Отрицателните местоимения (ОМ) са слабо проучени в българската езиковедска традиция. Те са били обект на разглеждане в съпоставка с други видове местоимения, произтичаща от близостта във формите им, както и от гледна точка на характерното за славянските езици двойно отрицание. Но непроучена остава тяхната функционална употреба.
Целта на настоящата статия е да се разгледат две статии на Лили Лашкова, в които ОМ са представени от авторката чрез критерия релевантност. Понятието релевантност не е експлицитно дефинирано, но от приведените примери и анализирането им става ясно, че под релевантност се разбират случаите, в коитодаден елемент не може да бъде изпуснат от конструкцията.
В Лашкова (1977) се изследват българският и сърбохърватският език в съпоставка, като се разглеждат възможностите за изразяване на отрицание. В двата езика полинегативният тип конструкции (съдържащи повече от едно отрицание) е широко срещан. Този тип конструкция е характерен за славянските езици. Друга обща тяхна черта е наличието на отрицателни частици (ни, нито в българския и ни, нити в сърбохърватския), като основната им функция да засилват отрицанието зависи от това къде ще бъдат употребени – в конструкция с отречен предикат или в конструкция, в която се явяват единствен отрицателен елемент.
В българския език при случаите с конструкции, съставени от отрицателната частица „ни“ и превъзходна степен на наречието за количество „малко“, употребата на допълнителни отрицателни елементи е стилистично натоварена (емфатично акцентиране на отрицанието).
И той остана незагрижен ни най-малко накъде го влече любопитството му.
Авторката разглежда и конструкциите със съюза „без да“, но в настоящия обзор ще бъдат пропуснати, тъй като не попадат в обхвата на изследването ми.
Степента на релевантност на отрицателните местоимения, разглеждани като части на полинегативни конструкции, варира:
- структурно необходим елемент с висока степен на релевантност;
- редундантни части, носители на излишна семантична информация при емфазата;
- ирелевантни за семантичното тълкувание елементи.
В сравняването на употребата на отрицателните местоимения в двата езика се наблюдава появата им в конструкции с отречен предикат, където те са необходим елемент, тъй като носят важна за обема на отрицанието информация. Функцията им в този случай е определена като елемент с висока степен на релевантност. Този тип употреба служи за разграничаване на общото и частното отрицание. Отрицателните местоимения не могат да се изпуснат или да се заменят със съответстващите им положителни местоимения (неопределителни и въпросителни). Ако бъдат заменени, това ще доведе до нарушаване на структурната и семантичната цялост.
Никой не подозираше никого. Никой не подозираше някого.
*Някой не подозираше никого. *Някой не подозираше някого.
Втората степен на релевантност е по-ниска от предишната и при нея замяната на отрицателните местоимения с неопределителни е възможна. Тук е налице неутрализация на опозицията „общо – частно отрицание“. Отреченият предикат е задължителен компонент за разлика от отрицателното местоимение, следователно появата му не е необходима.
Не можеше да се залови с нищо (нещо) – всичко беше изчистено, подредено.
В случаите с най-ниска степен на релевантност частта от конструкцията, където е поместено отрицателното местоимение, може да е пояснение към друга част. Възможно е отпадането от конструкцията на отрицателното местоимение, защото е ирелевантно. Степента на релевантност се определя от позицията му в изречението.
Отникъде не идваше (никакъв, някакъв) признак на живот.
Лашкова е обърнала внимание и на конструкциите, в които се натрупват повече от два отрицателни елемента. Когато се натрупват повече отрицателни местоимения или местоимения и частици, се наблюдава емфаза и те имат стилистична фунция. Този процес на натрупване води до редундантност, а оттам и до намаляване на степента им на релевантност.
И никой никога не остарява.
Той не отклоняваше от нищо и пред никого погледа си.
В българския език натрупването на отрицателни елементи може да бъде избегнато чрез засилване на ролята на интонацията и контекста или чрез положителни средства емфаза като частиците и наречията. Друго средство е употребата на положителна конструкция с изведена на повърхностната структура информация за отрицанието чрез лексикални средства.
Ограничаването на броя на отрицателните компоненти е присъщо за българския език, но не и за сърбохърватския, който е запазил високата честота на полинегативния тип конструкции, характерна за славянските езици. В българския се наблюдава тенденция към ограничаване на количеството на отрицателните елементи при изразяването на отношенията от дълбинната структура. Авторката отбелязва, че намаляването на редундантните отрицателни местоимения е характерно за съвременния (тогава) език черта. Тази икономия се осъществява, като се увеличава функционалното натоварване на отречения предикат, както и на някои екстралингвистични, суперсегментни и лексикални средства. Следва да бъде проверено дали това езиково явление е валидно и днес. Според моите наблюдения в съвременното състояние на българския език този тип икономия не е широко застъпен.
За синонимни конструкции в двата езика се разглеждат „никакъв“, „никой“ и „ниjедан“. При „никакав, никакъв“ значението на партикуларизацията (обособяването, допринасящо за емфазата) е по-силно, докато при „никоjи, никой“ е по-силно значението на обобщаване.
млада и лепа не остаjе вальда ниjедна (жена)
нали никоя не остава вечно млада и красива
Тенденцията към намалена употреба на синтактичните отрицателни форми, носители на двата вида информация – за обема на съждението и за отрицанието (местоимения); за съюзното свързване и за отрицанието (съюзи); за емфатичното отрицание и за отрицанието (частици) е аналитична особеност на българския език. Наблюдава се също и стремеж към употреба на отделна форма за отделния тип информация (отделна за положителните частици, съюзи, интонацията и отделна за отрицанието към предиката). Влияние на аналитизма се открива и при обединяването на частите на конструкцията около отречения предикат, което дава възможност да бъдат премахнати излишните отрицателни компоненти и да се засили ролята на контекста. Съкращаването на отрицателните местоимения е възможно само в случаите, когато те са редундантни и ирелевантни.
В по-късната си статия Лашкова (1998) достига до същите изводи, като разграничава отново отделните степени на релевантност на езиковите единици по параметрите:
- релевантност (свръхрелевантност);
- редундантност (емфатична и структурно-граматична, стилистично неутрална);
- ирелевантност.
Разликата, която се отчита в класификацията на степените на релевантност, се наблюдава в обособяването на два типа редундантност – емфатичната и структурно-граматичната, стилистично неутрална (немаркирана).
Степента на релевантност е обусловена от възможността да бъде изключен даденият езиков елемент от структурата, без това да доведе до нарушаване на структурата. Възможни са понякога и преходни състояния на един и същи елемент.
Когато се говори за най-високата степен на релевантност, е налице изразяване на информация на повърхностната структура от езиков елемент, който е единствен такъв изразител. Авторката дава пример със синтактичната категория „отрицание“, включваща негиран предикат (ядро), отрицателни съюзи-частици и специализирана падежна форма на прякото допълнение. При тази конструкция негираният предикат е с най-висока степен на релевантност, тъй като е синтактичен център на категорията.
Нито той, нито тя усетиха нещо. – Отрицателният съюз е с най-висока степен на релевантност, понеже е единствен елемент, даващ информация за негацията
Не почувстваха нещо (=нищо) нито той, нито тя. – Отрицателните съюзи в този случай са редундантни и могат да се заменят:
И той, и тя не почувстваха нещо (=нищо).
Ни он, ни она се нису jавили.
Отрицателните съюзи в последния пример не могат да се заменят с положителни съюзи (и– и), същото е валидно и за българския език, въпреки наличието на негиран предикат.
Лашкова и в тази статия отбелязва, че тенденцията към съкращаване на редундантните и ирелевантните елементи е характерна за българския език. Когато употребата е редундантна, изведената информация бива повторена. Редундантните елементи се обуславят от:
- състава на дълбинната структура – напр. отрицателните съюзи, посесивните маркери, лексемата „един“, членните морфеми;
- отношенията на повърхностната структура – отрицателните частици при емфаза и всички емфатични частици в несамостойна употреба.
Затова се обособяват два вида редундантност: емфатична и немаркирана. При немаркираната редундантност обусловеността ѝ е от повърхностната структура, както и от фактори, свързани със задължителното съчетаване на предикатната негация и отрицателните местоименни квантори или съюзи (предикатът е синтактичен център на изречението).
Никой не идва.
Никой не ми каза.
Никой никога не каза нищо в никакъв случай за никого.
В последния пример емфатично редундантните отрицателни елементи „никога“, „нищо“, „никакъв случай“, „никого“ могат да отпаднат и основната информация няма да се промени.
Емфатичната редундантност се открива най-лесно и е най-прозрачна.
Даже и те не идват.
За моето изследване обект на интерес представлява точно тази емфатична редундантна релевантност и следва тя да бъде задълбочено проучена.
В такива случаи обикновено се включват и фразеологични адвербиални конструкции като „в никакъв случай“, „ни най-малко“. Те са редундантни, емфатични маркери, когато се употребят заедно с негиран предикат.
Стават релевантни обаче, когато употребата им е самостоятелна и са единствен носител на информация за негацията. Например в диалог:
– Съгласен ли си? – В никакъв случай! За нищо на света.
– Благодаря ти. – За нищо. = Няма защо. Няма за какво да ми благодариш.
Повърхностноструктурните фактори и взаимоотношенията в процеса на изграждане и свързване на различните видове изречения в по-големи текстови цялости обуславят ирелевантността, т.е. присъствието на съответния езиков елемент.
Най-често срещани са подчинените изречения с модални глаголи, съдържащи отрицателна презумция, която е имплицитна. Негирането на предиката в тези изречения показва по-скоро нежелания отрицателен ефект от евентуалното предполагаемо действие или представата за него.
Боя се (страхувам се, опасявам се, изпитвам страх, ужасявам се) да не дойде (да не се забави, да не чакаш напразно).
Чести са и случаите с отрицание в подчинените темпорални изречения, въведени със съюза „докато“.
Не мигна, докато (не) чу как часовникът удари 6 часа. Тези подчинени изречения могат за изразят и условие. Ще чакам, докато (не) се върне.
Във връзка с настоящото ми проучване мога да отбележа, че е изминал доста дълъг период от време от издаването на статиите на Лашкова, а функционирането на езика като динамична и променяща се система ми дава основание да подложа на проверка идеята за ограничената употреба на отрицателни елементи и да проуча валидна ли е и днес тенденцията към тяхната икономия. Интерес за мен представляват случаите с емфатична редундантна релевантност, при които отрицателните местоимения имат факултативна функция.
БИБЛИОГРАФИЯ
Лашкова 1977: Лашкова, Л. Средства, функции и дистрибуция на синтактичното отрицание в сърбохърватски и български език. // Jужнословенски филолог, 31, 167–193.
Лашкова 1998: Лашкова, Л. За някои актуални проблеми на съпоставителното изследване на славянските езици. // Jужнословенски филолог, 54, 95–104.
