукосимволични думи. Звукоподражателната дума, тъй като е експресивно (и или емотивно) обозначение, може да стане образец за създаването на експресивно (и/или емотивно) звукосимволично обозначение. С други думи, може да се мисли, че понякога звукоподражателни образувания стават формални образци за създаване на звукосимволични думи. И това се способства от факта, че и едните, и другите са експресивни и/или емотивни думи.
2. М. Москов отбелязва също и относителното формално еднообразие на звукоизобразителните думи, състоящо се в закономерната поява на фонеми с определени качества на първа, втора и трета позиция в корена на звукоизобразителната дума, наличието на определени звукоизобразителни (у Москов наречени „звукоподражателни“) и обикновени суфикси, които я изграждат. Така например първата и третата позиция на корена се заемат от консонанти, а втората от вокали, като на трета позиция най-често ca фонемите ng (nk), наследници на древнотюркското ŋ. Възможни са и други консонанти на тази позиция. Първата позиция никога не се заема от n и r. Звукоподражателните суфикси са двуфонемни, съдържат на първа позиция вокал и на втора – r или l. Така се стига до възможността за прогнозиране на всички допустими звукови форми на звукоизобразителните думи, образуващи редици от типа на следната: çang-ır, çang-ar, çang-ur; çang-ıl, çang-al, çang-ul; çıng-ır, çıng-ıl; çоng-аr, çоng-ur, çоng-аl, çоng-ul и т.н., усложнявани и с обикновени суфикси: çang-ır-ak, çang-ır-dak, çang-ır-tı, çang-ıl-ak, çang-ıl-dak, çang-ıl-tı и т.н. (Москов 1969: 436–437). Авторът подчертава, че не всички от получените форми могат да бъдат открити в речниците, което не означава, че те на съществуват, а само това, че, както посочва В. И. Абаев, в обикновените речници тази своеобразна лексика се отразява неохотно и непълно (Москов 1969: 444).
3. Примерите на Моско Москов говорят и за формалната вариативност на звукоизобразителните думи. Срв.: çankama ‘свада, кавга’ и çangama ‘свада, караница, гюрултия’; tangurdak, dongurdak, longurdak ‘звънец’; gongalak, gongolak, kongalak, kongulak, konkalak ‘пеперуда’; çankal, çangal ‘слаб, мършав, сух; немощен, безсилен’; dıngır, tıngır ‘плешив, келяв, със струпеи по главата’ и др. (Москов 1969: 438, 439, 444).
Представеният формален анализ на тюркските звукоизобразителни думи става основа за разпознаването им като заемки в балканските езици, преди всичко в български. Така наред с разпознаването на редица звукоподражателни думи от тюркски произход за първи път са разпознати и немалко звукосимволични (образоподражателни) думи, които като фонетично мотивирани думи не са така очевидни както звукоподражателните. Като такива могат да бъдат определени: бълг. диал. джангърки ‘кръгли малки сливи, колкото череши’, джангурки, джангалки, джунгули, дангурки, тангурки, тунгури ‘вид сливи’, джангъл ‘разрязана на четири круша за ошав, но не разделена, изсушени такива круши‘, джангал ‘овца, която се дои, без агнето да е при нея – отлъчено, или заклано’, ‘овца, чието агне е продадено’, ‘остригана овца, с кичур вълна на гърба или главата, на която е отнето агнето’, ‘коза, на която ярето е умряло’, дженгал, джангал ‘слаб, мършав добитък’, ‘умряло шиле’, джангал ‘висок, слаб човек‘, джангалица ‘висока жена‘, чангал ‘висок човек’, чангалка ‘мършава слаба овца’, джангалоз ‘грозен, остарял човек’, ‘немирно, палаво дете’, ‘тромав’, джанголозин ‘вампир’, джанголоз ‘страшилище, подобно на вампир’, джонгуресто ‘дърво, което не се развива’, жонгъл ‘кюспето, което остава при ръчно добиване на олио’, джонгали ‘карака’, джонгалак ‘висок, едър мъж с патрава походка’, джонгол ‘дълъг и възглупав човек’, ‘слаб, висок човек’, джонголоз ‘висок, слаб, кокалест, с дълъг врат’, ‘дъртак, дрипльо’, джонгул ‘стъбло на растение или дърво, останало без връх и листа’, джунгали ‘кочани от царевица’, чангали ‘картофи’, ‘неузрели бадеми’, чингъл ‘закачлив човек’, чонгал ‘очупено, окастрено дърво’, ‘крак’, чонгали ‘дълги крака’, дънгълак ‘дълъг, глупав човек’, дингил ‘висок, глупав човек; ос на кола’, гунгер ‘вампир’, кангар ‘малко, незначително същество’, кънгул ‘изкривен човек’, конгур ‘мълчаливец, темерутин’, конгул ‘спретнат, чист човек’, слш. čangaly, čungaly ‘дълги крака’, срх. čangalast ‘дългoкрак човек, щръклест’, унг. csongár ‘тънка част от крака над глезена’, dango ‘мършав, сух, слаб, тънък, голям, едър, грамаден, огромен (за човек, кон)’ и др. (Москов 1969: 448, 449, 450, 451, 455, 456, 457, 461, 463, 464, 468, 469, 476, 478, 479).
Не във всички от случаите тюркският източник на заемане е посочен, тъй като често звукоизобразителните думи не са регистрирани в речниците. Така при определяне на тюркския произход за редица от звукоизобразителните думи водещи се оказват установените особености на звуковата форма, а не идентифицирането на конкретния източник на заемане. За някои от думите турският произход е определен въз основа на турските говори в България. С незасвидетелстван източник на заемане са посочени такива думи като: бълг. диал. джангър-лънгър звукоподражание на шум, чупене, тропане, караница, джангърак ‘металически звънец’, джангърдак ‘груб звънец, клопатар’, джангърлак ‘звънче на овца, коза’, джангърдак ‘люлка, която се прави на плет или друга ограда от една дъска’; джангар ‘шум, врява, викане’, ‘суматоха’, ‘скандал’, джанкара ‘бъбрене, бръщолевене’, джангълдак ‘малко палаво момче’, джангал ‘лош човек, който обича да се кара и бие’, джангалка ‘вид растение’, джангалоз ‘грозен, остарял човек’, ‘немирно, палаво дете’, ‘тромав’, джанголозин ‘вампир’, джанголоз ‘страшилище, подобно на вампир’, джингър ‘свада’, джингардак ‘звънче’, джингар ‘врабче’, джонгуресто ‘дърво, което не се развива’, жонгъл ‘кюспето, което остава при ръчно добиване на олио’, джунгали ‘кочани от царевица’, чангали ‘картофи’, неузрели бадеми’, чингъл ‘закачлив човек’, чонгал ‘очупено, окастрено дърво’, ‘крак’, чонгали ‘дълги крака’, дънга-дънга звукоподражание за падане по стълбите, гунгер ‘вампир’, кангар ‘малко, незначително същество’, кънгул ‘изкривен човек’, конгур ‘мълчаливец, темерутин’, конгул ‘спретнат, чист човек’, унг. csongár ‘тънка част от крака над глезена’ и много други (Москов 1969: 447, 448, 450, 451, 454, 457, 461, 463, 469, 476, 478, 479). Всъщност за една голяма част от думите, определени като тюркски заемки, източникът на заемане се е оказал незасвидетелстван.
При определяне на тюркския произход на някои от думите М. Москов взема под внимание вариативността като свойство на звукоизобразителната лексика. Така например към бълг. диал. джангърак, джангърдак, джангърлак, които нямат точни турски съответствия, посочва тур. cıngırak, cıngırdak, cıngırlak, çıngırak, çıngırdak; към джангар ‘шум, врява, викане’, ‘суматоха’, ‘скандал’ – тур. диал. cingar ‘шум, врява, кавга (арго)’, çıngar ‘кавга, караница’; към джанкара ‘бъбрене, бръщолевене’ – тур. диал. çangara‚ кавга‘; към джангалоз ‘грозен, остарял човек’, ‘немирно, палаво дете’, ‘тромав’, джанголозин ‘вампир’, джанголоз ‘страшилище, подобно на вампир’ – тур. диал. congalaz ‘стара жена’, congоlоz ‘страшилище от народните приказки’ и др. (Москов 1969: 447, 448, 449, 451).
М. Москов открива и семантичен паралелизъм сред звукоизобразителните думи, като ги групира според значението им. Интерес представляват групите със звукосимволични (образоподражателни значения), защото самият формално-семантичен паралелизъм при тях може да бъде трактуван като силно доказателство за тяхното съществуване. Ако думи със сходство в звуковата форма изразяват сходни значения, това може да свидетелства за пряка връзка между форма и значение, т.е. за фонетична мотивираност. И ако изразяваните значения не са звукови, то вероятно става дума за звукосимволични (образоподражателни) образувания. М. Москов обособява следните групи и подгрупи на думи с незвукоподражателни значения:
– дърво, което не се развива (дърво, стъбло без връх, клони и листа; очупено, окастрено от клони дърво; дърво с отрязани клони): срв. бълг. джонгул ‘стъбло на растение или дърво, останало без връх и листа’, чонгал ‘очупено, окастрено дърво’, чингур ‘клон от дърво’ и др.
– сух, слаб. мършав (висок, дълъг, едър; прост, глупав): срв. бълг. джангал ‘висок човек’, джонгол ‘слаб, висок човек’, джунгур ‘дълъг и възглупав човек’, чангал ‘висок човек’, дангул ‘дълъг и глупав човек’, конгер ‘много висок – за мъже’, лангур ‘висок човек; едър, с дълги крака; възпростичък, малко глупав човек’, рум. gingav ‘слаб, мършав’, gango ‘слаб, мършав кон, кранта’, рум. mangalau ‘висок, едър човек’ и др.
– кръгъл, валчест, заоблен – предмет, плод, зеленчук с това качество (крив, закривен, извит; издут, подут, изпъкнал): бълг. гангал ‘връзка от лико, рафия, прежда и др.’, срхр. кангал ‘свитък от конци’, бълг. кънгул ‘изкривен човек, кука’, мангур ‘привой на ралото (извита част)’, джонга ‘подутина на главата’, алб. xhungë ‘подутина на част от тялото’, бълг. чангали ‘картофи’, тангури ‘вид сливи’, джангурки ‘вид сливи’ и др.
– крак на човек, на животно от глезена (копитото, стъпалото) до коляното; дълги крака; кост, кокал – дълъг, голям, оглозган, с малко месо; част от бута на животно; бут, кълка, бедро: срв. джангали ‘крака – пейоративно’, чонгали ‘дълги крака’, джунгур ‘част от бута на животно’, гонгал ‘кокал с месо’ и др. (Москов 1969: 509–516).
Можем да направим следното заключение относно анализа и направените изводи върху изобразителността от М. Москов. Независимо от това, че изследването не стъпва върху обобщения за формално-семантичните особености на звукоизобразителните думи, защото по времето на неговото извършване такива не е имало, важни признаци на тази лексика са разкрити и взети под внимание при нейното разпознаване. Изследвани са голям брой лексикални единици от формална и семантична гледна точка и именно паралелното им разглеждане прави формулираните изводи логични и убедителни. Както посочва самият автор, много от тези думи „изобщо не са били етимологизувани или са посочвани като неясни или като турски, но самото им тълкуване с привеждането на съответствия е погрешно“ (Москов 1969: 516). За българския език това е първото изследване, което задълбочено и многоаспектно аргументира хипотези за звукосимволичен (образоподражателен) произход на лексика.
БИБЛИОГРАФИЯ
Абаев 1986: Абаев, В. И. Как можно улучшить этимологические словари. – Этимология 1984. Москва: Наука, 7–27.
Ахманова 1966: Ахманова, О. Н. Словарь лингвистических терминов. Москва: Советская энциклопедия, 1996.
Вестерман 1963: Вестерман, Д. Звук, тон и значение в западноафриканских и суданских языках (Первое издание статьи на немецком языке в 1927 г.). – В: Африканское языкознание. Сборник статей. Под ред. Д. А. Ольдерогге. Москва: Издательство иностранной литературы, 94–113.
Воронин 1982: Воронин, С. В. Основы фоносемантики. Ленинград: Изд. Ленинградского университета, 1982.
Колева-Златева 2008: Колева-Златева, Ж. Славянская лексика звукосимволического происхождения. Tractata Slavica Universitatis Debreceniensis. Vol. 1: Дебрецен, 2008.
Леонтьев 1967: Леонтьев, А. А. Психолингвистика. Ленинград: Наука, 1967.
Москов 1969: Москов, М. Турски и тюркски заемки от звукоподражателен и незвукоподражателен характер в балканските езици. – Годишник на СУ, 1968, Факултет по славянски филологии. Том LXII, 1969, 435–532.
Поливанов 1968: Поливанов, Е. Д. По посводу звуковых жестов японского языка. – В: Е. Д. Поливанов. Статьи по общему языкознанию. Москва: Наука, 295–305.
Серебренников 1977: Серебренников, Б. А. Номинация и проблема выбора. – В: Языковая номинация (Общие вопросы). Сборник научных трудов. Под ред. Б. А. Серебренникова. Москва: Наука, 147–180.
Солнцев 1977: Солнцев, В. М. Язык как системно-структурное образование. Москва: Наука, 1997.
Hinton et al., eds. 1994: Sound Symbolism. Eds. L. Hinton, J. Nichols, J. Ohala. Cambridge: Cambridge University Press.
Malkiel 1990: Malkiel, Y. Diachronic Problems in Phonosymbolism. Edita and Inedita, 1979–1988. Vol. 1. Amsterdam/Phyladelphia: John Benjamins Publishing Company.
Magnus 1997–2006: Magnus, M. Bibliography of Phonosemantics. 10 Mart, 2018. http://www.trismegistos.com/Bibliography.html.
Voeltz–Kilian-Hatz, eds. 2001: F. K. E. Voeltz, F. K. E., C. Kilian-Hatz. Eds. Ideophones. Typological studies in language 44. Amsterdam: John Benjamins Press, 1–8.
