Само по себе си съчетанието „красиво насилие“[1] е противоречиво, донякъде и неприемливо. „Насилие“ – това е дума, която носи отрицателен заряд, неприятни емоции, негативизъм, страх дори... Насилието се свързва с акт на посегателство над личността, над духовното и телесното, над Човека. Красотата от своя страна може да бъде само с положителен заряд, тя носи в себе си доброта, хармония, естетическа наслада. Тя също влияе върху личността, тялото и душата, но някак по естествен, неагресивен и добронамерен начин. Тогава как се е родило понятието красиво насилие? Що е то и каква е ролята му в съвременния живот, а и в езика? Има ли място за него и способни ли сме да го управляваме, да го разбираме?
В статията на Е. Лефтеров и Б. Ангелова-Игова са разгледани именно тези въпроси, дадени са отговори и една по-различна гледна точка върху понятието и израза „красиво-насилие“.
„Ние твърдим, че насилието може да е и изразно средство в изкуството и спорта, да подчертава качествата на твореца или спортиста и има естетическо значение“.
Кое насилие всъщност можем да приемем за приемливо и красиво? Кое насилие ни е необходимо в ежедневието? Да, от една страна, то е посегателство, но от друга, може да послужи като стопер, като ограничител на обществени прояви (например полицейско насилие), като достигане на върхове в спорта (позволеното спортно насилие, например в бокса и др.). В статията точно и ясно са посочени такива примери, дадена е обосновка за използването на красивото насилие. Много важно е обществото да го разграничи от наистина неприемливото, неестетичното, нараняващото. И тук наистина важен елемент се явява монополът върху него, контролируемостта му, недопускането да излезе извън границите на приетото в тази статия съчетание (а и явление) красиво насилие. В една държава, в нейната политика и общественост наистина има нужда от такъв вид своеобразно насилие. Защото какво би станало, ако полицията и армията например нямаха право на този монопол? Ако в един анархичен епизод на дадено управление те нямат право да въдворят ред? Къде би отишла тогава тази държава? И все пак, тук ние не говорим за крайния му, жесток и агресивен вид. По-скоро става дума за едно насилие с коригираща даденото поведение цел, става дума за налагане на обществена дисциплина и париране на аморалното поведение. Все имащи за цел първо налагане на обществен ред и второ – легитимиране на държавата и нейните правила и закони. Всички сме били свидетели на стотиците граждански протести и смятам, че бихме могли да си дадем ясна сметка защо в такива случаи е допустимо осъществяването на даден вид насилие. Монополът върху красивото насилие не означава непременно, че можем да се справим и да не излезем от границите на допустимото:
„Въпреки тази задължителна легитимация на държавата, в човешката история има хиляди примери за злоупотреби с насилие а и законите и правилата рядко могат да гарантират правата на гражданите и да направят насилието оправдано. Установени са практики на физическо или психологическо насилие – например войната, смъртното наказание и т.н.“
Правителството на една държава е главният носител на политическа власт, респективно и монопол. Тази власт е тясно свързана и с насилието. Ето защо властта трябва да съумява да ограничава страстите, да ги преобразува в интереси, да обезпечи обществото пред злоупотребата със сила в моменти на социален хаос. Насилието в политическия и обществен живот е дълга и сложна тема и заема съществено място в ежедневието ни. Успеем ли да го контролираме, да държим наистина монопол върху него, то тогава то не би трябвало да дава „странични ефекти“.
Насилието в изкуството. Да, то съществува и там и някак си има една заслужена роля. Защото какво друго е изкуството, ако не огледалото на едно общество? Бихме ли могли с лека ръка да пренебрегнем в творбите (и в изкуството като цяло) насилието. Не можем. Авторите на статията споменават Херман Нитч, един от основните инициатори на Виенските акционисти (Появило се в началото на 60-те години като реакция срещу консервативните представи за изкуство, това емблематично течение помита табутата и изправя на изпитание търпението на политици и общество). Виенските акционисти не са били разбирани, били са преследвани, съдени и хвърляни в затвора.
Не всяко общество и не всеки от нас би приел насилието в изкуството. Тук основният въпрос е каква е целта му и какво иде да докаже?
„Дейността на Ото Мюл е още по-екстремна. В своите празници на психофизическия натурализъм той издевателства над човешкото тяло и го превръща в отблъскващ антипод на самата идея за условна красота. Експериментите му в секс комуна го пращат зад решетките за 7 години“
И ако се върнем на това, че изкуството е отражение на обществото и случващото се с него, то тогава трябва да сме склонни да оправдаем подобни прояви, защото насилието трябва да се показва. То не бива да бъде неглижирано и прикривано. А каква по-добра сцена от театралната, картините, творбите и прочие? И тук само от нас самите зависи дали ще съумеем да разберем правилно тези творби и да не допускаме преминаваме на човешки, морални и етични норми и граници. Насилието в изкуството трябва да има само поучителна и никаква друга цел. Не бива да се използва против Човека и обществото.
Насилието в спорта е необходимо, често дори наложително. Някои спортове се състоят дори основно от насилие – бокс, борба и др. Във всеки един спорт трябва да има и поне малка доза насилие. То е породено най-вече от оня хъс за победа, който трябва да има у всеки състезател. Тук наистина можем да говорим за красиво насилие, дори необходимо. Макар че по-скоро то е не толкова красиво, колкото допустимо.
„Спортните игри по свой начин се вписват в тази нова естетика – насилието е красиво, то е бунт, протест. Не са малко случаите обаче, когато дадена спортна игра е забранена или има вмешателство в правилата от страна на държавата“ Или иначе казано – монополът. Това за което стана дума в началото.
Насилието в спорта има два аспекта и те трябва да бъдат разграничени: за красиво насилие в спорта става дума, когато то е допустимо, видът спорт се гради на него и няма за цел унижаване и нараняване на противника. Вторият аспект е насилието в спорта, проявено от запалянковци например. Онова насилие, което е външно, което няма нищо общо с правилата и историята на даденият вид спорт. Красивото насилие в спорта е допустимо, дори необходимо. То има за цел дисциплина преди всичко, както и постигане на високи спортни резултати. И тук въпрос на разбиране и самодисциплина е дали ще го приемем като позитивно или негативно. Граница винаги трябва да има. Всяка анормална, изкривена и недоразбрана проява означава, че липсват дисциплина и разбиране.
Красотата сама по себе си в днешно време е разтегливо и дори малко изкривено понятие. Какво значи красота за всеки от нас? С какви очи я виждам аз, и с какви друг човек? Ето защо не можем да я клишираме и да я поставим в тесни граници. Същото важи и за насилието. Зависи как ще го възприемем и каква роля ще му отредим. Едно е ясно – то може да бъде приемливо и допустимо, може да бъде изразно средство, цел, начин за изявяване на личността, водещ мотив с спорта.
„Ето че в естетическото си измерение насилието може да е красиво. То е изразително средство, подлежи на оценка и интерпретация и има социална функция и цел. Доколкото то бива разбрано обаче, зависи от публиката и нейните познания в областта“
Красотата е в очите на гледащия. Насилието в различните му измерения също. Изобщо целият свят. От нас зависи как ще го приемем, разберем и допуснем в обществото.
