Езиковата експликация на мисленето е всъщност заместващ език. Нарочната предикация на мисленето като процесуалност е деятелната експликация на аз-а. Мисля не е натоварен с резултативност предикат. Да мисли, е естествено състояние на субекта на съзнанието, което обаче не винаги е осигурено с постигнато знание. Мисля, че си добър; мисля, че това е добре; мисля, че ще се справя; мисля, че ще дойдеш, мисля да продължа и т.н. все още и съвсем не са съответно аналози на ти си добър, добре е, справям се, идваш, продължавам. В простото изречение мисля без попълнена обектна валенция не е с безспорна комуникативна стойност, защото става въпрос за естествено състояние на субекта на езика. Т.е. езикът е феноменалната проява на мислене и да се вербализира това естествено състояние, е някак си самоцелно и безперспективно като смисъл. Ако обаче е попълнена дясната, обектна валенция на мисля, тогава смисълът се изчерпва с обекта на мисълта, но не и с нейната конкретика. Мисля за тебе/ Мисля за изпита/ Мисля за концерта и пр. всъщност не разгръща предикативност. Псевдопредикацията мисля не предицира какво мисля за тебе – да ти се обадя, да те поканя на кафе, че си компетентен/ добър/ красив и пр.
Мисля е коректен израз на дълбинната потенция на съзнанието да знае, но не е израз на знание. Знанието е постигане на резултат от процеса на мисленето. Съзнанието за мисленето не е знание, не е познание. Точно това разделение проявява ограничеността на мисленето и оттам на езика като негов материализиран аналог. След мисленето следва друго нещо, което осигурява знанието. Това е рецепцията, която предхожда до степен на паралелизъм рефлексията: Виждам, че идваш; Разбирам, че си добър; Ето, че се справям; Показвам/ виждаш, че се справям.
Субектът съзнава, знае, че отвъд мисълта е знанието; че мисленето е технологично условие да се стигне до факта, който се възприема. Това е основата на синонимията между зная, разбирам, виждам. Рецепцията е условие за знание и това привежда виждам в синонимни отношения със зная: Виждам, че можеш да четеш/ Зная, че можеш да четеш; Виждам, че вали дъжд/ Зная, че вали дъжд, но това не е мисля, че можеш да четеш, мисля, че вали дъжд и пр.. Така и чуя също се синонимизира със зная и разбера: Чух, че са обявили конкурса/ Зная, че са обявили конкурса/ Разбрах, че са обявили конкурса.
Предикатите за референция на мисленето като технология на познанието и основа на комуникацията са свързващо звено, а не самостоятелна референция или самостоятелна комуникативна единица. Те имат познавателна себестойност на смисъла само когато са в първо лице, единствено число, т.е. експликация на самосъзнанието. Екстраполацията им във второ или трето лице няма как да преодолее оспоримостта на информацията, тъй като дълбинната им структура и семантика естествено се отнасят собствено до авторефлексия. Парадоксът да се експлицира нечие самосъзнание, лишава езика от гносеологически ресурс по силата на неговата диалектическа взаимовръзка с мисленето. Езиковата експликация осигурява трансгресията на отношения или на техен заместител, но само в периметъра на аз-а: Казват, че има много книги по тази тема; Казах, че си добър, за да знаят/ защото не знаеха (не вярват); Видя ли, че си свършил/ тръгвам. Метаупотребата е аналитично представено знание. Когато употребявам казах да се разберат, аз реконструирам опосредствено, разбира се, екскомуникация (разберете се). Предикатите за мисленето като потенция на съзнанието нямат пряка комуникативна употреба. Те са посредници на етапи в комуникацията. Когато става въпрос за екскомуникация, те са реконструкти, а за предстояща – хипотези.
Употребата на езика за презентиране на мисленето като технология има особена информативна стойност. С други думи, когато използваме езикови средства, чиято семантика представя иманентността на езиковото продуциране, се проявява по особен начин експликативността. Т.е. експликацията на експликативността или може би по-точно на неекспликативното е разгърната компенсация на някаква недостатъчност. Не е без значение, че езикът съдържа средства за презентиране на продуцирането си. Мисля, разсъждавам, твърдя, считам, чудя се, колебая се, двоумя се умувам и пр. в тази парадигма на менталността имат своя нарочна употреба, въпреки че те са прототипи на коя и да е езикова реалност. Комуникативната необходимост да експлицираме етапи от алгоритъма на езикопроизводството, се съдържа в постигането на непрекъсната естествена връзка между субекта на езика, времето и пространството, и то така, че която и да е рефлексия на действителността с нейната времева проекция да не нарушава този континиум на аз-а и в същото време да е негова част. Предицирането на менталността е непреодолимо не винаги и не просто своеволно, а за да осигури естествената логика на комуникативността и оттам на познанието. Оправданието е в модела на предикацията като висш тип връзка.
Мисля е емблематична езикова употреба, с която се изразява недвусмислено комуникативен дефицит. Такива езикови употреби са квази откъм смислова себестойност. Те по-скоро са своеобразен метаезик, но не същински език. Мисля означава процесуалност, лишена от резултативността като единица знание. Мисля е прототип на знание, без все още да е самото знание. Мисля не е зная, а е преди това. Предикатът на технологията на езика не може естествено да е самостоен в смислово отношение, а и в информативно-комуникативен план. Този езиков прототип дефинира по предикативен път недостатъчността на езика въобще. Употребата му предхожда други предикати като негово естествено продължение, смислова перспектива. Каквато и да е тя, винаги е натоварена с условността, а това не е знанието в категоричен, пълноценен вид: Мисля, че ще се спавя/ че ще дойдеш/ че си добър/ че бяха там; Мисля да работя по-добре/ да пътувам. Мисля значи, че не е факт или поне аз не зная това. Разликата между конструкциите с мисля и самостоятелните предикатни употреби е дистанцията от знанието. За сравнение – зная, че ще се справя/ че ще дойдеш и пр., са абсолютни смислови покрития на самостоятелните ще се справя, ще дойдеш.
Мисля е предикатът на езика в неговия прототипен вариант, негова процедура. Предвид тезата на Делюз и Гватари, че мисля е синоним на съм (Делюз, Гватари 1998), експликацията на мисля е квазипредикация. Мисля е прототип на предикацията по принцип. Екстраполацията на мисля на предикативно равнище означава невъзможност за която и да е друга предикация да бъде сведена до факта, до случилото се или случващото се. Субектът на съзнанието се проецира най-напред в мисля и после в каквото и да е друго рефлекторно действие или състояние, което води до знанието. Мисля е преди всичко останало като потенция на съзнанието и затова е и преди зная по принцип. Следователно мисля не само че не е синоним на зная, но даже е недостатъчно условие за зная, а само необходимо.
Мисля е езиково клише, т.е. евфемизъм на незнанието и псевдокомуникативност в неговата аксиоматичност, непреодолимост. Всички езикови конструкции са продуцирани от мисля, което е етимонът на който и да е предикат. (За сравнение, производните – осмисля, премисля, обмисля, замисля, са пълноценни предикати, което проявява диалектиката между субпредикация и предикация.) Всепризнатата диалектика мислене – език не позволява пълноценната езикова референция на мисля. Това прави невъзможно равностойно собствено езиково експлициране. Преминаването и в плана на езика означава дублиране, което само по себе си вече е някаква компенсация.
Комуникативната стойност на езиково дублираното мисля е отсъствие на продукта му като рефлексия. Когато езикът се аналогизира и като форма с мисля, то това е неговата емблема за отсъствие на достатъчната рефлексия, която е трансмисията между мисля и зная. Мисля е сурогат на рефлексия. Мисля означава такава константност, при която не се постига следващото състояние на съзнанието: Мисля да отида не е отивам, нито даже ще отида. Действието не произтича, фактът отсъства дори като относителност в плана на процесуалността. Желанието или възможността на субекта да смени мястото, не се привежда в действие, което означава, че самите те по тази причина са в определена синкретика, слята в изначалното състояние на съзнанието мисля. Мисля е лишено по право от резултативност, защото е абсолютното начало на потенцията на аз-а. Предвид на това тезата на Касабов, че мисля е когнитивен глагол, какъвто е и зная, може да бъде допълнена с уговорката за препозиционност при първия (Касабов 2006: 173–174), което се обслужва от синонимията му със съм според цитираните по-горе Делюз и Гватари.
Мисля е предкогнитивен глагол, доколкото е основа на когнитивността, без да е самата когнитивност обаче. Да мисля и че мисля все още не е зная, па макар и затова, че зная само ако съм мислил правилно или достатъчно, но съвсем не и че просто съм мислил. Мисля е състояние на съзнанието, което стига до знанието през нещо друго; през онова, което е съ- в състоянието – факт, случка, действие. Заради това е въпросът какво прави?, съдържащ „ядрения глагол“ (вж. Касабов 2006: 173). Доколкото мисля е технологията на рефлектираната рецепция, сам по себе си означава непроизтекла рефлексия. В смислово отношение употребата му не е достатъчна, защото представя своеобразен „порочен кръг“ на съзнанието. Мисля може да придобива смисъл, но самостоятелно не е единица смисъл. Придобиването се осигурява както в рамките на просто постигнатата предикация, така най-вече и в сложно съставената предикация.
Трябва да се отбележи, че винаги е налице обект, но непряк. Безспорно естествената непреходност на мисля не допуска пряко дясна, права интенция. Диалектически непреодолимата интровертност се компенсира компромисно от непрякото обектно отношение, което е илюстрация на неслучилата се предикация. Например мисля за тебе може да компенсира ти правиш нещо, но какво е то, аз мисля или мисля поне как си/ къде си/ какъв си; мисля за книгата, ако е прочетена, дали е хубава, разбрана, полезна; мисля за утре – ще работя дълго/ ще е хубав или труден ден. В конструкциите с да-формите отсъствието на знанието е в хипотезата, а при въведените с че предикати фактологичната перспектива се „разтваря“ в процесуалността на мисля, което поставя встрани от знанието смисъла като цяло. Причината за този отстъп от обектната фактологичност вдясно е изведеният на преден план в нарочна предикация мисловен процес. Предвид на неразривната и неоспорима връзка мислене – език експликацията мисля всъщност снема от езика гносеологическия му ресурс. След като езикът е материализация на мисленето, езиково презентираното мисля свидетелства за отсъствие на знание, което да се представи във и с език. Изведеното мислене означава липса на познавателна стойност в последващите го езикови облигации. Няма го продукта на менталността. Има менталност, която доказва, че не е преминала в знание, а остава релевантна единствено сама по себе си. Аз-ът, субектът на съзнанието предицира себе си като потенция за знание, като ин-зистенция (вж. Хайдегер, с. 10 OCR: К. Дрязгунов – http://www.philosophy.ru/library/heideg/verit.html). Езиковото рефериране собствено на мисля не е смислово пълноценна предикация. Конструкцията с мисля е езиков знак за нереферирана самостойно предикация, квази-, или субпредикация. Която и да е предикация е продукт на мисля през определена рефлексия. Обектът на конструкциите с мисля е субектът на потенциалната предикация. Съзнанието, аз-ът остават в процедура на мислене без резултативна като предикация рефлексия. Мисълта не може да предицира обекта си, което е степен на недостатъчна комуникативност. Налице е стремеж за знание за нещо, но всъщност нещото е лимитът на мисълта. Да се експлицира нарочно и собствено мисля, не е същинска предикация дори за аз-а, за субекта на съзнанието, чиято потенция е мисленето, негово състояние. Стремежът на аз-а да се експлицира езиково, включва и себе си, но авторефлексията се оттласква от епицентъра си мисля. Затова експликатът мисля е отстъп или недостъпност до нещото, което собствено е обект на мисленето. Съпътстването, съвместяването на процес и продукт е знак за непостигнатия резултат, за безкрайността на съвместителството. Езикът е експликат на рефлексията, а не на рефлектабилността сама за себе си. Предицирането на авторефлексията по правило има в известна степен по-особен характер, тъй като езикът, първо, е експликация на рефлексивното в мислене съзнание и, второ, сам по себе си е знак за рефлексията. Предвид на това употребите мисля, разбирам, казвам, виждам като синоним на зная са метаезиков продукт, защото всичко, което ги следва, е езикова форма, т.е. е форма на мисленето. Това, което е процедура на езика, не е точно език в случаите, когато го следва нарочният негов продукт. Метаезикът е илюстрация на незавършена рефлексивност като израз на некатегорично знание: Мисля, че там е хубаво е непопълненото по една или друга причина там е хубаво. За сравнение, Зная, че там е хубаво е аналог на там е хубаво. Употребата зная е метаезикът, защото, след като експлицирам там е хубаво, то това е, разбира се, преди това мое знание. Зная има своята гносеологическа стойност само ако е единично (самостоятелно) употребено – като затваряне на комуникативната рамка, а не като нейно начало.
Аз-ът няма ресурс да експлицира друго мислене като езикова технология. Езикът е гносеологически облицован само в първо лице, единствено: мисля, зная, разбирам. Мислиш, мисли, знаеш, знае, разбираш, разбира и пр. са релевантни само като аксиоми, без обектността, без илюстративния, онтологическия им еквивалент.
Метаезиковите употреби собствено са известна доза тавтология.
БИБЛИОГРАФИЯ
Дельоз, Гватари 1998: Делез, Ж., Гваттари, Ф. Что такое философия? М.-СПб. 1998.
Касабов 2006: Касабов, И. Граматика на семантиката. С. 2006. 173–174.
Хайдегер, с. 10 ОСR: К. Дрязгунов – https://www.philosophy.ru/ru/library/heideg/verit.html.
