Ако ти се струва, че не става дума за пари, значи нещо не си разбрал. Тази максима отразява духа да съвременния свят, задвижван от парите. Обаче анализът на думите, описващи парично-стоковите отношения, рисува картината на дълъг и постепенен развой, за да се установят сегашните икономически отношения.
Думата „даром“ означава ‘безплатно, без пари’. Всъщност именно размяната на дарове води до развитие на търговията и в крайна сметка до появата на парите.
Антрополози и етнографи описват формите на безкористна размяна сред безкласовите общества. В Североизточен Заир бантуезични и нило-сахарски народи, които се занимават със земеделие, съжителстват с пигмеите мбути, чийто поминък са лов и събирателство. Пигмеите през цялата година разчитат на земеделската продукция на своите съседи, като от време на време им доставят „престижни храни“, като месо и горски мед. Тези отношения не са стриктно регламентирани и се възприемат като размяна на дарове. При прибиране на реколтата първите банани са за предците и се оставят да изгният по дърветата, вторите са за мбути и чак третите са за вожда (mwami). Пигмеите, като най-древни обитатели на тези земи, имат приоритет пред земеделците и затова те ръководят празника на прибиране на реколтата (Харт 1984).
В ранните общества идеята за собственост и притежание е била развита слабо. Категорията „неотчуждаема принадлежност“ се е разпростирала само върху такива имена, които по самата си същност органично са принадлежали на някого или нещо – части на тялото, роднински имена, „половина“. В архаичния латински не е съществувал глагол със значение ‘имам’. Вместо това се е употребявал глаголът esse ‘съм’ с дателен падеж – mihi aliquid est ‘у мене е нещо’. Подобно е положението и в старогръцки: esti soi chrysos ‘при тебе е злато’. Чак по-късно на базата на думи със значение ‘държа’ се развиват глаголи, означаващи притежание – лат. habeo, гр.echō ((Гамкрелидзе, Иванов 1984, 288–290)
В древните индоевропейски езици понятията взимане и даване са се разглеждали като две страни на един и същи процес. Думата, съдържаща в себе си двете значения и отразяваща процеса на взаимност в процеса на размяната, се реконструира като *dō-. На по-късен етап в отделните езици значенията се разделят: хетският корен da- означава ‘вземам’, докато латинското dō, гръцкото dídōmi и старобългарското дат, дамь имат значение ‘давам’. От същия корен са и старогръцката дума dō̂ron ‘дар’ и старобългарските даръ ‘дар’ даньѥ ‘подарък’, както и дань ‘данък’ (Гамкрелидзе, Иванов 1984, 753)
Главната цел на този древен вид размяна е потребление, а не забогатяване. В определен смисъл като размяна на дарове се е разглеждал и брачният обмен. Отглас от тези стари представи се пази например в сръбския глагол удати ‘давам за жена, омъжвам’. С течение на времето може да се развие „спецификация“: хетският глагол daḫ- ‘взимам’ съответства на две различни акадски думи – lequ ‘взимам въобще’ и aḫazu ‘взимам за жена’ (Гамкрелидзе, Иванов 1984, 753)
Отношенията между хората и боговете също са се разглеждали като размяна на дарове: човек принася на боговете жертви и се надява на взаимно отношение. Идеята за благоразположението на божеството живее в старобългарската дума богатъ ‘заможен, обичан от бога‘. Противоположната идея, „лишен от божията милост“, се съдържа в думата оу-богъ ‘беден’. Подобно развитие има още в хетски (ašiuant- ‘беден, просяк’ при šiu- ‘бог’) и в гръцки atheos ‘изоставен от боговете’.
Разбирането за богатство възниква много преди появата на производителна икономика, но в него се влага друго съдържание. Атапаските от Колвил Лейк – ловци и събиратели – смятат за бедни такива хора, които имат малко роднини и кучета. Сред други атапаски групи, при които знанията са били на особена почит, жените са смятали за богатство разказите си. За камчатските ителмени богатството се състои в добра жена, много храна и дрехи (Шнирелман 2016)
С усложняването на социалните отношения се развива и друг вид размяна, при който този, който придобива определени блага, не ги оставя за собствена употреба, а ги пуска по-нататък в обращение, с намерението да си върне вложените средства и да ги умножи. В хетски понятията ḫap- ‘изобилствам’ и ḫapinant- ‘богат’ започват да се свързват с ḫappar ‘цена, търговия’ и ḫappira- ‘град, място където се търгува’ (Гамкрелидзе, Иванов 1984, 746). Появява се специализирана терминология за обозначаване на купуването и продаването: хетски u̯aš- ‘купувам’, лат. uēnum ‘продажба’, стб. вѣнт ‘продавам’. В старобългарски за обозначаване на идеята на придобиване и притежание се специализира глаголът ѩт, мѫ, който първоначално е означавал безвъзмездно присвояване на природните дарове – ‘ловя’ или ‘бера’: прнесэте отъ рыбъ ѩже ѩсте нынѣ „донесете от рибите които уловихте сега“ ; внограда же насад деснца божꙗ ... ныня ѩмл҄ѭтъ вьс ммоходѧште „от гроздето, което насади божията десница, сега берат всички, които минават покрай него“ (Старобългарски речник/ѩт). От този глагол се развиват имам ‘притежавам’, има̀ не ‘богатство’ и имот ‘собственост’. Както показва антропологът Дейвид Гребер, богатството и дълговете възникват заедно с първите държавни обединения: силните на деня, владетелите използват отпускането на заеми за закрепостяване на поданиците си (Гребер 2011).
Придобиването на блага често е било далеч от мирната размяна. Сибирският фолклор свидетелства за такава търговия между чукчи и ескимоси, при която е трудно да прокара разлика между мирна размяна и военен сблъсък. Например в преданията се разказва за това, как чукотският герой отива при американските ескимоси и иска от тях тюленови кожи, ремъци, мас и др. След като му отказват, той със сила отнема онова, което му трябва и откарва ескимоса в плен. Дори през ХІХ век търговията с чукчите все още е била опасна, защото и двете страни идват с оръжие в ръка и често е имало повече сблъсъци, убийства и грабежи, отколкото размяна на стоки (Антропова 1957). До късно в средновековието нередовното заплащане на войските се е компенсирало с богата плячка от завоеванието. Превъзходството на оръжието над богатството е отразено в лаконичния стих на Пушкин „Все куплю, сказало злато. – Все возьму, сказал булат“.
Дълго време на търговията се е гледало като на съмнително занимание. Старогръцкият бог на търговията и богатството, Хермес, е също и покровител на крадците и мошениците. Още в младенческа възраст той краде скиптъра на Зевс, тризъбеца на Посейдон, клещите на Хефест, пояса на Афродита, меча на Арес. Култът към римския аналог на Хермес, Меркурий, се разпространява едва след като Рим завързва търговски отношения със съседните народи. Името му е свързано с думата merx ‘стока’ и е в основата на глагола mercari ‘търгувам’. По-късно възниква и думата mercenarius ‘който върши нещо срещу заплащане’, а впоследствие ‘наемник’ и ‘користолюбец’ (ОЕД/ mercenary). С развитието на търговията се изостря чувството за равностойност при размяната. Идеята за справедливо компенсиране на стойността или постъпката се обединява с идеята за въздаянието, възмездието. Понятията цена, праслав. *cěna и лит. káinа, са свързани със стб. каꙗт сѧ ‘кая се, изповядвам вината си’ и сръб. каjати ‘отмъщавам’. В гръцки общ етимологичен произход имат timē ‘оценка, достойнство, почит’ и poinē ‘въздаяние, възмездие, наказание’ (Фасмер/цена).
В авестийски съществува един глаголен корен, par-, със значение ‘компенсирам, реванширам се’. Той е наследник на същия индоевропейски корен *per- ‘прекарвам, превозвам [стока]’, от който през латински произлизат английските думи дума price ‘цена’ и prize ‘награда’. В средноперсийски от същия корен намираме думата pārak ‘компенсация, награда’ и най-накрая в новоперсийски думата придобива облика pāre ‘възнаграждение, пари’, който през турски навлиза в български като пара̀ (ET/ para).
В тюркските езици понятието teŋ се свързва с идеята за подобие, еднаквост, равномерност. От една страна, то е в основата на думата денк ‘вързоп’: товарът на магарето трябва да е разпределен равномерно от двете му страни, за да е в равновесие (ET/ denk). Но през идеята за равновесието, баланса (тур. denge) се развива teŋka ‘средноазиатска монета’, откъдето води началото си руският термин деньги ‘пари’ (Фасмер/ деньга). В древния свят основно движимо имущество и мерило за богатство е добитъкът. В архаичния период на древна Гърция Аполон е пастир и пазител на стадата. Според легендата, Хермес открадва кравите на Аполон и е принуден да му ги върне едва след намесата на Зевс. Но в крайна сметка Аполон дава кравите на Хермес в замяна на лирата, изработена от коруба на костенурка, и става покровител на певците и музикантите.
Староиндийското понятие за богат, puru-kṣu, означава буквално ‘имащ много добитък’ (Гамкрелидзе, Иванов 1984: 579). В български стока (от стека ‘спечеля’) и добитък (от добия) все още са синоними. В румънски от старобългарския глагол добыт, добѫдѫ е произведена думата dobândă ‘лихва’. В древния Рим от названието на добитъка, pecu, се развива думата pecunia ‘богатство, пари’. Латинската дума продължава да живее в английски като pecuniary ‘паричен, имуществен’. А старият английски термин за добитък, feoh, дава начало на понятието fee ‘такса, комисиона’(OEД/fee).
При традиционното натурално стопанство, което е господствало в прединдустриалната епоха, продукцията е била предназначена за задоволяване собствени нужди, а не за пазара. Дори през двайсети век голяма част от българските селяни са си произвеждали всичко сами, от храна до облекло. Малкото „суха пара“, която са успявали да скътат, е отивала само за неизбежни разходи. На първо място за данъци, защото властта не си поплюва, а също за неща, които не са могли да си произведат сами: газ и сол. В миналото солта е била рядка и се е ценяла високо. Като спомен за това е останал изразът „да ти излезе солено“, т.е. да платиш висока цена за нещо. В древни времена солта е била своеобразна валута. Солницата край Провадия е най-старият праисторически град на Стария континент, възникнал преди повече от 6500 години. Той е дължал благосъстоянието си на новата технология за добив на сол – изваряване на водата от солените извори. В древността солта е била използвана като универсално платежно средство. Латинската дума salarium „дажба сол“ придобива значението ‘заплата‘ , та и до сега в английски (salary).
До късно предмет на търговията са били предимно луксозни и престижни стоки. Търгували са с подправки, благовония, екзотични животни, платове, кожи. Когато готите обсаждат Рим, те искат за откуп освен злато и сребро, копринени туники, пурпурни кожи и 3000 либри пипер.
Данъците в Панония и в Киевска Рус са били събирани под формата на кожи, с които е била богата Северна Европа. Кожата на златката, чието име на много славянски езици звучи като куна или куница, е била особено ценена. Името започва да означава парична единица (Фасмер/ куна). Докъм ХV век в Русия думата се използва в значение на пари изобщо, а през 90-те години куната става националната валута на Хърватска. Като платежно средство са използвани и тъканите. В различните части на света материите са били различни. В Европа платовете са се произвеждали от вълна, лен и коноп. Ефирните памучни тъкани са доставяни от Индия, а коприната – от Китай. В древността особено е бил ценен висонът, произвеждан от нишките на средиземноморската бисусна мида Pinna nobilis. В древността дрехи от висон са могли да си позволят само най-знатните хора: царе, първосвещеници, патриции. Когато библейския Йосиф Прекрасни става „велик везир“ или пръв заместник на фараона, обличат го в дреха от висон. Функцията на платове като платежно средство е закрепена в глагола платя/плащам, който се използва във всички славянски езици: рус. платить, укр. платити, блр. плацiць, срх. платити, словен. platíti, чеш. platiti, словаш. рlаtit᾽, полск. рɫасiс́, горнолуж. рɫасič, долнолуж. pɫaśiś (Фасмер/плата). Зает е и в румънски – a plăti. Солта, кожите, платовете, добитъкът имат ясна потребителска стойност. С употребата им по предназначение, с консумирането на потребителската им стойност, те излизат от обращение. За разлика от тях, златото и среброто са лукс, а не насъщна потребност. Точно за това те стават символична проява на богатство. В най-старото златно съкровище в света, Варненското, са намерени жезъл и каменна брадва с позлатена дръжка – символи не само на богатство, но и на власт. Властта и богатството са свързани: в германските езици понятието ‘богат’ *rikijaz се развива от значението ‘силен, могъщ’. Например името Roderick (от което произлиза руската династия Рюрик) буквално означава ‘славен владетел’ или ‘богат откъм слава’ (OEД/rich/ Roderick).
Поради факта, че благородните метали практически нямат друга потребителска стойност, освен като проява на богатство, те постепенно придобиват функциите на универсално разменно средство. Както отбелязва Аристотел, всичко трябва да се измерва с една мярка, затова по договореност са се появили парите. Името им nomisma ‘монета, пара̀ ’ е дадено, защото те съществуват не по природа, а по nomos – ‘обичай, закон’ (Аристотел кн. 5). Златото е рядък метал и затова често е трябвало да се придобива чрез размяна. Херодот ни е оставил следния разказ за безмълвната търговия между финикийци и африканци:
Обитаваната част на Либия се простира чак отвъд Херакловите Стълпове. Щом картагенците пристигнат при тамошните хора, те стоварват стоките си на брега и ги нареждат. След това пак се качват на корабите и разпалват сигнален дим. Като го видят, местните жители идват до морето, слагат злато срещу стоките и след това се оттеглят. Тогава картагенците пак слизат на брега за проверка: ако решат, че златото е равностойно на стоките, взимат го и заминават. Ако ли пък златото според тях е недостатъчно, те се качват на корабите и чакат. Тогава туземците отново идват на брега и добавят злато, докато търговците не се задоволят. При това не се мамят: търговците не докосват златото, докато не е равностойно на стоките, а туземците също не вдигат стоките, докато търговците не си вземат златото (Херодот книга IV, 196).
Първоначално металните пари са съществували не във форма на монети, а като кюлчета с различна форма. Най-древните римски протопари са необработени късове с неправилна форма, наричани aes rude ‘груб бронз’. Старогръцките оболи са имали форма на игла: obelos значи ‘острие’ и живее в думата обелиск ‘островръха колона’. Името на дребната монета лепта означава буквално ‘люспа’ (от lepein ‘лющя, беля’). В славянския свят за разплащане са се използвали медальони, носени на шията и наричани гривни (от грива ‘врат’). По-късно те се развиват в парични единици: полаб. grėiw(n)ě род. п. ‘грош’, горнолуж. hriwna ‘марка‘, полск. grzywna ‘монета, глоба’. В Московското княжество през XIV в. гривната е сребърна монета с тежест един фунт, равностойна на 200 денги. По-късно стойността на гривната пада до 20 денги и в най-ново време гривенник е разговорно название на монета от 10 копейки.
Гривната, насечена („разрубленная“) на монети, се нарича рубль и впоследствие рублата става основна парична единица. Рублата на свой ред поражда редица нови названия. Селото Рубльово е лежало върху среброносни пясъци. В тази местност са добивали сребро, което са карали в Москва и са го насичали на рубли. По името на селото е наречено Рубльовското шосе, около което по-късно изниква вилно селище. Сега Рубльовка е неофициално название на територията на запад от Москва, където се намират резиденциите на висшите държавни ръководители. За това за някои Рубльовка е символ на лукс и разкош, а за други – на грандомания и нетрудови доходи (Рублёвка 2008).
Също като другите стоки, кюлчетата са били претегляни, за да се установи точното количество метал. Названията на древните теглилки започват да се използват за обозначаване на парите. Такъв е произходът на латинската libra ‘везни’ и на германския фунт от libra pondo ‘тегловна либра’ (OEД /pound).
В Библията често се споменава сикълът като теглилка за ненасечено в монети злато и сребро. В основата на думата е еврейският глагол šaqal, който означава ‘тежи, тегне’. В разказа за предателството на Юда сребърници вероятно значи сикли. Сикъл е гръцко произношение на семитската дума šeqel, която се среща още в акадските текстове. Първата отсечена монета с името сикъл се появява през времето на Макавеите (Библейски речник/сикъл). Същият семитски корен се среща и в арабски като s̠aqula, от който през турски навлиза в български думата съклет, със значение ‘тегло, тежест, тегота’. Префиксално образувание от арабския корен е mis̠qāl – мярка за тегло, равняваща се на един и половина драма. У Найден Геров се среща във формата мъскал със следната илюстрация:
Прошетало лудо младо низ село,
Продавало мъскал сърма невером.
Излегла ми кяфир Яна хубава,
Да ми купит мъскал сърма невером.
Като парична единица мъскалът се използва в Мароко през XVII–XIX век. В съвременния български думата мускал е придобила значение ‘флакон’ (за розово масло или есенция).
В древна Гърция са съществували няколко понятия за тегло: stathmos, zygos и talanton. От трите думи за обозначаване на тегловна и парична единица разпространение получава думата талант – talanton. Тя е производна от глагола tlēnai ‘нося, мъкна’ и е свързана си идеята за товара, който може да носи един човек – амфора пълна с вода. От същия корен е името на бог Атлас, който е наказан от Зевс да крепи на плещите си небосвода. Затова, също като на български, тежестта и бремето са свързана с представата за теглило, физическо или душевно страдание. Еднокоренни думи с таланта са talas ‘страдалец’ и tlēmōn ‘търпелив, понасящ страдания’ (Рабинович 1991). Още в античния свят талантът поради голямата си стойност реално не се използва за разплащане, а съществува като сметководна единица, например за изчисляване на контрибуции, данъци върху имуществото и подобни. За това думата талант се свързва с представата за голямо богатство, сполука, щастие. Във връзка с библейската притча за човека, който заровил подарения му талант в земята, през средновековието се развива друго значение на думата – ‘дарба, природни способности’.
В древността реалните разплащания са се извършвали във драхми. Стойността на атическия талант се е равнявала на 6000 драхми. Драхмата е стара единица, като думата произлиза от drássomai ‘държа в шепа’. Една стиска, съдържаща шест обола, се е равнявала на една драхма. След персийския поход на Александър Македонски драхмата се разпространява и в Иран, където добива облика dirham. През VII в. дирхемът получава голямо разпространение в Арабския халифат от Бактрия до Испания. Сега е валута в някои арабски страни. От драхмата води началото си и единицата драм. Това е мярка за тегло (3, 7–3, 9 гр), а също и валута на Армения.
За да се избегне необходимостта металните кюлчетата да се претеглят всеки път, те започват да се оформят в стандартни предварително претеглени късове – първите монети. Те са били изсичани ръчно и не са имали еднаква форма, а по-скоро са наподобявали елипсовидни пластини. Идеята за претеглянето се пази в названието на най-старите монети в областта на Средиземноморието, лидийските статери (от statēx – ‘кобилицата на везните’). Наред с това започват да се появяват и названия, препращащи към технологията на производство. Името на индийската рупия (VІ в. пр.н.е.) е производно от rūpa ‘форма, образ’ – дума срещана още в Ригведа. Германският шилинг (готски skilliggs) препраща към корена *skell- ‘сека, чукам, удрям’. Технологичният процес е отразен и в по-късни названия: украинският карбованец от карбувати ‘насичам’ или в турския мангър от арабски manqūr ‘гравиране’. От Лидия монетите се разпространяват из гръцкия свят на мореплаватели и търговци. Според сравнението на Платон, гръцките градове, разпръснати по крайбрежията от Колхида до Херакловите стълбове, приличат на жаби наклякали около блатото (Федон 2010, с. 57). Всеки полис сече монети със собствени изображения: на монетите от сицилийския Селинос има лист от целина (selinos), атиняните изобразяват главата на Атина Палада и свещената ѝ сова, а ефесци – пчелата, въплъщение на Артемида Ефеска. Собствените монети са въпрос на гордост и престиж. За да се отличат от съперниците си от Егина, които използват статери от 12.3 грама, атиняните секат четворните си тетрадрахми по атически стандарт от 4.2 грама на драхма. През елинистичния период атическият стандарт става повсеместен. Но Александър Македонски не се осмелява да сложи изображението си върху монетите. На неговите тетрадрахми са изобразени Херакъл и Зевс, култът към които е общоелински, и само надписът Alexandrou отразява неговата власт. При наследниците на Александър, диадохите, ликът на монарха вече се появява на лицевата страна. В това те следват персийските традиции: когато Кир Велики завладява Лидия и въвежда сеченето на монети, персийският златен дарик[1] носи изображението на шахиншаха, царя на царете.
Освен икономическия аспект, парите имат и политическо значение. Правото да сечеш монети е атрибут на властта. Когато владетелят изсича собствена монета, това е въпрос на престиж – портретът или поне името му стои върху монета. Но това е и контрол: на моята територия могат да се използват само местни монети. Атрибутите на властта са отразени в названията на много монети. Венеция са управлява от дож или на латински dux, затова на венецианските дукати стои надписът Sit tibi Christe datus quem tu regis iste ducatus – „Да бъде на тебе, Христе, посветено, ти който царуваш над това херцогство“. В иберийската монета maravedí е увековечено името на мавританската династия Алморавиди. Испанският реал ‘кралски’ на стойност 3 мараведи е въведен от крал Педро І Кастилски. Короната като регалия на властта е избрана за монетна единица в страните от Скандинавския монетен съюз и в Австро-Унгария – корона на италиански и полски, коруна на чешки и словашки, круна на сърбохърватски, кроне на немски и крона на шведски. Луидори, наполеони, махмудии и меджидии носят имената на съответните владетели. Дори когато не секат собствени монети, властителите се грижат да оставят подписа си върху съществуващите. Влашкият войвода Владислав I Влайку ползва асприте на цар Иван Александър, но ги прави свои чрез поставяне на знак върху тях. Иванко, чието официално име е Йоан Тертер, пренабива буквата Т върху монета от Златната орда.
Когато в Рим се появяват монети, римската натурална икономика няма непосредствена нужда от тях. Причината е по-скоро културна: римляните смятат сеченето на монети за белег на гръцката култура, с която си съперничат (Бърнет 1987: 15–16). Най-стара истинска римска монета е бронзовият ас. Той дължи името си на единицата (І), която е гравирана върху него (as – ‘единица, цялост’) Половин ас, или semis, се бележи с буквата S. Най-дребните подразделения на аса са унциите, букв. дванайсетини, белязани просто топче и с пшеничено зрънце. С времето асът постепенно се обезценява, и в Библията се среща вече като дребна монета в гръцката си форма асарий: Не дъвѣл пьтц на ассар вѣнмѣ есте „Не продават ли се две врабчета за един асарий?“ (Старобългарски речник/ асъсар).
По време на Втората пуническа война се появява и първата сребърна монета – денарият. Първоначално той се е равнявал на десет аса, откъдето и името му (dēnī от *decenī, ‘десетица’). Векове наред той е основна парична единица и името му става нарицателно за пари в романския свят: исп. dinero, порт. dinheiro, ит. denaro. След ІІ век сл.н.е. Римската империя престава да се разширява и приходите от присъединяване на нови територии спират. Но държавните разходи за армията и администрацията трябва да бъдат покривани и император Нерон намалява сребърното съдържание на денария на 90%. Девалвацията непрекъснато продължава и след това, за да се стигне до сребърно съдържание от едва 5% през втората половина на III век. И през ІV век при Диоклециан и Константин Велики се въвежда нова монета – златният solidus ‘солиден’. Поради голямата му стойност, в обращение са били по-дребните siliquae, на стойност 1/24 от солида. Името на силиквите идва от siliqua graeca ‘гръцка шушулка’, както римляните са наричали рожкова. Смятало се е, че семената на рожкова (гр. kerátiοn) са абсолютно еднакви и затова са се използвали на везните като грамчета. По-късно арабите заемат гръцкия kerátiοn във формата qirāt – една дванайсета част от дирхема. Сега каратът е универсална мярка за злато, като през 1907 г. е възприет метричният карат от 200 mg. След падането на Рим монетните системи на Запад и в Източната римска империя започват да се различават. Във Византия солидът получава названието nomisma, но след постепенното обезценяване на монетата, по времето на Алекси Комнин е заменен от златния hyperpyron. Името намеква, че има по-високо златно съдържание, постигнато чрез многократно пречистване с огън. В България става популярна като перпера или златица. Пак тогава се появява и сребърната аспра, букв. ‘бяла’, като подразделение на перперата. След превземането на Византия турците калкират названието на аспрата като akçe (ak – ‘бял’). Появява се и „цветният“ каламбур Ak akça kara gün için – Бели пари за черни дни.
В Каролингската империя златният стандарт се сменя със сребърен и се въвежда тричленната система либри-солиди-денарии. По идея либрата (фр. livre) трябва да тежи един фунт, солидът (фр. sou) е 1/20 от нея, а 12 денария (фр.denier) правят един солид. Тази система функционира почти през цялото европейско средновековие и известна със съкращението LSD (librae, solidi, denarii). В германските езици монетите могат да носят други названия: фунт, шилинг, пенинг, но латинската традиция продължава в съкращенията, с които се обозначават съответните монети. Така например в английски два фунта, три шилинга и шест пенса се изписва £2.3s.6d., където £, s и d са първите букви на librae, solidi и denarii.
Славяните са поддържали търговски отношения с германците и самият глагол коупт произлиза от готската форма kаuрōn. Германските названия на монетите са заети и в славянските езици: skilling на старобългарски се предава като скълѧзь, а penning – като пѣнѩѕь: покажтем скълѧзь кинъсъны.он же прнѣсѧ емоу пѣнѩѕь (Старобългарски речник/ скълѧзь) „Покажете Ми данъчната монета. И те Му донесоха един динарий“. По времето на епископ Вулфила е разпространена монетата centenionālis, разговорно centus. В готски тя е заета като kintus, а в старобългарски става цѧта (Фасмер/цата). Съответно цѧтомьство, синоним на блѫдлще, е място, където с блудство се изкарват пари. В новобългарски, когато вече действат други звукови закони, същият латински корен със значение ‘сто’ е зает през албански (qind) във формата кинти жарг. ‘пари’.
Благодарение на дългото господство и икономическа мощ на Рим, латинската терминология продължава да живее и в средновековна Европа. Солидът става нарицателно име за пари в Италия (i soldi). От същия корен е и saldo – счетоводният баланс, разликата между приходи и разходи. Латинската дума soldarius ‘платен, на който му се плаща’, стеснява значението си до „солдат“ – наемен воин. Денарият, макар и излязъл от употреба, във Франция до късно се използва за изчисляване на лихви. Така например 5% лихва (1/20) се обозначава като „denier 20“. (Аманати 2012: 311).
Арабският халифат завоюва много от земите, принадлежали на Рим: Сирия, Египет, Северна Африка, Сицилия, Испания. Редица монетни дворове попадат в ръцете на арабите и те продължават да секат златни динари. Динарът и до сега е официални валута в редица арабски страни, в Сърбия и в Македония (денар). Римската система от теглилки също се възприема от арабите. Мярката от сто либри centenarium влиза в арабски като qintār, а у нас кантарът става синоним на везни (ET/kantar). Унцията, или в гръцко произношение oúnkia, се разпространява в арамейския език на Сирия като uqiyyā и с тази си форма е заета в арабски. В турски придобива облика okka и през османския период оката тежи 400 дирхема (драма) или 1,28 кг (ET/okka). При арабите византийските монети претърпяват метаморфоза: християнската символика се сменя с мюсюлманска. Но понеже в исляма изображенията на живи същества са забранени, монетите започват да се украсяват с калиграфски изписани изречения от корана.
Калиграфията преживява небивал разцвет и в Османската империя. Един от върховете на османската калиграфия е туграта – личният монограм на султана. Според преданието, Орхан І, син на основателя на държавата Осман, полагал върху държавните документи намастилен отпечатък от ръката си. Придворните калиграфи обработвали този отпечатък, като с плетеница от арабски букви изписвали името и титлата на владетеля. Туграта, като персонален герб на царстващия монарх, стояла и върху монетите. Последната, 35-а тугра на 36-ия и последен султан Мехмет ІV, е изсечена през 1920 г. върху монетата от един грош или 40 пари (Ахмедов 2012). На турски думата се изписва като tuğra, но в ново време буквата ğ е престанала да се произнася, затова в български е заета като тура. С думите ези и тура се обозначават аверсът и реверсът на монетите. Ези произлиза от думата yazı – ‘написаното’.
Почти всяко понятие, свързано с икономика и пари, съдържа в себе си исторически сюжет. Румънските bani препращат към изискването глобите да се плащат със звонкови пари в епоха, когато е господствала натуралната размяна (ДЕР/ban). В странните номинали от 25, 35, 45 кята върху бирманските банкноти се вижда влиянието на нумерологията върху генерал У Не Вин – неограничен държавен глава на Социалистическа република Бирмански съюз (Мянма 2017). Произходът на талерите и доларите е свързан със сребродобива в чешкия град Яхимов, чието немско име е Йоахимстал. Не него дължат името си и руските ефимки. В названието на албанския лек е закодирано името на Александър Велики, което албанците умаляват като Лека. За всяко название може да се напише разказ, който отразява историята на стопанството и на политиката.
БИБЛИОГРАФИЯ
Аманати ред. 2012: Ammannati, Fr., ed. Religione e istituzioni religiose nell’economia europea. 1000–1800. Firenze University Press, 2012.
Антропова 1957: Антропова, В. В. Вопросы военной организации и военного дела у народов крайнего северо-востока Сибири. // Труды института Этнографии им. Н. Н. Миклухо-Маклая Новая серия, том XXXV. Сибирский этнографический сборник. Издательство Академии Наук СССР, Москва –Ленинград, 1957.
Аристотел кн.5: Аристотель. Никомахова этика. Издательство «ЭКСМО-Пресс», Москва, 1997.
Ахмедов 2012: Ахмедов, М. Тугра – каллиграфическая симфония. [https://akhmedof.livejournal.com/8748.html].
Библейски речник: Рѣчникъ на свято-то писанiе. Цариградъ, Въ книгопечатницѫ-тѫ на А.Х. Бояджiяна. 1884.
Бърнет 1987: Burnett, A.. Coinage in the Roman World. London, Seaby, 1987.
Гамкрелидзе, Иванов 1984: Гамкрелидзе, Т. В., Вяч. Вс. Иванов. Индоевропейский язык и индоевропейцы. Тбилиси, 1984.
Гребер 2011: Graeber, D. Debt: The First 5,000 Years. NY, Melville House Publishing, 2011.
ДЕР: Dicţionarul Etimologic Român. [http://www.webdex.ro/online/dictionarul_etimo-logic_roman].
ET: Etimoloji Türkçe. [https://www.etimolojiturkce.com/].
Мянма 2017: События в Мьянме. // Троицкий вариант наука. Онлайн адрес[https://trv-science.ru/2017/09/26/sobytiya-v-myanme].
OEД: Online Etymology Dictionary. [https://www.etymonline.com/].
Рабинович 1991: Рабинови, Е.Г.. Мерное бремя. // Ноосфера и художественное творчество. Москва, Наука, 1991, 139–153.
Рублёвка 2008: [https://otvet.mail.ru/question/8563156].
Старобългарски речник. [http://histdict.uni-sofia.bg/oldbgdict/oldbg_search/].
Фасмер: Фасмер, М. Этимологический словарь русского языка. 1967.
Федон 2010: Платон. Федон. Превод от старогръцки Б. Богданов, предговор и бележки. София, 2010.
Харт 1984: Hart, J. A.; Hart, Th. B. The Mbuti of Zaire. // Cultural Survival Quarterly, September 1984.
Херодот: Геродот. История в девяти книгах. Пер. и прим. Г.А. Стратановского. Ленинград, 1972.
Шнирелман 2016: Шнирельман, В.А. Междисциплинарный подход и этногенез. // Феномен междисциплинарности в отечественной этнологи. Под ред Г. А. Комаровой, Москва, ИЭА РАН, 2016, 258–284.
