Кръгла маса „Българистиката и езикът на медиите“, проведена по повод 130 годишнината на СУ „Св. Климент Охридски“ (19–20.11.2018)
Настоящият текст представлява запис на изказванията, направени по време на Кръгла маса „Българистиката и езикът на медиите“ с участието на преподаватели от СУ „Св. Климент Охридски“ и журналисти от телевизионни и радио медии.
Добрина Чешмеджиева, БНТ
Беше малко по-натоварващ ден специално за мен и екипа ми днес, но Ви благодаря за поканата да съм тук. С респекта от това да бъда в такава аудитория, искам да споделя с Вас, че винаги за нас тези часове, които прекарвам с вас на вашите събития, чувствам като един оазис и бягство от тази действителност, която принципно ни заобикаля. Не защото самата аз съм много добра в изказа, в търсенето на думите и в поднасянето им, а защото просто такъв е денят, в който живеем. Трудно е и в изразяването и в общуването с нашите зрители да запазим чистота на езика, красотата на езика си, защото не знам дали трябва да допускаме това, по скоро смятам, че не, но динамиката около нас изостря много изказа. Много от нещата, които четем, докато правим телевизия, предполагам и колегите ще го споделят, са запълнени с езика на омразата. Хората смятат, че когато крещят и използват крайни изрази, ги чуват по-добре. Това не е добре. Често това се случва в телевизионните студия. Така вече разговорят масово хората, хората, които не се познават и искат да убедят другия в това, че те са прави. Аз все още искам да вярвам, че има място за красивия език, за точните тези и правилния български. Надявам се, че показваме усилия да запазим такова ниво, дано си личи. Тук не виждам мои колеги, които да са привърженици на крайностите. Затова ви призовавам всички тук и на това събитие взаимно да си даваме кураж освен да си посочваме грешките, които допускаме. Надявам се и тази вечер в референдум да запазим добрия тон. Да кажем истински, смислени, дълбоки неща. Дори да не звучат красиво и истински ефектно да преборят това, което в този момент трябва да се бори с другите медии. Няма да скрия, че това не е лесно, но все пак се надявам дълбокото, сериозното и истинското да стават интересни на всички вас и на всички нас като общество. Благодаря Ви!
Владислав Миланов, СУ „Св. Климент Охридски“
Сърдечно благодаря и аз за изказването на госпожа Чешмеджиева. Искам да кажа, че започваме една дискусия, която може би ще бъде продължена от катедрата по български език и ще ни даде възможности по-специализирано, тъй като всяка медия има особености, използва богатствата на българския език и нашата цел е да покажем, че работим заедно за една кауза. И всъщност и журналистите, и филолозите заставаме зад идеята да използваме богатствата на езика, защото много често Вие журналистите влизате по-често в българските домове, отколкото ние с учениците по българския език, чрез езиковите бележки, чрез това, което всекидневно се опитваме да поставяме като актуални въпроси, свързани с българския език.
Теодора Енчева, БТВ
Благодаря на доц.Миланов. Здравейте, приятно ми е да бъда в тази аудитория в СУ, който и аз съм завършила и се гордея с това. Сигурна съм, че битката, борбата, войната понякога между практиката и теорията съществуват и това не е нещо, което трябва да крием. Затова аз в ролята си на тези, които се занимават с практиката на българския език в медиите, веднага ще призная нещо, за което не се чувствам добре и отговорна – че българския език в медиите, този език, който говорим, е изключително беден. Никакво богатство не успява да се види. Не само заради краткото време, с което разполагаме в нашите емисии, в нашите формати, а и защото очевидно това е езикът, който ползваме. Той не е достатъчно красив, изразителен и също така това, което наблюдаваме с много висока чистота е, че диалектът се върна в българската медия. Няма значение коя е медията – дали е от частен характер, дали е с обществен диапазон, или утвърдена, или е нова, появила се скоро. Това е много учудващо за мен и напълно неясно. Мога да дам един пример, тъй като аз имам вкус към исторически препратки, а не знам къде се е скъсала връзката, но във времето на един Пенчо Славейков, който дори за кратко време е бил знаменателен директор на Народния театър, който специално е изработил и разлепил таблици с фонетиката на български език и с правописа на българския книжовен език по коридорите на Народния театър, за да могат актьорите, които се събират в трупата да бъдат така добри и да забравят как се говори на сливенски, бургаски или на русенски и да говорят от сцената на книжовния български език. Това дело едва ли може някой сега да го направи. Струва ми се, че това за българските медии е много голям проблем. Има едно лековато разбиране, че всичко, което казваме е това, което и разбираме. Тоест не сме много сигурни какво точно сме казали. Имахме един много ярък пример в това отношение – поръчахме на един млад колега да зададе въпрос на българския патриарх. Разказваме му каква е темата, разказваме му на дълго и нашироко, защото знаем, че това е сериозен въпрос. Не може току-така да излезеш пред патриарха и да му сложиш микрофона пред устатата. Накрая той каза: ,,Аха, разбрах, значи аз трябва да задам въпрос на патриарха за арменския дефицит“. Ставаше дума за арменския геноцид, тема, която се учи, не знам в кой клас, но ето как българският език може да бъде наистина един наш враг се оказва, когато не знаем дори значението на думите. В случая става въпрос за една чуждица ,,геноцид“.
Геноцид е един термин, който наистина влиза в употреба точно по повод на определени събития. Съгласете се, че дефицит няма нищо общо. Това, което си мисля, е, че има нужда да си пожелаем, особено за нас, медиите, които работим с картината, видеото, е да мислим освен за езика, вербалния език и за невербалния език. Емпатията в телевизионното производство, без значение дали става дума за моментите, когато репортерът се намира пред камерата, или когато подготвя репортаж, липсва много често. Тя липсва разбира се в много сфери у нас. Може би това е някакво обяснение, но невербалният език понякога има по-голямо значене от думите, които използваме, защото той е по-субективен. Ето една чуждица, надявам се, че това е чуждица. Благодаря Ви за поканата. Желая приятна работа на всички. Наистина се радвам не само да седнем на една маса, но и да бъдем от един отбор.
Владислав Миланов, СУ „Св. Климент Охридски“
И аз благодаря за това изказване. Дияна Янкулова от БНР. За мен е чест да споделя, колеги, че БНР организира курсове по езикова култура и в рамките на тези курсове имахме възможността с доктор Биляна Борисова да поговорим с всички журналисти за динамиката на езиковите процеси, за това, което става днес с българския език, за силата на словото. Благодаря Ви, госпожо Янкулова, заповядайте.
Дияна Янкулова, БНР
И аз благодаря за поканата. Много се радвам да бъда тук. Идвам от радиото, в което спорихме за правилното произношение на думата антибиотици или антибиотици (бел. – променя се ударението) и както обикновено правим справка с езиковата бележка на БАН. С Теодора Енчева сме от един курс, може да се каже, че половината ни курс е тук. Тъй като по онова време малко бяха студентите по журналистика и това също има връзка с нещата, които искам да ви кажа. Аз съм в радиото от 1991 г, още като студентка, отидох да стажувам там и попаднах в сутрешния блок на програма Хоризонт, където отговорността на хората зад микрофона беше издигната в култ. Освен красиви и умни гласове, защото ние в радиото нямаме картината, която казва още нещо. Ние разчитаме само на думите и на интонацията, и на емоцията, която можем да вложим в тях, за да стигнем пряко до нашите слушатели. В тези времена, в които аз попаднах в БНР, се искаха не само речева култура, богата обща култура, но също правоговор и непрекъснати езикови упражнения, за които имахме курсове. Те по-рядко се поддържат днес, но все пак младите колеги посещават един такъв курс. По-късно, както всичко в държавата, времето и конюнктурата заличиха тези неудобни вече стандарти, за да стигнем дотам, когато един директор на нашата програма Хоризонт ни съобщи, че и мечка да влезе в студио и тя ще може да води предаване. Връщам се точно там, защото четвъртата власт точно беше осъзнала силата си, а вече трябваше да бъде опитомявана, за да не разваля с критичност и с неудобни въпроси управленския комфорт на поредните случайни изкачили се до върха на обществената пирамида. Но да се върнем към началото, което лично за мен беше съдбовно и не минава ден, в който да не благодаря на съдбата за думите, които чух някога в ефира на Хоризонт една нощ и преобърнаха живота ми. Бях на 16, когато случайно попаднах на нощния хоризонт и чух Константин Филев. Един глас, който влезе в мислите ми, разгада съмненията ми, откри талант у мен и ми подари една мечта – да бъда радиожурналист и да работя точно в програма Хоризонт. Мечта, която осъществих, признавам, че може би съм един от малкото, които всеки ден, вече толкова много години, влизат в сградата на „Драган Цанков“ с мисия, сякаш влизам в храм и с вълнение към всяко свое предаване. Разказах ви тази лична история, защото съм противник на обобщенията и на общия знаменател, под който се говори за журналистите, за медията, за проблемите, но никога за постиженията. Нямам претенцията да познавам спецификата на целия медиен пазар, защото никога не съм работила във вестник или телевизия, затова ще ви говоря за езика на радиото, в частност за езика на БНР, който като обществена медия има задача да използва и да пази книжовния български език. Това е записано в сертификата за съществуване и решение на нашата програма. Това не е просто един морален ангажимент. То е задължение, което всеки приема със сключването на своя договор. Както знаете, книжовният език може да реже като нож. Професор Веселени Димитров, Бог да го прости, мой любим преподавател по радиожурналистика и ментор в професията ми, казваше, че радиото трябва да звучи като живота, че езикът и темите в него трябва да са шарени като родопска черга, че трябва да бъдем посредник между информацията и публиката, но освен, че сме длъжни да ѝ съобщаваме фактите и да осигурим различни гледни точки за смисъла на събитията, трябва да бъдем смели, да имаме позиция, аргументирана и честна, здраво стъпила на обществения интерес, защото както той казваше: Не е грях, ако не си знаел, грях е, ако си знаел и не си казал“ Думите са на Августин Блажени.
Въоръжена с тези знания от студентските години, попаднах в медийната омагьосана гора, все още се учудвам на някои неща в нея, защото тя е лабиринт. Въпреки че след толкова години и толкова опит, би трябвало да съм класически циник. Хронологичният поглед на езика в медиите логично започва на 10 ноември за мен. Не само защото тогва бяхме студенти и сме свидетели на целия процес, просто защото дотогава журналистите трудно са успявали да излязат от клишето на единствената правилна партийна линия. Здравата редакторска идеологическа ръка определя крайния вид на журналистическия продукт – радио, вестници, телевизия без значение. Тогава журналистът не е можел да избира какво да съобщи на аудиторията, единственият шанс е бил вероятно да го направи малко по-персонифицирано, макар стилът на „Работническо дело“ тогава да не е позволявал особени девиации. Затова ще се спра на еволюцията в езика на медиите след сакралната дата и през последните 29 години.
Периодът на демократичния прощапулник – тогава медиите започнаха да говорят с езика на митингите и отвориха широко вратите за емоционалния заряд на думите. Опиянението да се говори всичко за всички обаче не прерасна в свободия, което беше риск, без да са имали опит, някакви особени наблюдения на етичните стандарти и нормите в западните медии. Моите колеги тогава, моите ментори, хората, от които се учих, създадоха с изключителен усет добронамереност и морална чистота. Удържаха езика в медията, в границите на етичните норми, без това да бъде повлияно то лавината на времето. Важното е да уточним, че говорителите на обществените процеси тогава не бяха „който и да е“.
Това бяха интелектуалци, писатели, университетски преподаватели. Езикът на политическите лидери беше с много висока наратив, което увлече и медиите, предполагам. Журналистите, започващи кариерата си тогава като мен, можехме да си позволим да се учим от най-добрите, защото в парламента политическите дебати се водиха със стила на Йордан Радичков и Валери Петров. Точно тук се налага да признаем, че медиите говорят предимно с езика на участниците в събитието. Доминацията на политиката в живота ни през тези 29 годни превърна политиците в злите демони на българската журналистика. След Великото народно събрание, в което Ви казах колко качествени бяха политическите речи и спорове, дойде времето на политическите спекуланти, които възприеха властта като баница, до която веднъж докопали се, се опитваха да отмъкнат повече за себе си. Това сложи трагично нисък хоризонт над държавата. Политиката на мафиотската приватизация, на мутренските времена, на назначените капиталисти умело се изтегли зад паравана на общественото внимание, пред който пък останахме да гледаме официалния сблъсък на сините и червените. И филологическите щампи влязоха в езика на медиите. Червени боклуци, червени мобифони, червени бабички, синя идея, доносници, досиета, агенти на ДС, обръчи на властта, раздаване на порциите като предвестник на корупцията – един друг модерен термин.
Ще Ви дам един пример, който може би ще Ви убеди в силата на езика на обществената медия. 10 януари 1997 г – времето, когато синята опозиция е напуснала парламента, правителството на БСП, тогава с министър-председател Жан Виденов, подава оставка – парламентът бе обграден от протестиращи хора. Тогава само с една заповед на Хоризонт му беше забранено да говори, на цяла една програма с милиони слушатели, с покритие в цялата страна. Вероятно разбира се заповедта не беше измислена от собственото ни ръководство, но тогава репортажите и автентичният разказ за случилото се изчезнаха от нашия ефир. Информацията се съобщаваше само под формата на текстове, разбира се много щателно редактирани. В същото време едно друго радио, частно, туко-що прохождащо, предаваше на живо с целия риск емоциите да премоделират истината на съобщаваното. Работата на терена крие риска от това репортерът да премине от ролята на обективния наблюдател в участник на събитието. Това веднага повишава глаголната температура на съобщаваното, добива хиперболизирани оценки, тревожност във въпросите. Силната конкуренция, особено в телевизионния сегмент, допълнително принуждава репортерите да търсят специалното, а там, където го няма – да го създават. Бързината да се съобщи нещо преди другите медии и най-вече преди третия ни конкурент унищожи основния принцип на журналистиката – да се съобщава проверената поне от два източника новина и да се търси другата гледна точка. Сензационно, бомба, експлозивно, само при нас – тази медийна инерция създаде канал за внушения, често далеч от реалността, манипулиране, кампанийност, дори понякога откровена пропаганда. Рейтингите – кръвта и сексът продават, няма лоша реклама, рейтингите привличат рекламодателите. Медиите са скъпо занимание. Знам, че вече сте го усетили. Собствениците и капиталите, нямащи никаква връзка с медийния свят, в които се препират пари в медийния свят, някак си естествено решиха, че ще инвестират по-малко в езика и професионализма на журналистите и повече във визията на съдържанието. Така почти до критичния минимум са доведени персонифицираните журналистически жанрове за сметка на телевизионните формати, лотарийните игри – онова, което продава фалшиви надежди и създава измислени персони. Чалгата проникна от музиката в обществения живот и възпита невзискателност у публиката вече второ поколение, струва ми се. Чалгата се изкачи до върха на държавната пирамида и ни се натрапва в официалното говорене. Неграмотността в училището вече е в университети, раздаде дипломи на новите висшисти, но по-лошото е, че вкара неграмотни хора в парламента и в държавната администрация.
Венецът на това падение е проектът на закон за българския език, който е написан с правописни грешки от вносителя си или онзи негов колега, който сричаше отчайващо текстовете на закона за спорта от трибуната на НС. Медиите трябва да говорят така, че да бъдат разбирани. Това е една много трудна задача. Ако обектите на новините са похитили вече езика, а публиката очаква да получи информацията, сдъвкана и обидно опростена. Какъв би могъл да бъде езикът на журналистите при това положение? Уверявам Ви, че поддържането на високия езиков стандарт е изключително трудно, но много смислено занимание, което повече в обществената медия, каквито са БНР, БНТ и БТА, е мисия. Изкушенията на младите ни колеги са големи. Четенето и писането в социалната мрежа не може да заменят обаче четенето на много книги. Политическият жаргон се промъква и при нас. Паразитите като всъщност, иначе, междувпрочем, това, което имаме като входирам, транспонирам, институциализирам и всякакви други родни брюкселки клишета, станаха ежедневие особено дразнещо в живи телевизионни връзки, в които няма аутукю. И как би могло да е иначе, щом самият премиер призна, че народната любов му се полага, защото ,,аз съм прост и вие сте прости“. Дали си струва трудът тогава медиите да говорят като университетски професори? Девалвирането на стандартите във всички области на живота няма как да подмине езика на медиите особено, когато празноговоренето е издигнато в норма. Колкото повече думи, термини, клишета, толкова повече удавен смисъл. Журналистите, от една страна, трябва да задават въпроси, които интересуват обикновените хора, от друга страна, трябва да бъдат експерти по финанси, икономика, право, конкуренция, европейски фондове, за да може да разбират речта на увластенитие. Журналистът като морална полиция трябва да чете всякакви норми, проектозакони и други актове на властта, през които много глупости биха били узаконени. Нужни ли са повече доказателства от това, че тъкмо журналистите улавят лобистките текстове в законотворчеството, за които дори и парламентарната опозиция е с широко затворени очи. Ако мине, мине. Сигурно и доста неща минават извън обществения фокус на вниманието.
България е, както знаете, на 111 място по медийна свобода. Широко известен и изключително унизителен факт за професията ни, която трябва да признаем умира в класическия си вид. Защо се случва това и каква е връзката му с езика на медиите? Собствеността на медиите е непрозрачна. Кой плаща, кои са политическите му бизнес врагове и приятели? Резултатът е, че журналистите просто изчезват някоя сутрин от телевизионния екран и даже нямат право да обяснят публично защо това се е случило, тъй като договорите им са железни. Мълчанието е заразата. Отговорите водят до забранените теми и събеседници, до медии бухалки, чрез които се удря опонентът или се ласкае благодетелят. И само една нощ след поредните избори е достатъчно време да се обърнат редакционната политика и езикът на медиите точно на 180 градуса. Има един анекдот, който ни посрещна в първи курс на факултета по журналистика. Тогава ни го разказваха нашите по-големи колеги. Ще си позволя да Ви развеселя с него, защото е парадоксално, че след повече от 30 години пак сме в същата ситуация: ,,Роналд Рейгън, Михаил Горбачов и Тодор Живков отиват при възкръсналия Наполеон Бонапарт, за да го попитат защо е загубил битката при Ватерлоо. На Рейгън Бонапарт отговаря, че е нямал неговата добре въоръжена армия, на Горбачов казва, че е нямал високия боен дух на неговите войници, а на Живков казва, че ако е имал неговите медии, досега никой е нямало да знае, че е изгубил битката!“ Малката редакция в духа на времето на този анектод е, че кратката днешна версия е, че с един вестник могат да се убият две неща – муха и политик.
Може би точно заради това езикът на медиите не е важен, важни са собствеността и целите, които може да постигне тази собственост чрез медиите. Както казва премиерът – Всеки олигарх днес може да си купи медия и да ме плюе от сутрин до вечер. Главните редактори на такива медии не мислят дългосрочно. Не се интересуват, че опростачването днес пряко влияе на способността на публиката да мисли и да изразява своето мнение утре. И после протестиращите не знаели какво искат. Затова и в последния мониторинг в доклад на Европейската комисия критиката за влошената медийна среда в България беше най-острата критика. И може би затова така остро реагираха и нашите институции. Ролята на медиите като коректив на управлението е унищожена – казаха в Брюксел. Те са превърнати в нещо като огледалце, огледалце на стената, кажи колко е висок рейтингът ми! Когато ни слушат и когато не слушат и критикуват образа в огледалото, медиите просто изчезват, смачкани финансово, продадени, закрити, превзети отвътре. Нека е ясно, че това е процес. Не е някакво уникално изобретение на сегашните управници. Нито даже на предишните. Затова е важно кой наднича зад паравана на публичността. Важно е да не спираме да питаме, да ги тревожим и ако можем да си го позволим само с езика на Езоп. Благодаря Ви за вниманието и за поканата!
